Ланс Салуей
Изгряваща звезда (10)

Десета глава

Бутнах вратата и влязох в офиса. Джейсън Хенинг седеше на едно от бюрата с купчина вестници пред него и изненадано ме погледна.

— Здравей, Абигейл — каза той, — подранила си тази сутрин.

Бевърли беше заета с някаква книжка и рязко се обърна, щом чу гласа ми.

— Да — казах аз, — търся си наказанието.

— Точно за тебе говорехме — продължи Джейсън, разлиствайки вестниците на бюрото си. — Материалът онази вечер бе началото, но трябва по-скоро да раздвижим обществеността. След две седмици е премиерата.

Стоях до вратата и го гледах ледено.

— Значи вие сте бил — казах аз.

Той погледна объркано.

— Аз? Какво искаш да кажеш?

— Вие сте съобщили на пресата коя съм. За това, че ще играя в пиесата и кои са родителите ми.

Той бавно поклати глава в недоумение.

— Страхувам се, че загуби, сладурче. Разбира се, че аз казах на пресата. Кой друг, мислиш? И какво значение има кой е казал? Трябва да привлечем вниманието на обществеността, това е най-важното. Сега ако ме извиниш, аз и Бевърли трябва да…

Но аз още не бях свършила.

— Не исках никой да знае! — казах високо. — Не исках и вие да знаете. Не исках…

Джейсън погледна още по-недоумяващо. Размениха си разтревожени погледи с Бевърли, която попита:

— Какво не си искала да знаем, Абигейл? Не разбирам.

— Не исках никой да знае, че родителите ми са известни актьори — повторих аз.

Джейсън избухна в смях.

— И защо не?

— Искам да успея, защото съм добра актриса, а не защото съм дъщеря на Били Дей.

Двамата ме погледнаха мълчаливо, след това той се изправи и пристъпи към мен.

— Сладурче, винаги съм знаел коя си. Също и Бевърли. Разбира се, не мога да говоря за останалите от трупата, но…

— Винаги сте знаел? — казах тъпо.

— Разбира се — рече той, — защо, мислиш, те поканих да участваш?

Погледнах го ужасена. Като че ли бях получила удар в стомаха. Истината ли говореше? Как можех да съм била толкова глупава!

— Аз… аз не мислех, че знаете — запънах се, — мислех… мислех, че искате да играя в пиесата, защото съм добра като актриса, защото съм подходяща за ролята…

Джейсън въздъхна, погледна ме сериозно и каза:

— Седни за малко, Абигейл.

Когато се отпуснах на стола, гласовете от залата възвестиха пристигането на останалите. Вцепенена гледах към пода. Знаех какво щеше да каже Джейсън и не исках да чуя.

— Ти си добра актриса, Абигейл — каза той, — ти си привлекателно момиче със самороден талант. Но — и той направи жест към прозореца — вън има хиляди момичета, привлекателни и талантливи като тебе. Що се касае до тази продукция, единственото нещо, което те отличава от другите е, че си дъщеря на Максин и Били. Това е единственото, повярвай ми.

— Но какво значение има — попитах аз, — защо е толкова важно?

Джейсън театрално въздъхна и вдигна ръце в знак на престорено отчаяние.

— Обществеността, гълъбче, обществеността. Хората се интересуват от звездите и техните деца. Те ще дойдат да гледат пиесата, за да видят дъщерята на Максин Андерсън и да преценят дали е добра актриса като майка си.

Бавно поклатих глава. Не можех да повярвам на ушите си.

— Значи единствената причина, поради която получих тази роля е, че съм дъщеря на Максин Андерсън? — казах аз.

— Мислех, че знаеш — рече той, — мислех, че си го разбрала. Все пак си израснала около хора театрали. Предполагам, че знаеш резултата. Изглежда съм сгрешил.

— Да, сгрешили сте — казах тъпо. — Всичко, което съм мислила е, че това ще бъде големият ми шанс.

— Но това наистина е така — намеси се Бевърли. — Това, че си дъщеря на някой известен, не означава, че не можеш да бъдеш добра актриса. Виж Ванеса Редгрейв, Джейн Фонда… Трябва да го използваш като предимство, Абигейл — продължи настоятелно тя. — Да извлечеш всичко от него, да го експлоатираш.

— Не искам — казах аз, — искам да успея сама като Абигейл Скарбник.

Джейсън ми се усмихна съчувствено.

— В това няма нищо лошо — рече той, — но помисли за останалите момичета, които се опитват да направят същото. На върха няма място за всички. Има място само за по-специалните. А родителите ти са тези, които те правят такава, Абигейл. Ти си добра актриса за роли като Нериса. Може би ще се усъвършенстваш с възрастта и опита…

— Благодаря за комплимента — казах сухо.

— … но за да добиеш този опит, ще се нуждаеш от всякаква, всевъзможна помощ. Засега най-голямата ти помощ е името на майка ти. Така че използвай го, Аби. И ни дай възможност и ние да го използваме.

Погледнах го омаломощена от струпалото ми се нещастие. Повече не знаех какво да мисля. Всичко, което исках, бе да се махна възможно най-далече от тази стая. Изправих се.

— Аз… аз не знам какво да правя — казах мрачно, — не знам…

— Иди и си помисли — каза Джейсън. — Ако решиш да ни напуснеш, ще съжалявам. И не се тревожи за ролята. Вън има стотици момичета, които ще се радват само да се покажат в продукцията на Джейсън Хенинг. Но ако останеш, надявам се ще се съгласиш да ни помогнеш с обществеността. Страхувам се, че нямаме много пари. Няколко малки субсидии, няколко спонсора, това е всичко. Зависим от това хората да идват на представленията ни. И трябва да им даваме добри поводи за това. Един от тези поводи можеш да бъдеш ти.

— Дъщерята на Максин Андерсън — казах вцепенено.

Джейсън се усмихна.

— Не точно — поправи ме той, — обещаващата млада актриса на име Абигейл Скарбник, която и случайно е дъщеря на Максин Андерсън.

— Ще си помисля — казах аз и тръгнах към вратата. Когато я достигнах, се обърнах. — Кажете ми едно. Как разбрахте коя съм? Никога преди това не съм ви срещала. Имам различно име. Как го разбрахте?

— Виждал съм те с майка ти — отвърна Джейсън, — виждал съм те през годините на банкети и премиери, по представления в Чалфонт. Винаги съм знаел коя си. — Усмихна се бавно и широко. — Театърът е един малък свят — продължи той нежно, — рано или късно ще го разбереш за себе си.

— Мисля, че вече съм го разбрала — промърморих аз и излязох от стаята.

Не исках да виждам никого, затова се упътих към главния вход на сградата. Когато слепешком пристъпих на слънчевата светлина, се сблъсках в някой, който идваше срещу мен. Беше Рики.

За миг се спогледахме изненадани, след което извърнах очи и се втурнах надолу по улицата. Мисля, че може би извика след мен, но може и само да ми се е сторило — бях твърде потисната. Но дори и да го беше направил, в този момент не можех да се изправя лице в лице с него. Или с когото и да е било.

След малко забавих ход и спрях на една автобусна спирка да си поема дъх. Не знаех къде да отида и какво да правя. Не исках да се прибирам в къщи. Нуждаех се от време да помисля, а това не можеше да стане у дома в Хампстед, където телефонът постоянно звънеше, мисис Харгрийвс се суетеше наоколо, а Лаура дрънкаше за Калифорния. Трябваше да говоря с някой. Приятелка. Мел. Трябваше да говоря с Мел. Обърнах се и се упътих в обратна посока към Примроуз Хил и Сейнт Джонс Ууд.

Тео, малкият брат на Мел, отвори на позвъняването ми и каза, че тя е горе при Антон Веласко, който живееше над техния апартамент. Затова натиснах звънеца му и той ме покани да се кача.

Често съм ходила в този апартамент, който не престава да ме смайва. Той е огромен, простира се по целия горен етаж на сградата и многото стаи са обзаведени с най-луксозни мебели. Отвън има забележителна градина, покрита с цветя, храсти, истински дървета и чуден изглед през Риджънтс Парк към Уест Енд. Антон живее там абсолютно сам заедно с един мъж и една жена от Венецуела, които се грижат за него, но Мел ми е казвала, че майка му и други негови роднини често идват при него.

Намерих Мел да седи отвън в градината и тя лениво ми махна, щом ме видя.

— Здравей, Аби — каза тя, — не трябваше ли да си на репетиция?

— Трябва — отвърнах рязко, — но не съм.

Тръшнах се начумерена на един стол до нея.

Мел ме погледна в очи и попита:

— Добре, какво се е случило пък сега? Разкажи ми всички ужасни подробности.

Разказах й всичко и както винаги, веднага се почувствах по-добре. Тя ме слушаше търпеливо, от време на време кимаше и щом свърших, замислено погледна в далечината:

— Струва ми се, че Джейсън е прав. Имаш две възможности.

— Да — казах аз, — или да забравя всичко за пиесата, или да остана и да направя най-доброто за нея.

Мел кимна.

— Можеш да направиш повече от това — каза тя. — Можеш да останеш и да направиш най-доброто за себе си.

— Какво искаш да кажеш, Мел?

Тя разпалено ме сграбчи за ръката.

— Покажи им, Аби. Покажи им, че си по-добра, отколкото си мислят. Покажи им, че си добра актриса. Покажи им, че Аби Скарбник не е само дъщеря на Максин Андерсън, че тя също е добра актриса.

Постепенно разбрах какво имаше предвид.

— В противен случай просто ще им играя по гайдата — казах аз бавно.

Мел кимна.

— Джейсън е прав. Трябва да дадеш всичко от себе си. Всеки го очаква, дори Максин. Направи го, Аби. Покажи им колко добре можеш да играеш. Покажи им, че си специална и в други отношения.

Антон излезе, за да се присъедини към нас и ние заговорихме за други неща, след което пихме кафе — истинско венецуелско кафе, изпратено от баща му, а накрая неговият шофьор ме закара до вкъщи с лимузината.

Прекарах останалата част от деня в размисъл за това какво се беше случило, опитвайки се да реша какво да правя по-нататък. Вечерта отидох с майка ми в театъра и поседях малко в гримьорната й преди началото на пиесата. После, докато седях в мрака и слушах аплодисментите на публиката, разбрах окончателно, че повече от всичко на света искам да съм актриса. Все още исках да съм звезда, но исках и да съм добра актриса. Щях да последвам съвета на Мел. Щях да покажа на Джейсън Хенинг, че дъщерята на Максин Андерсън може да засенчи всички останали.

Тази нощ никакви звезди не блестяха в тъмното небе зад прозореца ми. Беше валяло, прииждаха още облаци. Загледах се в нощта, размишлявайки дали правех това, което трябваше и дали бях взела правилно решение.

— Не мога да те видя, ярка звезда — прошепнах аз, — но знам, че си там. Криеш се. И не съм изненадана. До тук не се представи много добре, нали? Все пак ще ти дам още един шанс. Още един шанс да осъществиш желанието ми — затворих очи и повиках мечтата си. — Добре, ярка звезда — казах след малко, когато отново ги отворих, — сега е твой ред.