Джонатан Келерман
Кървава разходка (31)

31.

— Гражданин чудовище! — каза Майлоу, докато гледаше заграденото в кръгче име.

— Дж. У. Орсън е получил разрешително преди двадесет и два месеца — допълних аз. — Това горе-долу е всичко, което успях да получа, освен адреса, който е посочил в молбата си.

Той разгледа адреса.

— Саут Шинандоа Стрийт… около Осемнадесета. На територията на Западен Лос Анджелис. Това е само на няколко квартала от търговския център, където беше захвърлена Клеър.

— Центърът е далеч от къщата на Клеър, защо ли е пазарувала там? Освен ако не е отишла с някой друг.

— Криминс? Имали са връзка?

— Защо не? — отговорих аз. — Да приемем, че Орсън и Уорк са псевдоними на Криминс. Ние все още не разполагаме със списъка на работещите, но Криминс е психиатричен санитар, тъй че не е твърде трудно да предположим, че работи в „Старкуедър“ или поне е работил в миналото. Попаднал на Клеър. Нещо се е случило между тях. Защото и двамата имат общи интереси: филмите и Ардис Пийк. Когато Клеър е казала на Криминс, че си е набелязала за обект Пийк, той е решил да разбере нещо повече. Щом е научил, че Клеър разполага с разобличаваща информация, която може да представлява потенциална опасност за него, решил да я прослуша за „Кървава разходка“.

— Убива я, снима я и я захвърля — допълни Майлоу. — Това звучи логично, остава само да го докажа. Аз обиколих търговския център и показах снимката й на всеки продавач, който е бил на работа в деня, когато е била убита. Никой не си спомня да я е виждал, сама или с някой друг. Това не означава нищо, мястото е огромно, ако успея да намеря снимка на Криминс, ще се върна. Ала навярно ние ще можем лично да го зърнем. — Той размаха листчето с адреса.

— Това много ще ни помогне. Първо да видим дали е регистрирал своя корвет.

Телефонното обаждане до службата за регистрация на коли го накара да поклати глава.

— В щата никъде няма коли на името на Дж. У. Орсън.

— Живее в Лос Анджелис, но няма законна кола — казах аз. — Само по себе си това говори, че тук има нещо нечисто. Опитай с другите имена на режисьори.

— По-късно — отговори той, докато прибираше листчето с адреса в джоба си. — Това поне е нещо действително. Да вървим да видим.

Кварталът беше тих, на места озеленен с дървета, пълен с едноетажни къщи, разположени на миниатюрни терени, които варираха от стриктно поддържани до напълно занемарени. Чуруликаха птички, лаеха кучета. Един мъж по фланелка буташе пред себе си косачка за трева. Някаква тъмнокожа жена, която люлееше бебе, ни погледна, когато минавахме. Първо преценка, после облекчение; колата на Майлоу без отличителни знаци беше всичко друго, но не и подозрителна.

Преди години кварталът бил запустял заради престъпността и бягството на белите жители. Нарастването на цените на недвижимото имущество бе предизвикало известен обрат и сега той бе населен със смесени обитатели, което пък от своя страна беше съпроводено от напрежение и плаха гордост.

Мястото, което Грифит Уорк бе нарекъл свой дом преди двадесет и два месеца, беше бледозелено испанско бунгало с акуратно очертана морава и никакви други растения. Табела с надпис „Дава се под наем“ беше забита точно в средата на тревната площ. На алеята за коли имаше последен модел „Олдсмобил Кътлас“. Майлоу продължи надолу до средата на квартала, като четеше табелите. „Имоти ТБЛ, за справки — Уилшир до Ла Бриа“.

Той зави обратно и паркира пред зелената къща. Една магнолия-джудже, засадена непосредствено до моравата, хвърляше сянка върху олдсмобила. На ствола й беше забодена обява. Мъглява снимка на куче, в което се долавяха черти на ротвайлер. Енергично зъбата усмивка. „Виждали ли сте Бъди?“ над телефонен номер и написано с печатни букви съобщение: „Бъди изчезна преди седмица и се нуждае от всекидневно лечение с тироид. Намерилият го ще получи възнаграждение от сто долара.“ Не знам защо, но Бъди ми се стори странно познат. Вече всичко почваше да ми напомня нещо.

Ние отидохме до предната част на зелената къща, като заобиколихме ниска, покрита с гипсова мазилка, стена, която образуваше малък вътрешен двор. Предната врата лъщеше и миришеше остро — току-що е била боядисана. Бели завеси покриваха предното прозорче. Блестящо медно чукче. Майлоу го вдигна и го пусна да падне.

Стъпки. Един азиатец отвори вратата. На около шестдесет години, костелив и мургав, облечен в тъмна работна риза с навити до лактите ръкави, памучни панталони в същия цвят и бели кецове. Облеклото му зловещо напомня на дрипите, носени от пациентите на „Старкуедър“. Почувствах как юмруците ми се свиват и направих усилие да ги отпусна.

— Да?

Косата му беше рядка и бяла, а очите му приличаха на два белега, останали след хирургическа намеса. В едната си ръка държеше намачкано сиво килимче.

Значката на Майлоу проблесна.

— Търсим Джордж Орсън.

— Значи него! — Вяла усмивка. — Не се учудвам. Влезте.

Последвахме го в малка, празна всекидневна. Следващата врата водеше към кухнята, също празна, с изключение на шест пакета с рула тоалетна хартия върху кафяв, облицован с плочки, плот. В ъгъла имаше бърсалка за миене на подове и метла, които приличаха на изтощени участници в танцов маратон. Къщата беше празна, но старите миризми на манджи, плесен и тютюн се смесваха и се бореха за надмощие над миризмата на сапун, амоняк и боя от вратата.

Празна, но в нея имаше повече следи от живот, отколкото в къщата на Клеър.

Мъжът протегна ръка.

— Лен Итатани.

— За собственика ли работите, сър? — попита Майлоу.

Азиатецът се усмихна.

— Аз съм собственикът.

Той извади две визитни картички.

Недвижими имоти ТБЛ, Инк.

Ленърд Дж. Итатани, президент

— На името на децата ми. Том, Бевърли, Линда. И така, какво е направил Орсън?

— Струва ми се, че сте имали проблеми с него, сър — каза Майлоу.

— Нищо особено — отговори Итатани. Той се огледа из стаята. — Съжалявам, че няма къде да седнете. Имам минерална вода, ако сте жадни. Днес е доста горещо, за да чисти човек, но лятото е най-доброто време за даване под наем и аз искам да приготвя мястото.

— Не, благодаря — отговори Майлоу. — Какво е направил Орсън?

Итатани измъкна хартиена носна кърпичка от джоба на ризата и попи чистото си, широко чело. Не успях да забележа и капчица влага върху бронзовата му кожа.

— Орсън беше нехранимайко. Винаги закъсняваше с наема, после въобще престана да го плаща. Една съседка се оплака, че продавал наркотици, но аз нямах доказателства и не можах да направя нищо. Тя каза, че през нощта тук идвали хора с най-различни коли, стояли малко и после си тръгвали. Казах й да се обади в полицията.

— Тя обади ли се?

— Трябва да попитате нея.

— Коя съседка?

— Непосредствено до мен. — Той посочи на юг.

Майлоу извади бележника си.

— Значи никога не сте разговаряли с Орсън за това, че продава наркотици?

— Навярно щях да го направя — отговори Итатани. — Но онова, за което исках да говоря с него, беше наемът. Пъхах му бележки под вратата — той никога не ми остави телефонния си номер, каза, че въобще не си е прекарвал телефон. Това би трябвало да ми послужи като сигнал. — Пак попи сухото си чело. — Не исках да го подплашвам с разговори за наркотици, докато не ми плати наема, който ми дължеше. Бях готов да му пратя съобщение по пощата. Но той си тръгна посред нощ. Задигна мебелите. Остана ми само депозитът срещу евентуални повреди, но той нанесе на къщата повече щети, отколкото може да покрие депозитът — изгаряния от цигари по нощните шкафчета, счупени плочки в банята, драскотини по пода, вероятно е влачил камерите.

— Какви камери?

— Кинокамери — големи и тежки. И всякакви неща в кутии. Предупредих го за подовете; отговори, че ще внимава. — Той направи гримаса. — Бях принуден да изцикля сто квадратни фута дъбов паркет, а някои парчета направо трябваше да се подменят с нови. Аз му казах да не снима в къщата, не исках никакви такива работи.

— Какви работи?

— Нали знаете — отговори Итатани. — Такъв тип, хем казва, че прави филми, хем живее тук. Първата ми мисъл беше, че става въпрос за някаква порнография. Не исках такива неща да стават в къщата и ясно му заявих: това е жилище, а не студио. Орсън отговори, че няма никакво намерение да работи тук, имал договор с една студия, просто трябвало да съхранява част от оборудването. Изобщо не му повярвах — ако имаш договор със студия, няма да живееш тук. Още от самото начало имах неприятни предчувствия относно него — нямаше никакви препоръки, каза, че известно време е бил на свободна практика, работел върху свои собствени проекти. Когато го попитах какви са тези проекти, той отговори — само късометражни филми, и смени темата. Но ми показа пари в брой. Беше по средата на годината, къщата отдавна стоеше празна и аз си помислих, че съм хванал птичето.

— Кога се нанесе тук, сър?

— Преди единадесет месеца — отговори Итатани. — Остана шест месеца и ме завлече за последните два.

— Значи е напуснал преди пет месеца? — каза Майлоу. — Имали ли сте други наематели оттогава?

— Разбира се — отговори Итатани. — Първо двама студенти, после един фризьор. Не бяха по-голяма стока, наложи се да ги изгоня.

— Орсън сам ли живееше?

— Доколкото знам. Виждал съм го с няколко жени; дали ги е снимал или не, не знам. Какво е направил, за да дойдете тук?

— Доста работи — отговори Майлоу. — А как изглеждаха жените?

— Едната беше от типа на рокаджийките — руса коса, една такава щръкнала, много грим. Беше тук, когато дойдох за наема. Каза, че е приятелка на Орсън, той не бил вкъщи, но тя щяла да му предаде думите ми.

— Колко годишна?

— На двайсет-трийсет, човек трудно може да каже заради целия онзи грим. Въобще не бе груба — всъщност беше възпитана. Обеща да предаде на Орсън. Цяла седмица не стана нищо, аз отново дойдох, но нямаше никого. Оставих бележка, мина още седмица и Орсън ми изпрати чек. Нямаше покритие.

— Помните ли от коя банка беше?

— „Санта Моника Банк“, булевард „Пико“ — отговори Итатани. — Сметката била закрита, имал я само за седмица. Дойдох за трети път, погледнах през прозореца, видях, че оборудването му е тук. Трябваше да го изгоня още тогава, но се нуждаех от парите. Дори и да спечелиш в „Малки награди“, опитай се да си ги вземеш. И аз му оставях още бележки. Той ми се обаждаше по телефона в отговор, но винаги късно през нощта, когато знаеше, че не съм си в офиса. — Нервно сви пръсти. — „Съжалявам, пътувах.“ „Сигурно в банката е станала някаква грешка.“ „Ще ви изпратя парите в брой.“ Другия месец трябваше да ги получа, но той вече си бе отишъл.

— А втората жена? — попита Майлоу.

— С нея не съм се срещал, само я видях с него. Влизаше в колата му — това е друго нещо. Колата му. Жълт корвет. Страхотия. За това имаше пари. Времето, по което видях втората жена, беше почти същото — преди около пет-шест месеца. Бях дошъл да си прибера наема, в къщата нямаше никого. Оставих бележка и си тръгнах с колата; бях стигнал почти до средата на квартала, когато видях корвета на Орсън и обърнах. Орсън паркира и излезе от колата, но трябва да ме е видял, защото пак се качи и подкара. Когато се разминавахме, му махнах, но той не спря. Тя беше на седалката до шофьора. Брюнетка. Вече бях виждал блондинката, помня, че си помислих: „Не може да си плати наема, но може да си позволи две приятелки!“

— Помислихте, че брюнетката му е приятелка, така ли?

— Беше с него посред бял ден. Отиваше в дома му.

— Какво друго може да ни кажете за нея?

— Не можах да я разгледам много добре. Стори ми се по-възрастна от блондинката. Нищо особено. Когато минаха край мен, тя гледаше през прозореца. Право в мен. Нито се усмихваше, нито нищо. Помня, че си помислих, че е объркана — сякаш се питаше защо Орсън бе побягнал, но… Наистина не мога да кажа нищо повече за нея. Брюнетка, това е всичко.

— А как бихте описали Орсън?

— Висок, мършав. Винаги когато съм го виждал, беше облечен в черно. Носеше от онези черни боти с високи токове, които го правеха да изглежда още по-висок. И си бръснеше главата — истински Холивуд!

— Бръснал си е главата… — повтори Майлоу.

— Беше гола като кегла — отговори Итатани.

— На каква възраст беше?

— На трийсет, може и на четирийсет.

— Цвят на очите?

— Това не мога да ви кажа. Винаги ми напомняше лешояд. Голям нос, малки очички — мисля, че бяха кафяви, но не мога да се закълна.

— А на каква възраст беше брюнетката в колата?

Итатани сви рамене.

— Както ви казах, разминахме се за секунди.

— Но вероятно по-възрастна от блондинката — настоя Майлоу.

— Струва ми се.

Майлоу извади снимката на Клеър от досието й в Окръжната болница.

Итатани внимателно я разгледа и я върна, като клатеше глава.

— Няма основание да не е тя, но само това мога да кажа. Коя е?

— Вероятно колежка на Орсън. Значи видяхте брюнетката с него преди пет или шест месеца.

— Чакайте да помисля… по-скоро пет. Малко преди да си тръгне. — Отново попи лицето си. — След всички тези въпроси… той трябва да е направил нещо наистина лошо.

— Защо мислите така, сър?

— Ами да си губите времето така… В някои от другите ми имоти имаше обири, кражби и всичко, което мога да направя, е да повикам полицията да дойде и да напише доклад. Знаех си, че този човек не е добър.

 

 

Майлоу се опита да притисне Итатани за още подробности, но безуспешно; след това обиколихме къщата. Две спални, една баня, целите ухаеха на сапун. Прясна боя; нов килим в коридора. Заменените дъсчици на паркета бяха в по-малката спалня. Майлоу потърка лицето си. Всяка физическа следа от присъствието на Уорк беше премахната.

Той попита:

— Орсън държеше ли някакви инструменти тук — захранвани с ток инструменти?

— В гаража — отговори Итатани. — Беше си направил цяла работилница. По-голямата част от снимачното оборудване също беше там. Лампи, кабели, всякакви такива неща.

— От какъв вид бяха инструментите му в гаража?

— Ами обикновени — отговори Итатани. — Електрическа дрелка, ръчни инструменти, електрически триони. Каза, че понякога сам си прави декорите.

 

 

Гаражът — продълговата постройка с плосък покрив и двойна широчина, която заемаше една трета от малкия заден двор, бе твърде голям за къщата.

Отбелязах си това.

Итатани отключи плъзгащата се метална врата и я избута.

— Разширих го преди няколко години, като си мислех, че по този начин ще мога по-лесно да давам мястото под наем.

Вътре стените бяха облицовани с евтина имитация на дъб, подът беше циментов, таванът беше с открити греди и от него, закачена на едно трупче, висеше флуоресцентна лампа. Миризмата на някакъв дезинфекционен препарат ме удари в носа.

— И тук сте почистили — каза Майлоу.

— Първото място, което почистих — отговори Итатани. — Фризьорът беше развъдил тук котки. Против правилата — нямаше разрешение да отглежда домашни животни. Навсякъде разхвърляни кутии и драскотини. Трябваха ми няколко дни, за да проветря от вонята. — Той подуши въздуха. — Най-после!

Майлоу обходи гаража, огледа стените, после пода. Спря в задния ляв ъгъл и ми кимна да отида при него. Итатани също се приближи.

Бледо петно с цвят на кафе, безформено, с площ осемнадесет или деветнадесет сантиметра.

Майлоу клекна и приближи лицето си плътно до стената, като ми я сочеше. Засъхнали петънца от същата материя бяха изпъстрили стените. Кафяво върху кафяво, едва забележими.

Итатани каза:

— Котешка урина. Успях да изстържа някои петна.

— Малко по-тъмни са.

Майлоу стана и извънредно бавно обходи задната стена. Отстъпи на няколко крачки и отбеляза нещо в бележника си. Още едно петно, само че по-малко.

— Какво? — попита Итатани.

Майлоу не отговори.

— Какво? — повтори Итатани. — О, вие не… О, не…

Сега за пръв път наистина се потеше.

Майлоу се обади по клетъчния телефон на екипа за оглед на местопрестъпления, извини се на Итатани за безпокойството и му нареди да седи по-далеч от гаража. После извади жълта лента от колата си без опознавателни знаци и я опъна през алеята за коли.

Итатани каза:

— Все пак ми прилича на котешки мръсотии.

После седна в олдсмобила си.

Майлоу и аз отидохме до съседната постройка. Още една къща в испански стил, блестящо бяла. На рогозката пред входната врата пишеше „Махай се!“. Отвътре се чуваше много силна класическа музика. Никой не отговори на позвъняването ни. След поредица силни удари по вратата тя се отвори няколко сантиметра и разкри пред нас светлосиньо око, ивица бяла кожа и петно от червена уста.

— Какво има? — попита един дрезгав глас.

Майлоу извика в отговор:

— Полиция, госпожо!

— Покажете ми картата си.

Майлоу протегна значката си. Синьото око се приближи още повече, зеницата му се сви пред силната дневна светлина.

— По-близо! — нареди гласът.

Майлоу пъхна значката си в пролуката. Синьото око премигна. Минаха няколко мига. После вратата се отвори.

Жената беше ниска, слаба, поне на осемдесет години, косата й беше гарвановочерна и навита на къдрици като перуката на Мария Антоанета, което ми напомни за кървави вакханалии. Дебело напудреното тебеширено лице засилваше още повече приликата с придворна дама в напреднала възраст. Носеше черен копринен пеньоар, изпъстрен със златни звезди, около врата й имаше кехлибарена огърлица на три реда, а от ушите й висяха обеци с огромни перли. Музиката отзад беше нападателна и тежка, може би на Вагнер, Брукнер или друг някой композитор, музика, която би подхождала за церемониален марш. Чинелите гръмнаха. Жената просия. Зад нея се виждаше огромен бял роял, отрупан с купища книги.

— Какво искате? — изкрещя тя през какофонията от звуци. Гласът й беше приятен колкото скърцане по стъкло.

— Джордж Орсън? — отговори Майлоу. — Възможно ли е да намалите музиката?

Като ругаеше под носа си, жената затръшна вратата и я отвори след минута. Музиката беше с няколко тона по-тиха, но все още твърде силна.

— Орсън! — каза тя. — Отрепка! Какво е направил, да не е убил някого? Погледна наляво. Итатани беше излязъл от колата си и стоеше на моравата пред зелената къща. — Дявол да ги вземе тези хазяи, които си живеят другаде! Хич не им пука на кого дават под наем. И така, какво е направила тази отрепка?

— Точно това се опитваме да разберем, госпожо!

— Оставете я тази стара песен! Какво е направил? — Тя сложи ръце на ханша си. Коприната прошумоля и пеньоарът се отвори на врата й, като разкри напудрена шия, няколко сантиметра от мършавата бяла гръд, остри ключици, изпъкващи като дръжки от слонова кост. — Вие искате информация от мен, не ми пробутвайте разни лъжи!

— Мистър Орсън е заподозрян в няколко кражби на наркотици, мисис…

— Мис… — каза тя. — Синклер. Мис Мари Синклер. Наркотици! Голяма изненада, а? Много сте закъснели, момчета. През цялото време, докато това нищожество беше тук, непрекъснато идваха и заминаваха коли, идваха и заминаваха, цяла нощ.

— Обаждали ли сте се някога на полицията?

Мари Синклер сякаш беше готова да го удари.

— Всемогъщи боже! Само шест пъти! Вашите тъй наречени инспектори отговориха, че ще дойдат. Ако бяха дошли, много неща щяха да се разберат.

Майлоу си записа нещо.

— Какво друго е направил Орсън, което ви е обезпокоило, мис Синклер?

— Коли идваха и си заминаваха, идваха и си заминаваха, непрекъснато. Аз се опитвам да се упражнявам, а фаровете проникват през завесите. Точно тук. — Тя посочи предния си прозорец, покрит с дантелена завеса.

— В какво се упражнявате, госпожице? — попита Майлоу.

— На пиано. Преподавам, изнасям рецитали. — Тя разпери десетте си тънки като крачета на паяк пръста. Ноктите бяха крещящо червени, но изрязани почти до дъно. — Работех в радиото — каза тя, — в радио на живо, в старите студия на Ар Кей Оу. Познавах Оскар Ливант^[1], какъв луд човек — друг приятел на дрогата, но беше гений. Бях първата пианистка на „Косовата горичка“, свирех мокамбото, в моя чест имаше парти в апартамента на Айра Гершуин^[2], горе на Роксбъри Драйв. Разговаряхме за сценичната треска — Джордж и Айра слушаха. Да, по онова време имаше великани; не само духовни джуджета и…

— Орсън казал на мистър Итатани, че е филмов режисьор.

— Мистър Ита-кой си… — Тя подигравателно се изсмя, — не дава пукнат грош кои са наемателите му. След като отрепката се изнесе, ми бяха сервирани две момчета, истински свине, а след това някакво педерастче козметик. А някога, когато купих тази къща…

— Когато Орсън живееше тук, виждали ли сте да се снима филм отсреща? — попита Майлоу.

— Да бе. Истински Сесил Б. Демил^[3]. Не, никога. Само коли, идваха и заминаваха. Аз се опитвам да се упражнявам, а фаровете светят като някакво…

— През нощта ли се упражнявате, госпожице?

— И какво от това? — заяви Мари Синклер. — Да не би сега да е противозаконно?

— Не, госпожице, аз само…

— Вижте какво! — каза тя. Ръцете й се отделиха от ханша и се отпуснаха край тялото. — Аз съм нощна птица, ако това ви влиза в работата. Не мога да спя, ако това ви влиза в работата. Заради всички онези години по клубовете. — Тя пристъпи на верандата и се доближи до Майлоу. — Нощта е време за живот. Сутринта е за скапаняците. Хората, които работят сутрин, трябва да бъдат строени в редица и разстреляни.

— Значи основното ви оплакване срещу Орсън е движението на колите.

— Движението на наркотици. На онези отрепки наркоманите, какво им пречи да извадят пистолет? Никой от тези идиоти не може да стреля точно, чувате колко цветнокожи и мексикански деца са застреляни случайно при такива престрелки! Мога да си седя тук и да свиря Шопен — и буум!

Тя затвори очи, издаде брадичка и отметна главата си назад. Черните къдрички затанцуваха. Когато отново отвори очи, те бяха по-горещи, по-ярки.

Майлоу попита:

— Успявали ли сте да разгледате добре някого от посетителите на Орсън?

— Посетители! Ха! Не, не съм. Не исках да виждам, не исках да знам. Фаровете ми стигаха. Вашите хора не си мръднаха пръста! И не ми казвайте да обърна пианото, защото това е триметров „Стейнуей“ и не може да се събере в стаята по друг начин.

— Колко често, госпожице?

— Много. Почти през половината време. А може и повече. Благодаря на Бога за малките му милости!

— А вие говорили ли сте някога с него за онези фарове?

— Какво? — Тя се изпъчи. — И да го накарам да извади пистолета? Та ние говорим за една отрепка! Това си е ваша работа. Аз ви телефонирах. И какво стана?

— Мистър Итатани каза, че Орсън е имал работилница в гаража. Чували ли сте го някога да реже или пробива нещо?

— Не! — отговори тя. — Защо? Да не би да мислите, че той е произвеждал наркотика тук? Или го е нарязвал тук, знам ли какво правят с тази гадост?

— Всичко е възможно, госпожице.

— Не, не е! — изстреля тя. — Много малко неща са възможни. Оскар Ливант няма да възкръсне от мъртвите. Оня рак в мозъка на Джордж Гершуин също… Няма значение. Губя си времето. Никога нищичко не съм чувала, защото през деня, когато спя, си пускам музика — купих си едно от онези програмиращи се устройства за компактдискове и то непрекъснато повтаря шест диска. Това е единственият начин, по който мога да спя, така се изолирам от проклетите птички, от колите, от всички тези мръсни боклуци. Той ме безпокоеше, когато бях будна. С фаровете. Аз се опитвам да свиря гамите си, а проклетите фарове светят право върху клавиатурата.

Майлоу кимна.

— Разбирам, госпожице.

— Сигурно! — отвърна тя. — Само че е много, много късно.

— Има ли нещо друго, което бихте могли да ни кажете?

— Това е! Не знаех, че ще ме изпитват!

Майлоу й показа снимката на Клеър.

— Да сте я виждали с Орсън?

— Никога! — отговори тя. — Прилича ми на учителка. Нея ли е убил?

 

 

Екипът за оглед на местопрестъпления пристигна след десет минути. Итатани седеше в олдсмобила си и изглеждаше отчаян. Мари Синклер се беше прибрала обратно в дома си, но се появиха няколко съседи. Майлоу им зададе някои въпроси. Аз го следвах, докато той обикаляше квартала и чукаше по вратите. Никакви нови разкрития. Ако Джордж Орсън се беше занимавал с продажба на наркотици, Мари Синклер бе единствената, която го беше забелязала.

Една приятна възрастна жена на име мисис Лейбър се оказа притежателката на Бъди, изчезналото куче. Тя изглеждаше опечалена, че ние не търсим крадеца на любимеца й. Беше убедена, че Бъди е бил отвлечен, въпреки че една отворена врата встрани от къщата й подсказваше и други възможности.

Майлоу й каза, че трябвало да си държи очите отворени.

— Толкова е сладък! — отговори мисис Лейбър. — Смел е, но не е подъл!

Върнахме се при зелената къща. Криминалистите все още разопаковаха апаратурата си. Майлоу показа петната в гаража на главния им сътрудник, един чернокож на име Мериуедър, който се наведе и навря носа си в най-голямото.

— Възможно е — обясни той. — Но ако е такова, то е много, много избледняло. Ще вземем проба. Ако е кръв, ще открием кръвната група, но определянето на ДНК е съвсем друга работа.

— Само ми кажи дали е кръв.

— Веднага ще проверя.

Докато работеше, ние го наблюдавахме как си служи с различни разтворители и реактиви, тампони и епруветки.

Отговорът дойде след минути:

— Нулева положителна.

— От типа на Ричард Дада — каза Майлоу.

— Четирийсет и три процента от населението са от нея — каза Мериуедър. — Нека да постържа наоколо и вътре в къщата, това ще ни отнеме по-голямата част от деня, но навярно ще мога да ви намеря нещо интересно.

Когато се върнахме в колата без опознавателни знаци, Майлоу отново телефонира в Службата за регистриране на коли и поиска справка за всички моторни средства с адрес на „Шенандоа“. Не попадна на нищо.

Като форсира двигателя, той се измъкна от алеята за паркиране, а гумите изсвистяха по паважа. Бързаше не толкова от необходимост, колкото от раздразнение. Когато отново излязохме на Пико, той намали скоростта.

На Дофини спряхме заради червената светлина на светофара и Майлоу каза:

— Кръвната група на Ричард. Това, че Орсън е напуснал жилището, може да ни обясни защо Ричард е бил разрязан, наполовина, а Клеър не. По времето, когато я е убил, той вече не е имал работилница, не е разполагал с време — или с място — да го направи… Всичката онази крадена киноапаратура. Трябва да я държи някъде. Време е да проверим складовете за екипировка. Щеше да бъде чудесно, ако Итатани беше идентифицирал Клеър като жената от колата.

— Ако е била тя, Итатани я е видял малко преди да бъде убита. Може би тя и Орсън са отишли да купят нещо в центъра и той точно затова я е зарязал там. Кои складове са там?

— „Монтгомъри Уорд“, „Тойс Р“, складове за храни, „Стерео Гълор“, зад който беше открита.

— „Стерео Гълор“ — казах аз. — Може би са продали кинокамерите?

Той погледна в огледалото за задно виждане и направи непозволен обратен завой.

 

 

Предният паркинг беше претъпкан и ние трябваше да паркираме в най-отдалечения край, близо до Ла Сиенега. „Стерео Гълор“ представляваше двуетажна огромна постройка със сиви гумени подови настилки и кафяви пластмасови прегради на отделенията. Телевизионните екрани работеха без звук; тези премигващи, пулсиращи центрове за забавление излъчваха разнородни ритми; продавачи в яркозелени жилетки показваха последните модели на зашеметените клиенти. Отделът за кинокамери се намираше в дъното на втория етаж.

Управителят беше дребен, мургав, забързан човечец на име Албърт Мустафа, с добре оформени черни мустаци и толкова дебели стъкла на очилата, че светлокафявите му ириси изглеждаха отдалечени на километри. Той ни отведе в едно сравнително спокойно ъгълче, зад високи прожекционни апарати в цветни кутии. Какофонията, нахлуваща отдолу, се просмукваше през гумените покрития на пода. Мари Синклер би се чувствала тук като у дома си.

Снимката на Клеър Арджънт предизвика недоумяващ поглед. Майлоу То попита за значителни видео покупки.

— Преди шест месеца ли? — запита той.

— Преди пет или шест месеца — потвърди Майлоу. — Името би могло да бъде Уорк, Криминс или Орсън. Търсим някой, който да е закупил значително количество видеооборудване или кинокамери.

— Какво значи значително? — попита Мустафа.

— Какви са обичайните ви продажби?

— Няма нищо обичайно. Защото камерите варират от петдесет долара до близо хиляда. Можем да ви предложим базова видеоапаратура за по-малко от триста, но можете да намерите и хай-тек и тогава ще ви трябват сериозни пари.

— Всяка продажба се регистрира в компютъра, нали?

— Би трябвало.

— Категоризирате ли клиентите си въз основа на това колко са похарчили?

— Не, сър.

— Много добре — заяви Майлоу. — Какво ще кажете да проверим продажбите на видеоапаратура за над хиляда долара отпреди четири до шест месеца. Ще започнем с тази дата. — Той посочи деня на убийството на Клеър.

Мустафа отговори:

— Не съм сигурен, че е законно, сър. Би трябвало да проверя в главния офис.

— Къде се намира той?

— В Минеаполис.

— А те вече са затворили — каза Майлоу.

— Боя се, че е така — отговори Мустафа.

— А какво ще кажете да хвърлим поглед само на онзи ден, мистър Мустафа, да видим какво ще излезе.

— Наистина бих желал да не го правим.

Майлоу го изгледа втренчено.

— Не искам да изгубя работата си! — каза Мустафа. — Но вие сте полицай… Значи само онзи ден.

Осем покупки с кредитни карти на видеооборудване, две от тях за над хиляда долара. Нямаше Криминс, Уорк, Орсън или Арджънт. Нищо, което да напомня име на виден режисьор. Майлоу си преписа имената и номерата на кредитните карти, докато Мустафа нервно го гледаше.

— А продажбите в брой? Имате ли записи и на тях?

— Ако клиентът предложи стабилна гаранция. Той трябва да ни даде адреса си, за да можем да го включим в списъка за доставки по пощата.

Майлоу почука с пръст по компютъра.

— Тогава да погледнем няколко дни назад.

Мустафа се опита да протестира:

— Това не е хубаво!

Обаче се подчини.

Нищо за цялата седмица.

Мустафа натисна един бутон и екранът остана празен. Преди Майлоу да успее да му благодари, той вече се бе отдалечил.