Джонатан Келерман
Кървава разходка (27)

27.

Дъскави стени, боядисани в прасковено розово, което някак си успяваше да изглежда неприятно. Дузина белезникави чинове от имитиращ дърво материал, подредени в две редици по шест. Предната стена беше почти цялата покрита с девствена черна дъска. Закръглени ръбове, обхванати от пластмасова рамка; нямаше тебешир, само две меки гъби за изтриване.

Точно пред дъската бе поставено бюро от дъбово дърво, прикрепено с болтове към пода. На плота му нямаше нищо. Върху стената вдясно бяха закачени две географски карти на земното кълбо — в мащаб и в Меркаторова^[1] проекция. Залепени за стените постери предлагаха наставления за това как трябва да се държим на масата, как да се храним правилно, основните принципи на демокрацията, азбуката, изписана с нормален шрифт и в курсив, и хронологията на американските президенти.

Постерите бяха залепени с тиксо: не се виждаха никакви кабарчета.

Американският флаг в ъгъла представляваше пластмасов правоъгълник върху пластмасова дръжка, също прикрепена с болтове.

Външни атрибути на една класна стая. Учениците бяха облечени в кафеникаво-сивкави униформи и едва се побираха на белите чинове.

Шестима.

Отпред седеше възрастен мъж с прекрасна златистобяла коса. Приветлив дядка от реклама за разслабително. Зад него седяха двама чернокожи мъже на около тридесетина години, единият с цвят на кафе мока, луничав и грубоват, с очила и рядка брада, другият — жилав, с лице като от дялан оникс и проблясващи, бдителни очи на ловец, който оглежда равнините.

В началото на втората редица седеше едно извънредно мършаво създание на около двадесетина години, с хлътнали бузи, блуждаещ поглед и бледи устни. Сивкавите му юмруци притискаха слепоочията му. Седеше толкова приведено, че брадичката му почти докосваше плота на чина. Под сивата му плетена шапка стърчеше твърда кестенява коса. Шапката бе нахлупена чак до веждите и караше главата му да изглежда несъразмерна.

Зад него стоеше великанът Чет, който се прозяваше, въртеше се, душеше въздуха, проучваше вътрешността на устата си с пръсти. Поради огромния си ръст беше принуден да седне странично, протегнал дългите си като на жираф крака на пътеката между чиновете. Кошмарният белег над коляното не се виждаше, скрит от сиво-кафявите панталони. Той веднага позна Майлоу и мен, намигна ни, махна с ръка и като изимитира с устни звука от пръдня, каза:

— Вие ми взехте човека, който бъркаше и печеше пирожки в Аляска, щото там беше напечено, мамини синчета, само не ми се надувайте, педали такива, цунете ми задника!

Когато първия път видяхме Чет, Долард не ни спомена, че той е бил от групата на Клеър. Днес Долард въобще не говореше, стоеше си в ъгъла и зорко наблюдаваше пациентите.

Последният мъж беше един дребен, блед човечец от латиноамерикански произход с обръсната глава и омазнени мустаци. Климатикът в помещението беше свел температурата до тази на фризер за месо, но той се потеше. Търкаше ръцете си една в друга, изпъваше шия, облизваше устни.

Още вторични симптоми. Огледах присъстващите в стаята, за да открия и други белези на неврологични увреждания. Ръцете на дядката малко трепереха, но това можеше да се дължи и на възрастта. Вероятно зеещата уста на луничавия, въпреки че това можеше да идва и от някакъв психотичен ступор или от дневен лунатизъм…

Франк Долард отиде наперено до предната част на стаята и се намести за дъбовото бюро.

— Добро утро, господа.

В гласа му нямаше повече топлина, отколкото преди петнадесетина минути, когато ни посрещна пред вътрешния вход със скръстени на гърдите ръце.

— Пак ли вие? — бе казал след известно мълчание, но не направи никакъв опит да отключи вратата.

Майлоу му отговори:

— Просто не можем да се откъснем оттук, Франк.

Долард се намуси:

— И какво по-точно се опитвате да постигнете?

— Да разрешим случая с едно убийство, Франк. — Ръката на Майлоу леко побутна ключалката.

На Долард му бе необходимо доста време, за да измъкне връзката с ключовете си, да избере нужния ключ, да го вкара в ключалката и рязко да го завърти. Езичето се освободи. Трябваха му още няколко секунди, за да върне ключа в джоба си. Накрая отвори вратата.

След като влязохме вътре, той се усмихна кисело.

— Както вече казах, чудя се какво се опитвате да постигнете.

Без да изчака отговор, поглади мустаците си и тръгна през двора. Край нас всичко беше покрито с прах, кафяв и гладък като бакалска хартия.

Майлоу и аз го последвахме. Долард увеличи разстоянието между него и нас. Горещината и светлината бяха мъчителни. Пациентите втренчено ни гледаха. Ако някой от тях се промъкнеше отзад, Долард нямаше да ни бъде от никаква полза.

Трима санитари наблюдаваха двора. Двама от латиноамерикански произход и един масивен бял, който съвсем не се доближаваше до физическото описание на Дерик Криминс.

Долард отключи задния вход и ние доближихме до главната сграда. Вместо да влезе в нея, той спря на няколко крачки от вратата и подрънка връзката с ключовете.

— Не можете да се видите с мистър Суиг. Не е тук.

— Къде е? — попита Майлоу.

— По работите на болницата. Каза да ви позволим да се срещнете за петнадесет минути с групата за всекидневни умения. Това е всичко.

— Благодаря ти, че ни отдели от времето си, Франк! — каза доста меко Майлоу. — Съжалявам, че съм такъв натрапник.

Долард примигна и пусна ключовете в джоба си. Като погледна назад към двора, той стисна зъби.

— Тези момчета са като обучени животни, човек не бива да увеличава или намалява твърде много обхвата на реакцията им на стимулантите. Вашето идване тук действа разрушително. Отгоре на всичко, то е и безсмислено. Нещата са напълно ясни: тук никой няма нищо общо с убийството на доктор Арджънт.

— Защото никой не излиза оттук.

— И това е една от причините.

— Уендъл Пели е излязъл.

Долард отново примигна. Езикът му облиза долната му устна.

— А какво общо има това с цялата тази история?

— Това, че един перко излиза навън, а след няколко седмици един от психиатрите му е убит?

— Доктор Арджънт никога не е била психиатър на Пели. Дори се съмнявам дали някога го е преглеждала.

— Защо беше освободен Пели?

— Трябва да попитате някой от лекарите му.

— Значи нямаш никаква представа, а, Франк?

— Не ми плащат да имам представи! — отговори Долард.

— Тъй каза и първия път — заяви Майлоу. — Но и двамата знаем, че това са глупости. Какво е направил Пели, че е излязъл?

Обветрената кожа на Долард започна да почервенява, а раменете му се изопнаха. Внезапно той се изсмя.

— По-скоро трябва да попитате какво не е направил. Не се е държал като луд. Отдавна не е луд.

— Някакво медицинско чудо? — попита Майлоу.

— По мое мнение този тип никога не е бил действително психично болен, а просто пияница. Не казвам, че е симулирал. Хората, които са го познавали, когато за пръв път е бил изправен пред съда, казват, че всичко си е било както се полага — имал е халюцинации, държал се е безумно, в един момент е трябвало да го напъхат в усмирителна риза. Но после, след месец или два, всичко това престанало, дори без лекарства. Тъй че според мен това си е било остро алкохолно отравяне и той се е детоксикирал.

— Тогава защо не е бил изправен пред съда повторно?

— Защото, когато са го арестували, законът все още приемаше, че човек в това състояние не е виновен. Той е бил побъркан.

— Късметлия! — каза Майлоу.

— Не чак толкова голям късметлия — все пак прекара тук двайсет години. Повече, отколкото щеше да лежи в затвора. Може и да не е било само от алкохола. Пели години наред е работил в рудниците; може и да е получил някакво отравяне от тежките метали. Или просто е полудял за кратко време, побеснял е и състоянието му се е подобрило. Както и да е, той никога не се е нуждаел от невролептици, а само от малко антидепресанти. Година след година висеше тук, не прояви никакви симптоми, според мен, те са помислили, че няма смисъл да го държат повече.

— Антидепресанти… — повтори Майлоу. — Кутсузлия човек, а?

— Защо е целият този интерес? Да не би да е направил някаква поразия навън?

— Единствено на себе си, Франк. Оставил се е да умре от глад.

Долард сви устни.

— Той не обичаше да яде… И къде са го намерили?

— На едно сметище.

— Сметище! — повтори Долард, сякаш се опитваше да си го представи. — Това звучи доста покъртително, но той съвсем не беше толкова лош момък. Поне когато аз разговарях с него, наистина изпитваше разкаяние за онова, което беше направил с приятелката си и нейните деца. Дори не искаше да излиза оттук. Което не го извинява, но… — Сви рамене. — Какво пък, по дяволите, всички ние един ден ще умрем!

— Кой беше негов лекар? — попитах аз.

— Олдридж. Не Арджънт.

— Сигурен Ли си, че не е имал контакт с доктор Арджънт?

Долард се изсмя.

— Не мога да бъда сигурен в нищо, освен в смъртта и данъците. И за да отговоря на следващия ви въпрос, той не се познаваше и с Пийк. Пели беше в Отделение „Б“, а Пийк винаги е бил във „В“.

— А какво ще кажеш за двора? — подхвърлих аз.

— Никой от тях никога не е излизал на двора, доколкото знам. Пийк никога не напуска проклетата си стая.

— Тогава с кого е бил в контакт Пийк?

Очите на Долард станаха студени.

— Отговорих ви на този въпрос предишния път, когато бяхте тук, докторе. С никого! Той е едно проклето зомби! — Погледна часовника си. — Освен това ми губите времето. Да приключваме с тази история.

Като се обърна, той пое край голямата сива постройка, изпънал напред биволския си врат. Добре отъпкана пътека в прахта завиваше надясно. Когато стигнахме до западната страна на сградата, пътеката ни поведе към три едноетажни постройки, боядисани в бежово, които се препичаха под жаркото слънце.

Един надпис гласеше: Постройки „А“, „Б“ и „В“. Зад малките постройки се простираше друг кафяв двор, широк колкото и този отпред, заключен и празен. Още една телена ограда и гъста гора. Не от евкалипти, като тази на входа. По-гъста, зелено-черна, някакъв вид бор или кедър.

— Накъде води този път? — попита Майлоу.

— Наникъде.

— Мислех, че има само една сграда.

— Това не са сгради, а пристройки — отговори Долард, като се усмихваше. Той бързо ни поведе край постройка „А“. Две ключалки на вратата, прозорци от плексиглас, вместо стъкло. Мрак от другата страна на прозорците, никакъв признак на живот. Отвън се виждаха няколко пластмасови скамейки и циментова площадка, чисто пометена. Тишината се нарушаваше от долитащите от време на време крясъци от главния двор. Не се чуваха нито птичи песни, нито цвърчене на насекоми, дори и най-слаб отглас от някакво движение.

Пристройка „Б“ също беше празна. Почувствах нещо зад себе си и погледнах през рамо. Главната сграда, над която струеше сутрешното слънце, се чернееше като въглен.

После илюзията за някакво движение се прехвърли в ъгълчето на дясното ми око и в главата ми се появи бучене, съпроводено със световъртеж, който продължи само частица от секундата и премина почти също толкова бързо.

Погледнах назад, без да спирам. Нищо. Но за този кратък промеждутък от време цялата сграда сякаш се беше килнала напред, като че ли се опитваше да се освободи от основите си. Сега тя изглеждаше неподвижна, каквато трябва да бъде една постройка, прозорците й се чернееха, пусти като редица табла за отбелязване на резултата от някакъв мач.

Долард забързано пое към пристройка „В“, спря пред вратата и кимна на двамата санитари, които пазеха отвън. Двама чернокожи. Никакъв Уорк. Те ни провериха и отстъпиха назад. Долард използва ключа си, отвори широко вратата, надникна вътре и влезе отривисто, оставяйки подсиленото със стомана крило да политне право към лицето на Майлоу.

— Добро утро, господа! — повтори Долард.

Никой от мъжете не отвърна на поздрава му.

— Да си кажем обещанието! — продължи той и почна да рецитира.

Никой не стана. В гласа му се долавяше отегчение. Чет, дядката и мършавият чернокож се присъединиха към него.

— Здравейте, патриоти! — обяви Долард, когато всичко свърши.

— Роден в САЩ! — обади се Чет. После се обърна към нас. — Рано-рано сутринта Електра електрифицира йоните и те йонизираха таблата всичко си върви гладичко и смазано дори и френските белезници белязват значи белезите под белезниците на Родни Кинг, братя мои!

Мършавият чернокож наведе под ъгъл главата си към Чет и с отвращение я разтресе. Никой друг като че ли не обърна внимание на брътвежите на великана, въпреки че ръцете на стареца започнаха да се тресат по-подозрително.

— Много добре! — каза Долард, като се настани върху края на дъбовото бюро. — Мина доста време, откакто не сте се събирали, момчета, защото доктор Арджънт вече не работи тук, но…

— Еби я! — каза латиноамериканецът. — Еби я в гъза.

— Паз! — твърдо произнесе Долард. — Не говори мръсотии!

— Заеби я! — повтори Паз. — Отначало ни обръща внимание с хубавичкото си личице, а после ни зарязва!

— Паз, вече ти обясних, че тя не си е подала оставката, тя беше…

— Заеби я! — продължи да настоява Паз. От брадичката му капеше пот. Изглеждаше, че всеки момент ще избухне в сълзи. — Заеби я, шибана никаквица, човече… Не е честно! — Той погледна към присъстващите в стаята. Никой не му обръщаше внимание. — Еби я! — пак повтори слабо латиноамериканецът. — Не може, майка й шибана, така да се отнася към хората!

— Ти се еби! — щастливо заяви Чет. — Еби всеки всичко старият чеп на Кама Сутра се заби натам където се кефихме с оралната й любов орални майни орална хигиена.

— Еби я! — каза тъжно Паз. Той затвори очи. Гърдите му вибрираха при всяко издишване. После вибрациите стихнаха. Секунди по-късно приличаше на заспал.

— Лека нощ! — обади се Чет. — Еби всичко равенство за права и отговорности и активна демокрация с право на свобода под наметалото на Бога възседнал бледния кон…

— Стига! — каза мършавият чернокож. Уморен, но ясен, спокоен, почти бащински глас.

— Много точно, Джаксън! — заяви Долард. Към Чет: — Стига, големи човече!

Чет запази доброто си настроение. Жълтата му брада беше пълна с трохи, а очите му бяха кървясали. Той нададе гърлен, наподобяващ цвилене на кон, смях.

— Стига е твърде много стига никога не стига, освен когато е парадокс тъй че да стига може всичко в зависимост от измерението на…

— Престани, човече! — обади се Джаксън, като се поизправи. — Всички знаем, че си ходил на училище, че си гений, но стига! Разбра ли? — Той оголи зъбите си към Чет.

— Не съм гений — отговори Чет. — Аз съм ген и видове и…

— Да, да, да, мамата и сина, и светия дух! — каза Джаксън. — Престани! Чу ли? — Усмивката му наподобяваше озъбването на пантера.

Чет продължаваше:

— Стига стига стига братко патко знаеш ли защо ще стига стига стига аз да съм добре и ти…

Джаксън се приведе напред от чина си.

— Чет! — каза Долард.

— Чет! — каза Джаксън.

— Чет! — подигравателно ги изимитира великанът. Като удари по чина си, той се наведе, оголи ранения си крак и прокара ръка по обвитата му с кожа кост.

— Покрий това! — нареди Долард.

Джаксън вече не се интересуваше от ставащото и се взираше в тавана. Любезният дядка въртеше палци и сладко се усмихваше.

Паз издаде шумно, подобно на оригване, сумтене.

Чет продължаваше да прокарва пръсти нагоре и надолу по крака си. Широка усмивка се разля по лицето му и от нея жълтата му брада щръкна.

Друго сумтене откъм Паз.

— Покрий го! — повтори Долард.

Чет се изсмя и отстъпи.

Главата на грубоватия луничав чернокож се отпусна; изглежда, той също заспа. Дядката улови погледа ми и ме удостои с усмивка. Бузите му бяха като пресни ябълки. Дирите от гребена в косите му сякаш бяха очертани от ръката на чертожник.

Единственият, който не бе помръднал през цялото това време, беше бледият, слаб мъж с шапката. Юмруците му продължаваха да притискат слепоочията.

Долард каза:

— Господа, тези мъже са от полицията. И тъй като вече заговорихме за доктор Арджънт, те биха искали да ви зададат някои въпроси за нея.

Само дядката и Чет наблюдаваха как Майлоу отиде до бюрото. Долард за миг остана на мястото си, сякаш нямаше никакво желание да отстъпи територията си, после се отмести встрани.

— По-лиция! — се обади Чет. — Добрият джандарин има право да носи две оръжия да пази обществото от измет боклуци и запъртъци и шефа роден в САЩ! Аз сам бях по-ли—цай учтив. По Едгар Алън потренира за специалните служби мен и Чък Ийгър и Аннабел Ли и Боби Макджи…

— Добре — каза Майлоу. — Имаме нужда от цялата помощ, която можете да ни окажете. Относно доктор Арджънт…

Рязък шепот прекъсна въведението:

— Евреите са го направили.

Шапката. Не беше помръднал. В лицето му имаше толкова живот, колкото и в някой речен нанос.

— Печелиш точка! — каза Чет. — Карл Маркс насилствено свали от власт всички онези семити семиотици антибиотици не, беше Флеминг, не евреин, а шотландец…

— Евреите са го направили! — повтори Шапката.

Долард се намеси:

— Стига по този въпрос, Рандъл!

Чет каза:

— Може би Джак Изкормвана е бил прав като е написал върху стената, че евреите са хора които не са го направили или такова двойно-тройно-отрицателно което в алтернативните световни паралелни системи от паралелограми додекадрони човек никога не знае нищо положително…

— Рандъл е расистки задник! — каза Джаксън. — Хабер си няма, както и ти. — Отново показа зъбите си и започна да гризе кожичките около ноктите си.

Долард погледна към нас.

Вижте какво направихте!

— Рандъл е расистко копеле! — съобщи делово Джаксън.

Рандъл не реагира. Паз и луничавият чернокож продължаваха да спят.

— Още една дума, Джаксън — каза Долард, — и си в ПиО!

Джаксън се повъртя още няколко секунди на мястото си, но не продума нито думичка.

Долард се обърна към Майлоу.

— Свършвайте!

Майлоу ме погледна. Аз отидох до него.

— И така, доктор Арджънт е работила с вас, момчета.

Любезният дядка каза:

— Ще бъдете ли така добри да ни съобщите какво точно се е случило с бедната жена?

Долард отговори:

— Вече ви казахме, Холцман.

— Разбирам, мистър Долард — продължи Холцман. — Била е убита. Но може би, ако знаехме подробностите, бихме могли да помогнем на господа полицаите!

Мек глас. Сияещи сини очи. Напълно на себе си. Какво го бе довело тук?

— Съобщих ви всички подробности, които трябваше да знаете! — отговори Долард.

Очите на Паз се отвориха. И се затвориха. Някой си изпусна газовете и вонята премина през стаята, после изчезна.

Главата на Рандъл се вдигна със сантиметър. Юмруците му притиснаха още по-силно черепа. Шапката му беше мръсна. Ръцете му се отдръпнаха за малко и аз видях, че кожата край слепоочията беше зачервена и възпалена, на места издраскана.

Казах:

— Ако има нещо…

— Как е станало? — настоя дядо Холцман. — Застреляна ли е била? Ако е била застреляна, с пистолет или с пушка?

— Не е била застреляна — отговори Долард. — И това е всичко, което ви трябва да…

— Тогава заклана? — продължи Холцман.

— Има ли значение, Холцман?

— Е — отвърна човекът, — ако трябва да помогнем…

Чет каза:

— Модусът винаги е ключова улика профилиран психологически краснопис тъй да се каже за да издаде…

— Значи е била заклана? — възкликна Холцман. — Разфасована до костите, алилуя! — Като смъкна ципа си с две ръце, той измъкна члена си и започна да мастурбира ожесточено. Едновременно пееше със сочен баритон: — Заклана, заклана, заклана, да се слави името ти! Курвата ти разсечи на парчета три!

Долард грубо го хвана за раменете и го помъкна към вратата.

Към нас:

— И вие също! Вън! Срещата свърши!

Докато излизахме, Чет крещеше:

— Почакайте аз открих това cherchez la femme cherchez la femme^[2]…

Навън Долард заключи вратата на пристройката и предаде Холцман на другите двама санитари. Старият човек беше утихнал, но изглеждаше ужасен. Пенисът му все още висеше отвън.

По-високият санитар каза:

— Оправи се! Веднага!

Холцман се подчини и отпусна ръце край тялото си.

— Беше ми приятно, че се запознахме. — Отново любезният дядка. — Мистър Долард, ако съм нарушил…

— Не казвай нито думичка! — нареди му Долард. Обърна се към другите санитари: — Занимайте се с онези вътре, докато аз се справя с тези двамата. Ще изпратя Майлс да ви помогне.

Санитарите отведоха Холцман до стената и го поставиха с лице към нея.

— Не вдигай шум, старче!

Като посочи вратата, единият от тях попита:

— Вътре наред ли е, Франк?

— Чет Бодайн е отворил уста като счупена тоалетна, а Джаксън му припява. Както и Рандъл — отново дрънка антисемитските си глупости.

— Наистина ли? — отбеляза безгрижно санитарят. — Не съм го чувал от известно време, мислех, че сме го овладели.

— Да — заяви Долард. — Нещо трябва да е породило напрежение сред тях!

 

 

Когато отново се върнахме до главната постройка, той заяви:

— Е, това беше разумно изразходване на парите на данъкоплатците!

Майлоу каза:

— Искам да видя Пийк.

— А аз искам да чукам Шарън Стоун…

— Заведи ме при Пийк, Франк!

— О, разбира се, как не! За кого, по дяволите, се мислите? — Долард отново потисна яда си. Високо се изсмя. — За това се иска разрешение, детектив. Имам предвид мистър Суиг, а както вече казах, той не е…

— Обади му се!

Долард подви единия си крак.

— Защото вие ми заповядвате да го направя ли?

— Защото мога да се върна тук след един час със сериозно подкрепление и със съдебно постановление за теб, защото си възпрепятствал правосъдието. Моите шефове не си поплюват за тези неща, Долард. Суиг би могъл евентуално да те защити, но както виждам, не е тук, тъй че няма да може да попречи да те изправят пред съда. Говоря за Централна поръчка. Ти си бил ченге и знаеш какво може да стане.

Лицето на Долард придоби цвета на сурова говежда пържола. Той бавно и подчертано процеди думите си:

— Нямаш представа в какво голямо лайно се опитваш да стъпиш!

— Отлична представа имам, Франк. Сега нека поиграем на вестници и телевизия. Един куп идиоти от телевизията с касетофони и камери. Насоките, които ще им дам, ще бъдат в смисъл, че полицията разследва убийство с неизвестен извършител и вие правите всичко по силите си да й попречите. Освен това ще подхвърля как вие, гениите, сте преценили, че един масов убиец е с всичкия си, и сте решили, че може да бъде освободен, а после той доказва колко е нормален, след като отива да пукне на едно сметище. Когато всичко това излезе на бял свят, Франк, не мислиш ли, че чичко сенатор ще помогне на Суиг, а теб ще остави сам-самичък?

Долард издаде долната си челюст напред. После ритна прахта.

— Защо го правиш, по дяволите?

— Точно това исках и аз да те попитам, Франк. Защото тази промяна в поведението ти ме озадачава. Като бивше ченге от теб се очаква нещо по-различно. Това ме кара да се чудя, Франк. Навярно ще трябва да те огледам по-отблизо.

— Гледай каквото си искаш! — отговори Долард, но отметна глава назад, а в гласа му не се усещаше увереност. Кривогледите му очички опипваха небето. — Върши си работата, човече!

— Защо е тази промяна, Франк?

— Няма никаква промяна! — заяви Долард. — Когато за пръв път бяхте тук, това беше любезност. Втория път бе толерантност. Сега това е подривна дейност — само погледнете какво направихте на тези хора!

— Убийството е подривна и разрушителна дейност! — отвърна Майлоу.

— Продължавам да ти повтарям, че това убийство няма нищо общо с… Остави това. Какво искаш от мен, по дяволите?

— Заведи ме при Пийк. После ще видим.

Долард отново разрови прахта с върха на обувката си.

— Мистър Суиг е на важна среща за бюджета и не може да…

— Кой е вторият човек след него?

— Никой. Единствено мистър Суиг дава разрешения.

— Тогава му остави съобщение! — каза Майлоу. — Давам ти пет минути, след това си отивам и започвам съвсем различна игра. Кога за последен път ти взеха отпечатъци от пръстите?

Долард отново погледна към небето. Някой от двора изкрещя.

— Хайде, докторе, тръгваме! — каза Майлоу.

Долард ни остави да направим десет крачки, преди да каже:

— Остави това. Давам ти десет минути за Пийк, влизаш и излизаш.

— Не, Франк! — отговори Майлоу. — Ще получа каквото искам.