Ланс Салуей
Изгряваща звезда (9)

Девета глава

„Някъде на по-спокойно място“ се оказа малка кръчмичка близо до парк Тиджънт. Седнахме на една маса отвън, като се наслаждавахме на слънчевите лъчи и аз търпеливо слушах Адам, докато ми разказваше историята на живота си и това колко прекрасна била майка ми.

— Бях разтърсен, когато видях тази история във вестника — каза той. — Защо не ни каза, че Максин Андерсън е твоя майка? Мисля, че е много осъдително от твоя страна да го пазиш в тайна.

Промърморих нещо неангажиращо и отпих от колата. Наистина не исках да говоря за майка си, но трябва да призная, че беше голямо облекчение да не се преструвам повече.

— Но, Скарбник — продължи да дърдори Адам, — какво ужасно име, ако нямаш нищо против. Колкото по-скоро го промениш, толкова по-добре. Доникъде няма да стигнеш с него.

— Не виждам защо не — защитих се аз, — важни са способностите, а не името.

— Не бъди толкова сигурна в това, патенце — каза Адам сухо, — имаш по-голям шанс да стигнеш върха като Абигейл Андерсън или Абигейл Дей.

— Ще видим — казах тихо. — Аз съм си Аби Скарбник и това е.

— Е, не казвай, че не съм те предупредил — отвърна Адам самодоволно.

Когато се върнахме обратно в залата, бях много по-весела. Адам беше много забавен компаньон, но аз бях объркана от внезапния му интерес към мене. Той беше много по-голям — поне на деветнадесет — и много привлекателен. Това бе петата му продукция с Джейсън Хенинг. Не можех да проумея какво толкова намираше в мен. И въпреки че беше забавно да си говоря с Адам, липсваше ми усмивката на Рики, веселите му очи и начинът, по който те се сбръчкваха по ъглите, когато се смееше. Може би следобед щеше да бъде по-благоразположен. Само да можех да му обясня всичко.

Но Рики не ми даде възможност. Щом репетицията завърши, аз го изчаках навън. Беше с Том, както обикновено, и двамата се престориха, че не ме виждат, въпреки че усилено им махах с ръка.

— Рики! — извиках аз. — Чакай малко, моля те!

Той спря и се обърна. Том бавно продължи напред.

— Какво има, Аби? — попита Рики отегчено.

— Рики, просто искам да ти обясня нещата — казах аз. — Ти не разбираш какво е станало. Нека ти кажа…

— Напълно разбирам — каза той, — ти искаш да си с мен, но не дотолкова, че да ме пуснеш в къщата си. Казах ти всичко за себе си и за семейството си, но ти замълча за твоето. Сега вече всичко разбрах. Аз съм просто един никой, който не е подходящ за ценната малка дъщеря на Максин Андерсън. Това ми е пределно ясно, така че ме остави на мира. Разбрахме ли се? — обърна се и забърза да настигне Том.

Загледах се след него, трепереща от гняв. Подлизурко. Малък отвратителен подлизурко. Как смееше да ми говори по този начин? Ще му покажа аз. Ще му покажа, че нямам нужда от бездарник като Рики Мейтланд, имаше достатъчно други риби в морето. Особено една великолепна със сини очи. Обърнах се и отидох да потърся Адам Ламберт.

Намерих го да говори с Бевърли Вайс в залата, но щом му махнах, дойде при мен.

— Здравей! — каза той. — Мисля, че изпитателната сцена днес мина добре. Независимо, че Каролайн обърка движенията си.

— Ще ги научи — отвърнах аз. — Слушай, имам два билета за премиерата на новата пиеса на майка ми. Не знам дали би искал да дойдеш. Следващият четвъртък в театър „Савой“.

Адам се поколеба. Бях убедена, че умираше да каже „да“, но не искаше да изглежда прекалено нетърпелив.

— Следващият четвъртък? — рече накрая. — Да, мисля, че ще мога. Много ти благодаря, Аби. Много ти благодаря.

Когато се прибрах, намерих майка ми да се възстановява от репетицията си в градината. Тя ми се усмихна слабо и каза, че се надявала да съм в по-добро състояние от нея, тъй като през деня преживяла голяма сценична треска.

— Добре съм — отвърнах кратко, — сега всички в „Зебра“ знаят, че съм твоя дъщеря, благодарение на материала във вестника.

— И какво лошо има в това? — попита майка ми. — Не ми казвай, че се срамуваш да ми бъдеш дъщеря.

— Не, нямам това предвид — отговорих, — знаеш, че не искам да кажа това. Просто исках да бъда аз. Исках да успея без чужда помощ. Сега всички мислят, че съм получила ролята, защото си придумала Джейсън Хенинг да ми я даде. — Изведнъж ме порази ужасна мисъл. — Не си го направила, нали?

— Не, разбира се, че не. Но наистина, мила, не виждам защо влагаш толкова значение във всичко това. Защо не искаш да ти помогна? Какво лошо има да знаят, че си ми дъщеря, ако това помогне на кариерата ти? Господ ми е свидетел, достатъчно трудно е да се пробие в тази професия. Ще имаш нужда от всякаква възможна помощ, повярвай ми.

— Искам да го направя сама! — изкрещях аз. — Нямам нужда от вестникарски шумотевици! И между другото, предполагам, че ти си тази, на която трябва да благодаря за публикацията. Ти си дала информацията за мен, нали?

Тогава майка ми се изправи — лицето й беше изопнато от гняв.

— Не съм казвала на пресата и не знам кой го е направил — продума тя тихо, — но дори и да бях казала, щях да очаквам малко по-любезно отношение от твоя страна. Особено в ден като днешния.

— Ден като днешния?

— Да — каза тя и отново седна, — току-що разбрахме, че бащата на Лаура е починал. Зная, че тя не го е виждала, откакто е била съвсем малка, но все пак тази новина е тъжна за всички нас. И — продължи тя по-високо — можем и без твоята себична и параноична превзетост да не те открият коя си. Няма значение, Абигейл. Няма никакво значение. Никой не го интересува.

Погледнах я ужасена, след което се обърнах и се втурнах нагоре към стаята си. Хвърлих се на леглото и зарових лице във възглавницата. Всичко се беше объркало. Всичко. Сега всички в „Зебра“ знаеха за родителите ми и изглежда мислеха, че съм ги лъгала коя съм, за да не разберат, че съм получила роля в пиесата, само защото майка ми е известна. А тя и Джонатан смятаха, че съм превзета и себична. А Лаура… дори не бях помислила за нея през цялото това време. Майка ми бе права. Бях себична. А и изгубих Рики, точно когато изглеждаше… когато изглеждаше, че държим един на друг. Наистина държахме. Бях объркала всичко. Сега не беше останало нищо. Нищичко. Освен Адам. Може би. Но дори и да имах Адам, защо не се чувствах щастлива от това?

Следващите няколко дни не бяха от най-приятните вкъщи. Майка ми беше прекалено ангажирана с предстоящата си премиера, а Лаура прекарваше повечето време в събиране на багажа си. Семейството на баща й в Калифорния я беше поканило на гости и тя бе изпълнена с вълнение от тази перспектива. Завиждах й. Не исках нищо друго, освен да се махна от Лондон, Рики и „Зебра“. Репетициите вървяха добре, но въпреки че всички отново се държаха приятелски с мен и никой не споменаваше родителите ми, не се чувствах както преди. Доста се виждахме с Рики, тъй като трябваше да играем заедно — на сцената бяхме любовници, но извън нея почти не си говорехме. Понякога вдигах очи и забелязвах да ме гледа със странно и тъжно изражение, но щом срещнеше погледа ми, бързо поглеждаше встрани от неудобство. Жадувах да отида при него, да му се извиня и да почувствам ласката на ръцете му, но знаех, че щеше да ме отбегне, а не бих могла да го понеса. Вместо това прекарвах обедните часове с Адам Ламберт и си разменяхме весели театрални клюки в близките кафенета. Бих дала всичко за един пакет сандвичи на пейка в парка с Рики.

Най-сетне дойде премиерата на майка ми и двамата с Адам отидохме да видим триумфа й. Беше глупава комедия за жена на средна възраст, която се влюбва в по-млад от нея мъж и се чуди дали да изостави съпруга си. Всички критици писаха, че пиесата е отвратителна, но майка ми била чудесна. Адам и аз дълго я аплодирахме, а после се промъкнахме до гримьорната, за да й кажем колко е била прекрасна. След това всички отидохме на някакво празненство. Не ми хареса много, но на Адам му хареса. Въобще той не прекара много време с мен. Постоянно се въртеше около майка ми и с възхищение гледаше всички знаменитости. Бях свикнала с театрални празненства и въобще не бях впечатлена от известните лица, така че след час и половина ги оставих и заедно с Джонатан тръгнахме с такси за вкъщи.

— Това ли е твоят приятел — попита той, докато отваряше предната врата.

— Кой? — казах сънливо.

— Младият мъж с тъмната коса и сините очи, Адам еди-кой си.

— Не съм сигурна — отвърнах аз. — Не мисля.

— Добре — рече Джонатан, — въобще не ми допадна.

На следващата сутрин се събудих рано и за първи път можах да се насладя на една спокойна закуска. Разбира се, от майка ми нямаше и следа, но аз й написах бележка, че е била великолепна и я оставих пред вратата на спалнята й заедно с букет цветя от градината.

Когато пристигнах за репетиция, залата беше празна и аз си спомних последния път, когато бях сама тук в деня на прослушването ми. За момент постоях в центъра, потапяйки се в атмосферата и тишината. След това чух гласове откъм офиса. Тръгнах натам, за да поздравя, но внезапно се спрях, защото чух да се споменава името ми. Застанах на място и се заслушах.

— Трябва по-сериозно да помислим за пресата. — Гласът бе на Джейсън Хенинг. — Онзи материал в „Стандарт“ беше началото, но трябва да направим още по-голямо усилие.

— Може би е добре да извлечем нещо повече от връзката Скарбник-Андерсън — каза Бевърли Вайс. — Тя е привлекателно момиче и това е една хубава историйка.

— Права си — рече Джейсън, — има много полза от талантливи дъщери на известни майки. Днес ще се добера и до другите вестници.

Значи така. Сега знаех кой беше казал на пресата за мен. Джейсън Хенинг. През цялото време е знаел коя съм.