Джонатан Келерман
Кървава разходка (7)

7.

Вече минаваше два следобед, когато напуснахме къщата. Навън се усещаше оживление. Майлоу пое по Лоръл Кениън, насочи се на юг към Булеварда на залеза и тръгна на запад, към Стрип. Една катастрофа край Холуей и обичайната тълпа мърморещи любители на ужаси ни забави и едва около три прекосихме Бевърли Хилс и се насочихме към Бевърли Глен. По време на пътуването двамата с Майлоу почти не разговаряхме. Разискванията бяха приключили. Той спря на тясната алея пред дома ми. Камионът на Робин беше под навеса.

— Благодаря ти за времето, което ми отдели.

— Накъде ще се насочиш сега?

— Ще мина през регистъра за недвижими имоти и ще потърся някои документи, иска ми се да разбера как стоят нещата с мистър Старджил. После ще звънна на Хейди Оут.

Изглеждаше уморен и престореният оптимизъм в тона му беше просто престъпление.

— Късмет! — казах аз и се загледах след колата, която бързо се отдалечи.

 

 

Тръгнах към новата си къща. Вече бяха минали три години, но тя все още ми се струваше като натрапник. Старата къща, която бях купил с първите си реални доходи, представляваше смесица от червено дърво и индивидуалност. Опитвайки се да ме убие, един психопат я бе превърнал в пепелище. Робин беше надзиравала строежа на новата — бяла, просторна, далеч по-обширна и практична сграда, която несъмнено бе очарователна. Казах й, че много я харесвам. Общо взето наистина я харесвах. Време беше да прогоня оня отегчителен мърморко, който се криеше у мен.

Очаквах да я намеря в ателието й отзад, но тя беше в кухнята и четеше сутрешния вестник. Спайк се беше свил на кълбо в краката й, черното му телце с ръждиви петна се надигаше при всяко похъркване, а главата му бе отпусната върху пода. Беше френски булдог — миниатюрен вариант на английската порода, с щръкнали като на прилеп уши, а суетата му беше достатъчна за цяла оперна трупа. Той повдигна единия си клепач, когато влязох — О, пак си ти! — и отново го затвори. Последвалата въздишка бе изпълнена с досада.

Робин стана, разпери ръце и ме прегърна през кръста. Главата й се притисна към гърдите ми. Ухаеше на дървесина и парфюм, а къдриците й гъделичкаха брадичката ми. Аз повдигнах кестенявите кичури и целунах врата й. Тя беше висока около метър и шестдесет, но дългият й врат напомняше лебедовата шия на модел. Кожата й беше гореща и леко влажна.

— Как мина? — попита Робин, като зарови пръсти в косите ми.

— Нормално.

— И нямаше проблеми с пациентите, а?

— Никакви.

Притиснах я по-силно, като галех стегнатите мускули на раменете й, спуснах ръце по деликатния гръб, към омагьосващите извивки, после отново се върнах към чистите линии на лицето и коприната на клепачите й.

Тя се отдръпна и повдигна леко брадичката ми.

— Онова място те е направило романтичен, така ли?

— Това, че съм извън него, ме прави романтичен.

— Добре, щастлива съм, че се върна цял-целеничък.

— Не беше опасно — казах аз. — Дори и отблизо.

— Пет хиляди убийци и не е било опасно?

— Хиляда и двеста, но кой да ги брои.

— Хиляда и двеста — повтори тя. — Колко бях глупава да се тревожа!

При последните думи гласът й рязко се извиси.

— Съжалявам — казах аз. — Но наистина всичко беше наред. Хората всеки ден отиват там на работа и нищо не им се случва. Като че ли всички мислят, че в отделенията е по-безопасно, отколкото на улицата.

— Прилича ми на оправдание. Междувременно онази психоложка е била напъхана в багажника на една кола.

— Да, но това не значи, че работата й има нещо общо със случилото се.

— Добре. Важното е, че се върна. Обядвал ли си?

— Не. А ти?

— Пийнах малко сок сутринта.

— Натоварен ден, а?

— Доста, опитвах се да довърша онази мандолина.

Робин се изпъна. Носеше червена тениска и работен гащеризон, шести номер, от „Скичърс“. Малки златни халки проблясваха на ушите й. Тя ги сваляше, когато работеше. Значи не възнамеряваше да се връща в ателието си.

— Вече огладнях — каза тя. — Само намеквам, нали разбираш?

— Да хапнем навън тогава — отговорих аз.

— Магьосник, който чете мислите на другите!

— Наричай ме просто Този, който изпълнява желанията.

Дадохме пластмасов кокал на Спайк и отидохме с колата до един индиански ресторант в Санта Моника, отворен целия следобед. Ориз и леща, хляб по индиански с плънка от лук, спанак с къри и меко сирене, патладжан с пикантни подправки, горещ чай с мляко. Като фон се чуваше някаква протяжна песен — един-единствен мъжки глас, който нареждаше нещо, може би се молеше. Двамата метиси от съседното сепаре си отидоха и ние станахме единствените господари на заведението. Келнерът ни остави сами.

Вече справила се с половината от натрупаното в чинията й, Робин каза:

— Знам, че издевателствам над теб, но следващия път, когато идеш на друго подобно място, те моля да ми телефонираш в мига, в който излезеш оттам.

— Наистина ли толкова се тревожеше?

— Убийци, вампири и бог знае още какви…

Покрих ръката й с моята.

— Роб, хората, които видях днес, бяха безобидни.

С изключение на брадатия на двора, който тръгна към мен. И битката в коридора. Плексигласови прозорци, стаи за потискане и ограничаване.

— Какво ги прави безобидни?

— Медикаментите и всичко, което ги обкръжава.

Тя не възрази, но не изглеждаше успокоена.

— Значи нищо не успя да научиш там?

— Не съвсем. По-късно отидохме в дома на Клеър Арджънт. — Описах й мястото. — Какво мислиш?

— За какво?

— За начина, по който е живяла.

Тя допи чая си, бутна чашата встрани и помисли малко.

— Дали бих желала да живея така ли? Невинаги, но може би за известно време. Да си дам заслужена почивка от всички усложнения.

— Усложнения… — повторих аз.

Тя се засмя.

— Не от тебе, скъпи. Просто… от обстоятелствата. Задължения, крайни срокове — от програмирания живот. Както когато ръководех строежа на къщата. Или сега, когато поръчките валят и всички искат да получат поръчаното утре. Понякога животът става прекалено натоварен и сложен и малко простота въобще няма да навреди.

— Това беше повече от простота, Робин… Това беше… пустота. Тъга.

— Смяташ, че е била депресирана?

— Не знам достатъчно, за да й поставя диагноза — отговорих аз. — Но чувството, което изпитах от мястото, беше като за нещо неестествено… Празно.

— Намери ли някакви доказателства, че е пренебрегвала себе си? — попита тя.

— Не. И всички я описват като приятна жена, на която може да се разчита. Резервирана, обаче без никаква очевидна патология.

— Може би и душевно се е чувствала добре?

— Навярно — отговорих аз. — Единственото, което е трупала, са книгите. Може би те са се превърнали за нея в някакъв вид интелектуална стимулация.

— Прав си. Тя се е отървала от вещите, за да се съсредоточи върху онова, което е било важно за нея.

Не отговорих.

— Ти не мислиш така — каза тя.

— Твърде сурово отърваване — казах аз. — В цялата къща нямаше нищо лично. Дори и една-единствена семейна снимка!

— Може да не е била близка със семейството си. Или е имала проблеми с тях. Но дори и така да е, какво толкова я отличава от милионите други хора, Алекс? На мен това ми прилича на… на нещо, свързано с мисленето й. Което се е въртяло в ума й. Което я е радвало в самотата й. Дори и да е имала социални проблеми, това какво общо има с нейното убийство?

— Навярно нищо. — Сипах си още ориз, поиграх си със зърната черен пипер в него, отчупих залък хляб. — Ако й е била нужна интелектуална стимулация, защо се е прехвърлила от изследователската си работа в „Старкуедър“?

— Какви са били нейните проучвания?

— Върху алкохолизма и въздействието му върху времето за реагиране на хората.

— Нещо потресаващо?

— Не и за мен. — Обобщих накратко нейните статии. — Всъщност са доста шаблонни работи.

— Вероятно същото би могло да се каже и за реализацията й: тя е била добро момиченце, правела е всичко, което са очаквали от нея още от първи клас. Уморила се е да бъде примерна. Поискала е наистина да помогне на някого.

— Не е избрала много лесна група хора, за да помага.

— Значи това е било предизвикателството, което я е мотивирало. Това и сблъсъкът с нещо ново.

— Хората в „Старкуедър“ не могат да се излекуват.

— Тогава не знам. Всичко може да се предположи.

— Нямам намерение да се заяждам — заявих аз. — Но тя наистина ме озадачава. И мисля, че в онова, което казваш, има доста истина. Тя се е развела преди около година или там някъде. Може би се е опитвала да се освободи на няколко нива. Може би за човек, провеждал изтощителни изследвания година подир година, „Старкуедър“ е изглеждала примамлива новост.

Тя се засмя и ме потупа по бузата.

— Ако смръщените вежди могат да бъдат някаква мярка, Майлоу печели парите си благодарение на теб!

— Другото, за което се питам, е първият случай — на Ричард Дада, кандидат-актьора. На пръв поглед той и Клеър Арджънт са доста различни. Но и двамата имат нещо общо в негативен план — липсата на приятели, на врагове, на капризи. И двамата са извънредно подредени. Никакви компрометиращи ситуации. Навярно с теб говорим за самотата и за опита да се запълни пустотата. Нещо като съюз на самотни сърца с неподходящата личност.

— Мъж и жена? — попита тя. — Бисексуален убиец?

— Това би изкарало Дада гей, а Майлоу не откри нищо, подкрепящо такова предположение. Или може би цялата тази история няма нищо общо със секса — просто обща компания, нещо като клуб по интереси. От друга страна, двата случая може да не са свързани.

Повдигнах ръката й до устните си и зацелувах пръстите й един по един.

— Господин Романтика! Май по-добре ще бъде да понамаля скоростта, преди да те закарам в изолатора! — Тя се засмя, махна апатично с ръка, прати ми въздушна целувка и пусна в ход гласа си ала Бет Дейвис: — Подай ми спанака, скъъпи! После плаатиии сметката и ме отнеси до най-близката сладкарница на „Баскин-Робинс“, за да ме почерпиш съъъс сладолед с конфитюр и бадеми. После малко иху-аху по пътя до вкъщи, където най-сърдечно си канен да внесеш известно любовно разнообразие в живоота ми!