Ланс Салуей
Изгряваща звезда (6)

Шеста глава

След седмица научих от Бевърли графика за репетициите на „Венецианският търговец“. Когато тя ми се обади, срокът вече беше свършил и аз прекарвах повечето от времето си у дома в очакване на телефонното позвъняване.

Но Бевърли не беше единствената, която ми телефонира през това време. Дани Анджелено ме търсеше през няколко часа да ме пита дали искам да тръгна с него из Европа или дали съм съгласна да отидем на кино в Одеон, Швейцарската колиба. Дани наистина е хубаво и забавно момче, но точно сега не исках да се обвързвам с никого. Гари все още ми липсваше, въпреки че си въобразявах противното. Не исках да мисля за други момчета, докато раната не зараснеше. Дани може би усещаше, че нечестно го бях подвела като се бях оставила да ме целуне на празненството у Маги и може би беше наистина така. Но онази нощ аз се чувствах самотна, тъжна и щастлива едновременно. И Дани просто се беше случил наблизо, точно когато имах нужда от приятел.

Сега исках само да мисля за новата пиеса и вече бях научила ролята си наизуст. Вече се бях спряла и на костюм, макар да знаех, че дрехите бяха грижа на друг. Представях си как изглеждам — висока и грациозна, облечена в рокля от шестнадесети век, с изцяло прибрана коса под малка шапчица, украсена с перли. Представих си коментарите на критиците по вестниците след премиерата: „Високата, елегантна Аби Скарбник чувствено пресъздаде малката, но важна роля на Нериса и напълно засенчи останалите актьори. Тя е красива, талантлива и многообещаваща актриса“.

Самочувствието ми бързо се изпари, докато вървях към църквата. Да си седиш вкъщи, да си мечтаеш да бъдеш звезда и да си представяш триумфа беше едно, но съвсем друго бе да отидеш в една зала, препълнена с хора, които никога не си виждала и о, ужас, да играеш пред тях.

Оказа се, че не е трябвало да се тревожа чак толкова. Когато се появих, залата беше пълна с хора, но те говореха толкова високо, че изглежда никой не ме забеляза. Промъкнах се в един тих ъгъл и се огледах за Бевърли и Джейсън. Отначало не можах да ги открия. Последният път, когато бях на това място, стаята изглеждаше гола, прашна и твърде занемарена — сега беше изпълнена с шум, движение и смях. Повечето от присъстващите като че ли бяха на моята възраст, други бяха няколко години по-големи, имаше и един-двама на средна възраст, които вероятно работеха за трупата. Докато стоях в ъгъла, опиянявайки се от шума и вълнението, нервността ми започна да изчезва. Чаках с нетърпение да започне репетицията, за да се присъединя към останалите и да стана част от трупата.

— Шумно е, нали? — рече някой зад мен.

Обърнах се и се вторачих в светло кафявите очи на високо слабовато момче с кестенява, къдрава коса и лукава усмивка.

Усмихнах се и отвърнах:

— Да.

— Била ли си тук преди?

Поклатих глава и се засмях нервно.

— Всичко е доста объркано — казах аз, — но очаквам скоро да опозная всички.

— И ще започнеш с мен — рече момчето. — Аз съм Рики Мейтланд и играя ролята на Грациано.

Засмях се радостно.

— А аз съм Аби Скарбник, Нериса.

Той също се засмя и каза:

— Какво съвпадение! Мисля, че ще се опознаем твърде добре до края на представлението.

Кимнах. В пиесата Нериса и Грациано са любовници. Чудех се колко целувки ще се изискват и се надявах да не са много. Все пак ако трябваше да се целувам с някого на публично място, можеше да бъде и по-лошо. Хвърлих още един поглед на Рики Мейтланд. Не беше точно красив, но имаше приятно, одухотворено лице и усмивка, на която трудно може да се устои.

— Това първата ти роля за „Зебра“ ли е? — попитах аз.

Той поклати глава.

— Не, миналата година играх в „Дванадесета нощ“. Нямах много реплики, но това беше начало. Тази година имам по-голям късмет. Грациано е хубава роля.

— А аз исках да играя Порция — казах аз. — Сигурно не съм била с всичкия си.

— Милата Каролайн щеше да ти избоде очите — рече Рики.

— Милата Каролайн?

— Каролайн Абът. Водещата ни актриса. Виж, стои там до онзи прозорец. Блондинката, заобиколена от момчета.

Веднага изпитах неприязън към Каролайн Абът. Тя беше стройна и красива, с дълга и безупречна руса коса. Очевидно имаше много високо мнение за себе си. Насочих вниманието си към събраните около нея и по-специално към едно момче. То имаше тъмна, вълниста коса и изглеждаше малко по-голямо от другите.

— Кой е онзи? — попитах Рики. — Хубавото момче с тъмната коса.

— Това е великолепният Адам Ламберт — отвърна той и бързо добави — разбира се, аз не мисля, че е великолепен. Въпреки че той си въобразява, а изглежда и момичетата мислят така. Не знам защо.

Видях защо момичетата мислеха, че Адам Ламберт е великолепен, но не сметнах за тактично да го изрека. Вместо това попитах:

— Каква роля ще играе?

— Шейлок — каза Рики. — Адам е водещият ни актьор. И въпреки че мразя да го признавам, той е твърде добър актьор.

Тъкмо щях да попитам Рики нещо повече за Адам Ламберт, когато някой внезапно извика: „Добре, запазете тишина!“ и Джейсън Хенинг с бързи крачки влетя в стаята. Настъпи тишина и всички го погледнахме в очакване.

— Добро утро на всички — прогърмя той, — добре дошли в „Зебра“ и във „Венецианският търговец“. Надявам се, че заедно ще прекараме щастливо и ползотворно. Някои от вас са работили с мене преди и знаят какво ги чака, но на тези, които са тук за първи път, искам да кажа, че сме се събрали, за да работим здраво и да направим най-добрата продукция, на която сме способни. И въпреки че през цялото време ще се забавляваме, не бива да забравяме, че винаги трябва да даваме всичко от себе си в името на шекспировия герой и преди всичко в името на нашата публика.

После той спря и се усмихна.

— Първо ще поговорим малко за пиесата и за това как ще подходим към нея. След това, може би след кафето, ще я прочетем и ще чуем как звучи. Става ли? Добре тогава.

Докато се намествахме да слушаме, разговорите се възобновиха, но когато Джейсън започна да говори за пиесата, се възцари абсолютна тишина. Слушах го и усещах как мечтата ми да изглеждам елегантна и красива в елизабетски костюм постепенно се изпарява. Джейсън смяташе да определи действието на пиесата в тридесетте години на нашия век. Порция щеше да бъде домакиня, а нейният ухажор Басанио и приятелят му Антонио щяха да са хулигани от Мафията. Шейлок щеше да си остане еврейски лихвар, но образът му щеше да бъде по-трогателен, поради постоянния страх от фашистките главорези на Мусолини.

— Това е пиеса за пари — каза накрая Джейсън, — искам да съпоставя благоденствието на Порция и останалите главни герои с мизерията на обикновените хора през това време. Затова във всяка сцена на заден план ще има просяци, за да подчертават контраста.

Когато дойде време за кафето, се почувствах объркана и развълнувана от това, което бях чула. Така беше и с останалите, ако се съдеше по започналите оживени разговори. Рики ме съпроводи до една съседна стая, служеща за кухня. Там беше Бевърли Вайс, която усърдно разливаше кафе в чаши и канчета. Тя ми се усмихна и каза, че се надявала да ми бъде приятно, след което Рики отново ме заведе в залата и ме запозна с привлекателно мургаво момче на име Ерол Кристофър, което играеше Антонио, и с Антъни еди-кой си, и с дребно мускулесто момче с пурпурна коса на име Том Корниш, получил ролята на клоуна. Надявах се Рики да ме запознае и с Адам Ламберт, но той разпалено говореше в ъгъла с Джейсън и Каролайн Абът, Почти ненадейно настъпи времето за четене на пиесата.

Бях толкова нервна, когато трябваше да прочета репликите си, че се запъвах на всяка дума. Никой не каза нищо, но чух как Каролайн Абът въздъхна, а това само влоши нещата. Тогава погледнах към Рики. Той ми се усмихна широко и аз се почувствах по-добре. Нататък останалите сцени преминаха без засечки.

Прекъснахме за обяд на края на второ действие и Рики пристъпи към мен, докато безцелно стоях до вратата и се чудех какво да правя.

— Някакви планове за обяд? — попита той.

— Не — казах аз, — нося си сандвич, но не знам… — Мисис Харгрийвс беше настояла да си взема няколко за по-сигурно.

— И аз имам сандвичи — усмихна се Рики, — благодарение на милата ми стара майка. Погледни, денят е чудесен. Хайде да отидем да ги изядем на Примроуз Хил. Това е малко по-надолу по пътя.

— Добре — казах аз, — идеята е добра.

До Примроуз Хил не беше далеч и ние седнахме на една пейка със сандвичите си и бутилките кока-кола, които бяхме купили по пътя. Беше приятно да седим на слънце, да се наслаждаваме на гледката и да говорим за несъществени неща.

— Все още ли учиш? — попита ме Рики.

Кимнах с глава и казах:

— Чалфонт.

Той се намръщи и рече:

— Чалфонт. Това не е ли едно изискано международно училище?

— Да, международно е — отвърнах аз, — но не е изискано. Поне аз не мисля така.

— Недей да важничиш — засмя се Рики, — не зная нищо за него. Само онова, което говорят хората. Не го приемай като обида.

— Ти все още ли ходиш на училище?

— Догодина ще съм в степен А.

Той отпи от колата си и продължи да ми разказва за училището си в Хендън, за родителите си, които били учители и за това как искал да стане актьор повече от всичко на света.

— Аз също — казах, — винаги съм го искала. Да бъда звезда.

— Един ден ще успеем — усмихна се Рики. — Сър Ричард Мейтланд и мадам Абигейл Скарбник. Но това не звучи добре. Трябва да си измислиш псевдоним. Абигейл Монтморънси или нещо такова. Скарбник не става. — Той се обърна, погледна ме и каза: — Твой ред е.

— Какво имаш предвид?

— Разказах ти всичко за себе си. Сега е твой ред.

Нервно се размърдах.

— Няма какво толкова да се каже — смотолевих аз, — родителите ми са разведени. Баща ми живее в Америка. — Не можех да му кажа кой беше баща ми, нито пък майка ми. Никой не трябваше да знае, никой.

— Кажи ми нещо за майка ти? — помоли ме Рики.

Махнах досадно с ръка и измърморих нещо, че си има постоянна работа. После казах:

— Няма ли да се връщаме? Почти два часа е.

Рики скочи на крака.

— Така ли? Джейсън побеснява, ако някой закъснее. Хайде!

Последвах го облекчена, че беше загубил интерес към родителите ми. Нямаше да го понеса, ако в „Зебра“ научеха, че майка ми е Максин Андерсън.

Следобед не допуснах грешки в четенето. Мисля, че всички свиквахме един с друг и се освобождавахме от неудобството и напрежението да играеш пред непознати. Когато стигнахме до втората сцена в трето действие, разбрах защо Джейсън искаше да пея на прослушването — в пиесата трябваше да изпея една песен! Сърцето ми замръзна, когато той ми съобщи това и не оправи кой знае колко нещата като ми намигна и оповести пред всички:

— Разбира се, Абигейл е известна с версията си „Рудолф, червеноносият елен“.

Всички се засмяха — е, почти всички — сигурна съм, че Каролайн не го направи — и аз се изчервих като цвекло.

— Нищо, сладурче — продължи Джейсън. — Рики ще ти помага. Искам заедно с него да изтананикате в микрофона „Кажи къде е капризната пасмина“. Спомняте ли си, че сме в тридесетте години?

Разменихме си кисели гримаси с Рики и се почувствах малко по-весела — олекна ми все пак, че няма да пея сама.

След репетицията изглеждаше напълно естествено да тръгнем заедно с Рики към метрото, въпреки че никой от нас не каза нищо. Чувствах се уморена и щастлива, а главата ми бе замотана от всичко, което се беше случило през деня.

— Не е ли прекрасно — казах на Рики. — Ще бъде един чудесен спектакъл.

Той не беше ентусиазиран колкото мен. Все пак това беше втората му продукция с Джейсън.

— Надявам се — рече той. — Въпреки това не съм убеден в тази измишльотина за тридесетте години.

— Мисля, че идеята е блестяща — казах разпалено, — пък и Джейсън знае какво прави.

Бяхме стигнали спирката на метрото и тъкмо се готвех да се сбогувам с него, когато си спомних, че той живееше в Хендън и щяхме да пътуваме заедно със Северната линия.

— Ако искаш да те изпратя — подхвърли безгрижно той накрая, когато влакът спря на Хампстед.

— Не, моля те — казах бързо, — няма нужда.

Ако Рики научеше къде живея, скоро щеше да разбере коя е майка ми. Това бе последното нещо, което исках.

— Довиждане — подвикнах му аз, — до утре!

И изхвърчах от влака веднага с отварянето на вратите.

Слънцето все още грееше, когато излязох навън и бавно се запътих надолу по Хай стрийт. Надничах по витрините и мислех за пиесата. Знаех, че ще свикна с продукцията и с останалите от трупата, но засега всичко беше ново, объркано и вълнуващо. Не можех да чакам до утре.

След като най-после се прибрах у дома, заварих майка ми да седи пребледняла в градината. До премиерата на пиесата й в Уест Енд оставаше само седмица и тя се чувстваше ужасно.

— Не виждам защо — казах й. — Досега трябваше да свикнеш с премиерите.

Тя нещастно изстена:

— Когато остаряваш, става по-лошо. Предупредена си. Сега, скъпа, бъди ангел и ми направи чай.

Влязох вътре и пуснах котлона. Тъкмо щях да се кача горе, за да се преоблека, когато някой звънна.

— Аз ще отворя! — извиках и отворих входната врата.

Рики стоеше на стълбите и ми се усмихваше. Погледнах го ужасена.

— Ка… какво искаш? — казах аз. — Как…

— Проследих те — рече той весело, — само исках да ти дам…

— Махай се! — изсъсках аз. — Не искам да те виждам. Махай се!

Той гледаше объркано.

— Какво има, Аби? Аз само исках да…

— Махай се! — Вкамених се от страх да не се появи майка ми и да не я познае.

Сега усмивката беше изчезнала от лицето на Рики. Изглеждаше объркан и наранен.

— Съжалявам — започна той. — Аз само…

— Иди си, моля те! — Започнах да затварям вратата.

Тогава каза:

— Добре, щом така искаш. Само дойдох да ти дам това. — Пъхна нещо в ръката ми, обърна се, слезе по стълбите и с бърза крачка се отдалечи.

Загледах се след него, без да знам какво да правя. Дали да не го извикам и да му се извиня? Но за да направя това, трябваше да го поканя вътре. И той щеше да види майка ми. Освен ако не го завлека горе, разбира се. Но това би изглеждало ужасно. Какво би си помислил?

И тогава си спомних, че беше пъхнал нещо в ръката ми, преди да си тръгне. Погледнах да видя какво е.

Беше роза. Великолепна червена роза.