Ланс Салуей
Изгряваща звезда (8)

Осма глава

На другата сутрин се успах, но въпреки това не бързах да ставам. Страхувах се от днешната репетиция. Не исках да виждам никого. Не исках да виждам Джейсън или Рики. Особено Рики.

Подвоумих се дали да не кажа, че съм болна и да си остана вкъщи, но бързо отхвърлих тази идея. Само щеше да влоши нещата. Рики и останалите щяха да си помислят, че ги отбягвам, а така или иначе утре щях да ги срещна. Или вдругиден. Освен ако не се оттеглех от пиесата. Може би това беше решението. И тогава си представих Каролайн Абът с красивите и пълни с презрение очи как казва: „Казах ви. Тя получи ролята, само защото майка й е известна. И сега, понеже знаем истината, не може да ни гледа в очите“. Представих си и Рики — наранен и объркан, недоумяващ къде съм и защо съм напуснала.

Каквото и да станеше, отсега нататък щеше да бъде различно. Всички щяха да знаят коя съм. Повече нямаше да бъда просто Абигейл Скарбник — обикновено момиче с прекалено гъста кестенява коса и актьорски талант. Отсега нататък щях да бъда Абигейл Скарбник — единствената дъщеря на Максин Андерсън и Били Дей, която се нуждае от помощта на родителите си, за да получи роля в пиеса.

На вратата се почука и майка ми извика:

— Аби! Събуди ли се? Да не закъснееш.

Зарових лицето си във възглавницата и се престорих, че не чувам. Вратата се отвори и тя влезе в стаята.

— Зле ли ти е? — попита тя. — Да се обадя на Джейсън Хенинг и да…

Изправих се разтреперана.

— Не — изкрещях аз. — Не! Добре съм. Наистина съм добре.

Майка ми се намръщи и сложи чаша чай на масата до леглото ми.

— Добре, мила, не викай! — Замълча за малко, а после каза: — Каква прекрасна роза! Къде я намери?

Отпуснах се отново върху възглавницата и измърморих нещо от рода, че е моя работа.

— Виждам. — Сега гласът й беше по-хладен. — О, долу съм оставила два билета за премиерата. Може би искаш да поканиш… о, забравих името му.

— Премиерата?

— Моята — поясни тихо майка ми. — Не си единствената актриса на света, нали?

— Извинявай — промърморих, — бях забравила. Благодаря за билетите.

Тя се обърна да тръгне, но се спря.

— Материалът във вестника беше добър, нали? — рече тя весело. — Възможно най-подходящия за този етап от кариерата ти.

Бързо излезе от стаята и затвори вратата след себе си.

За миг погледнах нещастно подир нея, след което нададох гневен вой и хвърлих възглавницата по вратата. След това погледнах часовника, нададох още един вой, този път от паника и скочих от леглото.

Почувствах се малко по-добре, след като се измих, облякох се и закусих с препечена филийка. Другите вече бяха закусили, така че кухнята беше на мое разположение. Можех да мисля за предстоящия ден, без да бъда притеснявана от веселите разговори на майка ми или от Лаура. Джонатан винаги излизаше много преди да стана, така че рядко го виждах сутрин.

Знаех, че мога да закъснея за репетиция, но трябваше да се обадя на Мел, за да й кажа за случилото се. Ала тя не прояви съчувствието, което очаквах.

— Рано или късно щяха да научат — каза тя търпеливо, — какво значение има?

— Какво значение има? — Почувствах как лицето ми се сгорещява от гняв. — Знаеш какво значение има, Мел!

— Добре, добре — рече тя бързо, — все пак може никой от тях да не знае. Колко ли хора четат вечерния вестник. Обзалагам се, че като отидеш, всичко ще бъде същото. Ще видиш, че никой не знае нищо за теб.

Не бях помислила за това. Може би наистина никой не знаеше за публикацията. Самата аз бях посегнала случайно към вестника. Можеше въобще да не узная за статията.

— Благодаря ти, Мел — казах аз, — не знам какво щях да правя, ако не беше ти да ми оправяш проблемите.

По изключение Мел беше сгрешила. Репетицията беше започнала, когато пристигнах, останала без дъх. Промъкнах се в стаята и погледах малко. За щастие, не участвах в първата сцена, така че не забелязаха закъснението ми. Но затова пък забелязаха пристигането ми. Няколко души ми хвърлиха любопитни погледи и веднага разбрах, че знаят за статията във вестника. Огледах се за Рики и най-после го видях в другия край на стаята. Срещнах погледа му и се усмихнах. Той моментално отвърна погледа си и стомахът ми се сви. Защо не ми се усмихна? Какво бях направила? Започнах да съжалявам, че все пак не си останах в къщи.

Когато действието свърши, го изчаках да дойде, но той не дойде. Вместо това започна да си говори с Ерол и Том и въобще не погледна към мен.

— Здравей, Абигейл — чух внезапно глас до себе си. Беше Каролайн Абът. Тя ме погледна с очи като камъчета, след което грубо се изсмя. — Значи все пак ни удостои с присъствието си?

— Не разбирам какво искаш да кажеш.

— Така ли? Сигурна съм, че разбираш.

— Успах се. Това е всичко.

— Наистина ли? Може би нямаш нужда да репетираш колкото другите, да се тревожиш за ролята си?

Не казах нищо. Гледах надолу към пода и жадувах да съм на хиляди мили от тук.

— Истински ти завиждам — изсъска Каролайн, — всички ние се нуждаем от талант и упорит труд, за да успеем в театъра. Ти имаш нужда само от родителите си.

Погледнах я слисано и гневно, след което пристъпих към нея. Тя нервно се отдръпна.

— Сега слушай… — започнах аз, но спрях, защото Джейсън извика:

— По-тихо там, моля!

Каролайн се обърна и бързо се отдалечи, като ме остави сама и разгневена.

За щастие, участвах в следващото действие, така че можех да забравя думите на Каролайн, но не беше лесно да застана срещу нея и да се преструвам, че съм й предана приятелка и слугиня.

Когато накрая прекъснахме за кафе, аз се присъединих към другите в столовата, надявайки се, че мога да си кажа няколко думи с Рики. Но той явно ме отбягваше. Отначало се почувствах наранена и объркана, но след малко реших, че повече така не може. Щях да говоря с Рики, каквото и да ставаше.

Той стоеше до прозореца с Том, когато се приближих до тях и казах:

— Здравей, Рики.

Двамата ме погледнаха, а Рики се изчерви и рече:

— Здравей.

— Ще се видим по-късно — каза Том неловко и бързо се отдалечи.

— Изглежда ме отбягваш — казах аз, опитвайки се да звуча по-непринудено. — Нещо лошо ли съм направила? Да не би да съм чумава?

Рики поклати глава, но не се усмихна. Погледна ме каменно и продума:

— Защо не ми каза, Аби? Защо не ми каза за родителите си?

Не знаех какво да му отговоря. Исках земята да се разтвори и да ме погълне.

— Нека ти обясня — започнах аз, но той ме прекъсна.

— Срам ли те е от мен или какво? — рече той. — Може би не съм толкова велик, колкото си ти? Или не съм достатъчно изискан, така ли? Затова ли не искаше да влизам в хубавата ти къща в Хампстед. Страхувала си се да не ме видят родителите ти?

— Не е това — казах аз, — въобще не е това, което си мислиш. Рики, моля те, аз…

— Остави, Аби — рече той, — предполагам, че не съм достатъчно подходящ за едно момиче от Чалфонт като тебе. Върни се обратно при твоите милионери и филмови звезди. Аз просто не съм твоята категория — и той се отдалечи.

Гледах подире му с отворена уста докато отиваше при Том Корниш в другия край на залата. Не можех да повярвам на случилото се. Беше много по-лошо, отколкото очаквах. Последните няколко дни бяха толкова прекрасни, толкова вълнуващи, а сега… никога не бях се чувствала толкова нещастна.

Обърнах се и слепешком тръгнах през залата, едва сдържайки сълзите си. Не исках никой да види колко съм потисната. Не исках никой…

— Ей, гледай къде вървиш — каза един мъжки глас, — току-що стъпи на крака ми!

— Съжалявам — изломотих аз и погледнах назад, за да видя Адам Ламберт, който ми се усмихваше. Усмихнах му се признателно. Беше първото приятелско лице, което виждах през деня.

— Изглеждаш разтревожена, Аби — рече той. — Мога да те наричам Аби, нали?

— О, да — отвърнах аз, — всичките ми приятели ме наричат така.

— Добре — каза той, — радвам се, че се сблъскахме. Отдавна исках да ти кажа, че си ужасно добра като Нериса.

— Наистина ли мислиш така? — попитах аз.

— Това е чудесна малка роля, а ти си страхотна в нея — каза Адам. После сниши глас поверително. — Ако трябва да бъда честен, ще убиеш Каролайн в тази последна сцена. Тя е талантлива, разбира се, и има поразителен вид, но…

Той направи пауза и ме погледна замислено. Очите му бяха дълбоко, дълбоко сини и можех да гледам в тях цял ден.

— Но тя не притежава твоята… твоята искреност и чар.

Аз преглътнах и рекох:

— Е, ужасно е…

Той сложи ръка върху моята и бързо продума:

— Виж какво, сега нямаме време да говорим. Джейсън се готви да започва репетицията. Какво ще кажеш за един обяд днес? Нека отидем някъде на по-спокойно място и се опознаем по-добре.

— Да — отговорих твърдо, — нека отидем.