Джонатан Келерман
Кървава разходка (5)

5.

Фил Хатър сън беше нисък, с крушовидна фигура, мъж на средна възраст, с неопределени черти и с оредяваща кестенява коса. Под редките сиви мустаци изпъкваха пълните му тъмни устни.

— Приятно ми е да се запознаем — каза той и се здрависа енергично с нас, като председател на спортен клуб.

Очите му имаха цвят на лешник, гледаха будно и изпитателно, но кротко — като очите на питомна сърна.

Ризата и панталоните му бяха в цвят каки.

Ние го последвахме на известно разстояние.

— На първия етаж има само служебни помещения — съобщи ни жизнерадостно той.

Походката му беше странна — вървеше със ситни, премерени, танцуващи стъпки, които ни принуждаваха да забавим хода си.

— Не кабинетите на лекарите, а само на администрацията. Докторите имат кабинети в съответните отделения.

Усмивката му молеше за одобрение. Аз успях да изобразя нещо като усмивка. Майлоу не взе участие в играта.

В края на коридора, отдясно, имаше два асансьора с двойна ширина, над единия, който се отключваше и заключваше със специален ключ, имаше надпис „Служебен“, а другият се повикваше чрез бутон, който Хатърсън натисна. Майлоу наблюдаваше внимателно нашия водач. Знаех какво си мислеше: Лудите щъкат из болницата.

Асансьорът не се задейства, но Хатърсън не изглеждаше разтревожен, само пристъпваше от крак на крак като дете, което очаква десерта си. Над вратата нямаше светлинно табло за номерата на етажите, не се чуваше и шум от стържещи механизми. После от стената прозвуча глас — от малкото стоманено квадратче, в средата на което беше поместен бутонът.

— Да? — Мъжки глас, електронно модулиран.

— Филип Дуейн Хатърсън.

— Идентификационен код?

— Пет, две, едно, шест, осем. Току-що ме спуснахте долу, за да се срещна с управителя Суиг. Той ми поръча да се кача обратно горе.

— Изчакай.

Чу се трикратен сигнал.

— Докъде ще се качиш?

— Само до втория етаж. Водя двама господа за малка обиколка — офицер от полицията и лекар.

— Изчакай — повтори гласът.

След няколко секунди вратите на асансьора се отвориха.

— След вас, господа — каза Хатърсън.

Докато се питах към кого да застана с гръб, пристъпих напред. Асансьорът беше облицован с пореста материя. С вътрешно заключване. Материята беше просмукана с мириса на някакъв сладникав парфюм, от който на човек му призляваше.

Вратите се затвориха. Докато се качвахме нагоре, Хатърсън обясни:

— Нагоре, нагоре и натам.

Той бе застанал по средата на кабината. Аз се бях притиснал в ъгъла, както и Майлоу.

Асансьорът ни докара до друг коридор, боядисан в розово-бежово. Кафяви двойни врати с плексигласови прозорчета. Ключалки. Вграден в стената домофон, като този до вратата на асансьора. Надпис над вратата „Отделение А“. Хатърсън натисна един бутон, съобщи нещо и вратата се отвори.

На пръв поглед вторият етаж напомняше на което и да е друго болнично отделение, с изключение на помещението за медицинските сестри, което изцяло беше обградено от плексигласови стени. Вътре седяха три жени и разговаряха. До тях, откъм стената, имаше носилка на колелца. Кафяви петна върху белия памучен чаршаф.

Същият черен линолеум и кафяви врати, както на първия етаж. Много ниски тавани — не повече от два метра. Фигури в сивкаво-кафяви дрехи бродеха из коридорите. Много от по-високите пациенти ходеха приведени. Както и някои от по-ниските. Неколцина седяха на бели пластмасови скамейки, занитени с болтове към пода. Други се поклащаха на място. По страничните облегалки на столовете имаше пробити отвори с диаметър три сантиметра. За белезници.

Опитах се да се огледам наоколо, без да предизвиквам подозрение.

Бели мъже, чернокожи мъже, жълтокожи мъже.

Мъже със сламеноруси коси и наперена стойка, достатъчно млади, за да имат младежки пъпки, но с бръчици около очите. Възрастни мъже с беззъби, хлътнали лица и свръхактивни езици. Обзети от ярост, мърморещи, сякаш виждаха привидения, не по-различни от който и да е просяк от Уестсайд. Някои от мъжете, като Хатърсън, изглеждаха сравнително нормални.

Всеки от тях беше погубил нечий човешки живот.

Ние минавахме край тях, устоявайки на психопатичните предизвикателства, съпроводени от безброй погледи. Хатърсън не им обръщаше внимание, докато пристъпваше с танцуващата си походка.

Един от младите глупаво се ухили и направи крачка напред. С пригладени коси и брадичка, върху рамото — татуирана свастика. Бели следи от шевове по двете китки. Той се олюля и се усмихна, като си тананикаше фалшиво, после отмина. Латиноамериканец с дълга до кръста плитка пиеше от хартиена чаша и се закашля, докато минавахме, като опръска наоколо с някаква розова течност. Някои изпускаха газове. Други се кикотеха. Хатърсън ускори малко хода си. Многобройни кафяви врати, отбелязани само с номера. На повечето имаше малки, покрити с капак, правоъгълници. Шпионки за наблюдение.

На половината път по коридора двама чернокожи със сплетени на плитчици коси, стърчащи на всички страни, стояха изправени един срещу друг. От разстояние тяхната поза предполагаше разговор, но като приближихме, видях, че лицата им са неподвижни, а очите им — безизразни и мъртви.

Те се гледаха. Мъжът отдясно беше пъхнал ръката си в панталоните и аз забелязах бързото движение под униформата. Хатърсън също го видя и отмести поглед със срамежливостта на стара мома. Няколко крачки по-нататък един добродушен тип на около седемдесет години, с бели като на Емил Старкуедър коси, с очила без рамки и с бял плетен пуловер над бежовата си риза, се беше опрял на стената и четеше „Крисчън Сайънс Монитор“.

Някои крещяха. Други се смееха.

Въздухът беше студен, доста по-хладен от температурата в кабинета на Суиг. Ние минавахме край затлъстял сивокос мъж, седнал на пейка, меките му ръце бяха дебели колкото моите бедра, лицето му бе почервеняло и безформено като презрял пъпеш. Той скочи и внезапно се озова точно пред мен. Горещият му кисел дъх ме удари в ноздрите.

— Ако сте се изгубили, пътят е оттам! — Той посочи една от кафявите врати.

Преди да успея да отговоря, се появи млада жена и го хвана за лакътя.

— Ако сте се изгубили… — повтори той.

Жената каза:

— Всичко е наред, Ралф, никой не се е изгубил.

— Ако сте се изгубили…

— Стига, Ралф!

Изречено с рязък глас, Ралф наведе глава.

Жената носеше табелка на зелени черти с надпис: Х. Оут, помощник-терапевт I.

Помощничката в групата на Клеър, Беше облечена в памучна блуза с дълги, навити до лактите, ръкави и плътно прилепнали джинси, които очертаваха стегнатите й бедра. Не беше висока — около метър и шестдесет, и имаше деликатни кости. Изглеждаше на около двадесет и пет години — твърде млада, за да се ползва с авторитет. Мазната й коса беше прихваната в стегнат кок, който подчертаваше издълженото лице с грубовата челюст и резки, симетрични черти. Имаше раздалечени сини очи и свежата румена кожа на селско момиче. Ралф бе висок около метър и осемдесет и тежеше навярно стотина килограма повече от нея, но се подчини на нейната хватка, изглеждайки разкаян.

— Добре — каза му тя. — Защо не отидеш да си починеш?

Жената го накара да се обърне. Движеше се плавно. Стегнато тяло, малък бюст, дълъг гладък врат. Представях си как играе волейбол на плажа. Какво ли виждаха мъжете в сивкаво-кафявите униформи?

Ралф отново се обади:

— Ако сте се изгубили, пътят е… — Гласът му пресекна на последната дума.

Хейди Оут повтори:

— Никой не се е изгубил. — Малко по-високо, по-твърдо.

От очите на Ралф капна сълза. Хейди Оут леко го побутна и той се помъкна нататък. Някои от другите пациенти ги наблюдаваха, но повечето изглеждаха вглъбени в себе си.

— Извинявайте — обърна се Хейди към нас. — Той си мисли, че е екскурзовод. — Сините й очи се спряха върху Хатърсън. — Намериха ти работа, а, Фил?

Хатърсън обясни:

— Аз ги развеждам, мис Оут. Това е детектив Стърджис от полицейското управление на Лос Анджелис, а това е доктор… извинявайте, забравих името ви, сър.

— Делауер.

Хейди Оут кимна.

— Приятно ми е да се запознаем.

Хатърсън се обърна към нас:

— Ралф е обикалял по пътищата и е вземал на стоп хора, които имали проблеми с колата си. Предлагал да им помогне, а после…

— Фил — прекъсна го Хейди. — Ти знаеш, че ние пазим в тайна частния живот на всеки пациент.

Хатърсън се прокашля и сви устни. От яд, а не от съжаление.

— Извинявайте.

Жената се обърна към Майлоу:

— Тук сте заради доктор Арджънт? — Тя присви побледнелите си устни. От напрежението младата й кожа се набръчка.

— Да, госпожице — отговори Майлоу. — Вие сте работили с нея, нали?

— Работех с групата, с която тя се занимаваше. Продължихме контакти и заради няколко други пациенти. — Сините й очи два пъти премигнаха. Гласът й стана по-мек. Сега отново изглеждаше на годините си.

Майлоу каза:

— Когато имате възможност, бих желал да…

Зад нас се разнесоха крясъци и тропот. Обърнах глава.

Двамата мъже с плитчиците бяха на пода — двойка дервиши, които се търкаляха, блъскаха, драскаха и хапеха. Движенията им бяха бавни, целенасочени, тихи. Приличаха на питбули.

Другите надаваха одобрителни възгласи. Старецът с „Крисчън Сайънс Монитор“ се удряше по коленете и се смееше. Единствено Фил Хатърсън изглеждаше уплашен. Той пребледня и сякаш започна да търси място, където да се скрие.

Хейди Оут извади свирка от джоба си, силно я наду и закрачи към боричкащите се. Внезапно към нея се присъединиха двама санитари. Тримата се справиха с биещите се за секунди.

Мъжете с плитчиците бяха изправени на крака. От лявата буза на единия течеше кръв. Другият имаше драскотина на ръката. Никой не се беше задъхал. И двамата изглеждаха спокойни, едва ли не кротки.

Старецът с вестника възкликна:

— Шибана работа!

Хейди хвана ръката на мъжа с разкървавената буза и го поведе към сестринската стая. Натискане на бутона, щракване и през процепа на предното прозорче тя получи нещо. Пластир и антибиотична паста. Докато се занимаваше с ранения, неколцина от облечените в кафяво-сиви униформи мъже започнаха да се оживяват. Те раздвижиха, закършиха ръце и се заозъртаха във всички посоки.

В коридора замириса на агресивност. Фил Хатърсън се примъкна по-близо до Майлоу. Детективът спокойно го гледаше. Юмруците му бяха свити.

Единият от санитарите — дребен, мършав филипинец — извика:

— Хей, слушайте всички! Веднага се успокойте!

Коридорът утихна.

Хатърсън изпусна дълга и шумна въздишка:

— Мразя, когато стават глупави работи! Има ли смисъл?

Хейди поведе ранения покрай сестринската стая и го скри от погледа ни.

— Господа? — обърна се към нас Хатърсън и ние продължихме обиколката си. Вече бе възвърнал цвета на лицето си. Не бих определил неговата патология като по-лоша от ласкателна раболепност — приличаше на Еди Хаскъл, попаднал по погрешка между луди, досаден, но понятен. Знаех, че на някои от тези хора много им помагат медикаментите. Не беше ли това химията от най-добрата й страна?

— Ето го любимото ми място — каза той. — Телевизионната зала.

Бяхме прекосили болничното отделение и стояхме пред прага на обширно светло помещение, пълно с пластмасови столове. Пред тях, като в олтар, бе поставен телевизор с голям екран.

Хатърсън обясни:

— Начинът, по който избираме какво да гледаме, е демократичен: всеки, който иска да гласува, гласува. Мнозинството определя. Доста е спокойно — искам да кажа, подбраните неща, които гледаме. Аз обичам новините, но не мога да ги гледам много често, харесвам също и спорта, а почти всички гласуват за спорт, тъй че и това е добре. А ето я и пощенската ни кутия. — Той посочи голяма кутия от твърда пластмаса, прикрепена към стената. Със закръглени ръбове. Заключена с верига. — Пощата ни е поверителна, освен при извънредни обстоятелства.

— Какви например? — попитах аз.

Въпросът го изплаши.

— Когато някой отреагира.

— И често ли се случва?

— Не, не. — Примигна нервно. — Лекарите вършат хубава работа.

— Доктор Арджънт също, нали? — попита Майлоу.

— Да, разбира се.

— Значи си я познавал.

Ръцете на Хатърсън започнаха да правят миниатюрни кръгообразни движения. Той облиза устните си и им възвърна цвета на суров дроб.

— Нямали сме консултации заедно, но аз знам коя беше тя. Много хубава дама. — Той отново облиза устни. — Искам да кажа, изглеждаше много добре — беше красива.

— Знаеш ли какво й се е случило?

Хатърсън се загледа в пода.

— Разбира се.

— Всички ли знаят?

— Нямам представа, сър. Научих го от вестника.

— Позволяват ви да четете вестници? — попита Майлоу.

— Разбира се, можем да четем всичко. Аз харесвам списание „Тайм“: човек научава накратко всички новини. Тъй или иначе това се отнася до Отделение „А“. При „Б“ и „В“ е почти същото. Във „В“ има няколко жени. Те не създават никакви проблеми.

— Отделно ли ги държат? — попитах аз.

— Не, могат да общуват с другите. Просто не са толкова много. Но нямаме проблеми с тях.

— А с петия етаж? — попита Майлоу.

— О! — възкликна Хатърсън. — Онези по член 13. Ами не ги виждаме, освен ако погледнем през прозореца, когато автобусът на шерифа ги докарва тук. Те са облечени в затворнически дрехи и се насочват право към собствения си асансьор. Те са… — Той сви рамене.

— Какви са те?

— Симуланти. Но тук не могат да минат. А между другото ние си имаме няколко много приятни стаи, нека ви ги покажа — едната е отворена и можем да я разгледаме.

Помещението беше абсолютно голо и чисто, като в казарма. Четири легла, по едно във всеки ъгъл: дюшеците бяха поставени върху бели пластмасови рамки, занитени към пода. До всяко от тях — нощно шкафче от същия материал.

Един-единствен замъглен прозорец пропускаше няколко квадратни сантиметра лека светлина.

Три от леглата бяха спретнато оправени, а одеялата, които ги покриваха, бяха безупречно изопнати. Четвъртото беше в безпорядък. Вход без врата водеше към малка бяла тоалетна. Бяла чиния без капак, бял умивалник. Никаква аптечка, никакви тоалетни принадлежности, никакви четки за зъби. Нищо, което би могло евентуално да се превърне в оръжие.

— Дават ни за еднократна употреба — каза Хатърсън, сякаш прочете мисълта ми. — Афтършейв, четки, крем за бръснене, а самобръсначките са под контрол. Онези, които искат да се избръснат, използват електрически, които са стерилизирани и могат да се използват повторно. — Той погледна неодобрително към разхвърляното легло. — Някой трябва да е имал лош ден… Не можем да окачваме нищо по стените, защото може да се запали. Затова и няма семейни снимки и други подобни неща. Но не е лошо, нали?

Майлоу изръмжа нещо в отговор.

Хатърсън потрепери, но настоя:

— Имаме по три яденета, храната е много вкусна.

Президент на Търговската камара „Старкуедър“. Сега разбрах защо Суиг го беше повикал. Той ни изведе от помещението.

— Тя пишеше точно за това, момчета.

— Във всички стаи ли са настанени по няколко души? — попитах аз, като се чудех как избират хората, които могат да съжителстват заедно.

— С изключение на тези, подложени на ПиО — потискане и ограничаване. Човек може веднага да ги разпознае, защото след номера им има едно П. — Той посочи с ръка. — По принцип стаите са еднакви, само че са по-малки, защото са за по един пациент.

— Потискането и ограничаването не означава ли усмирителни ризи? — попита Майлоу. — Облицовани стени, както в асансьора?

Мустакът на Хатърсън потрепна.

— Няма облицовки, но ако някой се нуждае от усмирителна риза, със сигурност ще я получи. А ако се поправи след ПиО, незабавно му я свалят. Не говоря от личен опит, но така си мисля.

Горд от работата си, той придаде нов смисъл на отрицанието. Видях как в очите на Майлоу се прокрадна погнуса.

Стояхме в празното помещение, а Хатърсън продължаваше да бъбри за храната. В петък давали само риба, въпреки че дори папата бил разрешил да се яде месо. Освен това и таблетки с витамини. Тук се грижели добре за пациентите.

Хитрец; навсякъде има по един такъв. А също и клюкар, изгарящ от желание да ни разкаже историята за престъпленията на Ралф. Дали е доносник на Суиг? Рисковано занимание в едно отделение, пълно с убийци.

Все пак трябваше да се възползвам от присъствието му. Попитах:

— В кои отделения работеше доктор Арджънт?

Хатърсън спря.

— Предполагам, че работеше из цялото заведение. Всички доктори правят така — обикалят отделенията. Повечето дори си нямат постоянен кабинет, а само бюра, където си попълват документацията.

— Къде се пази документацията?

— В сестринската стая.

— Какво по-точно правеше доктор Арджънт тук? — попитах аз.

— Предполагам, даваше консултации.

— Какво знаеш за нейната група „Умения за всекидневния живот“?

— Само това, че я организира преди няколко месеца. Всички в групата бяха странни.

— В какъв смисъл странни?

— Сбъркани — отговори Хатърсън. Почука по слепоочието си. — Нали знаете, които функционират на бавни обороти.

— Каква беше целта за сформирането на тази група? — попита Майлоу. — Никой не излиза оттук, нали така?

Хатърсън пребледня. Главата му се сведе надолу и остана така, сякаш притисната от непоносима тежест. Накрая дебелите му устни помръднаха.

— Да — отговори той.

— Не е ли вярно?

— Не, не, така е!

— Фактът, че се е присъединил към групата на доктор Арджънт, помогнал ли е на някого да заслужи освобождението си? — продължи Майлоу.

— Не съм чувал, сър.

— Измъкнали ли са се навън някои от членовете на групата?

Хатърсън поклати глава.

— Не, нейната цел беше друга — човек да се научи да прави нещата заради самия себе си. Предполагам, че доктор Арджънт е искала да ги накара да се почувстват по-добре.

— Да подобрят чувството си за самоуважение — подсказа му Майлоу.

Хатърсън засия.

— Точно така! Човек не може да обича другите, ако не обича себе си. Тя знаеше какво прави, докторите тук са умни. Добре, ще се обадя и ще идем в Отделение „Б“.

Двете по-горни отделения бяха уредени също както „А“. Във „В“ коридорът гъмжеше от хора, но не се виждаха никакви жени. Ние бързо го прекосихме. Нямаше караници, нямаше нищо странно; същата смесица от деградирали мускули, вцепенение и самовглъбяване, от време на време по някой мрачен налудничав поглед, по някой, стрелкащ се като змия, език и потрепващи мускули, които показваха страничните ефекти на фенотиазина. Хатърсън бързо ни преведе оттам, вече не бъбреше щастливо. Изглеждаше разстроен, едва ли не сърдит.

След като той замълча, разговорите в коридорите сякаш секнаха. Пациентите не говореха помежду си.

Тук всеки човек беше като отделен остров.

Помислих, че Суиг има право: неговите пациенти по-лесно се поддаваха на контрол, отколкото истинските престъпници. След като веднъж импулсите за насилие биваха обуздани, психозата се превръщаше в приятел на опекуните, потискана и ограничавана по неврохимичен път, докато заболяването притъпеше инициативността, смазвайки всяка искрица от жизненост и оригиналност.

Медикаментите също помагаха. За да се справиш с предразположени към насилие хора с психически отклонения, е необходимо да намериш лекарство, което ще смекчи възникващите случайно нервни импулси, ще потуши яростта, ще заглуши тихите гласове, които предизвикват престъпните прояви.

Но след като премахнеш насилието, ти не осигуряваш спокойствие на пациента. Онова, което остава, се нарича от психиатрите „негативни симптоми на психозата“: апатия, потиснато настроение, безжизнен глас, забавени движения, слабоумие, език, лишен от нюанси и хумор. Съществуване, в което няма никакви изненади и радост.

Това обясняваше обкръжаващата ни тишина. Липсата на шум не означаваше, че всичко е спокойно. Отделението наподобяваше гробница.

Появи се санитар, който караше количка с храна. Изведнъж осъзнах, че дрънченето на количката ми е приятно.

Хатърсън ни поведе към асансьора за Отделение „В“. Майлоу предложи:

— Да се качим на петия етаж.

— Съжалявам — отговори Хатърсън. — Не съм упълномощен. Никой не е, дори и лекарите, освен ако не получат нареждане да прегледат някой по член 13.

— Ти май знаеш много за това място — казах аз.

Хатърсън сви рамене. Докато чакахме асансьорът да дойде, аз се взирах през плексигласовите панели на вратата и наблюдавах движението из отделението. Невъоръжени надзиратели, които обикаляха самоуверено; чернокожа сестра с папка в ръка, която си проправи забързано път по коридора. Пациенти, повечето от които не правеха нищо.

Спомних си как Хейди Оут се справи с Ралф и биещите се. В някой затвор подобна схватка щеше да доведе до истински бунт.

Значи „Старкуедър“ наистина беше солиден кораб. Пълен с пътници с еднопосочен билет.

Това означаваше, че вероятността работата на Клеър Арджънт да има нещо общо с нейното убийство бе твърде малка.

Но дали системата по някакъв начин не се бе пропукала? Някой освободен, играещ ролята си навън по възможно най-лошия начин?

Хейди навярно би могла да ни каже. Тя беше работила с доктор Арджънт в групата за „Умения в живота“… хора със забавено умствено развитие, ако можеше да се вярва на Хатърсън. Какво ли е накарало Клеър да сформира тази група?

Защо е дошла тук?

Хатърсън каза:

— Ето и някои доктори.

Влязоха трима мъже. С ризи и вратовръзки, без бели сака и табелки с жълти ивици. Никаква видима следа от притеснение, че тяхна колежка е била заклана и напъхана в багажника на една кола.

Майлоу каза „Извинете“, показа значката си и обясни целта, поради която бяхме тук. Мъжът в средата беше висок, с рижа коса, загорял, на около шестдесет години. Със зелена риза на карета и жълта плетена връзка.

— Ужасно нещо. Желая ви успех — каза той. — В. Н. Олдридж, доктор по медицина, психиатър III ранг.

— Ако някой от вас се сеща за нещо, което би могло да ми е от полза… — подхвана Майлоу.

Никакъв отклик. След това плешивият мъж с черна брада, С. Стийнбърг, доктор по философия, проговори:

— Клеър изглеждаше много симпатична, но не мога да кажа, че я познавах добре.

Третият мъж беше нисък и червендалест. Д. Суенсън, доктор по медицина. Той поклати глава.

— Тя беше тук сравнително отскоро, а, Върн?

— Постъпи само преди няколко месеца — отвърна Олдридж. — Аз бях формално неин ръководител и трябваше да контролирам няколко нейни случая. Работата й беше чудесна.

— Формално ли? — попитах.

— Аз съм старши психиатър в дневната смяна, тъй че официално тя трябваше да докладва на мен. Но тя не се нуждаеше от особен надзор. Беше много умна. Ужасно съжалявам за онова, което стана. Всички съжаляваме.

Всеобщо кимане.

— С какво по-точно се занимаваше тя тук? — попитах аз.

— Преди всичко работеше върху промяната в поведението — планираше ситуации с непредвидени случаи — награди за добро поведение, отнемането на някои привилегии за определени нарушения. Подобни неща. — Олдридж се засмя. — В никакъв случай не претендирам, че давам експертна оценка за резултатите от работата й. Всички ние тук сме доста независими. Клеър беше добре подготвена, бе работила в Окръжната болница.

— Имате ли някаква представа защо се е прехвърлила тук? — попитах аз.

— Казваше, че се нуждаела от промяна. Имах усещането, че не желаеше да говори за това. Мисля, че на нея просто й беше омръзнало онова, което бе правила досега. Аз самият имах частна практика, но голфът ми омръзна и дойдох тук.

— Имахте ли чувството, че тя е изпитвала необходимост от повече човешки контакти, отколкото предлага невропсихологията? — попитах аз. Беше въпрос на психолог, не на ченге, и Олдридж внимателно ме изгледа.

— Предполагам — отвърна той. — Така или иначе, не мисля, че всичко това има някаква връзка със случилото се с нея.

— Защо? — вметна Майлоу.

— Защото е била убита извън това място. — Олдридж посочи едната стена. — В прекрасния, демократичния, нормалния свят. — Той погледна към Хатърсън, сякаш за пръв път забелязваше дребния човечец, скръсти ръце на гърба си и го огледа от главата до петите. — Обикаляш ли, Фил?

— Мистър Суиг ме помоли да ги разведа, доктор Олдридж.

— Тогава продължавай. — Олдридж се обърна към Майлоу: — Бих желал да можехме да ви помогнем, детектив, но всички бяхме възпрепятствани.

— Значи вие сте обсъждали онова, което се случи?

Тримата се спогледаха.

— Да, разбира се — отговори Олдридж. — Всички бяхме разстроени. Онова, което установихме, беше, че никой от нас не е познавал добре доктор Арджънт. Това ни наведе на мисълта, че би трябвало повече да общуваме един с друг. Желая ви успех и дано разнищите докрай тази история.

— Още нещо — каза Майлоу. — Групата, която доктор Арджънт е ръководила — „Умения за всекидневния живот“. Възможно ли е да се срещнем с пациентите?

— По този въпрос ще трябва да разговаряте с администрацията — отговори Олдридж.

— Съществуват ли някакви проблеми за това? От медицинска гледна точка.

Олдридж оправи вратовръзката си.

— Нека помисля. Бих искал да съм сигурен, че няма да… разстроим нещата.

— Преценката е ваша, докторе. — Майлоу подаде на него и останалите визитните си картички.

Асансьорът пристигна.

— Първо слезте вие тримата — предложи Олдридж. — Ние ще вземем следващия.

Докато се спускахме, Хатърсън каза:

— Доктор Олдридж е много, много умен.

— Откога си тук, Фил? — попита Майлоу.

Хатърсън сви глава в раменете си като костенурка, която е била почукана с пръчка. Отговорът му не можа да се чуе.

— Какво каза, Фил?

Хатърсън започна да поглажда мустаците си. Прехапа долната си устна.

— Отдавна.

Той остана в кабината и ни помаха отвътре.

— Проклет хитрец — каза Майлоу, когато тръгнахме обратно към приемната. — Не ни даде възможност да поговорим с онази Оут, по-добре ще е да вземем телефонния й номер и да се свържем с нея в дома й. Тук всеки повтаря едно и също. „Това място е безопасно като мляко.“ На теб този номер минава ли ти?

— Доста бързо се справиха с нас.

— Да, съгласен съм, сега трябва да приемем, че лудите са добре контролирани. Откри ли нещо, което би могло да примами тук Клеър от Окръжната?

— Може би цялата организация — отговорих аз. — Никакви молби за субсидиране на проекти, нито е трябвало да играе по гайдата на академиците. Олдридж каза, че тя е споменавала за нужда от промяна.

— Добре организирано или не, от това място ме побиват тръпки… Ние само се плъзнахме по повърхността, нали?

— Навярно под повърхността няма нищо.

Той не отговори. Минахме край кабинета на Суиг. Вратата беше затворена.

— Чудесно, ще взема номера на мис Оут и после се измъкваме оттук. Ако имаш време, ще ти покажа дома на Арджънт. Навън, в този зъл, мръсен, нормален свят. Колкото повече стоя тук, толкова повече копнея за лудостта навън.

 

 

Линдийн Шмиц отново беше на телефона и едва погледна към нас. Майлоу се настани точно пред бюрото й и се наведе напред, нахлувайки в нейното зрително поле. Къде застава едно разгневено двуметрово, сто и двадесет килограмово ченге? Където си поиска.

Тя издаде едно „Аха!“ по време на разговора, който очевидно беше личен, накрая каза: „Трябва да свършвам“ — и остави слушалката.

— Да, сър?

Майлоу й се ухили.

— Трябва да си уредя среща с една жена от вашия персонал — Хейди Оут. Може ли да ми дадете номера на домашния й телефон, моля?

— Ами не съм сигурна, че мога да го направя без разрешение. А мистър Суиг си тръгна… О, какво значение има, вие сте от полицията. Винаги можете да го получите отвсякъде, например от онези ваши специални указатели, нали?

Като направи няколко резки движения, тя излезе иззад бюрото си, мина по коридора към най-близката кафява врата и се върна с бланка, която подаде на Майлоу. Акуратно изписано име и телефонен номер, код 213.

Майлоу леко й се поклони.

— Благодаря ви, госпожице.

— За нищо, сър. — Примигна кокетно. — Надявам се, че ще откриете кой го е направил.

Майлоу отново й благодари и ние се обърнахме към главния вход.

— Защо искате да говорите с Хейди? — обади се Линдийн.

— Работила е с доктор Арджънт.

Линдийн взе една писалка и почука с нея по ръба на бюрото си.

— Не мисля, че бяха приятелки или нещо подобно. Доколкото ми е известно, доктор Арджънт нямаше приятели. Беше наистина скромна. Когато се събирахме и отивахме да пийнем по „Маргарита“ или нещо друго, дълго я увещавахме, но тя винаги отказваше, тъй че престанахме да я каним. Мисля, че беше срамежлива. Тъй или иначе онова, което стана с нея, е ужасно. Когато чух, просто не можах да повярвам; някой, когото виждаш всеки ден, и изведнъж… — Тя щракна с пръсти. — Всяка сутрин минаваше край мен pronto^[1], казваше „Добро утро“ и отминаваше, сякаш имаше винаги планове за деня. Толкова е… ужасно!

— Да, ужасно е — отговори Майлоу. — Значи въобще е нямала приятели?

— Не, доколкото знам. Винаги изглеждаше, че работи, работи, работи… Симпатична, но работеше, работеше, работеше… Надявам се да откриете кой я е убил.

Тя се пресегна към телефона. Тогава Майлоу каза:

— Извинете ме, госпожице. Любопитен съм само за още едно нещо.

Ръката й остана върху слушалката.

— И какво е то?

— Онзи човек, който ни разведе — Хатърсън. Защо е тук?

— О, той… — отвърна тя. — Защо, да не би да сте имали някакви проблеми с него?

— Не. А той създава ли ви проблеми?

— Той ли? — изсумтя тя. — Много рядко.

— Причината, поради която питам, е, че Хатърсън не изглежда много луд. Просто се питах какви хора се използват за разводачи.

— Фил! — процеди тя, като произнесе името с отвращение.

— Фил толкова жестоко е изнасилил едно дете, че е трябвало да му правят пластична операция.