Максим Горки
Детство (9)

9

В представите за детството ми виждам себе си като кошер, където разни прости, сиви хора трупаха като пчели меда на своите знания и мисли за живота, щедро обогатявайки душата ми кой с каквото можеше. Често тоя мед бива мръсен и горчив, но всяко знание е все пак мед.

След заминаването на Хубава работа с мен се сприятели чичо Пьотр. Той приличаше на дядо: също така сух, спретнат, чист; но беше по-нисък от дядо и целият по-дребен от него. Приличаше на момче, преоблякло се на шега като старец. Лицето му беше изплетено, като решето, цялото в тънки кожени връвчици, между които подскачаха, като кадънки в клетка, смешни игриви очи, а бялото на очите му жълтеникаво. Сивата му коса се къдреше, брадичката му се виеше на пръстени. Той пушеше лула, пушекът й имаше цвета на косите му и също се къдреше, и приказката му беше къдрава, изобилна с поговорки. Той говореше с бръмчащ глас и като че любезно, но мен всякога ми се струваше, че се надсмива над всички:

— В първите години ми заповяда госпожа-графинята Татян, душа, Лексевна — „стани ковач“, а след някое си време заповядва: „Помагай на градинаря!“ Хубаво. Само че на нея не можеш й угоди. Друг път ми казва: „Ти, Петрушка, трябва да ловиш риба!“ А мен ми е все едно, аз и риба… Обаче едва се пристрастих и — прощавай, рибо, сполай ти. А аз трябваше да замина в града като колар, за оброк! Е, какво пък, станах колар, а сетне какво? А сетне нищо не успяхме да променим с господарката — освободиха ни нас, крепостните, и аз останах с кобилата; сега тя ми е за графиня.

Кобилата беше старичка и сякаш по-преди е била бяла, а някакъв пиян бояджия почнал да я шари с разни бои — почнал, но не свършил. Краката й бяха изкривени и цялата тя — сякаш съшита от парчета, костеливата глава с мътни очи бе скръбно увиснала, слабо свързана с трупа чрез подути жили и стара, изтъркана кожа. Чичо Пьотр се отнасяше към нея с уважение, не я биеше и я наричаше Танка.

Веднъж дядо му каза:

— Ти защо наричаш това животно с християнско име?

— Съвсем не, Васил Василиев, съвсем не, уважаеми! Няма такова християнско име Танка, а има Татяна!

Чичо Пьотр също беше грамотен и доста начетен по писанието. Те всякога спореха с дядо кой от светиите е по-свят, осъждаха един от други по-строго древните грешници — особено си патеше Авесалом. Понякога споровете вземаха чисто граматичен характер. Дядо казваше: „Согрешихом, беззаконствовахом, неправдовахом“, а чичо Пьотр твърдеше, че трябва да се казва „согрешиша, беззаконствоваша, неправдоваша“.

— Едно е според теб, а друго според мен — се горещеше дядо, като се изчервяваше и викаше на подбив: — Ваша, шиша!

Но чичо Пьотр, като се обвиваше в дим, ехидно питаше:

— Че с какво са по-добри твоите хоми? Хич не са те подобри за бога! Той, бог, може би слуша молитвата и си мисли: моли се, както мож, но не чиниш грош!

— Махай се, Лексей! — яростно викаше дядо, като святкаше със зелените си очи.

Пьотр много обичаше чистотата, реда: като вървеше по двора, той всякога отритваше встрани тресчици, чирепи, кокали — отритваше ги и им казваше с упрек:

— Не трябваш, а само се пречкаш!

Той беше приказлив, изглеждаше добър, весел, но понякога очите му се наливаха с кръв, помътняваха и се втренчваха като на мъртвец. Случваше се да седне някъде в ъгъла, в тъмнината, свит, мрачен и ням като своя племенник.

— Какво ти е, чичо Пьотр?

— Махни се — казваше той глухо и строго.

В една от къщичките на нашата улица се настани някакъв господин с буца на челото и извънредно странна привичка: в празник той сядаше до прозореца и стреляше със сачми по кучета, котки, кокошки, гарги, а също и по минувачите, които не му харесваха. Веднъж той обсипа със сачми хълбока на Хубава работа. Сачмите не пробиха кожената куртка, но няколко от тях бяха попаднали в джоба. Помня как квартирантът внимателно разглеждаше през очилата сивите сачми. Дядо взе да го надумва да се оплаче, но той каза, като хвърли сачмите в ъгъла на кухнята:

— Не си струва.

Друг път стрелецът заби няколко сачми в крака на дядо. Дядо се разсърди, подаде заявление до мировия съдия, започна да събира по улицата потърпевши и свидетели, но господинът изведнъж изчезна някъде.

И ето, всеки път, когато на улицата се чуваха изстрели, чичо Пьотр, ако беше дома, бързо нахлупваше на сивата си глава празничната избеляла фуражка с голяма козирка и изтичваше през портата. Там той слагаше ръце отзад, под кафтана, вирваше дрехата си като опашка на петел, изпъчваше корем и важно тръгваше по тротоара покрай стрелеца. Мине, върне се назад и пак така. Ние, цялата къща, стоим на портата, от прозореца гледа синьото лице на военния, над него — русата глава на жена му. От двора на Бетленг също излизат някакви хора, само от сивата мъртва къща на Овсяников не се показва никой.

Понякога чичо Пьотр се разхожда безуспешно — ловецът, вижда се, не го признава за дивеч, достоен за изстрел, но понякога двуцевката бухва едно подир друго:

— Бух-бух…

Без да ускори крачки, чичо Пьотр пристъпва към нас и много доволен казва:

— В кафтана удари!

Веднъж сачмите го улучиха в рамото и шията. Докато ги изчопляше с игла, баба се караше на чичо Пьотр:

— Ти защо се закачаш с тоя луд човек, а? Току-виж, че ти избил някое око!

— Не-е, няма как, Акулина Ивановна — пренебрежително провлича Пьотр. — Той не е никакъв стрелец…

— Ами ти защо се закачаш с него?

— Нима се закачам? Ще ми се да подразня господина…

И като разглеждаше изкараните сачми върху дланта си, той казваше:

— Какъв ти стрелец! Виж у госпожа графинята, у Татян Лексевна, изпълняваше временно съпружеска длъжност — тя си менеше мъжете като лакеи — та, казвам, че при нея живееше един, Мамонт Илич, военен човек — е, виж, той право мереше! Той, бабо, с куршуми, с нищо друго! Постави Игнашка щурия далеко, може на четиридесет крачки, а на пояса му привърже бутилка така, че да виси между краката му, а Игнашка се разкрачи, смее се от глупост. Мамонт Илич се премери, револверът — бум! Пръсва се бутилката. Само веднъж щръклица ли, що ли ухапа Игнашка — той се дръпна, а куршумът право в коляното му, в капачето! Повикаха лекар, тозчас отряза крака — готово! Заровиха отрязаното…

— А щурия?

— Той — нищо. На щурия нито крака, нито ръце му трябват, той и с щуротията си може да се прехрани. Щурия всеки го обича, щуротията е безобидна. Има дума: и секретар, и писар, щурав ли е — търпи се.

Такива разкази не учудваха баба, тя сама ги знаеше с десетки, а на мен ми ставаше малко странно, аз питах Пьотр:

— А господарят може ли съвсем да убива?

— Защо да не може? Мо-же. Те даже един другиго се избиват. При Татян Лексевна пристигна един улан, скараха се те с Мамонта и тозчас грабнаха пистолетите, отидоха в парка, там, при езерото, на пътечката, уланът — бух Мамонта в самия чер дроб! Мамонт — в гробищата, уланът — на Кавказ — работата готова! Това те — помежду си! А за селяните и прочие — да не говорим! Сега на тях не им е особено жал за хората, не са вече техни, а по-рано все пак ги жалеха — своя стока!

— Е, и тогава не ги жалеха много — казва баба.

Чичо Пьотр се съгласява:

— И това е вярно: своя стока, ама евтина…

Към мене той се отнасяше ласкаво, говореше с мен по-добродушно, отколкото с големите, и не криеше очи, но нещо в него не ми харесваше. Като гощаваше всички с любимото си сладко, той намазваше моето парче хляб по-дебело, донасяше ми от града разни сладкиши и разговаряше с мене винаги сериозно, бавничко.

— Как ще живеем, господинчо? Войник ли ще ставаш, или чиновник?

— Войник!

— Това е хубаво. Сега и войниклъкът не е труден. И поп е хубаво, кажеш едно „господи помилуй“ — и това ти е. Поп даже е по-леко, отколкото войник, а още по-леко е рибар. Нему съвсем никаква наука не трябва — нужна е само привичка!…

Той забавно показваше как рибите се въртят около стръвта, как се мятат, как се улавят на въдицата речните костури, мрени, кленчета.

— Ето, ти се сърдиш, когато те бие дядо ти — утешително казваше той. — Няма защо да се сърдиш за това, господинчо, за поука те бият и този бой е детски. А виж, моята госпожа Татян Лексевна — е, тя знаменито биеше! Имаше човек нарочно за това, казваше се Христофор, такъв майстор беше в работата си, че се случваше съседите от други чифлици да го искат от госпожа графинята: пуснете, госпожо Татян Лексевна, Христофор да понабие слугите! И тя го, пускаше.

Той безобидно и подробно разказваше как графинята, в бяла воалена рокля и ефирна небесносиня забрадка, седяла на стълбичката с колонки, в червено кресленце, а Христофор налагал пред нея жени и мъже.

— Тоя Христофор, господинчо, макар и да беше рязанец, но приличаше на циганин или малорусин: мустаците му бяха до ушите, а лицето — синьо, брадата си бръснеше. Или беше глупав, или се преструваше, за да не го питат излишно.

Понякога налее чашка вода в кухнята, хване муха, я хлебарка, щурец някакъв и ги дави с пръчица, дълго ги дави. Или — хване някоя от своите въшки — и нея дави…

Такива и подобни на тези разкази ми бяха вече добре познати. Много ги бях слушал от дядо и баба. Разнообразни, те всички странно си приличаха: във всеки мъчеха човек, подиграваха се с него, преследваха го. Бяха ми омръзнали, не ми се искаше да ги слушам и аз молех коларя:

— Разкажи нещо друго!

Той събираше всичките си бръчки около устните, после ги подигаше към очите и се съгласяваше:

— Добре, ненаситнико! Друго! Имахме един готвач…

— Кой го имаше?

— Графиня Татян Лексевна.

— Защо я наричаш Татян? Нима тя е мъж?

Той тъничко се смееше.

— Разбира се, госпожа беше, обаче имаше мустачки, чернички — беше от черните немци, народец като арапите. Та за готвача. Това, господинчо, ще бъде смешна история…

Смешната история се състоеше в това, че готвачът развалил зелника и го накарали да го изяде наведнъж. Изял го и се разболял.

Аз се сърдех:

— Това съвсем не е смешно!

— А какво е смешно? Хайде, кажи!

— Не знам…

— Тогава — мълчи!

Отново дрънкаше врели-некипели.

Понякога в празник идваха на гости братовчедите ми — печалният и ленив Саша Михайлов и акуратният и всезнаещ Саша Яковов. Веднъж, като се разхождахме тримата по покрива на постройките, видяхме в двора на Бетленг господаря в зелен кожен сюртук. Седнал върху куп дърва до стената, той играеше с кученца; малката му гола, жълта глава беше непокрита. Някой от братовчедите предложи да откраднем едно кученце и тозчас съставихме остроумен план за кражбата: братовчедите веднага да идат на улицата при портата на Бетленг, аз да изплаша господаря, а когато той, уплашен, побегне, те да се вмъкнат в двора и да хванат кученцето.

— Но как да го изплашим?

Един от братовчедите предложи:

— Плюй на плешивото му теме!

Голям грях ли е да плюеш на главата на човек? Аз много бях слушал, пък и с очите си видях, че с хората постъпват много по-лошо, и разбира се, честно изпълних възложената ми задача.

Вдигна се голям шум и скандал, от къщата на Бетленг в нашия двор дойдоха цяла армия мъже и жени, водени от млад, красив офицер, и понеже братовчедите в момента на престъплението се разхождаха мирно по улицата, без нищо да знаят за моята невероятна лудория — дядо наби само мене, като отлично удовлетвори всичките хора от Бетленговата къща.

Когато аз, пребит, лежах в кухнята на печката, при мене влезе чичо Пьотр, празнично облечен и засмян.

— Добре си го измислил това, господинчо! — шепнеше той. — Така му се пада на стария пръч, така — плюй на тях! Трябваше с камък — по гнилата глава!

Пред мене стоеше кръглото, кьосаво, детинско лице на господаря. Помнех как той, като кученце, тихо и жално скимтеше, бършейки жълтата си плешивина с малки ръчички. Беше ми непоносимо срамно, ненавиждах братовчедите си, но всичко това изведнъж се забрави, когато се вгледах в набръчканото лице на коларя: то трепереше също така противно, както лицето на дядо, когато ме биеше.

— Махай се! — закрещях аз, като изблъсквах Пьотр с ръце и крака.

Той захихика, замига и слезе от печката.

От този ден изгубих желание да разговарям с него, взех да го избягвам и в същото време почнах подозрително да го следя, като смътно очаквах нещо.

Скоро след историята с господаря се случи още една, Мен вече отдавна ме интересуваше тихата къща на Овсяников, струваше ми се, че в тази къща тече особен, тайнствен, приказен живот.

В къщата на Бетленг живееха шумно и весело, там имаше много красиви госпожи, при тях идваха офицери, студенти, там всякога се смееха, крещяха и пееха и свиреше музика. И самият вид на къщата беше весел, стъклата на прозорците блестяха ясно, цветята зад тях зеленееха разнообразно, ярко. Дядо не обичаше тази къща.

— Еретици, безбожници — казваше той за всички хора в нея, а жените назоваваше с мръсна дума, чийто смисъл чичо Пьотр веднъж ми обясни също тъй гадно и злорадо.

Строгата и мълчалива къща на Овсяников внушаваше на дядо почит.

Тази едноетажна, но висока къща се бе разположила в двор, обрасъл с трева, чист и пустинен, а сред него кладенец под покривче на два дирека. Къщата като че бе се оттеглила от улицата, криейки се от нея. Трите й прозореца, тесни и прорязани от арки, бяха високо над земята, а стъклата им мътни, оцветени от слънцето като дъга. От другата страна на портата имаше хамбар със съвършено същата фасада, както и къщата, също с три прозореца, но фалшиви: на сивата стена бяха набити рамки и в тях с бяла боя бяха нарисувани черчевета. Тези слепи прозорци бяха неприятни и целият хамбар отново намекваше, че къщата иска да се скрие, да живее незабелязано. Нещо тихо и обидено или тихо и гордо имаше в целия чифлик, в неговите празни конюшни, в сайвантите с грамадни врати — също празни.

Понякога по двора минаваше, куцайки, висок старец, бръснат, с бели мустаци, космите на мустаците му стърчаха като игли. Понякога друг старец с бакенбарди и крив нос извеждаше от конюшнята сива дългоглава кобила. Тесногръда, с тънки крака, като излизаше на двора, тя се кланяше на всичко наоколо като смирена монахиня. Куцият я шляпаше звънко с длан, свиреше, шумно въздишаше, после пак скриваха кобилата в тъмната конюшня. И на мен ми се струваше, че старецът иска да избяга от къщата, но не може, омагьосан е.

Почти всеки ден на двора от следобеда до вечерта играеха три момченца. Еднакво облечени, със сиви куртки и панталони, с еднакви шапчици, кръглолики, сивооки и тъй еднакви, че аз ги различавах само по ръста.

Наблюдавах ги през цепнатините на оградата, те не ме забелязваха, а мен ми се искаше да ме забележат. Харесваше ми как хубаво, весело и дружно играеха те на непознати за мен игри, харесваха ми техните дрехи, грижата един за друг, особено забележима в отношенията на по-големите към малкото братче, смешно и пъргаво дребосъче. Паднеше ли, те се смееха, както всякога се смеят на падналия, но се смееха не-злорадо — веднага му помагаха да стане и ако то бе изцапало ръцете или коленете си, те изчистваха пръстите и панталоните му с листа от репей и с кърпички, а средното момченце добродушно казваше:

— Ех, че си непохватен!

Те никога не се караха, не се лъжеха един друг, и тримата бяха много ловки, силни, неуморими.

Веднъж аз се покачих на едно дърво и им свирнах — те се спряха там, дето ги свари изсвирването, после се скупчиха бавно и като ме поглеждаха, започнаха за нещо тихо да се съвещават. Помислих, че ще почнат да ме замерят с камъни, спуснах се на земята, напълних джобовете и пазвата си с камъни и отново се покачих на дървото, но те вече играеха в дъното на двора, далеко от мен, и очевидно бяха ме забравили. Това беше тъжно, обаче мене не ми се искаше пръв да почна войната, а скоро някой им викна от прозореца:

— Деца — скоро в къщи!

Те тръгнаха бавно и покорно като гъски.

Много пъти седях на дървото над оградата, като се надявах, че ще ме повикат да играя с тях — а те не ме повикваха. Мислено аз вече играех с тях, като се увличах понякога дотолкова, че извиквах и силно се изсмивах. Тогава и тримата ме гледаха, като говореха тихо за нещо, и аз, засрамен, се смъквах на земята.

Веднъж почнаха игра на криеница. Дойде ред да търси средният. Той застана в ъгъла зад хамбара и стоеше, като честно си закриваше очите и не поглеждаше, а братята му побягнаха да се крият. Най-големият бързо и ловко влезе в широката шейна под стряхата на хамбара, а малкият, объркан, смешно тичаше около кладенеца, като не намираше къде да се скрие.

— Раз — викаше средният, — два…

Малкият скочи върху оградата на кладенеца, хвана се за въжето, пъхна крака в празната кофа и кофата, като почукваше глухо по стените, изчезна.

Изтръпнах, като гледах как бързо и безшумно се върти добре смазаното колело, но бързо разбрах какво може да стане и скочих при тях в двора, като виках:

— Падна в кладенеца!…

Средното момче дотича при кладенеца заедно с мен, грабна въжето, то го дръпна нагоре, ожули му ръцете, но аз вече успях да подхвана въжето, а в това време дотича най-големият. Като ми помагаше да теглим кофата, той каза:

— Полекичка, моля!

Ние бързо изтеглихме малкия; той също беше изплашен. От пръстите на дясната му ръка капеше кръв, бузата му също беше много ожулена, беше мокър до пояс, посинял, но се усмихваше, треперейки, усмихваше се с широко отворени очи, и говореше:

— Ка-ак па-адна-ах…

— Ти си се побъркал, ето какво — каза средният, като го прегърна и изтриваше с кърпа кръвта от лицето му, а най-големият начумерено каза:

— Да вървим, все едно, не можеш скри…

— Ще ви бият ли? — попитах аз.

Той кимна с глава, после каза, като ми протегна ръка:

— Ти много бързо дотича!

Зарадван от похвалата, аз не успях да хвана ръката му, а той вече отново казваше на средния брат:

— Да вървим, ще се простуди! Ще кажем, че е паднал, а за кладенеца — нито дума.

— Да, не трябва — съгласи се малкият, треперейки. — Паднал съм в локва, нали?

Те си, отидоха.

Всичко това се разигра така бърже, че когато погледнах към клона, по който се спуснах в двора, той още се люлееше, като ронеше жълти листа…

Цяла седмица братята не излизаха на двора, а след това се явиха по-шумни, отколкото по-рано. Когато най-големият ме видя на дървото, той ми извика любезно:

— Ела при нас!

Отидохме под стряхата на хамбара в старата шейна, и като се оглеждахме един друг, дълго разговаряхме.

— Биха ли ви? — запитах аз.

— Да — отговори големият.

Трудно беше да повярваш, че тези момчета също ги бият както мен, беше ми обидно за тях.

— Ти защо ловиш птичките? — питаше малкият.

— Те пеят хубаво.

— Не, ти не ги лови, остави ги по-добре да си хвърчат както искат…

— Е добре, няма вече!

— Само че по-напред хвани една и ми я подари.

— На теб ли? Каква?

— Весела. И в клетка.

— Значи — щиглец.

— Котката ще то изяде — каза средният. — Пък и татко няма да позволи.

Големият се съгласи:

— Няма да позволи…

— Вие имате ли майка?

— Не — каза големият, но средният го поправи:

— Имаме, само че друга, не наша, а нашата я няма, тя е умряла.

— Другата се казва мащеха — казах аз; големият кимна с глава:

— Да.

И тримата се замислиха, помръкнаха.

От бабините приказки знаех какво нещо е мащехата и разбирах тази замисленост. Те седяха близо един до друг, еднакви като пиленца. А аз си спомних за магьосницата мащеха, която с измама заела мястото на истинската майка и им казах:

— Ще се върне родната ви майка — почакайте!

Големият вдигна рамене:

— Даже и умряла! Това не се случва…

Не се случва ли! Господи, колко пъти мъртви, даже насечени на парчета, са възкръсвали само като ги понапръсквали с жива вода; колко пъти се е случвало смъртта да не е истинска, не божа, а от магьосници и магьоснички!

Аз започнах възбудено да им разправям бабините истории; големият изпърво все се усмихваше и казваше тихо:

— Ние знаем това — това са приказки…

Братята му слушаха мълчаливо, малкият стиснал здраво устни, начумерен, а средният, опрял лакът на коляно, бе се наклонил към мене и прегръщаше брат си с преметната през врата му ръка.

Вече се бе доста свечерило, червени облаци висяха над покривите, когато при нас се яви старецът с белите мустаци, в дълга кафява като на поп дреха и с рунтава кожена шапка.

— Кой е този? — попита той, като ме сочеше с пръст.

Голямото момче стана и посочи с глава дядовата къща:

— Той е оттам…

— Кой го повика?

Момчетата, всичките изведнъж, мълчаливо слязоха от шейната и тръгнаха към къщи, като пак ми заприличаха на покорни гъски.

Старецът яко ме стисна за рамото и ме поведе през двора към портата. Искаше ми се да заплача от страх пред него, но той крачеше така широко и бързо, че не успях да заплача и вече се намерих на улицата, а той, като се спря на вратичката, ме заплаши с пръст и каза:

— Да не си посмял да идваш при мен!

Аз се разсърдих:

— Съвсем не идвам при теб, дърти дяволе!

Той ме хвана пак с дългата си ръка и ме поведе по тротоара, като питаше, сякаш чукаше с чук по главата ми:

— В къщи ли е дядо ти?

За мое нещастие дядо се случи в къщи. Той застана пред страшния старец, вдигна глава, издаде напред брадичка и бързо говореше, като го гледаше в очите, мътни и кръгли като петачета:

— Майка му замина, аз съм човек зает, няма кой да го гледа — простете му, полковник.

Полковникът се изкашля, та екна в цялата къща, обърна се като дървен стълб и излезе, а мене след някое време ме изхвърлиха на двора, в колата на чичо Пьотр.

— Пак ли си изпати, господинчо? — питаше той, като разпрягаше коня. — Защо те биха?

Когато му разказах защо, той пламна и изсъска:

— А ти защо си се сдружил с тях? Те са господарчета, змийчета; ето как си изпати заради тях! Сега пък ти ги набий — какво ще ги гледаш!

Той дълго съска. Озлобен от побоя, отначало го слушах съчувствено, но неговото набръчкано лице трепереше все по-неприятно и ми напомняше, че ще бият и момчетата и че те са невинни пред мен.

— Няма защо да ги бия, те са добри, а ти лъжеш за всичко — казах аз.

Той ме погледна и неочаквано извика:

— Веднага се измъквай от колата!

— Глупак! — викнах аз, като скочих на земята.

Той почна да ме гони из двора, като безуспешно се опитваше да ме хване, тичаше и неестествено викаше:

— Аз ли съм глупак? Аз ли лъжа? Ще ти кажа аз…

На вратата на кухнята се показа баба, аз се спуснах към нея, а той почна да се оплаква:

— Няма живот от това момче! Аз съм пет пъти по-стар от него, а той ме псува на майка и всякак ми вика… и лъжец…

Когато ме лъжеха в очите, аз се обърквах и оглупявах от удивление. Обърках се и в тази минута, но баба твърдо каза:

— Е, сега, Пьотр, наистина лъжеш — той не те е псувал!

Дядо би повярвал на коларя.

От този ден между нас започна мълчалива, злобна война: той се стараеше, уж без да ще, да ме блъсне, да ме засегне с юздите, пускаше птичките ми, веднъж насъска котката и за най-малкото нещо се оплакваше на дядо, всякога послъгвайки, а мен все по-често ми се струваше, че и той е момче като мен, само че облечено като старец. Аз му разплитах цървулите, незабележимо разсуквах и разтягах връзките и те се късаха, когато Пьотр се обуваше. Веднъж насипах в шапката му пипер, като го заставих цял час да киха; изобщо стараех се, колкото можех и умеех, да не му остана длъжен. В празници той по цели дни внимателно ме следеше и често ме хващаше в забраненото — в общуване с господарчетата, хващаше ме и отиваше да ме клевети на дядо.

Познанството с господарчетата продължаваше и ми ставаше все по-приятно. В малкото кътче между стената на дядовата къща и оградата на Овсяникови растяха бряст, липа и гъст храст бъзовина. Аз прорязах в оградата под този храст полукръгла дупка, братята поред или по двама идваха при нея и ние разговаряхме тихо, клекнали или опряни на колене. Един от тях винаги следеше да не би полковникът да ни свари неочаквано.

Те разказваха за своя тъжен живот и на мен ми беше много мъчно да ги слушам. Говорехме за това как живеят моите птици, за много детинщини, но те никога нито дума не казаха за мащехата или бащата — поне аз не помня това. Най-често просто ми предлагаха да разказвам приказка. Аз добросъвестно повтарях бабините истории, а ако бях забравил нещо, молех ги да почакат, тичах при баба и я питах за забравеното. Това всякога й беше приятно.

Много им разправях и за баба. Голямото братче веднъж каза, като въздъхна дълбоко:

— Бабите, изглежда, всичките са много добри — нашата също беше добра…

Той така често и тъжно казваше „беше, имаше“, като че беше живял на земята сто години, а не единадесет. Той имаше, помня, тънки ръце и дълги пръсти и целият беше тънък, крехък, а очите — много ясни, но кротки като пламъчета на църковни кандила. И братята му бяха също мили, също будеха широко доверчиво чувство — всякога ми се искаше да направя това, което им е приятно, но големият повече ми харесваше.

Увлечен в разговор, аз често не забелязвах кога се появяваше чичо Пьотр и ни разгонваше с провлечено възклицание:

— Па-ак ли?

Аз: забелязвах, че все по-често се повтарят припадъци на мрачно вцепеняване, даже се научих предварително да разпознавам в какво настроение се връща от работа: обикновено той отваряше портата бавно, пантите изскърцваха продължително и лениво. Ако пък коларят беше в лошо настроение, пантите изскърцваха кратко, като че изохкваха от болка.

Неговият ням племенник замина за село да се жени. Пьотр живееше сам над конюшнята в нисичка стаичка с много малко прозорче, пълна с гъста миризма на изгнила кожа, катран, пот и тютюн — и заради тази миризма аз никога не ходех в неговото жилище. Сега той спеше, без да гаси лампата, което никак не се харесваше на дядо.

— Внимавай, ще ме подпалиш, Пьотр!

— Съвсем не, бъди спокоен! Аз през нощта поставям свещта в чаша вода — отговаряше той, като гледаше встрани.

Той сега изобщо гледаше все някак настрана и отдавна престана да посещава бабините вечери. Не гощаваше със сладко, лицето му изсъхна, бръчките станаха по-дълбоки и когато ходеше, се заваляше и влачеше крака като болен.

Един делничен ден сутринта ние с дядо ринехме на двора снега, паднал изобилно през нощта — изведнъж ключалката на малката портичка изтрака звучно и особено, в двора влезе полицай, затвори портичката с гръб и повика дядо с дебел сив пръст. Когато дядо отиде, полицаят наклони към него носесто лице и като че дълбаеше челото на дядо, започна тихо да говори нещо, а дядо бързо отговаряше:

— Тук! Кога? Господ да ни е на помощ…

И изведнъж, като подскочи смешно, викна:

— Господи помилуй, наистина ли?

— По-тихо — строго каза стражарят.

Дядо се огледа, видя ме…

— Прибери лопатите и върви в къщи!

Аз се скрих зад ъгъла, а те тръгнаха към стаичката на коларя. Стражарят свали от дясната си ръка ръкавицата и удряше с нея по лявата ръка, като казваше:

— Разбира той; коня оставил, а самият се скрил…

Аз изтичах в кухнята да кажа на баба всичко, каквото видях и чух. Тя месеше в нощвите хляб, като поклащаше брашнена глава. Като ме изслуша, спокойно каза:

— Откраднал е сигур нещо. Върви да играеш, какво те интересува!

Когато отново излязох на двора, дядо стоеше на портата, свалил шапка, и се кръстеше, като гледаше към небето. Лицето му беше сърдито, наежено и единият му крак трепереше.

— Нали казах — иди си в къщи! — викна ми той, като тропна.

И сам тръгна след мен, а когато влезе в кухнята, повика:

— Ела тука, майко!

Те отидоха в съседната стая, дълго си шепнеха там и когато баба пак дойде в кухнята, мен ми стана ясно, че се е случило нещо страшно.

— Защо си се изплашила?

— Мълчи, чу ли? — тихо отговори тя.

Целия ден в къщи беше неспокойно, неприятно. Дядо и баба тревожно се споглеждаха, говореха тихо и неразбрано с кратки думи, които още повече сгъстяваха тревогата.

— Майко, я запали всички кандила — заповядваше дядо, като покашлюваше.

Обядваха без желание, но бързо, като че очакваха някого.

Дядо уморено издуваше бузи, охкаше и мърмореше:

— Силен е дяволът наспроти човека! Уж благочестив и черковник, а пък ето ти на!

Баба въздишаше.

Мъчително дълго се топеше този сребристомътен зимен ден, а в къщи ставаше все по-неспокойно, по-тежко.

Преди вечеря пристигна стражар, вече друг, червенокос и дебел. Той седеше в кухнята на пейката, дремеше, похъркваше и клюмаше, а когато баба го питаше: „Как узнахте това?“ — отговаряше не веднага и дебело:

— Ние всичко узнаваме, не се безпокой!

Помня, седях до прозореца и като затоплях в уста стар грош, се стараех да отпечатам на леда на стъклата Георги Победоносец, убиващ змея.

Изведнъж в коридора се чуха тежки стъпки, вратата се разтвори широко и Петровна викна от прага оглушително:

— Я погледнете какво е зад къщата ви!

Като видя стражаря, тя се дръпна пак в коридора, но той я хвана за роклята и също изплашено завика.

— Стой — коя си ти? Какво да видят?

Тя се препъна в прага, падна на колене и започна да крещи, задавяйки се с думи и сълзи:

— Отивам да доя кравите, гледам: какво е това като ботуш в градината на Каширини?

Тук дядо яростно изкрещя, като тропна с крак:

— Лъжеш, глупачке! Не можеш да видиш нищо в градината, оградата е висока, пролука никъде няма, лъжеш. Нищо няма у нас!

— Бащице! — виеше Петровна, като протягаше едната си ръка към него, а с другата се държеше за главата. — Вярно е, бащице, аз ли да лъжа! Вървя аз, а към вашата ограда — следи и на едно място снегът стъпкан. Аз погледнах през оградата и виждам — лежи си…

— Ко-ой?

Този вик продължи страшно много и нищо не можеше да се разбере от него. Но изведнъж всички хукнаха навън от кухнята като обезумели, един през друг, затичаха към градината — там в ямата, меко постлана със сняг, лежеше чичо Пьотр, прислонил гръб на обгорялата греда, ниско отпуснал глава на гърдите. Под лявото му ухо имаше дълбока цепнатина, червена като уста, от която като зъби стърчаха синкави парчета. Аз затворих очи от страх и през ресниците видях на коленете му познатия ми сарашки нож, а около него сгърчените черни пръсти на дясната ръка: лявата беше отхвърлена настрани и потънала в снега. Снегът под коларя беше се стопил, неговото малко тяло беше потънало дълбоко в мекия светъл пух и беше станало още по-детско. От дясната му страна на снега се червенееше странна рисунка, прилична на птица, а от лявата снегът беше недокоснат, гладък и ослепително светъл. Покорно склонената глава се опираше на гърдите, смачкала гъстата къдрава брада, на голата гръд сред червени струи застинала кръв лежеше голям меден кръст. От шума на гласовете силно ми се зави свят; Петровна непрекъснато крещеше, крещеше стражарят, изпращайки някъде Валей, крещеше дядо:

— Не тъпчете следите!

Но изведнъж се начумери и като гледаше в краката си, високо и властно каза на стражаря:

— Напразно крещиш, момче! Това е божа работа, божи съд, а ти разправяш глупости, ех, че сте…

И всички веднага млъкнаха, всички се вгледаха в покойника, въздишаха, кръстеха се.

От двора в градината тичаха някакви хора, те влизаха през оградата откъм Петровна, падаха, гълчаха, но все пак беше тихо, докато дядо, озъртайки се наоколо, не закрещя в отчаяние:

— Съседи, защо ми изпочупихте малините, как не ви е съвестно!

Баба ме хвана за ръка и като хълцаше, ме поведе към къщи…

— Какво е направил той? — запитах аз, а тя отвърна:

— Не виждаш ли…

Цялата вечер до късно през нощта в кухнята и стаята до нея се тълпяха и крещяха чужди хора, командуваше полицията човек, приличен на дякон, пишеше нещо и питаше, крякайки като патица:

— Как? Как?

Баба черпеше в кухнята всички с чай, на масата седеше топчест човек, сипаничав, мустакат и с дрезгав глас разказваше:

— Истинското му презиме е неизвестно, знае се само, че е родом от Елатма. А Немия съвсем не е ням и всичко си признал. И третият си признал; има и трети. Те грабили черквите много отдавна, това е главният им занаят…

— О, господи! — въздишаше Петровна, червена и мокра.

Аз лежах на печката и гледах надолу, всички хора ми се струваха късички, дебели и страшни…