Джонатан Келерман
Кървава разходка (22)

22.

Хаас се върна, като не изглеждаше по-щастлив, но поне бе примирен.

— Всичко е станало през онази нощ — каза той, — но никой не разбра нищо чак до сутринта. Аз узнах втори. Тед Аларкон ми се обади — той беше един от надзирателите на полята на Ардъло. Скот и Тед възнамерявали рано сутринта да отидат с колата до Фресно и да огледат някакви машини. Скот трябвало да вземе Тед и когато не дошъл, Тед телефонирал в къщата! Никой не отговорил, той отишъл там с колата си и влязъл.

— Вратата отворена ли е била? — попитах аз.

— Никой не заключваше вратите си. Тед предположил, че Скот се е успал, тъй че решил да се качи горе и да почука на вратата на спалнята. От това можете да разберете какъв човек беше Скот — един мексикански надзирател преспокойно си се качва на втория етаж на дома му! Но по пътя си натам Тед минал през кухнята и я видял. Нея. — Той навлажни устните си. — След това един бог знае как е имал сили да се качи горе!

— Вестниците пишат, че той е проследил кървавите отпечатъци от гуменките.

— Тед беше печен човек, ветеран от Виетнам, беше видял истински битки.

— Имате ли някаква представа къде мога да го намеря?

— Във Форест Лоун — отговори Хаас. — Почина няколко години след това. От рак. На петдесет години. Пушеше, но нищо не може да ме убеди, че шокът не е подкопал здравето му.

Седна още по-изправен, сякаш да потвърди своето собствено здраве.

Казах:

— Значи Тед се е качил горе, видял е останалото и ви се е обадил.

— Аз още бях в леглото, слънцето току-що беше изгряло. Телефонът иззвъня и чух нечие трудно, хрипливо, сякаш безумно дишане, не можех да проумея какво става, тогава Марвъл попита: „Какво става?“, накрая разпознах гласа на Тед, но той още не говореше смислено. Чух го да казва: „Мистър Скот! Мисис Тери!“ — Поклати глава. — Разбрах само, че е станало нещо лошо. Когато отидох там, Тед беше на предната веранда с цяла локва повърнато пред него. Беше с доста тъмна кожа, но онази сутрин беше бял като платно. По джинсите и обувките си имаше кръв и първо помислих, че той е направил нещо безумно. После той повърна още, опита се да се изправи, после сякаш беше готов да припадне. Трябваше да го прихвана. През цялото време плачеше и сочеше назад, към къщата. — Като кръстоса крака, Хаас се прегърби и се отпусна по-дълбоко на дивана. — Извадих пистолета си и влязох вътре. Не исках да обърквам нищо, тъй че внимавах къде стъпвам. В кухнята лампата светеше. Видях Норийн Пийк, седнала на един стол — човек нямаше откъде да разбере, че това е тя, но аз знаех. Може би заради дрехите, с които беше облечена… — Той вдървено махна с ръка. — Стъпките от ботушите на Тед бяха кървави, той носеше западняшки ботуши, но кървави бяха и другите отпечатъци. От гуменки. Още не знаех дали горе има някой, тъй че се придвижих съвсем тихичко. Лампите светеха навсякъде, където той… сякаш е искал да покаже какво е направил. Скот и Тери лежаха един до друг, прегърнати. Минах през коридора… намерих момиченцето… — Той издаде остър, висок звук, сякаш стържеха лошо смазани панти. — ФБР ме разпитаха, аз го описах за тяхното разследване. Накарайте вашите шефове от „Убийства“ да ви дадат препис.

Кимнах.

— Какво ви отведе в колибата на Пийк?

— Проклетата кръв, разбира се. Следата изтъняваше, но водеше надолу към задното стълбище и към задната врата. Засъхнали дири и петна, но човек все пак можеше да разбере, че са отпечатъци от гуменки. Продължаваха може би още няколко метра по пътечката, после изчезваха. В този момент аз не знаех, че вървя след Пийк, а само, че трябва да стигна до колибата. Гуменките бяха точно зад вратата на Пийк. Една продавачка от лавката каза, че преди няколко седмици Пийк се е опитал да ги отмъкне и когато го заловила, той започнал да говори нещо неразбираемо и платил нещичко, тъй че тя му оставила проклетите гуменки. — Хаас свирепо ме погледна. — Там беше бедата! Всички бяха твърде добри към него. Скиташе из града и изглеждаше ням и безсловесен; ние не бяхме имали истинско престъпление в Трийдуей, не разбирахме какво всъщност представлява той. Това беше съвършено мирно място, затова и човек като мен, който работеше на половин ден, можеше да бъде законът. Най-вече трябваше да помагам на хората да се оправят, да проверявам дали е заключено, да внимавам някой да не се качи в колата си, когато е кьоркютук пиян… Бях по-скоро нещо от рода на социален работник. Но Пийк… той винаги е бил странен. Всички ние бяхме прекалено доверчиви, дявол да го вземе!

Ръцете му яростно се размахваха. Трябваше да му дам време да си поеме дъх. Попитах:

— Когато затвориха Трийдуей, какво стана с архивите на града?

— Бяха опаковани и изпратени в Бейкърсфийлд. Но хич и не се надявайте да откриете нещо там. Говоря за карти, планове, а и от тях сигурно не е останало много. Струва ми се, че се ровите нахалост, докторе. Защо не се върнете в Лос Анджелис и не кажете на шефовете си да забравят цялата тази психология. Пийк е под ключ, това е главното.

Той погледна към китката на ръката си. Нямаше часовник. Стана, намери го на една от лавиците за книги, сложи го и се взря в циферблата.

Аз казах:

— Високо ценя, че ми отделихте от времето си. Имам само още няколко въпроса. В статията, която четох, пишеше, че сте намерили Пийк заспал.

— Като… — Устните му се разтрепериха. — Щях да кажа „като бебе“. Господи!… Да, беше заспал. Лежеше по гръб, със скръстени върху гърдите ръце, хъркаше, а цялото му лице беше покрито с кръв. Отначало помислих, че той също е убит, но когато го погледнах по-отблизо, можах да видя, че е само оцапан, и това ми позволи да му щракна белезниците. — Той попи потта от лицето си. — Онова място… Бях го виждал отвън, но никога не бях влизал вътре. Вон… миришеше по-лошо от кучешко изпражнение! Малкото, което Пийк притежаваше, бе смачкано и разхвърляно навсякъде. Развалена храна, пълчища буболечки, празни бутилки от алкохол, флакони от спрей, туби от лепило, порносписания, които сигурно бе взел отнякъде другаде, защото такъв боклук не се продаваше в Трийдуей. Никой не можеше да си спомни да е виждал Пийк да пътува, но все трябва да е ходил някъде. Пък и дрогата. Той имаше всякакви хапчета — за повдигане на тонуса, за успокоение, фенобарбитал. Аптекарите, които работеха с рецепти, бяха в Техачапи, но никой от тях нямаше записка да е изпълнявал такива рецепти. Тъй че навярно ги е купувал от улицата. Един пор като Пийк може да получи всичко.

— Беше ли „отцепил“ онази нощ?

— Трябва да е бил. Дори и след като му щракнахме белезниците и почнах да му крещя в лицето, като заврях пистолета си под носа му, едва можах да го накарам да се изправи. Той се кандилкаше на всички страни с онази своя тъпа усмивка, а после затвори очи и отново потъна в нищото. Трябваше да напрегна всичките си сили, за да не го застрелям на място. Заради всичко онова, което беше направил и което намерих в колибата му. — Той се извърна. — На горещия котлон… Беше взел ножа със себе си, оня, който бе използвал за малкото момиченце, беше отмъкнал момченцето от люлката му и… — Отново скочи на крака. — По дяволите, не мога да продължавам! Трябваше ми ужасно много време, за да излича от паметта си тези картини. Сбогом, докторе, не казвайте нито дума, просто — сбогом.

Той забързано се отправи към вратата и я отвори. Отново му благодарих, че ми е отделил от времето си.

— Да, разбира се!

— Само едно нещо още — казах аз. — Кой наследи имуществото на Скот и Тери?

— Цял куп роднини от целия щат. Нейният род беше от Модесто, а Скот имаше някакви роднини в Сан Франциско, по майчина линия. Адвокатът, който се занимаваше с това, каза, че има цели две дузини наследници, но никой не предяви претенции. Никой не даваше и пукнат грош за това наследство, всички бяха съкрушени от начина, по който тези пари щяха да им дойдат.

— Помните ли името на адвоката?

— Не. Има ли някакво значение, по дяволите?

— Убеден съм, че има — отговорих аз. — А майката на Скот вече е била починала.

— Преди години. Нещо сърдечно. Защо?

— Просто за да бъдем точни.

— Сигурен съм, че сте точен!

Той се опита да затвори вратата.

Аз казах:

— Мистър Хаас, има ли някой наоколо, който би пожелал да поговори с мен?

— Какво? — яростно извика той. — Това не ви ли беше достатъчно?

— Тъй като все пак съм тук, бих могъл да поговоря и с останалите — вие сте били човек на закона, знаете как стават тези неща.

— Не, не знам. И не желая да знам. Забравете! От онова време не е останал никой. Феъруей е за стари хора, които търсят покой й тишина. Аз съм единствената останка от Трийдуей на това място. И затова ме държат на разстояние. — Смехът му беше студен.

— Имате ли някаква представа къде е Дерик Криминс?…

— Всички Криминс си заминаха, както и останалите. След като Карсън и жена му получиха парите си, се преместиха във; Флорида. Чух, че са си купили яхта и плават някъде, но това е всичко, което знам. Ако са живи, ще са много стари. Поне той ще е стар.

— Жена му по-млада ли беше?

— Това беше втората му жена.

— Как се казваше?

— Не помня! — отговори твърде бързо той. Гласът му беше станал по-твърд и вече бе притворил вратата, като беше оставил само цепка от десетина сантиметра. Лицето, което се виждаше оттам, беше мрачно. — Клиф Криминс също е покойник. Инцидент с мотоциклет във Вегас — така писаха вестниците. Той се занимаваше с мотокросове, правеше номера от висшия пилотаж, скачаше с парашут, ходеше на сърф. Всичко, което имаше някакво отношение към скоростите и опасността. И двамата бяха такива. Развалени момчета, винаги искаха да бъдат в центъра на вниманието. Карсън им купуваше всички играчки, които си пожелаеха.

Вратата се затвори.

 

 

Бях вдигнал стресовото равнище на още един човек. На един психолог.

От друга страна, това си струваше.

Дали той беше реагирал с особена страст, когато стана въпрос за втората мисис Криминс, или бях пуснал в движение неговата емоционална помпа и вече всичко, което казвах, вдигаше кръвното му налягане?

Докато се връщах при колата си, аз се спрях на първия отговор: доколко беше правдоподобно да е забравил името на една от най-богатите жени в града? Нещо около мисис Криминс го безпокоеше… но нещо много важно. Навярно я беше мразил. Или пък я беше обичал. Или беше копнял за нея, без да получи удовлетворение.

Нямах никакво основание да мисля, че то е свързано с онова, което търсех.

Дори не знаех какво търся.

Нахалост.

Наближаваше пладне и аз се почувствах безполезен. Хаас твърдеше, че тук няма никакви други жители на Трийдуей, и може би казваше истината. Но някак си не бях сигурен в това — заради нещо в поведението му: защо се беше съгласил да се срещнем, беше се държал приятелски в началото, а после се бе променил?

Вероятно заради ужасните спомени.

Но аз все още бях тук… Вече бях изчерпал основните източници на информация за убийствата на членовете на семейство Ардъло, но малките градчета имаха свои собствени вестници и трийдуейският сигурно беше описал подробно касапницата. Всички архиви са били пренесени в Бейкърсфийлд. Не било останало много от тях, твърдеше Хаас. Но градските библиотеки оценяват стойността на старите вестници.

Когато стигнах до своята сивиля, един бебешкосин седан на охранителната фирма се показа от паркинга за камиони. Друг пазач на кормилото, също така млад и мустакат. Навярно такъв беше образът, наложен от „Бънкър Протекшън“.

Той подкара към мен и спря по същия начин, както и първият.

Изпитателно загледан в мен. Без никаква изненада. Вече му бяха казали за мен.

— Приятен ден! — му пожелах аз.

— И на вас, сър.

По обратния път три пъти превиших максимално позволената скорост.

 

 

Когато отново се върнах на бензиностанцията в Грейпвайн, се обадих по телефона на няколко места и научих, че най-голямата библиотека, в която могат да се направят справки в окръг Кърн, е библиотека „Бийл Мемориъл“ в Бейкърсфийлд.

Още четиридесет и пет минути шофиране. Доста лесно намерих „Бийл“ — десетгодишна модернистична постройка с пясъчен цвят в красивата част на града, зад която имаше паркинг за двеста автомобила. Влизаше се в ухаещо на чистота преддверие и човек придобиваше усещане за експедитивност. Казах на усмихнатата библиотекарка какво търся и тя ме препрати към залата за местна история „Джак Магайр“, където друга приятна жена потърси в базата данни на компютъра и каза:

— Разполагаме с двадесетгодишнини от нещо, наречено „Трийдуей Интелиджънсър“. Копие на хард диск, не разполагаме с микрофиш.

— Може ли да го видя, моля?

— Всичко?

— Освен ако не представлява проблем.

— Нека проверя.

Тя изчезна зад една врата и се появи след пет минути, бутайки пред себе си ръчна количка с две, средни по размер, картонени кутии.

— Имате късмет! — каза тя. — Бил е седмичник, и то малък, тъй че това са двадесетгодишнините. Не може да ги изнесете от залата, но ние сме отворени до шест. Приятно четене.

Никакви вдигнати вежди, никакви нахални въпроси. Бог да благослови библиотекарките! Избутах количката до една маса.

 

 

Мъничък наистина. „Интелиджънсър“ представляваше зелен вестник, състоящ се от седем странички, и втората кутия беше полупразна. Броевете, започвайки от януари 1962 г., бяха подвързани по дванадесет и поставени в пластмасови опаковки. Издател и главен редактор бе някой си Ортън Хацлър, а отговорен редактор Уонда Хацлър. Преписах си двете имена и започнах да чета.

Текст с широка разрядка и няколко снимки с изненадващо добро качество. Репортажи за времето на първата страница, защото дори в Калифорния времето имаше значение за фермерите. Танци в гимназията, небивала реколта, научни проекти, клуб „4 — Х“, скаутски експедиции, ликуващи описания на панаира на окръг Кърн („Още веднъж Ларс Карлсън показа, че е шампионът по ядене на ябълков сладкиш за всички времена!“). Втората страница беше почти същата, а третата беше запазена за съобщенията на телеграфните агенции за международните събития на деня и за статии на редактора. Ортън Хацлър беше истински ястреб, що се отнасяше до войната във Виетнам.

Името на Бъч Ардъло се мяркаше постоянно, предимно в репортажи, свързани с водещата му позиция в организацията на фермерите. Снимка на него и жена му на един благотворителен бал във Фресно показваше едър мъж с лице на булдог и сива, ниско подстригана коса, надвесен над слабичка, изискано изглеждаща жена с тъмни коси. Щастливо стечение на генетичните заложби беше облагодетелствало Скот с телосложението на баща му и чертите на майка му.

Скот беше наследил и атлетическите умения на баща си. За пръв път открих името му под една от онези групови снимки на футболни герои — играчи, подбрани за мача на всички звезди на окръг Кърн, — клекнали и сияещи пред вратата на игрището. Скот бе играл като полузащитник за „Техапачи Хай“ и се бе представил с чест.

Никакви снимки на Тери Ардъло, което си имаше оправдание. Тя не беше родом от Трийдуей, бе израснала в Модесто.

Името на Карсън Криминс също се появяваше редовно. Другият богаташ в града. Доколкото успях да разбера, в началото Карсън се бе изявявал като съюзник на Бъч Ардъло в борбата за семейните ферми, но се бе отклонил от пътя в началото на седемдесетте години, като бе започнал да изразява разочарованието си от цените на орехите и все по-нарастващите разходи по отглеждането на плодове, а после бе обявил готовността си да продаде земята си на „онзи, който му предложи най-добра цена“.

Негови снимки нямаше. Нито коментари на Бъч Ардъло по този въпрос. „Интелиджънсър“ избягваше да взема страна.

Март 1969 година. Цял брой, посветен на погребението на Катрин Стетсън Ардъло. Упоменаваше се „продължително заболяване“ и смъртта по време на туризъм преди години на по-големия й син Хенри-младши. Статията беше осеяна със стари фамилни снимки и снимки на Бъч и Скот, свели тави край гроба.

10 август 1974 година. Ортън Хацлър оплаква оставката на Никсън.

Следващият декември голям студ поразява насажденията както на Ардъло, така и на Криминс. Бъч Ардъло заявява: „Човек трябва да бъде философ, трябва да се опитва да надмогне лошите времена с добро.“ Карсън Криминс не коментира.

Март 1975 година. Смъртта на Бъч Ардъло. Две извънредни страници в мемориално издание. Този път Скот е сам на гробището. Карсън Криминс заявява: „Ние си имахме нашите различия, но той беше човек на човеците!“

Юни 1976 година. Съобщение за брака на Криминс с „бившата Сибил Нунан от Лос Анджелис. Както всички знаем, мис Нунан, драматична актриса, играла под името Черил Норман, срещна мистър К. по време на пътешествие до Бахамите. Сватбеното тържество се състоя в хотел «Бевърли Уилшър» в Бевърли Хилс. Шаферка беше сестрата на младоженката — Чарити Хернандес, а шафери — синовете на мистър К., Карсън-младши и Дерик. Младоженците са на сватбено пътешествие на Каймановите острови“.

Две снимки. Най-после мога да видя Карсън Криминс. На първата снимка той и неговата жена разрязват пететажна сватбена торта. Той изглежда на около шестдесет години, висок, изгърбен, плешив, с твърде малко лице в сравнение с клюна на носа. Тънки мустачки добавят характерни нотки на филмов злодей. Малки тъмни очички танцуват някъде вляво — встрани от младоженката. Усмивката е страдалческа. Стар бухал от войните в смокинг.

Втората мисис Криминс, онази, която накара очите на Джейкъб Хаас да се присвият и гласът му да се втвърди, наближава четиридесетте, нисичка, с пълнички ръце и сочно тяло в плътно прилепнала сватбена рокля без ръкави. Струва ми се, че има силен загар. Островърха корона върху камара платиненоруси коси. Множество зъби, червило и сенки за очи, откровено намекващи за несходство в характерите. В хилядаватовата й усмивка няма никаква двойственост. Може би е било истинска любов или навярно огромният камък върху пръста й е допринесъл нещо за събитието.

На втората снимка се виждат момчетата на Криминс, застанали от двете страни на младоженците. Вляво е Карсън-младши, около седемнадесетгодишен, Хаас каза, че Дерик е бил по-малкият, но от снимката трудно може да се каже. И двамата са тънки, плещести, с изпъкващи носове и нещо от птичия вид на баща им. Изглеждат по-добре от баща си — по-силни брадички, по-широки рамене. Същите тънки устни. Карсън-младши вече е достигнал ръста на баща си, Дерик е малко по-висок. Косите на Младши са непокорни, руси, къдрави, а тези на Дерик — тъмни и прави, стигащи до раменете. И двете момчета, изглежда, не споделят радостта на деня. И двете излъчват неподвижна начумереност, толкова характерна за тийнейджърите и вече осъждани престъпници.

Април 1978 година. Репортажът на първата страница разказва за посещение в Трийдуей на представители на компания, наречена „Свободно време“. По покана на Карсън Криминс. Скот Ардъло казва: „Това е свободна страна. Хората могат да продават онова, което притежават. Но те също така могат да покажат сила на характера и здраво да се придържат към традицията на фермерството.“ Няма следващи репортажи, посветени на тази тема.

Юли 1978 година. Сватбата на Скот Ардъло и Тереза Макинтайър. Сватбената рокля — „въздушно творение, с петметров шлейф и ръчна бродерия, заедно с воала от белгийска дантела и сладководните перли бяха донесени от Сан Франциско“. Тук няма разминаване в характерите. Тереза Ардъло е предпочела дълги ръкави и плътен воал.

Преминах към следващата партида вестници.

Половин година след посещението на представителите на компанията все още не се споменава за продажби на земя или някакви преговори, нито за предложения от страна на други компании.

Предложението на Криминс е отхвърлено, защото Скот Ардъло е отказал да продава, а кой ще иска да се занимава само с половината от земята?

Ако това е така, Криминс не е правил коментари, които да са отразени във вестника. През юли 1978 г. той и Сибил предприемат пътешествие до Бахамските острови. Снимки на нея на палубата, отдаващи дължимото на бикини на цветя, тя — с висока чаша ледено питие в ръката. Текстът гласи, че „тя е забавлявала останалите гости с весели песнички от различни представления и бродуейската класика“.

Нищо интересно до 5 януари 1980 г., когато стигнах до репортажа „Новогодишен бал и благотворително събиране на средства на Лигата на фермерите“, състоял се в помещенията на „Сребърното седло“ във Фресно.

Повечето снимки на хора, които не познавам. Чак до края на четвърта страница.

Скот Ардъло танцува, но не със съпругата си.

В обятията му е Сибил Криминс, дългата й, изрусена до бяло коса се развява над голите смугли рамене. Роклята й е черна, с гол гръб; гърдите й едва се прикриват в оскъдния корсаж, докато се притискат към колосаните бели гърди на Скот. Пръстите й са сплетени с неговите и големият й диамантен пръстен блести между неговите пръсти. Той гледа надолу към нея, а тя — нагоре към него. В очите му има нещо по-различно, което контрастира с образа му на солиден млад бизнесмен, в тях се виждат твърде много горещина и светлина, някакъв намек за изглупяване.

Упоена капитулация.

Може би питиетата са дошли в повече или новостта да държиш в обятията си някоя, която не е твоята съпруга, да усещаш нейната топлина срещу лицето си. Или може би голямото тържество е предложило на тях двамата възможността да развеят пред погледа на останалите нещо, което са криели в тъмната, ухаеща на мускус, стая.

Навярно именно поради това Джейкъб Хаас се стегна, когато заговорихме за Сибил Криминс. Скот, момчето, от което той отдавна се бе възхищавал, кривва от правия път с една платиненоруса лека жена от Лос Анджелис?…

Докато гледах снимката, сякаш ме обливаха горещи вълни. Тя струваше много повече от хиляди думи. Изненадващото беше, че „Интелиджънсър“ я бе публикувал.

Открих една статия на главния редактор, публикувана три седмици по-късно, която навярно обясняваше този факт:

След толкова изследвания на човешката душа и ставайки пряк свидетел на победите и труда на онези достатъчно благородни (а някой би казал и достатъчно склонни към донкихотовство) люде да се борят срещу природните стихии, както и срещу далеч по-злонамерените сили на Голямата държава, този вестник трябва да вземе страната на рационализма и самосъхранението.

За родените под щастлива звезда е съвсем приемливо и съвсем в реда на нещата да изричат светата истина за абстрактните идеали като: светостта на семейната ферма. Но за огромната част от населението, за онези смели, но преклонили глава хора, погълнати от грижата да преживеят днешния ден и да си осигурят утрешния с изнурителния си труд, който запазва плодородието на земята, отрупва с плодове клонките на дърветата и пълни каруците им с изобилие, това е съвсем друга история.

Средният гражданин от Трийдуей (а ние се осмеляваме да твърдим — и във всяка селскостопанска община) се труди ден след ден, за да може да си плати определените налози, без никаква надежда за сигурност или печалба или някакви дългосрочни инвестиции. В повечето случаи неговият оскъден къс земя в задния двор на къщичката му е негов собствен, а понякога дори той зависи от някоя финансова институция. Средният гражданин с удоволствие би кроил планове за бъдещето, но той обикновено е твърде потънал в настоящето си. Тъй че когато Фортуна му се усмихне под формата на нарастване на цените на земята, като предлага на споменатия мистър Среден гражданин възможността да получи истинска печалба, той не може да бъде осъждан, че е уловил възможността да осигури за своето семейство същата сигурност и удобства, които по късметлиите от него считат за свое право по рождение.

Понякога здравият разум и правата на отделната личност трябва да натежават повече.

На нашия последен обяд в Киуанис мистър Карсън Криминс го каза най-добре: „Прогресът е като свръхзвуков самолет. Дали летиш с него, или стоиш на пистата му, тъй или иначе рискуваш въздушната му струя да те отнесе.“

Би било добре онези, които са от по-облагодетелствани родове, но имат по-малко въображение, да го разберат.

Времената се променят и трябва да се променят. Историята на тази велика страна се основава върху свободната воля, частната собственост и упованието на самия себе си.

Онези, които се съпротивляват на гласа на бъдещето, един ден може да се видят в онова безбожно състояние, известно под името стагнация.

Времената се менят и умните хора се променят заедно с тях.

Ваш покорен О. ХАЦЛЪР

Скот Ардъло загубил благоволението на избирателите. И все пак дали тази снимка не беше озадачила и самия Карсън Криминс?

Прегледах следващите броеве, като търсех писмен отговор от Скот на редакторската статия. Нищичко. Той или не се беше обезпокоил, или „Интелиджънсър“ бе отказал да отпечата писмото му.

След пет седмици имената на Ортън и Уонда Хацлър изчезваха от редакторското каре на вестника. На тяхно място се мъдреше, изписано със завъртян шрифт:

СИБИЛ КРИМИНС

Издател, редактор и основен автор

Сега хартията беше розова и изданието се беше ограничило до три страници, незначителни като рекламната листовка на някой супермаркет. Вече нямаше съобщения на телеграфните агенции и снимки. На тяхно място — възторжени излияния за филми, явно буквално преписани от рекламните материали за тях, полуграмотни описания на местните събития и любителски рисувани комикси без особен смисъл. Твърде едър подпис: „Дерик К.“

Три едва изпълнени страници, дори и двадесет месеца по-късно, когато водещото заглавие крещи:

КАСАПНИЦА ВЪВ ФЕРМАТА НА АРДЪЛО!

ЛОВЕЦЪТ НА ПЛЪХОВЕ АРЕСТУВАН!

от Сибил Нунан Криминс, издател, редактор и основен автор

Най-мрачният час за Трийдуей удари или поне така изглеждало, когато шерифът Джейкъб Хаас бил повикан от главния управител на „Бестбай Пръдюс“ Тебдоро Аларкон (Гед) в ранчото и там открил едно ужасяващо убийство в невероятни размери. Вътре в къщата шерифът Джейкъб Хаас намерил няколко мъртви тела, или по-точно готвачката на ранчото, мис Норийн Пийк, която била станала обект на невероятно и нечовешко отношение от страна на някакъв злокобен дух. На втория етаж били открити другите тела: на собственика на ранчото Скот Ардъло, който е наследил имота от баща си Бъч Ардъло, на жена му Тери и на тяхната дъщеря, малката Британи, около петгодишна. Всичко било ужасно. Но никаква следа от другия член на семейството! От бебето Джъстин. Всички ние помним как Тери толкова трудно го роди и то по някакво чудо се чувстваше прекрасно.

Но кошмарът продължил. Шерифът Хаас проследил кръвта и тръгнал към задния двор на къщата, където по това време живееше синът на Норийн, Ардис Пийк, и там открил Джъстин. Добрият вкус повелява да не навлизаме в подробности, нека кажем само, че който и да е сторил това на едно невръстно създание, е злокобен бяс, сравним със сатаната. На нас ни става лошо от всичко това!

Ардис Пийк бил пиян и докаран до вцепенение от най-различни опиати. Той беше ловецът на плъхове на ранчото, но в същото време преследваше всички видове гризачи и всякакви гадинки. Вероятно той е разполагал с всякакви оръжия и отрови, но ние все още не знаем какво точно е използвал при бедните хора.

Наистина е ужасно и невероятно, че нещо като това би могло да се случи в едно малко, спокойно място като нашето, но изглежда, че днес светът върви така, само погледнете семейство Мейсън и как те нападнаха хората, които се чувстваха в безопасност само защото имаха пари и живееха зад стоманени врати. А днешната музика, никой не пее за любов и романтика, всичко е някаква ужасна врява и става все по-лошо.

Така че изводът, според мен, е да вярваш в Бога, само Той може да те опази.

Шерифът Хаас телефонирал във ФБР и на полицията в Бейкърсфийлд, за да се консултира с тях, защото това излизало извън рамките на обикновените му задължения. Той ми каза, че е бил в Корея, но никога не бил виждал нещо подобно.

Мои източници ми съобщиха, че Ардис Пийк винаги е бил особен. Понякога някои хора са се опитвали да му помогнат — знам, че моите синове Клиф и Дерик със сигурност са го правили, като са се опитвали да го накарат да се занимава с някакъв спорт и какво ли не още, театрални проекти, вие продължете списъка. Каквото и да е, за да излезе от черупката си, защото те си въобразяваха, че той е самотен. Но той не ги чу. Просто продължаваше да си седи сам, да вдишва лепило, боя и какво ли не. Мои източници ми съобщават, че е бил прекалено затворен в себе си, за да общува с други хора, нещо като остро психическо заболяване.

Защо той внезапно извърши такова ужасно нещо?

Ще узнаем ли някога?

Всички обичаха семейство Ардъло, те от толкова отдавна живееха тук, винаги са се трудили усилено, дори когато не изглеждаше сигурно, че това би могло да помогне, защото цените на реколтата бяха толкова ниски. Но те усилено се трудеха, защото вярваха в това, те бяха солта на земните хора, те обичаха само да работят.

КАК МОЖА ТАКОВА НЕЩО ДА СЕ СЛУЧИ ТУК, В ТРИЙДУЕЙ!?

В АМЕРИКА!!!!???

Но ето какво става, когато разумът спи, мисля аз.

Бих желала да имам отговор, но аз съм само една журналистка, а не оракул.

Бих желала Господ да прави така, че ние да Го разбираме — защо трябва бебета и деца да страдат по този начин? Кое кара един човек така да полудее?

Въпроси, въпроси, въпроси.

Когато намеря отговори, ще ви съобщя.

С. Н. К.

Никога не го беше направила.

Последният брой на „Интелиджънсър“.