Патриша Корнуел
Решаваща улика (7)

Глава 6.

Телефонът на Марк не беше отбелязан в указателя на Чикаго. Там открих трима Марк Джеймс и петима М. Джеймс. Прибрах се вкъщи и позвъних на всеки номер. Отговориха ми или жени, или непознати мъже. Бях толкова объркана, че не можех да заспя.

На следващата сутрин се сетих да се обадя на Дайснър, съдебният лекар на Чикаго, за когото ми беше говорил Марк.

Реших, че директният подход е най-добрият, затова след обичайните любезности казах:

— Опитвам се да намеря Марк Джеймс, чикагски адвокат, когото смятам, че познавате.

— Джеймс… — повтори Дайснър замислено. — Страхувам се, че името не ми е познато, Кей. Казваш, че е адвокат тук, в Чикаго?

— Да. — Сърцето ми се сви. — Работи в „Орндорф и Бъргър“.

— Познавам добре „Орндорф и Бъргър“. Уважавана фирма. Но не мога да се сетя за Марк Джеймс…

Чух да се отваря чекмедже и да се прелистват страници. След известно време Дайснър каза:

— Не. Няма го и в указателя.

Затворих телефона, сипах си нова чаша черно кафе и се загледах през кухненския прозорец към празната хранилка за птици. Сивата сутрин обещаваше дъжд. Разчистването на бюрото в офиса ми изискваше булдозер. Беше събота. Понеделник е официален празник за щата. Офисът сигурно щеше да е празен, персоналът — наслаждаващ се на тридневната ваканция. Би трябвало да отида там и да се възползвам от спокойствието и тишината. Не ми пукаше. Не можех да мисля за нищо друго, освен Марк. Струваше ми се, че той всъщност не съществува, а е само някаква мечта или сън. Колкото повече се опитвах да си обясня нещата, толкова повече мислите ми се объркваха. Какво, по дяволите, ставаше?

Стигнах до точката на отчаяние и се опитах да открия номера на Робърт Спаракино в указателя. Почувствах облекчение, когато разбрах, че не е вписан там. Щеше да е чисто самоубийство от моя страна, ако му се бях обадила. Марк ме беше излъгал. Каза ми, че работи за „Орндорф и Бъргър“ и живее в Чикаго, че познава Дайснър. Нищо не се оказа вярно! Надявах се телефонът да звънне и да чуя гласа на Марк. Разтребих къщата, прах, гладих, сложих доматения сос да ври, направих кюфтета и прегледах пощата.

До пет следобед телефонът не звънна.

— Ей, док? Марино е — поздрави ме познатият глас. — Не исках да те безпокоя по време на уикенда, но от два проклети дни се опитвам да те открия. Исках да се уверя, че си добре.

Марино отново си играеше на ангел-пазител.

— Имам една касета, която ми се ще да видиш — каза той. — Мислех, че ако ще си стоиш у дома, мога да мина да ти я оставя. Имаш ли видео?

Много добре знаеше, че имам. И преди беше „оставял“ касети.

— Какво има на касетата? — попитах.

— Смахнатият, с когото прекарах цялата сутрин. Разпитвах го за Берил Мадисън.

Марино замълча. Изглеждаше доволен от себе си. Познавах Марино от доста време и вече се бях превърнала в ученик, слушащ лекциите му. Отчасти този феномен се дължеше на факта, че веднъж Марино спаси живота ми — ужасен случай, който ни свърза в невероятно приятелство.

— Дежурен ли си? — попитах.

— По дяволите, аз вечно съм дежурен — изсумтя той.

— Сериозно.

— Не официално. Свърших в четири, но жената е при майка си в Джърси, а аз трябва да свържа повече хлабави нишки от някой проклет тъкач.

Жена му я нямаше. Децата бяха пораснали. Беше сив, неприятен съботен ден. Марино не искаше да се прибере в празната си къща. Аз самата не се чувствах доволна и жизнерадостна в моята празна къща. Погледнах соса, който къкреше на печката.

— Няма да ходя никъде — казах. — Донеси касетата и ще я гледаме заедно. Обичаш ли спагети?

Той се поколеба.

— Ами…

— С кюфтета. Ще ядеш ли с мен?

— Да — отговори Марино. — Смятам, че мога да го направя.

Когато Берил Мадисън искала колата си чиста, ходела в автомивка „Мастъруош“ в южната част на града.

Марино разбрал това, след като посетил всяка първокласна автомивка в града. Те не бяха много, вероятно около дузина. Колата минаваше през редица четки, които я обливаха със силни струи вода. Следваше бързо изсушаване с горещ въздух. После един от работниците се качваше в колата и я закарваше в отделението, където я почистваха с прахосмукачка, лъскаха я, полираха броните и всичко останало. Марино ме уведоми, че луксозният специалитет на „Мастъруош“ струвал петнадесет долара.

— Извадих адски късмет — започна Марино, докато навиваше спагети на вилицата си с помощта на супена лъжица. — Иначе как можех да открия нещо подобно, а? Ония типове мият по седемдесет-сто коли на ден. Да не мислиш, че ще обърнат внимание на някаква черна хонда?

Той беше щастлив ловец. Беше хванал голямата риба. Веднага щом му предадох резултата от лабораторния анализ на влакната, усетих, че ще обиколи всички автомивки и сервизи в града. Една от положителните черти на лейтенанта беше, че ако има макар и само един храст в пустинята, той задължително поглеждаше зад него.

— Вчера напипах златната мина — продължи той. — Минах покрай „Мастъруош“. Беше една от последните в списъка ми заради мястото, където се намира. Смятах, че Берил е водила колата си на почистване някъде в западния край на града. Но не бях прав. Вероятно е ходила там, защото имат и магазин за части и сервиз. Малко след като купила колата си миналия декември, я закарала там, за да й оправят уплътненията и да я грундират и боядисат. Цялото удоволствие струвало сто долара. После си отворила сметка в автомивката, станала член, за да получава по два долара намаление на всяко миене и безплатен специалитет на седмицата.

— Така ли я откри? — попитах. — Заради членството?

— О, да — отговори Марино. — Нямат компютър. Наложи се да прегледам всичките им проклети документи. Намерих копие от разписката й, когато е платила членството си, а съдейки по състоянието на колата в гаража, реших, че е мила колата малко преди да замине за Кий Уест. Зарових се и в документацията й, търсих сметки, платени с кредитна карта. За услугите на „Мастъруош“ имаше само една сметка — първата стодоларова работа, за която ти споменах. Очевидно после е плащала в брой за почистване на возилото си.

— Миячите на коли — казах. — С какво са облечени?

— Нищо оранжево, което би могло да съвпадне със странното влакно, което откри. Повечето носят джинси, маратонки, и всички са със сини ризи с емблема „Мастъруош“, избродирана на джобчето с бял конец. Огледах всичко, докато бях там. Нищо не ми направи впечатление. Единствените платнени неща, които видях, бяха ролата бели кърпи, с които бършат колите.

— Не звучи много обещаващо — забелязах и бутнах чинията си настрани.

Поне Марино имаше апетит. Моят стомах беше свит още от Ню Йорк. Чудех се дали да разкажа на лейтенанта за случилото се там.

— Може би не — каза той. — Но един от типовете, с които говорих, прикова вниманието ми.

Почаках.

— Казва се Ал Хънт, двайсет и осем годишен, бял. Веднага се спрях на него. Видях, че стои и наблюдава чистачите. Нещо ми прещрака. Изглеждаше съвсем не на място. Добре подстриган, елегантен. Имаше вид на човек, който би трябвало да носи костюм и дипломатическо куфарче. Започнах да се питам какво ли прави тип като него в умряло място като това. — Марино поспря, за да изтопи соса си с чесновия хляб. — Та отидох при него и го заприказвах. Питах го за Берил, показах му снимката й от шофьорската книжка. Питах дали си спомня да я е виждал и, бум! Започна да става раздразнителен.

Помислих си, че и аз бих станала раздразнителна, ако Марино се заемеше с мен. Сигурно беше връхлетял върху горкия човечец като камион.

— И после? — запитах нетърпеливо.

— После влязохме вътре, взехме си кафе и се заехме със сериозна работа — отговори той. — Тоя Ал Хънт е първокласен идиот. Бил в колеж, взел научна степен по психология, после отишъл да работи като медицинска сестра за няколко години, ако можеш да го повярваш. Запитах го защо е напуснал болницата, за да работи в „Мастъруош“, и се оказа, че неговият старец притежавал шибаното място. Дъртият Хънт има предприятийца из целия град. Автомивката е една от инвестициите му. Притежава няколко паркинга и е собственик на половината от северния квартал. Предполага се, че младият Ал е бил подготвян да поеме бизнеса на татенцето, нали?

Започваше да става интересно.

— Работата е там, че Ал не носи костюм, макар и да изглежда, че би трябвало да е така. Преведено означава, че Ал е загубеняк. Старият не му се доверява достатъчно, за да го облече в райе и да го постави зад бюрото. Имам предвид, момчето стои и обяснява на типовете как да мият коли и да лъскат брони. Веднага реших, че има нещо нередно тук горе. — Той посочи с мазен пръст към главата си.

— Вероятно трябва да питаш баща му за това — предложих.

— Да бе! Той сигурно ще ми каже, че голямата му надежда е тъп задник.

— Какво възнамеряваш да предприемеш нататък?

— Вече го предприех — отговори лейтенантът. — Виж касетата, която донесох, док. Прекарах цялата сутрин в управлението, в компанията на Ал Хънт. Тоя кретен би съборил с приказки и дървото от вратата, а е и прекалено любопитен по отношение на случилото се с Берил. Каза, че чел за случая във вестниците.

— Откъде е знаел коя е Берил? — прекъснах го аз. — Вестниците и телевизията нямаха нейни снимки. Името ли е познал?

— Твърди, че не е. Нямал идея, че става дума за русата дама, която идвала в автомивката, докато не му показах снимката й. После се направи на ужасно шокиран, едва ли не сломен. Закачаше се за всяка моя дума, искаше да говорим за нея. Държеше се прекалено напрегнато за някой, който уж не я е познавал.

Марино остави смачканата си салфетка на масата.

— Най-добре ще е да го видиш лично.

Сложих кафето, събрах мръсните чинии, после отидохме във всекидневната и пуснахме касетата. Сцената беше позната. Бях я виждала хиляди пъти. Стаята за разпити в полицейския участък беше малка, облицована с ламперия кабина. На постлания с мокет под имаше само една гола маса. Близо до вратата имаше ключ за лампата и само познавач или посветен би забелязал, че горният винт липсва. От другата страна на черната дупчица имаше видеозала, оборудвана със специална широкообхватна камера.

На пръв поглед Ал Хънт не изглеждаше страшен. Беше светъл, с оредяваща руса коса и нездрав тен. Можеше да е дори привлекателен, ако я нямаше отпуснатата брадичка, която сливаше лицето с врата му. Носеше кафяво кожено яке и джинси. Тънките му пръсти нервно си играеха с кутия „Севънъп“, докато наблюдаваше Марино, седнал точно срещу него.

— Каква точно беше историята с Берил Мадисън? — запита Марино. — Какво те накара да я забележиш? Всеки ден в автомивката идват стотици коли. Помниш ли всичките си клиенти?

— Помня повече, отколкото си мислите — отговори Хънт. — Особено редовните клиенти. Може и да не помня имената им, но лицата — със сигурност, защото хората стоят навън, докато работниците мият колите им. Много от тях надзирават работата. Държат под око колите си, внимават нещо да не бъде пропуснато. Някои пък хващат парцала и помагат, особено ако бързат или ако са от хората, които не могат да стоят спокойно и винаги трябва да са заети с нещо.

— От кой тип беше Берил? Надзираваше ли работата?

— Не, сър. Отвън има няколко пейки. Тя имаше навика да сяда там. Понякога четеше книга или вестник. Не обръщаше внимание на чистачите. Не беше от хората, които можеш да наречеш дружелюбни. Вероятно това е причината да я забележа.

— Какво имаш предвид? — запита Марино.

— Искам да кажа — тя излъчваше такива сигнали. Получих някои от тях.

— Сигнали?

— Хората излъчват различни видове сигнали — обясни Хънт. — Аз съм настроен към тях, приемам ги. Мога да разбера доста неща за човека по сигналите, които изпраща.

— И аз ли изпращам сигнали, Ал?

— Да, сър. Всички го правят.

— Какви сигнали излъчвам аз?

Хънт отговори със сериозно лице:

— Бледочервени.

— А? — Марино изглеждаше озадачен.

— Приемам сигналите в цветове. Може да ви се струва странно, но не е необичайно. Има доста хора като мен, които възприемат сигналите в цветове. Точно за тях говоря. Сигналите, идващи от вас, са бледочервени. Топли, но едновременно с това и ядосани. Като предупредителен сигнал. Привлича те, но подсказва и за някаква опасност.

Марино спря касетата и ми отправи фалшива усмивка.

— Откачен ли е тоя тип, или какъв? — запита той.

— Струва ми се, че всъщност е доста проницателен — отговорих. — Ти наистина си топъл, ядосан и опасен.

— Мамка му, док. Тоя тип е смахнат. Ако се заслушаш в дивотиите му, ще решиш, че цялото шибано население е някаква ходеща дъга.

— Това, което казва, е обосновано от психологическа гледна точка. Емоциите се асоциират с различни цветове. На тази основа се подбират цветовите гами за обществени места, хотелски стаи, болници. Синьото например се свързва с депресия. Няма да намериш нито една психиатрична болница, боядисана в синьо. Червеното е гневно, насилствено, страстно. Черното е зловещо, заплашително и т.н. Доколкото си спомням, ти ми каза, че Хънт има научна степен по психология.

Марино ме погледна отегчено и пусна касетата.

— Предполагам това е свързано с ролята ви. Вие сте детектив — каза Хънт. — В момента се нуждаете от сътрудничеството ми, но не ми се доверявате и можете да станете опасен за мен, ако имах какво да крия. Това е предупредителната част от бледочервеното, която усещам. Топлата част е вашият открит характер. Искате хората да се чувстват близки с вас. Държите се грубо, но искате да ви харесват…

— Добре — прекъсна го Марино. — Какво ще кажеш за Берил Мадисън? Получи ли и от нея цветни сигнали?

— О, да. Затова веднага ми направи впечатление. Беше различна, много различна.

— В какъв смисъл?

Столът на Марино изскърца силно, когато той се облегна назад и скръсти ръце.

— Доста отдалечена — отговори Хънт. — Излъчваше арктически цветове. Светлосиньо, бледожълто като слабо слънце, и бяло толкова студено, че напомняше за сух лед, като че ли тя би избухнала, ако я докоснат. Точно тази бяла част беше различната. От повечето жени приемам пастелни цветове. Женствени цветове, подхождащи на дрехите им. Розово, жълто, синьо, зелено. Дамите са нежни, пасивни, крехки. Понякога срещам жени, които излъчват тъмни, силни цветове като морскосиньо, виненочервено или кармин. Те са от силния тип. Обикновено агресивни, може да са адвокати, лекари или бизнесдами. Често носят костюми в тези цветове. Те са от хората, които застават до колите си с ръце на кръста и наблюдават всичко, което работниците правят. Не се колебаят да посочат някое непочистено петънце или неизбърсана струя.

— Ти харесваш ли този тип жени? — попита Марино.

Ал се поколеба.

— Честно казано — не.

Марино се изсмя, наклони се към него и каза:

— Хей, и аз не харесвам подобни дами. Предпочитам пастелните мацета.

Погледнах Марино презрително. Той не ми обърна внимание.

— Ал, разкажи ми нещо повече за Берил, за сигналите, които си получил от нея.

Хънт намръщено се замисли.

— Пастелните цветове, излъчени от нея, не бяха толкова необичайни, но не бих ги описал като крехки. Нито пък пасивни. Бяха по-студени, арктически, а не прилични на цветя. Сякаш казваше на света да се държи надалеч от нея, да й остави достатъчно място.

— Може да е била фригидна.

Хънт отново се заигра с кутията „Севънъп“.

— Не, сър, не искам да кажа такова нещо. Всъщност не мисля, че приемах подобни сигнали. Това, което идва наум, е дистанция. Огромна дистанция, която трябва да преодолееш, за да достигнеш до нея. Но ако успееш да го направиш и се приближиш до нея, тя би те изгорила с енергията си. Това отразяваха горещите бели сигнали, които ми направиха впечатление. Берил беше ужасно напрегната. Струваше ми се, че е много интелигентна и сложна личност. Дори когато си седеше сама на пейката и не поглеждаше към никого, умът й не спираше да работи. Забелязваше всичко около себе си. Държеше се дистанцирано и приличаше на гореща бяла звезда.

— Ти забеляза ли, че не е омъжена?

— Не носеше халка — отговори Хънт. — Приех, че е неомъжена. А и не съм забелязвал нищо по колата й, което да говори за наличието на мъж.

— Не схващам. — Марино изглеждаше объркан. — Как може да се съди по колата й?

— Беше докарала колата си за втори път при нас. Аз наблюдавах как я почистват отвътре. Не видях нищо мъжко. Например чадърът й се намираше отзад на пода и беше един от онези елегантни сини чадъри, които жените носят, а не черен с дървена дръжка като мъжките. Взетите от химическо чистене дрехи също лежаха отзад. Изглеждаше, че в чантите има само женски дрехи. Повечето омъжени дами прибират и дрехите на съпрузите си заедно със своите. Освен това багажникът. Нямаше инструменти, кабели и други подобни. Нищо мъжко. Може да е странно, но когато по цял ден гледаш коли, започваш да забелязваш тези подробности и да си вадиш заключения за шофьорите им, без всъщност да се замисляш върху това.

— Струва ми се обаче, че доста си се замислял в нейния случай — каза Марино. — Мислил ли си някога да я поканиш да излезете заедно, Ал? Сигурен ли си, че не си знаел името й, не си го забелязвал на някоя разписка от химическо чистене или на пощенски плик, забравен в колата?

Хънт поклати глава отрицателно.

— Не й знаех името. Може би не съм искал да го узная.

— Защо не?

— Не знам… — Гласът му прозвуча сконфузено и затруднено.

— Хайде, Ал. Можеш да ми кажеш. Хей, сигурно и аз бих поискал да изляза с нея. Била е хубава жена, интересна. И аз щях да си мисля за нея, тайно да разбера името й, вероятно щях да опитам да й се обадя.

— Е, аз не постъпих така. — Хънт се втренчи в ръцете си. — Не опитах нищо подобно.

— Защо?

Тишина.

Марино каза:

— Вероятно в миналото си имал подобна жена и тя те е разочаровала?

Тишина.

— Хей, Ал, на всекиго се случват такива неща.

— В колежа — почти неразбираемо отговори Хънт. — Ходех с едно момиче. Две години. Тя ме изостави заради един тип от медицинското училище. Жени като нея… те търсят определен тип мъже. Когато решат да се омъжат, имам предвид.

— Търсят големи клечки. — Гласът на Марино се изостряше. — Адвокати, доктори, банкери. Не харесват момчетата, които работят в автомивки.

Главата на Хънт се завъртя.

— Тогава още не работех в автомивката.

— Няма значение, Ал. Не е твърде вероятно мангизлийка като Берил Мадисън да ти обърне внимание, нали? Басирам се, че дори не е подозирала за съществуването ти, нали? Не би те познала дори ако се сблъскате някъде по улицата…

— Не говорете такива неща.

— Вярно ли е?

Хънт се загледа в свитите си юмруци.

— Значи си си падал по Берил, а? — продължи неуморно Марино. — Вероятно си мислил за тази гореща до бяло дама непрекъснато, фантазирал си, чудил си се какво ли би било да ходиш с нея, да се отдавате на секс. Може би просто не си имал смелостта да я попиташ направо, защото си предположил, че те смята за скапаняк, за стоящ много по-ниско от нея.

— Спрете! Измъчвате ме! Спрете! Спрете! — изкрещя Хънт истерично. — Оставете ме на мира!

Марино го загледа безчувствено.

— Напомням ти за твоя старец, нали, Ал? Старият Хънт, който мисли, че единственото му дете е шибан педал, защото ти не си проклет и злобен хазяин, който пет пари не дава за нечии чувства или благосъстояние. — Марино издиша струя дим и заговори нежно: — Знам за Великия Старец Хънт. Знам също за приказките му, че си „маргаритка“, и позора, нанесен му от теб, когато си станал медицинска сестра. Истината е, че си отишъл да работиш в проклетата автомивка, защото той те е заплашил, че ако не го направиш, ще те обезнаследи.

— Знаете и това? Откъде? — заекна Ал.

— Знам много неща. Например, че хората в болницата те смятат за страхотен и много добър с пациентите. Те ужасно съжаляват за напускането ти. Думата, която използваха, за да те опишат, беше „чувствителен“, може би прекалено чувствителен в своя собствена вреда, нали, Ал? Това обяснява защо нямаш гадже, не се виждаш с мадами. Страх те е. Берил доста те е уплашила, нали?

Хънт си пое дълбоко дъх.

— Заради това не си искал да узнаеш името й. За да не се изкушиш да й се обадиш, нали?

— Просто я забелязах — нервно отговори Ал. — Наистина нямаше нищо повече от това. Не съм мислил за нея по начина, който описахте. Просто бях наясно, че съществува. Дори не бях говорил с нея преди последното й идване.

Марино отново спря касетата и каза:

— Това е важната част… — Той поспря и се загледа в мен. — Ей, добре ли си?

— Наистина ли беше необходимо да се държиш с него така брутално? — попитах емоционално.

— Не ме познаваш много добре, щом мислиш, че това е било брутално — каза Марино.

— Извинявай. Забравих, че съм в компанията на Атила варварина.

— Това беше представление — засегнато се оправда той.

— Напомни ми да те предложа за „Оскар“.

— Престани, док.

— Ти абсолютно го деморализира.

— Това е метод. Начин да разхлабиш възела, да накараш хората да говорят за неща, за които иначе не биха се сетили.

Той се обърна към телевизора, пусна касетата и добави:

— Целият разпит струваше колкото това, което сега ще каже.

— Кога беше то? — попита Марино. — Кога дойде за последен път?

— Не съм сигурен за точната дата — отговори Хънт. — Преди няколко месеца. Спомням си, че беше петък сутрин. Причината да запомня, е, че същия ден имах среща за обед с баща ми. Винаги обядвам с него в петък, за да можем да обсъдим бизнеса. — Ал се протегна към питието си. — В тези дни се обличам по-добре от обикновено. В онзи ден носех вратовръзка.

— Значи Берил идва в петък сутрин, за да измият колата й — насърчи го Марино. — И тогава си говорил с нея?

— Всъщност тя ме заговори — каза Ал, като че ли това беше много важно. — Колата й излизаше от мивката, когато тя приближи до мен и каза, че разляла нещо в багажника, и питаше дали ще можем да го почистим. Заведе ме до колата, отвори багажника и видях, че мокетът е подгизнал. Явно е държала пазарските си покупки там, и бутилката портокалов сок се беше счупила. Предположих, че затова веднага е докарала колата си за почистване.

— Покупките още в багажника ли бяха?

— Не — отговори Хънт.

— Помниш ли какви дрехи носеше Берил този ден?

Хънт се поколеба.

— Екип за тенис, слънчеви очила. Изглежда, току-що беше приключила играта. Спомням си, защото никога преди не беше идвала в този вид. Винаги носеше дрехи като за излизане. Тенис ракетата й и още няколко други неща бяха в багажника. Тя ги извади, когато започнахме да почистваме багажника. Спомням си, че ги избърса и ги постави на задната седалка.

Марино извади тефтер от джоба на ризата си. Отвори го, прелисти няколко страници и каза:

— Възможно ли е да е било през втората седмица на юли? Петък, дванайсети?

— Може.

— Помниш ли нещо друго? Тя не каза ли още нещо?

— Държеше се почти дружелюбно — отговори младежът. — Добре го помня. Сигурно защото й помагах, следях колата й да бъде добре почистена, а това не влиза в задълженията ми. Можех да й кажа, че трябва да закара колата си в другия отдел и да плати трийсет долара за сапунисването. Но исках да й помогна. Мотаех се наоколо, докато момчетата работеха, и забелязах вратата до шофьора. Беше съсипана. По странен начин. Изглежда, някой беше извадил ключа си и нарисувал сърце с някакви букви в него, точно под дръжката на вратата. Когато я запитах как е станало, тя отиде да погледне щетите. Стоеше там и гледаше втренчено. Побеля като платно, кълна се. Явно не го беше забелязала, преди да й кажа. Опитах се да я успокоя, казах й, че не се учудвам на яда й. Хондата беше чисто нова, без нито една драскотина, кола за двайсет хиляди долара. А се появява някакъв кретен и върши такава дивотия. Вероятно някое хлапе, което не е имало какво друго да прави.

— Какво каза тя, Ал? Даде ли някакво обяснение за повредата?

— Не, сър. Не каза много. Като че ли се уплаши. Оглеждаше се наоколо притеснено. После ме попита къде е най-близкият телефон и аз отговорих, че се намира вътре в офиса. Докато се върне, колата беше готова и тя си тръгна.

Марино спря касетата и я извади от видеото. Спомних си за кафето, отидох в кухнята и приготвих двете чаши.

— Това май отговаря на един от въпросите ни — казах, когато се върнах.

— О, да.

Марино протегна ръка към захарта и сметаната.

— Аз си го представям така: Берил вероятно е използвала телефона, за да се обади в банката си или на летището, за да си направи резервация. Намирането на сърцето, издълбано във вратата, е било последната капка. Тя се е шашнала. От автомивката хуква направо към банката. Проверих къде е имала сметка. На дванайсети юли в един без петнайсет на обед е изтеглила десет хиляди долара в брой. В сметката не е останало нищо. Била солиден клиент. Не са й създали проблеми.

— Взела ли е пътнически чекове?

— Не, ако можеш да повярваш подобно нещо. Страхът да не бъде намерена е бил много по-силен от страха от възможен обир. В Кий Уест е плащала всичко в брой. Няма начин някой да разбере името й, ако не използва кредитни карти или пътнически чекове.

— Сигурно е била ужасена — казах кротко. — Не мога да си представя да нося толкова пари в брой у себе си. Трябва да съм луда или паникьосана до отчаяние.

Марино запали цигара. Аз направих същото. Разклатих кибритената клечка и попитах:

— Смяташ ли, че е възможно сърцето да е нарисувано, докато са миели колата?

— Зададох същия въпрос на Хънт, за да видя как ще реагира — отговори лейтенантът. — Той се закле, че не би могло да бъде извършено в автомивката. Каза, че все някой е щял да види кой го прави. Не съм толкова сигурен обаче. По тия проклети места оставяш петдесет цента в жабката и когато си получиш возилото обратно — липсват. Хората крадат като луди — дребни стотинки, чадъри, чекови книжки — каквото ти дойде наум. А когато попиташ, никой нищо не е видял. Дори Хънт може да го е направил.

— Той е малко особен — съгласих се аз. — Намирам за доста странно това, че толкова силно е усещал Берил. Тя е била един от хилядите хора, които преминават през автомивката всеки ден. Колко често е ходила там? Един път месечно, а може и по-малко.

Марино кимна.

— Привличала го е като неонова реклама. Може да е било съвсем невинно, но пък и обратното е възможно.

Спомних си какво каза Марк за Берил — била много запомняща се.

Марино и аз пиехме кафето си мълчаливо, отново в мислите ми се настаняваше мрак. Марк. Сигурно имаше някаква грешка или поне логично обяснение на това, че не беше регистриран в „Орндорф и Бъргър“. Вероятно бяха изпуснали името му в списъка или указателят на фирмата е бил наскоро компютризиран и са сгрешили при кодирането, затова името му не се е появило, когато секретарката го е вкарала в компютъра си. Може би и двете секретарки са нови и още не познават всички адвокати. Но защо изобщо го нямаше регистриран в Чикаго?

— Изглеждаш затормозена от нещо — най-после каза Марино. — Още откак дойдох тук.

— Просто съм уморена — отговорих.

— Глупости.

Марино отпи от кафето си. Почти се задавих с моето, когато той каза:

— Роуз ми съобщи, че си била извън града. Ползотворен ли беше разговорът ти със Спаракино в Ню Йорк?

— Кога ти каза Роуз за това?

— Няма значение. Не се ядосвай на секретарката си. Тя просто ми обясни, че ти се е наложило да заминеш. Не ми каза къде, с кого или защо. Останалото го разбрах сам.

— Как?

— Ти току-що ми каза. Не го отрече, нали? Е, за какво си говорихте със Спаракино?

— Той ми каза, че е говорил с теб. Може би е по-добре ти първо да ми разкажеш за разговора ви.

— Нищо особено.

Марино взе цигарата си от пепелника и продължи:

— Обади ми се онзи ден вечерта вкъщи. Не ме питай как, по дяволите, е открил името и номера ми. Той иска документацията на Берил, но аз нямам намерение да му я предам. Може би щях да съм по-склонен да му помогна, но тоя тип е истински задник. Започна да ми дава заповеди и да се държи като цар. Съобщи ми, че бил изпълнител на завещанието й, и започна да заплашва.

— И ти извърши почтена постъпка, като го препрати към моя офис — казах аз.

Марино ме погледна с недоумение.

— Не. Дори не съм те споменавал.

— Сигурен ли си?

— Разбира се, сигурен съм. Разговорът ни продължи около три минути. Това беше. Името ти въобще не беше споменато.

— А ръкописът, отбелязан от теб в полицейския доклад? Спаракино пита ли те за него?

— Да, пита — отговори Марино. — Не му дадох никакви подробности. Казах му, че всичките й документи са веществени доказателства. После му съобщих обичайното — нямам право да обсъждам нейния случай.

— И не си му казал, че намереният ръкопис е изпратен в моя офис? — попитах.

— Не, по дяволите. — Той ме погледна учудено. — Защо да му казвам подобно нещо? То не е истина. Накарах Вандър да го провери за отпечатъци и стоях там, докато той си свърши работата. После го изнесох от сградата със себе си. В момента се намира в стаята за веществени доказателства заедно с всичките й други боклуци. — Той направи кратка пауза. — Защо? Какво ти каза Спаракино?

Станах, за да напълня чашите с кафе. После се върнах и разказах на Марино цялата история. Когато свърших, той се взря в мен невярващо. В очите му имаше и още нещо, което ужасно ме изнерви. Стори ми се, че това е първият път, когато виждам Марино уплашен.

— Какво смяташ да правиш, ако той се обади? — попита лейтенантът.

— Кой, Марк ли?

— Не. Седемте джуджета — саркастично каза той.

— Ще го накарам да ми обясни. Ще го попитам как точно работи за „Орндорф и Бъргър“ и как може да живее в Чикаго, без да е регистриран никъде. — Безсилието ме влудяваше. — Не знам, но ще опитам да разбера какво, по дяволите, става.

Марино погледна встрани, мускулите на челюстта му играеха.

— Чудиш се дали Марк е намесен… свързан със Спаракино, с незаконни дейности и престъпления — казах аз, като едва успях да облека в думи зловещото подозрение.

Той ядосано запали нова цигара.

— Какво друго бих могъл да мисля? Не си виждала бившия си Ромео повече от петнайсет години, не си говорила с него, не си чула дума за това къде се намира. Като че ли е пропаднал вдън земя. После изведнъж се появява на прага ти. Откъде можеш да знаеш с какво точно се е занимавал през всички тези години? Няма начин. Знаеш само това, което той казва.

И двамата се стреснахме, когато телефонът звънна. Инстинктивно погледнах часовника си, докато отивах към кухнята. Нямаше още десет. Сърцето ми се сви от страх, когато вдигнах слушалката.

— Кей?

— Марк? — Преглътнах трудно. — Къде си?

— Вкъщи. Прибрах се в Чикаго, тъкмо влизам…

— Опитах се да се свържа с теб в Ню Йорк и Чикаго, в офиса… — заекнах аз. — Обадих се от летището.

Последва напрегната пауза.

— Слушай, нямам много време. Просто исках да ти се обадя, за да ти кажа, че съжалявам за начина, по който се развиха нещата, и за да се уверя, че си добре. Ще ти се обадя пак.

— Къде си? — попитах отново. — Марк? Марк?

Отговори ми сигналът на телефона.