Максим Горки
Детство (12)

12

Веднъж заспах надвечер, а като се събудих — почувствувах, че и краката ми са се пробудили, спуснах ги от кревата — те пак се схванаха, но в мен вече се яви увереност, че краката ми са здрави и аз ще мога да ходя. Това беше така силно и хубаво, че аз завиках от радост, натиснах с цялото си тяло краката си на пода, паднах, но веднага запълзях към вратата, по стълбата, като живо си представях как всички долу ще се учудят, като ме видят.

Не помня как се намерих в стаята на мама, на бабините колене, пред нея стояха някакви чужди хора, суха зелена бабичка строго казваше, като заглушаваше всички гласове:

— Дай му да пие малинов сок, па го завий презглава…

Тя беше цялата зелена: и роклята, и шапката, и лицето с брадавичка под окото, даже кичурчето косми на брадавичката беше като трева. Отпуснала долната си устна, а горната дигнала, тя ме гледаше със зелени зъби, закрила очи с ръка в черна дантелена ръкавица без пръсти.

— Коя е тази? — попитах аз, като се смутих. Дядо отговори с неприятен глас:

— Това е новата ти баба…

Мама, като се усмихваше, доведе при мен Евгений Максимов.

— Ето и баща ти…

Тя почна да говори нещо бързо, неразбрано. Максимов, присвил очи, се наведе към мен и каза:

— Аз ще ти подаря боички.

В стаята беше много светло, в предния ъгъл, на масата, горяха сребърни свещници с по пет свещи, между тях беше любимата дядова икона „Не плачи за мене, майко“, бляскаха и се разтапяха в пламъци бисерите на обковката, лъчисто горяха малинови аметисти върху златото на венците. В тъмните стъкла на прозорците откъм улицата мълчаливо се притискаха като мекици смътни кръгли муцуни, прилепили сплеснати носове, всичко наоколо плуваше нанякъде, а зелената баба ме пипаше със студени пръсти зад ухото и казваше:

— Непременно, непременно…

— Унесе се — каза баба и тръгна с мен към вратата.

Но аз не се бях унесъл, а само затворих очи и когато тя ме мъкнеше нагоре по стълбата, я запитах:

— Защо не ми каза…

— А ти по-добре мълчи!

— Лъжци такива…

Като ме сложи на кревата, тя мушна глава във възглавницата и цяла затрепера, заплака: раменете й се тресяха и като се задавяше, тя мърмореше:

— А ти си поплачи… поплачи си…

Не ми се плачеше. На тавана беше сумрачно и студено, аз треперех, креватът се люлееше и скърцаше, зелената баба стоеше пред очите ми, аз се престорих на заспал и баба излезе.

Като тъничка струйка безцветно протекоха няколко празни дни, след годежа мама замина някъде, в къщата беше мъчително тихо.

Една сутрин дойде дядо с длето в ръка, отиде до прозореца и започна да отчопля замазката на зимната рамка. Яви се баба с тас вода и парцали, дядо тихо я попита:

— Какво, старо?

— Как какво?

— Драго ли ти е, а?

Тя отвърна също така, както и на мен по стълбата:

— А ти по-добре мълчи!

Простите думи сега имаха особен смисъл, зад тях се криеше нещо голямо, тъжно, за което не е нужно да се говори и което всички знаят.

Като измъкна предпазливо рамката, дядо я понесе навън, баба разтвори прозореца — в градината подсвиркваше скорец, цвърчаха врабчета. Опияняваща миризма на размекната пръст нахлу в стаята, синкавите плочки на печката смътно побеляха, като ги гледах, ми ставаше студено. Аз слязох от леглото на пода.

— Не ходи босичък — каза баба.

— Ще ида в градината.

— Влажно е там още, потрай!

Не ми се искаше да я слушам и ми беше неприятно даже да гледам възрастните.

В градината вече бяха наболи светлозелените игли на младата трева, по ябълките бяха набъбнали и се разпукваха пъпки, по покрива на къщицата на Петровна приятно зеленееше мъхът, навсякъде имаше много птици; веселият звън, свежият, миризлив въздух приятно замайваха главата. В ямата, дето се закла чичо Пьотр, лежеше сплетен изпочупеният от снега сух буренак. Неприятно бе да гледаш в нея — нищо пролетно нямаше там, черните главни лъщяха печално и цялата яма дразнеше със своята ненужност. Сърдито ми се дощя да изскубя, да изпокърша буренака, да изхвърля парчетата тухли, главните, да изчистя всичко мръсно, ненужно и да си построя в ямата чисто жилище, където да живея през лятото сам, без възрастните. Веднага се залових за работа. Тя отведнъж за дълго и хубаво ме отвлече от онова, което се вършеше в къщи и което, макар да бе все още много обидно, от ден на ден губеше значение за мен.

— Ти какво си се намусил такъв? — питаха ме ту баба, ту мама. Беше ми неловко, че питат — аз вече не им се сърдех, а просто всичко в къщата ми беше станало чуждо. Често на обед, вечерен чай и вечеря седеше зелената баба като гнил кол в стар плет. Очите й бяха пришити към лицето с невидими конци, леко изпъкнали от костеливите си ями, те се движеха твърде ловко и всичко виждаха, всичко забелязваха. Те се вдигаха към тавана, когато тя говореше за бога, спускаха се на бузите, ако се говореше за домашни работи. Веждите й бяха като от трици и сякаш залепени. Оголените й широки зъби безшумно прегризваха всичко, което тя със смешно извита ръка и щръкнало кутре пъхаше в уста, край ушите й се движеха кокалени бучки, ушите се движеха и зелените влакна на брадавицата също мърдаха, като пълзяха по жълтата, набръчкана и противно чиста кожа. Тя цялата беше също така чиста, както и синът й — беше ти стеснително, неприятно да се допреш до тях. В първите дни тя се опита да пъха своята мъртва ръка към устните ми, ръката миришеше на жълт казански сапун и тамян, аз се отвръщах, избягвах.

Тя често казваше на сина си:

— Момчето непременно трябва да се възпитава — разбираш ли, Женя?

Той послушно навеждаше глава, свиваше вежди и мълчеше. И всички се мръщеха при тая зелена баба.

Ненавиждах бабата — пък и сина й — със съсредоточена ненавист; много побои ми докара това тежко чувство. Веднъж на обед, като изблещи страшно очи, тя каза:

— Ах, Альошенка, защо ядеш бързо и такива големи залъци! Ще се задавиш, мили!

Измъкнах залъка от устата си, набодох го отново на вилицата и й го протегнах:

— Вземете, щом ви се свиди…

Мама ме дръпна от масата и аз позорно бях прогонен на тавана — дойде баба и се кикотеше, като си затискаше устата:

— Ах, господи! Немирник си ти, бог да ти е на помощ…

Не ми харесваше, дето тя си запушва устата и аз избягах от нея, като се качих на покрива и дълго седях там зад комина. Да, много ми се искаше да пакостя, да говоря на всички лоши думи и ми беше трудно да надвия това желание. Но стана тъй, че го надвих: веднъж намазах столовете на бъдещия си пастрок и новата баба със смола от вишните — те и двамата се залепиха; това беше много смешно, но когато дядо ме беше вече набил, на тавана при мен дойде мама, привлече ме до себе си, силно ме стисна с колене и каза:

— Слушай, защо се сърдиш? Ако знаеше какво мъчение е това за мен!

Очите й се наляха със светли сълзи, тя притисна главата ми до бузата си — беше така тежко, че по-добре да беше ме ударила! Казах, че никога вече няма да обиждам Максимови, никога — само и само да не плаче.

— Да, да — каза тя тихо, — не е нужно да пакостиш! Ето, скоро ще се венчаем, после ще отидем в Москва, а после ще се върнем, и ти ще живееш при мен. Евгений Василиевич е много добър и умен, на теб ще ти бъде добре с него. Ще учиш в гимназия, после ще станеш студент — такъв, какъвто е той сега, а после доктор. Какъвто искаш — ученият може да стане какъвто иска. Хайде, иди сега да играеш…

Тези „после“, които тя нареди едно след друго, ми се сториха като някаква стълба някъде дълбоко надолу и далеч от нея, в тъмнина, в самота — не ме зарадва тази стълба. Много ми се искаше да кажа на мама:

„Не се омъжвай, моля ти се! Аз сам ще те храня!“

Но това не стана. Мама всякога будеше много нежни мисли, но аз никога не се решавах да изкажа тия мисли.

Моята работа в градината потръгна добре: оплевих, изсякох с косер буренака по края на ямата, където земята се беше сринала, наредих парчета тухли, направих от тях широка седалка — на нея можеше даже да се лежи. Събрах много цветни стъкла и парчета от чинии, замазах ги с глина в пролуките между тухлите — когато в ямата светеше слънце, всичко това гореше разноцветно като в черква.

— Майсторски измислено! — каза веднъж дядо, като разглеждаше моята работа. — Само че бурените ще те задушат — оставил си корените. Дай, аз ще прекопая земята с лизгар — иди го донеси!

Аз донесох лизгара, дядо си плю на ръцете и като попъшкваше, почна да забива с крак лизгара дълбоко във влажната земя.

— Отхвърляй корените! После аз ще ти посадя тук слънчоглед, слез — хубаво ще стане! Хубаво…

И изведнъж, като се преви над лизгара, той замълча, замря. Аз го загледах — от малките му, умни като на куче очи на земята често покапваха дребни сълзи.

— Какво правиш?

Той трепна, изтри лицето си с длан, мътно ме погледна.

— Изпотих се! Гледай колко много червеи!

После отново започна да копае и изведнъж каза:

— Залудо, братле, залудо си направил ти всичко това. Скоро ще продам къщата. Наесен сигур ще я продам. Пари трябват, за зестра на майка ти. Така е. Нека поне тя да живее добре, бог да й помага.

Той хвърли лизгара и като махна ръка, отиде зад банята, в ъгъла на градината, където му бяха парниците, а аз започнах да копая и веднага си посякох с лизгара един пръст на крака.

Това ми попречи да придружа мама до черква за венчавка, можах само да изляза до портата и видях как навела глава, под ръка с Максимов, предпазливо стъпва по тухлите на тротоара, върху зелената тревица, показала се през пукнатините му — сякаш че стъпваше по остри гвоздеи.

Сватбата беше скромна. Като се върнаха от черква, пиха чай без настроение, мама веднага се преоблече и отиде в спалнята си да нарежда куфарите, пастрокът седна до мене и каза:

— Обещах да ти подаря боички, но тук в града няма хубави, а своите не мога да ти дам, затова ще ти изпратя от Москва…

— А какво ще правя с тях?

— Не обичаш ли да рисуваш?

— Не мога.

— Е, тогава ще ти изпратя нещо друго.

Дойде мама.

— Ние скоро ще се върнем, баща ти ще издържи изпита, ще свърши учението и веднага назад…

Беше ми приятно, че те разговарят с мен като с възрастен, но някак странно беше да слушам, че човек с брада все още се учи. Аз попитах:

— Ти какво учиш?

— Земемерство…

Мързеше ме да попитам що за работа е то? Къщата беше пълна с досадна тишина, някакво тихо шумолене, искаше ми се нощта да настъпи по-скоро. Дядо стоеше, опрял гръб на печката, и гледаше примижал през прозореца, зелената баба помагаше на мама да нарежда, мърмореше, охкаше, а баба, пияна от обед, за да не се посрами, я заведоха на тавана и я заключиха.

Мама замина на другия ден рано сутринта. На прощаване тя ме прегърна, като ме повдигна леко от земята, загледа ме в лицето с някакви непознати очи и каза, като ме целуваше:

— Хайде, прощавай…

— Кажи му да ме слуша — мрачно се обади дядо, като гледаше в още розовото небе.

— Слушай дядо си — каза мама, като ме прекръсти. Очаквах, че ще каже нещо друго и се разсърдих на дядо, задето й попречи.

Те седнаха в кабриолета, мама дълго и сърдито откачваше полата на роклята си, задянала се за нещо.

— Помогни й, нима не виждаш? — ми каза дядо. Аз не помогнах, скован от мъка.

Максимов бързо наместваше в кабриолета дългите си крака в сини тесни панталони, баба мушкаше в ръцете му някакви вързопи, той ги поставяше на коленете си, подкрепяше ги с брада и плахо мръщеше бледо лице, като провличаше:

— До-остатъчно-о…

В друг кабриолет седна зелената баба с по-големия си син, офицера: тя седеше като нарисувана, а той си чешеше брадата с дръжката на сабята и се прозяваше.

— Значи — вие ще идете на война? — питаше дядо.

— Непременно!

— Не е лошо. Трябва да се бият турците.

Тръгнаха. Мама няколко пъти се обърна, размахвайки кърпа, баба, опряна с ръка на стената на къщата, също махаше ръка във въздуха и се обливаше в сълзи, дядо също изстискваше с пръсти сълзите от очите си и мърмореше сърдито:

— Няма да е… на добро… няма…

Аз седях на чукана, като гледах как подскача кабриолетът — ето, те свърнаха зад ъгъла и в гърдите ми нещо плътно се захлопна, затвори се.

Беше рано, прозорците на къщите бяха прикрити с капаци, улицата бе пуста — никога не бях я виждал така мъртво-пуста. Далеч някъде досадно свиреше пастир.

— Да идем да пием чай — каза дядо, като ме хвана за рамо. — Както се види — писано ти е с мен да живееш; ще драскаш по мене като кибритена клечка по тухла.

От сутрин до вечер ние с него мълчаливо работехме в градината. Той копаеше лехи, връзваше малините, чистеше лишея от ябълките, мачкаше гъсениците, а аз все строях и украсявах моето жилище. Дядо отряза края на обгорялата греда, наби в земята пръти, аз окачих на тях клетките с птиците, оплетох от сухия буренак гъста леса и направих над седалката покривче против слънце и роса, стана съвсем хубаво.

Дядо казваше:

— Това е много полезно, дето се учиш сам да си подреждаш по-добре.

Аз много ценях думите му. Понякога той се настаняваше на седалката, която бях покрил с чим и ме учеше; бавно, като че с усилие измъкваше думите си.

— Сега ти си отрязано от майка си парче, ще й се родят други деца, те ще й бъдат по-мили от теб. Баба ти, ей я, почна да пие.

Дълго мълчи, като че се ослушва — и пак насила заронва тежки думи.

— Тя за втори път се пропива — когато Михаил трябваше да иде войник, тя също се запи. И ме предума, старата глупачка, да го откупя. Може би войниклъкът щеше да го промени… Ех, че сте… А аз скоро ще умра. Значи — ще останеш сам, сам за себе си — сам на живота си господар — разбираш ли? Тъй. Учи се сам на себе си да слугуваш, а на други — не се поддавай! Живей кротичко, спокойничко, но — решително! Слушай всички, а прави, както за теб е по-добре…

Цялото лято, като се изключат, разбира се, лошите дни, аз прекарах в градината, в топлите нощи даже спях там на козячето, подарено ми от баба. Често и тя самата нощуваше в градината — донесе наръч сено, разхвърли го до моето легло, прилегне и дълго ми разказва нещо, като прекъсва думите си с неочаквани вметвания…

— Гледай — звезда падна! Някоя чиста душица се е измъчила, спомнила си майката-земя! Значи — сега някъде се е родил добър човек.

Или ми посочваше:

— Нова звезда е изгряла, погледни! Каква е голяма! Ох, ти, небе-небенце, светла дреха божия…

Дядо мърмореше:

— Ще се простудите, глупчовци, ще се поболеете или ще се схванете. Крадци ще дойдат, ще ви издушат…

Понякога, като залезе слънцето, потекат по небето огнени реки и — угаснат, посипва се по кадифената зеленина на градината златисточервена пепел, после всичко наоколо видимо потъмнява, разширява се, набъбва, обляно от топъл здрач, отпускат се наситените със слънце листа, превиват се тревите към земята, всичко става по-меко, по-пищно, тихо издишва разни аромати, нежни като музика — и музика плува отдалеч откъм полето: свирят заря в лагерите. Настъпва нощ и с нея гърдите се пълнят с нещо силно, освежаващо като добра майчина милувка, тишината меко глади с топла мъхната ръка сърцето и от паметта изчезва всичко, което трябва да се забрави — всичкият зъл, дребнав прах на деня. Приятно е да лежиш по гръб, да следиш как се разгарят звездите и придават безкрайна дълбочина на небето; тази дълбочина, която се издига все по-високо, открива нови звезди, леко те повдига от земята и — тъй ти е странно — земята ли се е смалила колкото теб, или самият ти чудесно си пораснал, разгърнал си се и се топиш и сливаш с всичко, което е наоколо. Става по-тъмно, по-тихо, но навсякъде са протегнати чувствителни струни и всеки звук, запее ли птица насън, претича ли таралеж, или някъде тихо пламне човешки глас — всичко е особено, не по дневно звучно, подсилено от любовно внимателната тишина.

Засвирва хармоника, прозвучава женски смях, издрънква сабя по плочите на тротоара, изскимтява куче — всичко това е ненужно — падат последните листа на прецъфтелия ден.

Имаше нощи, когато изведнъж в полето, на улицата гръмваше пиян вик, някой тичаше с тежки стъпки — това бе нещо привично и не будеше интерес.

Баба до късно не заспива, лежи, турила ръце под глава, и в тиха възбуда разказва нещо, явно без да се интересува слушам ли я аз, или не. И всякога умееше да избере приказка, която правеше нощта още по-значителна, още по-красива.

Под нейната плавна реч аз неусетно заспивах и се събуждах заедно с птиците. Право в лицето ми гледа слънцето, затопля се и тихо струи утринният въздух, листата на ябълките отърсват росата, влажната зеленина на тревата блести все по-ярко и придобива кристална прозрачност, над нея се издига тънка пара. В лилавото небе расте ветрило от слънчеви лъчи, небето синее. Невидимо високо звъни чучулига и всички цветове, звукове като роса се просмукват в гърдите, като предизвикват тиха радост и будят желание по-скоро да ставаш, нещо да работиш и да живееш в дружба с всичко живо наоколо.

Това беше най-тихото и съзерцателно време през целия ми живот, именно през това лято в мен се появи и укрепна чувството на увереност в собствените сили. Аз подивях, станах саможив. Чувах крясъците на Овсяниковите деца, но не ме влечеше към тях, а когато се появяваха братовчедите, това ни най-малко не ме радваше, само възбуждаше тревога, да не би да развалят моите постройки в градината — моята първа самостоятелна работа.

Престанаха да ме интересуват и дядовите думи, все по-сухи, бъбриви, охкащи. Той почна често да се кара с баба, изгонваше я от къщата, тя ходеше ту при вуйчо Яков, ту при Михаил. Случваше се да не се върне в къщи по няколко дни, дядо сам готвеше, гореше си ръцете, виеше, псуваше, трошеше съдовете и ставаше забележимо алчен.

Понякога, като идваше при мен в колибата, той удобно се наместваше на чима, следеше ме дълго и мълчаливо и неочаквано запитваше:

— Защо мълчиш?

— Така! Какво има?

Той почваше да ме поучава:

— Ние не сме господари. Нас няма кой да ни учи. Ние трябва всичко сами да разбираме. За другите са написани книги, училища са построени, а за нас нищо не е направено. Всичко сам си прави…

И се замисляше, изсъхваше, неподвижен, ням, почти страшен.

През есента той продаде къщата, а малко преди продажбата, на утринния чай, изведнъж мрачно и решително каза на баба:

— Е, майко, храних те, храних — стига! Изкарвай си сама хляба.

Баба посрещна съвсем спокойно тия думи, сякаш отдавна знаеше, че те ще бъдат казани и ги чакаше. Бавно взе табакерката, напълни грапавия си нос и каза:

— Е, какво пък! Щом е така — така да е…

Дядо нае две тъмни стаички в сутерена на стара къща в задънена уличка, под един хълм. Когато се пренасяхме в квартирата, баба взе стар цървул с дълга връв, хвърли го под пещта и като клекна, почна да примамва таласъма:

— Таласъмко, братко — ето ти шейна, ела и ти с нас на ново място, на друго щастие…

Дядо надникна през прозореца откъм двора и викна:

— Аз ще ти покажа на теб, еретичко! Гледай да ме посрамиш…

— Ох, старче, беда ще си навлечем — сериозно го предупреди тя, но дядо кипна и забрани таласъмът да се превозва.

Мебелите и разните вещи той разпродава цели три дни на вехтошари татари, като разпалено се пазареше и псуваше, баба гледаше от прозореца и хем плачеше, хем се смееше и тихо подвикваше:

— Влачи! Троши…

Аз също бях готов да плача от жал за моята градина, за колибата.

Пренесохме се с две коли и тази, на която седях аз между разни партакеши, страшно тръскаше, като че ли нарочно, за да ме хвърли долу.

И с това усещане на упорито, захвърлящо ме някъде си тръскане аз преживях две години, до самата смърт на майка ми.

Мама се яви скоро след като дядо се засели в сутерена, бледа, отслабнала, с грамадни очи и горящ, учуден блясък в тях. Тя все някак се вглеждаше, като че за пръв път виждаше баща си, майка си и мен, вглеждаше се и мълчеше, а пастрокът неуморимо се разхождаше по стаята, подсвиркваше тихо, покашлюваше, турил ръце зад гърба си и играейки с пръстите си.

— Господи, как страшно растеш ти! — ми каза мама, като стисна с горещи длани бузите ми. Тя беше облечена зле — в широка червеникава рокля, издута на корема.

Пастрокът ми протегна ръка:

— Здравей, брате! Е, как си, а?

Помириса въздуха и каза:

— А знаете ли — у вас е много влажно!

И двамата като че ли бяха тичали дълго, бяха се уморили, всичко на тях беше измачкано, изтъркано и като че нищо друго не бе им нужно, а само да легнат и да си отдъхнат.

С досада пиехме чай. Дядо разпитваше, като гледаше как дъждът мие стъклото на прозореца:

— Значи — всичко изгоря?

— Всичко — решително потвърди. — Ние сами едва се спасихме…

— Да. Огънят не се шегува.

Притиснала се до рамото на баба, мама й шепнеше нещо на ухо, баба примижаваше, като че й блести. Ставаше все по-досадно.

Изведнъж дядо каза ехидно и спокойно, доста високо:

— А аз чух, Евгений Василиевич, че пожар не е имало, а просто ти, господине, си проиграл всичко на карти…

Стана тихо като в зимник, самоварът пуфтеше, дъждът плющеше по стъклата, после мама произнесе:

— Тате…

— Какво-о тате-е? — оглушително изкрещя дядо. — Какво още има? Не ти ли казах аз на теб: не обменяй трийсет за двайсет? Ето ти тебе — ето го изтънчения! Дворянка, а? Какво, дъще?

Закрещяха и четиримата, най-високо от всички пастрокът. Аз излязох в коридора, седнах там на дървата и замръзнах в изумление, мама бе като подменена — съвсем не беше същата, предишната. В стаята по-малко се забелязваше, но тук, в здрача, аз си спомних ясно каква беше по-рано.

После — не помня как, аз се намерих в Сормово, в къща, където всичко беше ново, стени без тапети, с кълчища в цепнатините между гредите и с безброй хлебарки в кълчищата. Мама и пастрокът живееха в две стаи с прозорци към улицата, а аз с баба — в кухнята с един прозорец към покрива. Иззад покривите, като черни пестници, стърчаха към небето комините на фабриката и гъсто, къдраво димяха, зимният вятър раздухваше пушека по цялото село: у нас, в студените стаи, всякога се чувствуваше миризма на изгоряло. Рано сутрин като вълк виеше свирката:

— Хвоу, оу, оу-у…

Ако стъпиш на пейката, то от горните стъкла, през покривите, се виждат осветените с фенери порти на фабриката, разтворени като беззъба черна уста на стар просяк — в нея гъсто се влива тълпа дребни хора. На обед — пак свири свирката — черните устни на портите се отваряха, откривайки дълбока дупка, фабриката повръщаше предъвканите хора, като черен поток те се изливаха навън, бял, рошав вятър се носеше по улицата, гонеше и разпъждаше хората по къщите. Над селото много рядко се виждаше небе: ден след ден над покривите на къщите, над снежните преспи, посипани със сажди, непрекъснато висеше друг покрив, сив, плосък; той притискаше въображението и ослепяваше очите със своето тъжно едноцветие.

Вечерно време над фабриката трептеше мътночервено сияние, което осветяваше върховете на комините, и изглеждаше, че комините не се издигат от земята към небето, а се спускат към земята от този димен лак, спускат се, дишат червено и вият, бучат. Да гледаш всичко това беше непоносимо тежко, зла скука гризеше сърцето. Баба беше готвачка — готвеше, миеше пода, сечеше дърва, носеше вода. Тя работеше от сутрин до вечер, лягаше да спи уморена, като охкаше и пъшкаше. Понякога, след като сготвеше, тя навличаше къса памучна блуза и като запретваше високо полата си, се отправяше за града:

— Да видя как живее там старият…

— Вземи и мене!

— Ще замръзнеш, виж какво е ветровито!

И изминаваше седем версти по път, загубен в снежното поле. Мама, жълта, бременна, зиморничаво се увиваше в сив, скъсан шал с ресни. Ненавиждах този шал, обезобразяващ едрото, стройно тяло, ненавиждах и късах ресните, ненавиждах къщата, фабриката, селото. Мама ходеше със смачкани плъстени ботуши, кашляше, като тръскаше безобразно големия си корем, нейните сивосини очи сухо и сърдито святкаха и често се спираха неподвижно на голите стени, също като че се залепваха за тях. Понякога тя по цял час гледаше през прозореца към улицата; улицата приличаше на челюст, част от зъбите на която са почернели от старост, изкривени са, част от тях са вече изпадали и неумело са поставени нови, големи за нея.

— Защо живеем тук? — питах аз. Тя казваше:

— Ах, замълчи…

Тя говореше малко с мен, само заповядваше:

— Иди, дай, донеси!…

На улицата ме пускаха рядко и всеки път се връщах в къщи набит от момчетата. Сбиването ми беше любимо и единствено наслаждение и аз със страст му се отдавах. Мама ме биеше с ремък, но наказанието още повече ме раздразваше и следващия път аз още по-ожесточено се биех с децата — а мама ме наказваше още по-тежко. Веднъж я предупредих, че ако не престане да ме бие, ще я захапя за ръката, ще избягам в полето и там ще замръзна — тя учудено ме отблъсна, прекоси стаята и каза, като се задъхваше от умора:

— Зверче!

Живата, трептяща дъга на онези чувства, които се казват любов, избеляваше в душата ми, все по-често пламваха сини отровни пламъчета на злоба към всичко, в сърцето ми тлееше чувство на тежко недоволство, съзнание за самотност в тази сива, студена безсмислица.

Пастрокът беше строг с мен, неразговорчив с мама, той все си подсвиркваше, кашляше, а след като се наобядваше, заставаше пред огледалото и грижливо, дълго чоплеше с клечица неравните си зъби. Все по-често се караше с мама, сърдито й говореше на „ви“ — това държане отчаяно ме възмущаваше. По време на караниците той всякога плътно затваряше вратата на кухнята, явно не желаейки аз да чувам думите му, но аз все пак се вслушвах в звука на неговия глух бас:

Един път той кресна, като тропна с крак:

— Заради вашия глупав корем никого не мога да поканя на гости, крава недна!

От изумление, от бясна обида аз така подскочих на печката, че си ударих главата в тавана и до кръв си прехапах езика.

В събота при пастрока идваха десетки работници да продават купончетата си за провизии, които бяха длъжни да вземат от фабричната лавка; тези купончета им се даваха вместо пари, а пастрокът ги купуваше на половин цена. Той приемаше работниците в кухнята, седнал на масата, важен, начумерен, вземаше купончето и казваше:

— Рубла и половина.

— Евгений Василиевич, имай страх от бога…

— Рубла и половина!

Този безсмислен, тъжен живот не продължи много. Преди мама да роди, мен ме отведоха при дядо. Той живееше вече в Кунавино, заемайки тясна стаичка с руска печка и два прозореца към двора, в двуетажна къща на Пясъчна улица, спускаща се по един хълм към оградата на гробищата на полската черква.

— Какво-о? — каза той, като ме срещна и се засмя пискливо. — Има една приказка: няма по-мила дружка от родната майка, а сега, както изглежда, ще кажем: не от родната майка, а от стария дявол дядото! Ех, че сте…

Не успях и да се огледам на новото място, пристигнаха баба и мама с бебенцето. Пастрока го прогонили от фабриката, защото обирал работниците, но той заминал някъде и веднага постъпил касиер по продажба на билети на една гара.

Измина много празно време и мен отново ме преселиха при мама в сутерена на каменна къща. Мама веднага ме натика в училище. Още от първия ден училището ми стана отвратително.

Аз отидох с мамините обуща, с палтенце, прекроено от бабина жилетка, с жълта риза и спуснати панталони: всичко това отведнъж бе осмяно — за жълтата риза получих прякора „Каро асо“. С момчетата скоро се сдружих, но учителят и попът не ме обичаха!

Учителят беше жълт, плешив, постоянно му течеше кръв от носа, той идваше в клас, като запушваше ноздрите си с памук, сядаше до масата, гъгниво изпяваше урока и изведнъж, като замълчаваше посред дума, измъкваше памука из ноздрите си, разглеждаше го и клатеше глава. Лицето му беше плоско, медно, вкиснато, в бръчките се криеше някаква зеленикавост. Особено обезобразяваха това лице съвсем излишно калаени очи, които така неприятно се лепваха за собственото ми лице, че всякога ми се искаше да си обърша бузите си с длан.

Няколко дни седях в първо отделение, на предния чин, почти до масата на учителя — това беше нетърпимо. Той сякаш не виждаше никого освен мен и през цялото време фъфлеше:

— Песко-ов, смени си ризата! Песко-ов, не влачи краката си! Песков, от обувките ти пак е натекла локва!

Аз му отплащах за това с диво немирство: веднъж намерих половин замръзнала диня, издълбах я и я вързах с конец за скрипеца на вратата в полутъмния коридор. Когато вратата се отвори — кората се дигна нагоре, а когато учителят затвори вратата — кората като шапка се спусна право на плешивата му глава. Разсилният ме отведе дома с бележка от учителя и аз платих за тази шега с кожата си.

Друг път насипах в чекмеджето на масата му енфие; той така се разкиха, че излезе от клас, като изпрати да го замества зет му, офицер, който застави целия клас да пее „Боже, царя пази“ и „Ах ти, воля, моя воля“. Тези, които пееха невярно, той ги чукаше с линията по главата, някак особено звучно и смешно, но не болезнено.

Учителят по закон божи, красив млад поп с разкошна коса, ме намрази за това, че нямах „Свещена история на стария и новия завет“ и за това, че имитирах неговия говор.

Като влизаше в клас, първата му работа беше да ме запита:

— Пешков, донесе ли книгата, или не? Да. Книгата? Аз отговарях:

— Не. Не я донесох. Да.

— Какво — да?

— Не.

— Е, тогава — върви си в къщи! Да. В къщи. Защото нямам намерение да те уча. Да. Нямам намерение.

Това не ме огорчаваше много, аз излизах и до свършването на урока се разхождах по калната улица на свобода, като се вглеждах в шумния й живот.

Попът имаше благообразно христово лице, нежни женски очи и малки ръце, също така нежни към всичко, което попаднеше в тях. Всяко нещо — книга, линийка, писалка, той хващаше удивително хубаво, сякаш нещото беше живо, крехко и попът много го обича и се бои да не го повреди с невнимателно докосване. С децата той не беше така нежен, но те все пак го обичаха.

Въпреки че се учех сносно, скоро ми бе казано, че ще ме изгонят от училище за недостойно поведение. Аз се поотчаях — това ме заплашваше с големи неприятности; мама ставаше все по-раздразнителна, все по-често ме потупваше.

Но се яви помощ — в училището неочаквано пристигна епископ Хрисант^[1], приличащ на магьосник и доколкото помня, гърбав.

Когато той, дребничък с широка черна одежда, седна до масата, освободи ръце от ръкавите и каза:

— Е, хайде да си поприказваме, деца мои! — в класа веднага стана топло, весело, повея нещо непознато приятно.

Като ме извика след много други при масата, той ме попита сериозно:

— Ти на колко си години? Са̀мо? Много си дълъг, братле, а? На дъжда си стоял често, а?

Като опря на масата сухата си ръка с големи остри нокти и обхвана малката си брадичка, той ме загледа в лицето с добри очи и предложи:

— Хайде, разкажи ми нещо из свещената история, каквото ти се харесва на теб!

Когато казах, че нямам книга и че не уча свещена история, той намести калимавката си и попита:

— Как така? Нали това трябва да се учи! А може би си чувал и знаеш какво да е? Псалтира знаеш ли? Хубаво! И молитви? Ето, виждаш ли! А още и жития? Стихотворения? Та ти си бил начетен.

Яви се нашия поп, червен, запъхтян, владиката го благослови, но когато попът почна да говори за мен, той дигна ръка, като каза:

— Позволете една минутка… Хайде, разкажи за Алексей, божия човек!

— Прехубави стихове, братко, а? — каза той, когато спрях, забравил някакъв стих. — А още нещо? За цар Давид? С удоволствие ще послушам!

Аз виждах, че той действително слуша и че му харесват стиховете. Той ме разпитва дълго, после изведнъж ме прекъсна, осведомявайки се бързо:

— По псалтира ли си се учил? Кой те учи? Добрият дядо ли? Зъл? Ами? А ти много ли си немирен?

Аз се позапънах, но казах — да. Учителят и попът многословно потвърдиха моето признание. Той ги слушаше, свел очи, като въздъхна:

— Ето какво говорят за тебе — чу ли? Хайде, ела! Като сложи на главата ми ръка, която излъчваше миризма на кипарис, той попита:

— Защо си така непослушен?

— Скучно ми е да уча.

— Скучно ли! Това, братле, е някак невярно. Щеше да ти бъде скучно да учиш — ако се учеше лошо, а ето учителите ти разправят, че добре се учиш. Значи има нещо друго.

Като извади от пазвата малка книжка, той записа:

— „Пешков Алексей“. Така. А ти все пак гледай да се сдържаш, братко, не бъди така непослушен! Малко — може, а многото вече досажда на хората! Така ли е деца?

Множество гласове весело отговориха:

— Така е.

— Вие навярно също не мирувате по малко?

Децата, смеейки се, завикаха:

— Не. Също много! Много!

Епископът се облегна на стола, притисна ме към себе си и учудено каза така, че всички — даже учителят и попът — се засмяха:

— Чудна работа, братлета мои, и аз на вашите години бях голям немирник! Защо е така, братлета?

Децата се смееха, той ги разпитваше, като ловко заплиташе всички и ги заставяше да си възразяват един на друг и все увеличаваше веселието. Накрая стана и каза:

— Приятно е с вас, немирници, но е време да си вървя!

Дигна ръка, смъквайки ръкав към рамо и, кръстейки всички с широк размах, благослови:

— Во имя отца и сина и святаго духа, благославям ви за добър труд! Сбогом.

Всички закрещяха:

— Сбогом, владико! Пак елате.

Като кимаше с калимавката, той каза:

— Ще дойда, ще дойда! Ще ви донеса книжки!

И каза на учителя, като излизаше от клас:

— Пуснете ги да си идат!

Той ме изведе за ръка в коридора и там ми каза тихо, като се надведе над мене:

— Та — ти ще се сдържаш, нали? Аз разбирам защо си непослушен! Е, прощавай, братко!

Бях много развълнуван, някакво особено чувство кипеше в гърдите ми и даже когато учителят, като разпусна класа, ме остави и почна да ми говори, че сега аз съм длъжен да се държа по-тихо от водата, по-ниско от тревата — аз го слушах внимателно, с желание.

Попът, като обличаше шубата си, любезно бучеше:

— От днес си длъжен да присъствуваш на моите уроци! Да. Длъжен си. Но — ще седиш мирно! Да. Мирно.

Работите ми в училище се поправиха, но в къщи се разигра мръсна история: откраднах от мама една рубла. Това беше престъпление без предварително обмислено намерение.

Една вечер мама отиде някъде, като ме остави да седя в къщи с бебето. Отегчавайки се, аз отворих една от книгите на пастрока — „Записки на доктора“ от Дюма-баща, и между страниците видях две банкноти — едната десет рубли, другата една рубла. Книгата не разбирах, затворих я и веднага съобразих, че за рублата може да се купи не само „Свещена история“, но навярно и книгата за Робинзон. Че има такава книга, аз бях узнал малко преди това в училище: в един мразовит ден, през междучасието, разказвах на момчетата приказка, когато един от тях презрително забеляза:

— Приказките са глупости, а виж — Робинзон, това е истинска история!

Намериха се още няколко момчета, които бяха чели „Робинзон“, всички хвалеха тази книга, аз бях обиден, че бабината книга не се хареса, и тогава реших да прочета „Робинзон“, за да кажа също: това е глупост!

На другия ден занесох в училище „Свещена история“ и два разкъсани тома приказки от Андерсен, три фунта бял хляб и фунт салам. В тъмното, малко магазинче до оградата на Владимирската черква имаше и „Робинзон“, тънка книжка с жълта обвивка и на първия лист беше изобразен брадат човек в кожен калпак, наметнат с рошава кожа — това не ми хареса, а приказките даже и по външност бяха мили, въпреки че бяха разпокъсани.

През голямото междучасие разделих с момчетата хляба и салама и почнахме да четем чудната приказка „Славей“ — тя веднага ни грабна сърцето.

„В Китай всичките жители са китайци и самият император е китаец“ — помня как приятно ме учуди тази фраза със своята проста, весело усмихваща се музика и още нещо удивително хубаво.

Не ми се удаде да дочета „Славея“ в училище — не стигна време, а когато пристигнах дома, мама, която стоеше до печката с бъркалка в ръка и пържеше яйца, ме запита със странен, угаснал глас:

— Ти ли си взел рублата?

— Взех; ето — книги…

Тя ме наби доста усърдно с бъркалката, а книгите на Андерсен ми взе и скри завинаги някъде, което беше по-горчиво от боя.

Няколко дена не ходих на училище, а през това време пастрокът навярно бе разказал за моя подвиг на колегите си, те на своите деца, а някои от тях занесли тази история в училището и когато пак отидох, срещнаха ме с нов прякор — крадльо. Кратко и ясно, но — несправедливо: нали не скрих, че съм взел рублата! Опитах се да обясня това — не ми повярваха. Тогава си отидох у дома и казах на мама, че вече няма да ходя на училище.

Седнала до прозореца, отново бременна, сива, с безумни, измъчени очи, тя хранеше брат ми Саша и ме гледаше, отворила уста като риба.

— Лъжеш — тихо каза тя. — Никой не може да знае, че си взел рублата.

— Иди, попитай.

— Ти сам си раздрънкал. Е, кажи — сам ли? Ще видиш, аз сама ще разбера утре кой е занесъл това в училище.

Аз назовах ученика. Лицето й се сви жално и почна да се разтапя в сълзи.

Отидох в кухнята, легнах на леглото си, направено зад печката от сандъци, лежах и слушах как в стаята мама тихо нарежда:

— Боже мой, боже мой…

Нямах сили да лежа в противната миризма на спарени мръсни парцали; станах, тръгнах за двора, но мама викна:

— Къде? Къде? Ела при мен!…

После ние седяхме на пода, Саша лежеше на коленете на мама, хващаше копчетата на нейната рокля, кланяше се и казваше:

— Коце — което значеше: копче.

Аз седях, притиснат до мама, тя говореше, като ме прегръщаше:

— Ние сме бедни, за нас всяка копейка, всяка копейка…

И все не доизказваше нещо, като ме притискаше с гореща ръка.

— Какъв негодник… негодник! — изведнъж произнесе тя думи, които аз вече бях чувал веднъж от нея.

Саша повтори:

— Негодак!

Странно беше това дете: непохватно, с голяма глава, то гледаше на всичко наоколо с прекрасни, сини очички, с тиха усмивка и като че очакваше нещо. Почна да говори необикновено рано, никога не плачеше, живеейки в непрекъснато състояние на тиха веселост. Беше слабо, едва пълзеше и много се радваше, когато ме видеше: протягаше се да го взема, обичаше да мачка ушите ми с малките си меки пръстчета, които, кой знае защо, миришеха на теменужки. Той умря неочаквано, без да боледува. Сутринта беше тихо-весел, както всякога, а вечерта, когато камбаните биеха за всенощна, вече лежеше на масата. Това се случи наскоро след раждането на второто дете, Николай.

Мама направи това, което обеща. В училището пак се наредих добре, но мен отново ме прехвърлиха при дядо.

Веднъж по време на вечерния чай, като влизах от двора в кухнята, чух пресипналия мамин вик:

— Евгений, аз те моля, моля те…

— Глу-по-сти! — каза пастрокът.

— Но нали знам — ти при нея отиваш!

— Е-е?

Няколко секунди и двамата мълчаха, мама се закашля, казвайки:

— Какъв злобен негодник си ти…

Чух как той я удари; изтичах в стаята и видях как мама, паднала на колене, опряла гръб и лакти в един стол, изпъчила гърди, отметнала глава, хърка със страшно светнали очи, а той, облечен чисто, в нов мундир я рита в гърдите с дългия си крак. Грабнах от масата ножа с костената и украсена със сребро дръжка, с който режехме хляб — единственото нещо, останало на мама от баща ми, — грабнах го и с всичка сила ударих пастрока в бедрото.

За щастие мама успя да отблъсне Максимов, ножът мина по бедрото, като широко разряза мундира и само издраска кожата. Пастрокът изохка, побягна от стаята, хвана се за бедрото, а мама ме докопа, повдигна и с рев ме хвърли на земята. Отърва, ме пастрокът, върнал се от двора.

Късно вечерта, когато той все пак излезе от къщи, мама дойде при мене зад печката, внимателно ме прегръщаше, целуваше ме и плачеше:

— Прости ми, аз съм виновна! Ах, миличък, как можа? С нож?

Аз абсолютно искрено и напълно разбирайки какво говоря, й казах, че ще заколя пастрока и себе си също ще заколя. Мислех, че ще направя това, във всеки случай — бих опитал. Даже и сега виждам този подъл дълъг крак, с ярки кантове по панталоните, виждам как той се размахва във въздуха и рита с върха на обувката жената в гърдите.

Като си спомням тези оловни мръсотии на дивия руски живот, понякога се запитвам: та заслужава ли да се говори за това? И с обновена увереност си отговарям — заслужава; защото това е жива, подла истина, тя и до ден-днешен, не е издъхнала. Това е онази истина, която трябва да се знае до корена, та от корен да се изтръгне от паметта, от душата на човека, от целия наш тъй тежък и позорен живот.

Има и друга, по-положителна причина, принуждаваща ме да рисувам тези мръсотии. Макар да са и противни, макар и да ни потискат и до смърт да смазват множество прекрасни души, руският човек е все пак още толкова здрав и млад по душа, че ги надвива и ще ги надвие.

Не само с това е изумителен нашият живот, че в него е така плодовит и дебел пластът от най-различни скотски мръсотии, но и с това, че през този пласт все пак победно израства яркото, здравото и творческото, расте доброто — човешкото, като събужда несъкрушима надежда в нашето възраждане към светъл, човешки живот.