Ланс Салуей
Изгряваща звезда (7)

Седма глава

Не знаех какво да мисля, не знаех какво да правя. Досега никой не ми беше подарявал цветя — поне никое момче. Получавах с купища, когато бях в болница и ми извадиха сляпото черво, но онова беше съвсем различно. Въобще не беше същото. Червената роза на Рики беше най-красивото цвете, което бях виждала в живота си и вече знаех, че никога няма да я забравя.

Погледнах я още веднъж, после нежно я положих на масата в коридора и се втурнах навън да извикам Рики. Но той не се виждаше. Върнах се обратно и занесох розата горе. Намерих една малка ваза в бъркотията от предмети пред камината, напълних я с вода и я сложих на масата до леглото ми. Розата на Рики щеше да бъде последното нещо, което щях да виждам всяка вечер и първото — всяка сутрин.

Тогава си спомних думите, които му бях наговорила. Колко ужасно са прозвучали! Как можех да бъда толкова груба и нетактична. Не исках да разбере коя е майка ми, но можех да се държа малко по-приятелски. Трябваше да му благодаря. Трябваше…

Ще му се обадя. Ето какво ще направя. Ще му се обадя, ще му благодаря за розата и ще му кажа, че съжалявам. Но не знаех телефона му. Не знаех дори адреса му. Знаех единствено, че живее в Хендън. Сигурно в Хендън има много с фамилията Мейтланд. Щях да ги намеря в указателя. Щях да звъня на всички и да ги питам дали нямат син на име Рики. Рано или късно щях да го открия, дори това да ми отнеме цяла нощ.

Не. Не можех да го направя. Щеше да си помисли, че го преследвам. Не исках да го насочвам в погрешна посока. Не исках и с него да повтарям грешката, която допуснах с Дани Анджелено. Не исках Рики да си помисли, че го харесвам. Той беше хубаво момче, наистина хубаво момче, но аз не го харесвах. Все пак още не го познавах дори. Тази сутрин го бях срещнала за първи път. Просто не беше възможно да го харесвам. Или напротив? Може би беше любов от пръв поглед? Той беше единственото момче, което ми беше подарявало цветя. Цвете. Роза. Моята роза.

 

 

На следващата сутрин пристигнах навреме за репетиция. Исках да се извиня на Рики колкото може по-скоро. Знаех, че не бих могла да се концентрирам върху нищо друго, докато не му кажех колко съжалявам за вчера.

Отначало него го нямаше, но след това го видях да седи в един ъгъл и да си говори с Ерол и Том Корниш. Тръгнах към тях и възможно най-весело им казах:

— Здравейте!

Том и Ерол ме погледнаха и се усмихнаха, но Рики леко се изчерви и сведе поглед.

— Може ли… може ли набързо да поговорим, Рики? — казах аз. — Няма да отнеме много време.

Том и Ерол се ухилиха помежду си.

— Не се притеснявайте — каза Ерол, — не бихме дори се осмелили да ви обезпокояваме.

Том и Ерол се изправиха и отидоха да се присъединят към друга групичка, като ни оставиха двамата с Рики да гледаме пода от неудобство.

Отначало не знаех какво да кажа, а когато най-сетне събрах кураж, продумах:

— Благодаря ти за розата. Тя е най-красивото цвете, което някога съм виждала.

Тогава Рики най-после ме погледна.

— Беше глупаво от моя страна — смотолеви той.

— Не — отвърнах аз, — беше хубаво. Много съм ти благодарна. Наистина. И… съжалявам, че бях толкова груба и нервна, когато ти казах да се махаш от дома ми. Аз… не зная защо го направих. Съжалявам.

— Всичко е наред — рече Рики несръчно, — трябваше да те оставя. Не трябваше да те следвам. Идеята беше шантава. — Той кисело ми се усмихна. — Сигурно съм най-големият подлец на света.

И аз му се усмихнах.

— Днес взел ли си сандвичи?

Рики кимна.

— Аз също — казах. — Хайде заедно да ги изядем на Примроуд Хил. Като вчера. Просто да се убедим, че нямаме лоши чувства.

— Звучи добре — отвърна Рики.

След това нямаше повече време да си говорим, тъй като Джейсън се втурна в стаята и репетицията започна.

Сутринта премина в изграждане на мизансцен на първите сцени от пиесата — Джейсън уточняваше къде и кога трябва да се движим. Предлагаше ни действия и позиции, които да съответстват на героите и диалозите им. Джейсън беше замислил вълнуващо начало на спектакъла. Венециански площад, който оживява с утрото, келнер, който нарежда маси и столове на уличното кафене, пазаруващи, които се поздравяват, перчещи се войници, просяци, молещи се на минувачите. След това единично или по двойки се появяват главните герои. Шейлок и негов приятел вървят из сцената, увлечени в задълбочен разговор, след което гордата и елегантна Порция минава, а аз я следвам, натоварена с чанти и пакети след пазарска експедиция. Накрая, в ролята на Антонио, пристига Ерол, за да произнесе първите реплики от пиесата.

— Всичко е като начален номер на някаква старомодна музикална комедия — рече Рики мрачно, когато на обяд седнахме на Примроуз Хил, — не съм сигурен, че тази идея с тридесетте години е добра.

— Твърде критичен си — казах аз, — все пак това е само началото. Убедена съм, че Джейсън знае какво прави и какво ще излезе от цялата работа. В края на краищата — продължих аз, дъвчейки сандвич със салата, — важното е да се експериментира. Иначе нищо няма да научим.

— Предполагам, че си права — каза Рики. — Джейсън е достатъчно дълго в този бизнес, за да знае дали идеята е осъществима или не.

После сменихме темата и поговорихме малко за училище. След това Рики ми разказа за семейството си, за родителите си и за раздразнителния си по-малък брат, както и за по-голямата си сестра, която се била омъжила за един адвокат в Уулвърхемптън.

— Ти имаш ли братя или сестри? — попита ме той накрая.

— Братовчедка ми Лаура живее с нас, а тя ми е като сестра.

Предполагах, че Рики ще ме пита повече за семейството ми, затова бързо отклоних разговора в друга посока и започнах да говоря за филми, за това колко обичам старите сантиментални американски филми, които показват по телевизията във влажните неделни следобеди през зимата.

— Сега има седмица на Бет Дейвис в Хампстед — каза Рики. — Утре ще дават „Сега, пътнико“. Ще ти хареса. Това е най-сантименталният стар филм от всички.

— Бих искала да го гледам — казах аз, — обожавам Бет Дейвис — не му казах, че вече го бях гледала поне два пъти.

— Тогава да отидем заедно — каза Рики. — Първо можем да хапнем нещо. Или след това.

Усмихнах му се.

— Благодаря. Ще се радвам.

— Ще те взема от къщи — каза Рики — в седем?

— Не — отвърнах бързо, — по-добре да се срещнем някъде в квартала. Няма нужда да идваш чак до нас. Виж какво, ще се видим на спирката на метрото, става ли?

— Добре — каза Рики малко объркан, — щом така предпочиташ.

— Благодаря ти, Рики — казах аз, — и още веднъж ти благодаря за розата.

Тази вечер не пътувахме заедно, тъй като той не беше нужен за последната част на репетицията и си тръгна по-рано. Следващият ден беше дъждовен, така че не можахме заедно да обядваме на Примроуз Хил. Вместо това се присъединихме към Ерол, Том и някои от другите и се набутахме в един ресторант на близкия ъгъл. Говорехме високо за пиесата, опитвайки се да впечатлим останалите клиенти. След като ни омръзна, говорихме за това колко ужасна беше Каролайн и побъбрихме за половия живот на Адам. Беше хубаво да бъдеш част от тази шумна компания. От време на време Рики ми хвърляше по един поглед и скришом ми се усмихваше. Аз му отвръщах и си спомнях розата на масата до леглото ми.

До края на този ден бяхме готови с мизансцена на цялата пиеса. От сега нататък трябваше да се концентрираме върху заучаването на думите и действията, както и върху развитието на характерите. Джейсън беше обещаващ и вълнуващ режисьор и аз се наслаждавах на всяка минута от репетициите. Харесвах и останалите актьори, въпреки че Каролайн Абът оставаше дистанцирана и враждебна, а с Адам Ламберт можах да разменя само няколко думи.

Рики ме чакаше на входа на метрото, когато пристигнах за уговорената среща. Той протегна ръце към мен и аз ги поех, като че ли бяхме ходили заедно от години. Ръка за ръка бавно се разходихме нагоре по Хийт Стрийт до езерцето в приятната топла вечер, след което се върнахме и влязохме в един италиански ресторант във Фласк Уолк за по една пица. Бяхме почти закъснели за филма и трябваше да тичаме, за да стигнем навреме. Седнахме на последния ред, хванати за ръце, и накрая си поплакахме, както, всъщност, аз винаги правех.

Когато филмът свърши, бавно тръгнахме надолу по хълма към улицата, на която живеех. Докато вървяхме, Рики ме прегърна и продължихме да говорим за филма и за това дали ще станем звезди или не. Накрая реших, че трябва да бъда втората Мерил Стрийп, но Рики искаше да стане велик актьор и да играе само на сцена.

Пристигнахме до дома и спряхме пред вратата. Знаех, че Рики искаше да го поканя, но не можех. Не исках да види майка ми. Не исках да разбере коя е.

— Лека нощ, Рики — прошепнах аз, — беше чудесна вечер. Наистина.

Той повдигна ръка, за да отметне кичура от очите ми и нежно ме погали по бузата. Докосването му беше меко като листенцата на розата, която ми беше подарил. Повдигнах лицето си към неговото и той ме целуна много бавно.

— Лека нощ, мадам Абигейл Скарбник — каза той дрезгаво, — ще се видим утре.

Когато влязох в къщи, заварих майка ми и Джонатан да дремят пред телевизора в хола.

— Здравей, скъпа — каза тя и уморено ми махна с ръка, — добре ли прекара?

— Къде е приятелят ти? — попита Джонатан. — Защо не го покани?

Майка ми се засмя и рече:

— Не иска да го виждаме. Може би се срамува от нас.

Джонатан лукаво се ухили.

— Или обратното.

Погледнах ги и се отпуснах на дивана до майка ми. Вечерният вестник лежеше на масата и аз го взех. Лениво разгърнах страниците, вглеждайки се в заглавията и снимките. След това ахнах от изненада:

— О, погледни! — казах аз. — Мамо, тук има твоя снимка.

— Така ли? — рече тя. — Дай да видя.

— Само минутка — отвърнах аз, — първо искам да прочета какво пише за теб.

Но докато четях, с ужас осъзнавах, че статията въобще не беше за майка ми. Беше за мен.

По стъпките на майка си

„Абигейл, младата дъщеря на актрисата звезда Максин Андерсън, изглежда ще последва майка си по пътеката на шоубизнеса, славата и успеха. Джейсън Хенинг, директор на Театралната компания «Зебра», е избрал талантливата Абигейл за лятната си младежка продукция «Венецианският търговец». Явно Абигейл е наследила цялото великолепие на майка си Максин и баща си Били Дей — филмова звезда. Лондонските театроведи ще могат да оценят таланта на Абигейл, когато представлението на Хенинг стигне до сцената на театър «Пимлико» в края на август.“

Не можех да повярвам на очите си. Беше невъзможно. Как биха могли да разберат? Как можеха да знаят? Някой трябва да им е казал. Но кой? И защо?

— Какво има, скъпа? Изглеждаш разстроена. Нещо не е наред ли?

Вдигнах очи от вестника и срещнах разтревожения поглед на майка ми.

— Да — казах аз, — нещо не е наред. Нищо не е наред!

Захвърлих вестника и изчезнах от стаята, преди тя да можеше да ми зададе още въпроси.