Максим Горки
Детство (5)

5

Към пролетта вуйчовците се разделиха: Яков остана в града, Михаил отиде отвъд реката, а дядо купи за себе си голяма интересна къща на Полева улица, с кръчма в долния каменен етаж, с малка уютна таванска стаичка и градина, която се спускаше в дол, гъсто обрасъл с голи върбови пръчки.

— Ех, че пръчки! — каза дядо, като ми подмигна весело, когато оглеждахме градината и аз вървях с него по меките размразени пътечки. — Ето, скоро ще почна да те уча на четмо, бива ги за тая работа пръчките…

Цялата къща беше натъпкана с квартиранти; само в горния етаж дядо остави голяма стая за себе си и за приемане на гости, а ние с баба се настанихме на тавана. Прозорецът ни гледаше към улицата и като се навеждах през него, можех да виждам как вечерно време и в празник от кръчмата излизат пияни, завалят се, вървят по улицата, реват и падат. Понякога ги изхвърляха на улицата като чували, а те пак се втурваха към вратата на кръчмата; тя думкаше, трепереше, скръцваше бравата, започваше бой — занимателно бе да гледаш всичко това отгоре. Сутрин дядо все още отиваше в работилниците на синовете си, помагаше им да се нареждат; връщаше се вечер уморен, угнетен, сърдит.

Баба готвеше, шиеше, копаеше в бостана и градината, въртеше се цял ден като огромен пумпал, гонен от невидим камшик, смъркаше енфие, кихаше с наслада и казваше, като бършеше потното си лице:

— Здравейте, честни хора, во веки веков! Ех, Альоша, гълъбче, заживяхме спокойно! Слава тебе, царице небесна, така хубаво стана всичко!

А мен не ми се струваше, че живеем спокойно; от сутрин до късна вечер из двора и в къщата неспокойно тичаха квартирантките, постоянно идваха съседки, всички бързаха някъде и всякога закъсняваха, тюхкаха се, всички се готвеха за нещо и викаха:

— Акулина Ивановна!

Усмихвайки се на всички еднакво любезно, към всички кротко внимателна, Акулина Ивановна пъхаше с големия си пръст енфие в ноздрите, внимателно изтриваше носа и пръстите си с червена карирана кърпа и говореше:

— Против въшки, мила госпожо, трябва често къпане, на ментова пара да се париш, а ако е подкожна въшка — вземете гъша мас, съвсем чиста, една супена лъжица, чайна лъжица сублимат, три капки живак, разбъркайте всичко това седем пъти в чинийка с парче фаянс и мажете! Ако бъркате с дървена лъжица или с кост — живакът изчезва; мед, сребро не употребявайте — вредно е!

Понякога тя замислено съветваше:

— Вие, майчице, в Печьори^[1], при Асаф-схимника^[2] идете — не мога да ви дам съвет аз.

Тя бабуваше, разрешаваше семейни спорове и караници, лекуваше децата, казваше наизуст „Сънят на св. Богородица“, за да го научат жените „за щастие“, даваше домакински съвети:

— Краставицата сама казва кога е време да се прави на туршия. Като престане да мирише на земя и всякакви други чужди миризми, тогава е време да я берете. Квасът трябва да се опита дали е резлив, дали кипи; квасът сладко не обича, затова го подправяйте със стафиди, а ако бъде със захар — около 5 грама на ведро. Подквасеното в пещ мляко се прави различно: има дунавски вкус и ишпански, а още и кавказки…

Аз цял ден се въртях около нея в градината, из двора, ходехме при съседките, където тя по цели часове пиеше чай и непрекъснато разказваше всякакви истории. Аз като че се бях сраснал с нея и не помня през това време да съм гледал нещо друго освен неуморимата, винаги добра старица.

Понякога за късо време идваше отнякъде мама; горда, строга, тя гледаше всичко със студени сиви очи, като зимно слънце, и бързо изчезваше, без да остави спомен за себе си.

Веднъж попитах баба:

— Ти магьосница ли си?

— Хе, виж какво измислил! — засмя се тя и тозчас замислено добави: — Къде мога аз: магьосничеството е трудна наука. А аз и да чета не зная — нито буква; дядо ти е такъв грамотен, а мене не ме усподоби Богородица.

И разкриваше пред мене още една страница от живота си:

— И аз съм расла сираче, майка ми беше самотна, саката жена: още като била момиче, господарят й я изплашил. Една нощ от страх се хвърлила през прозореца, та си строшила хълбока, ударила си рамото, от това дясната й ръка, дето най-трябва, изсъхнала, а майка ми била прочута плетачка на дантели. Е, и като станала ненужна на господарите си, те й дали свобода — живей, значи, както знаеш — а как се живее без ръце? И тръгнала тя да проси милостиня от хората, а на онова време хората живеели по-богато, по-добри били — все прочути балахонски дърводелци, че плетачки на дантели — все за показ хора! Ходим ние с майка ми есенно време и зиме по града, а когато архангел Гавраил замахне с меча, та пропъди зимата и обхване пролет земята — тогава ходим и по-далече, където ни очи видят. В Муром сме ходили, и в Юревец, и нагоре по Волга, и по тихата Ока. Напролет и лете е хубаво да се скита по земята, земята е приветлива, тревата — кадифена: пресвета Богородица обсипала с цветя поляната — каква радост, какъв простор за сърцето! А понякога майка ми притвори сините си очи, извие глас та запее — гласецът й не беше силен, а звънлив — и всичко наоколо като че задрямва, не шава, слуша я. Хубаво беше да се живее ради Христа! А когато прехвърлих девет години, майка ми я досрамя да ме води по просия и се спря в Балахна; куцука по улиците от къща в къща, а в празник — в черковното преддверие проси. А аз седя в къщи, уча се да плета дантели, бързам — уча се, иска ми се по-скоро да помогна на мама; случваше се нещо да не ми върви — лея сълзи. За две години и нещо, поглеж — изучих работата и славата ми се понесе из града: щом някому е нужна хубава работа, веднага при нас: хайде, Акуля, разиграй совалчиците! А аз се радвам, за мен е празник! Разбира се, не беше мой майсторлъкът, а маминото показване. Тя, макар с една ръка и сама да не работеше, но умееше да показва. А добрият учител е по-скъп от десет работника. Е, и се повъзгордях аз: ти, казвам, мамо, остави просията, сега аз мога да те прехранвам! А тя ми отговаря: я мълчи, че това за зестра трябва да си го събираш. Тогава наскоро и дядо ти се намъкна, лично момче беше: на двадесет и две години, а вече отговорник на работници! Огледа ме неговата майка, вижда: работлива, дъщеря на просякиня, значи, послушна ще бъде, е-ех… А тя беше геврекчийка и зла жена… Да не я поменаваме с лошо… Защо да си спомняме злобните? Господ и сам ги вижда; той ги вижда, а дяволите ги обичат.

И тя се смее от сърце, носът й ритмично потръпва, а очите, замислено светящи, ме галят и говорят за всичко по-ясно от думите.

 

 

Помня, беше тиха вечер. Ние с баба пиехме чай в дядовата стая. Той беше болен, седеше на леглото без горна риза, наметнал на рамене дълъг пешкир, и като бършеше непрекъснато обилната си пот, дишаше често, хрипливо. Зелените му очи бяха помътнели, лицето подпухнало, зачервено, особено червени бяха малките му остри уши. Когато посягаше към чашата с чая, ръката му жално трепереше. Беше кротък и не приличаше на себе си.

— Защо не ми даваш захар? — с капризен тон на глезено дете питаше той баба. Тя отвръщаше любезно, но твърдо:

— Пий го с мед, така е по-добре за теб!

Той се задъхваше, пъшкаше, бързо гълташе горещия чай и казваше:

— Ти гледай да не взема да умра!

— Не бой се, ще гледам.

— Така де! Сега ако умра, все едно, че не съм живял — всичко ще иде на вятъра.

— Стига си приказвал, лежи си тихо!

За минута той млъкваше, затворил очи, помлясквайки с потъмнели устни, и изведнъж като убоден се стресваше и разсъждаваше гласно:

— Яшка и Мишка трябва да се оженят колкото може по-скоро; може би жените и новите деца да ги оправят, а?

И си припомняше кой в града има подходящи моми за женене. Баба мълчеше и пиеше чаша след чаша, аз седях на прозореца и гледах как аленее над града вечерната заря и червено светят стъклата по прозорците на къщите — заради някакво провинение дядо ми беше забранил да се разхождам по двора и градината.

В градината около брезите летяха с бръмчене бръмбари, в съседния двор работеше кацар, някъде близо точеха ножове; зад градината, в дола, шумно играеха деца, като се мушкаха в гъстите храсти. Много ми се искаше да изляза навън, вечерна тъга нахлуваше в сърцето ми.

Изведнъж дядо измъкна отнякъде новичка книжка, силно я удари в дланта си и бодро ме повика:

— Ей ти, глупчо, ела тука! Седни, калмицка мутро. Виждаш ли тази фигура? Това е — аз. Казвай: аз! Буки! Веди! Какво е това?

— Буки.

— Случи! Това?

— Веди.

— Лъжеш — аз. Гледай: глагол, добро, ест — това какво е?

— Добро.

— Случи! Това?

— Глагол.

— Вярно! А това?

— Аз.

Баба се намеси:

— Да беше си лежал спокойно, старче…

— Чакай, мълчи! Това ме залъгва, иначе ме налягат мисли. Карай, Лексей!

Той ме прегърна през врата с гореща, влажна ръка и през рамото ми сочеше с пръсти буквите, като държеше книжката под носа ми. От него горещо лъхаше на оцет, на пот и печен лук, аз почти се задъхвах, а той се ядосваше, хриптеше и викаше в ухото ми:

— Земя! Люди!

Думите бяха познати, но славянските букви не отговаряха на тях: „земя“ приличаше на червей, „глагол“ — на прегърбения Григорий, „я“ — на мен и баба, а дядо имаше нещо общо с всички букви от азбуката. Той дълго ме разкарва по азбуката, като ме питаше и наред, и разбъркано; той ме зарази със своята разпалена ярост, аз също се изпотих и крещях, колкото можех. Това го разсмиваше; като се хващаше за гърдите, кашляше, мачкаше книгата и хриптеше:

— Майко, гледай го как се засили, а? Ах ти, холера астраханска, защо крещиш, а, защо?

— Вие крещите…

Весело ми беше да ги гледам с баба: тя, сложила лакти на масата и подпряла бузи с пестници, ни гледаше и тихо се смееше, като казваше:

— Стига сте се надвиквали!…

Дядо приятелски ми обясняваше:

— Аз викам, защото съм болен, ами ти защо?

И казваше на баба, като разтърсваше мокра глава:

— Криво е разбрала покойницата Наталия, че той няма памет — памет, слава богу, има като на кон! Карай по-нататък, чипоноско!

Накрай шеговито ме бутна от кревата.

— Стига! Дръж книгата! Утре искам да ми кажеш цялата азбука без грешка и тогава ще ти дам петак…

Когато посегнах да взема книгата, той отново ме привлече до себе си и мрачно каза:

— Захвърли те майка ти, братле…

Баба трепна:

— Ех, старче, защо говориш така?…

— Не бих казал, ама мъката ме яде… Ех, какво момиче се погуби…

Той рязко ме отблъсна.

— Върви да се разхождаш! На улицата да не излизаш, само по двора и градината…

Мен ми се искаше именно в градината: само като се покажеш в нея, на високото — момчетата от дола почваха да ме замерят с камъни, а аз с удоволствие им отвръщах със същото.

— Бир дойде! — развикваха се те, щом ме зърнаха, и бързо се въоръжаваха. — Бийте го!

Аз не знам какво е това „бир“ и прякорът не ме обиждаше, но ми беше приятно да се браня сам от мнозина, приятно е да гледаш как сполучливо хвърленият от тебе камък заставя врага да бяга, да се крие в храстите. Тези сражения се водеха без злоба, завършваха почти безобидно.

Учението ми се удаваше леко, дядо ставаше все по-внимателен към мен и все по-рядко ме биеше, макар че по моите сметки следваше да ме бие по-често от преди: като станах по-голям, по-смел, аз почнах много по-често да нарушавам дядовите правила и заръки, а той само се караше и замахваше срещу мен.

Взех да мисля, че по-рано той напразно ме е бил и веднъж му казах това.

С лек удар под брадичката той ми подигна главата и каза провлачено, като мигаше:

— Какво-о?

Ситно се разсмя, казвайки:

— Ах ти, еретико! Че как ще пресметнеш колко трябва да те бият? Кой може да знае това освен мене? Марш навън!

Но тозчас ме хвана за рамото и отново, като ме погледна в очите, запита:

— Хитър ли си, или простодушен, а?

— Не знам…

— Не знаеш ли? Е, тогава виж какво ще ти кажа: бъди хитър, по-добре е, а простодушието е равно на глупост, разбра ли? Овенът е простодушен. Запомни! Хайде, върви да играеш…

 

 

Скоро аз вече сричах псалтира. Обикновено с това се занимавахме след вечерния чай и всеки път бях длъжен да прочитам по един псалом.

— Буки-люди-аз-ла — бла, живе-те-иже-же — блаже; наш-ер — блажен — изговарях аз, като местех показалката по страницата и от скука запитвах:

— Блажен мъж — това вуйчо Яков ли е?

— Като те прасна, ще видиш кой е блажен мъж! — казваше дядо и сърдито фучеше, но аз чувствувах, че той се сърди само по навик, за сплашване.

И почти никога не грешех: след малко дядо, очевидно забравил за мене, мърмореше:

— Да, по свирня и песни той е цар Давид, а по постъпки — Авесалом ядовит! Песнотворец, сладкодумен, веселяк… Ех, ви-ий! „Скакаше, играя, веселими ногами“, а къде ще стигнете със скачане? Да, докъде?

Аз преставах да чета, като се ослушвах, поглеждайки неговото мрачно, угрижено лице. Очите му, присвити гледаха някъде през мене, в тях светеше тъжно, топло чувство и аз вече знаех, че в този момент привичната суровост на дядо се топи. Той ситно барабанеше с тънките си пръсти по масата, боядисаните нокти лъщяха, златните вежди мърдаха.

— Дядо!

— Какво?

— Разкажете нещо.

— Ти чети, лениви мужико! — мърмореше той, като да се пробуждаше, разтърквайки очи. — Приказките обичаш, а псалтира не обичаш…

Но аз подозирах, че и самият той обичаше приказките повече от псалтира. Знаеше го почти целия наизуст и според обета всяка вечер, преди да легне, прочиташе катизма на глас, и то тъй, както псалтовете в черква четат часослова.

Аз настойчиво го молех и старецът, като ставаше все по-мек, отстъпваше:

— Е, хайде, добре! Псалтирът всякога ще бъде с тебе, а аз скоро ще ида на съд пред бога…

Облегнат на бродирания с вълна гръб на старинното кресло и като се притискаше все по-плътно към него, отметнал глава, загледан в тавана, той тихо и замислено разказваше за старото време, за своя баща. Веднъж дошли в Балахна разбойници да ограбят търговеца Заев. Дядовият баща се затичал към камбанарията да бие тревога, а разбойниците го настигнали, съсекли го със сабите си и го хвърлили долу от камбанарията.

— По онова време съм бил малко дете, тази работа не съм я видял, не я помня, взех да помня от французина, в дванадесета година, тъкмо бях навършил дванадесет години. Тогава в нашата Балахна докараха тридесетина пленници — всички сухички, дребнички, облечени кой в какво намерил, по-лошо от просяци, треперят, а някои измръзнали, нямат сила да стоят. Селяните искаха да ги избият, но конвоят не даде, гарнизонните се застъпиха — разгониха селяните по дворовете. А после — нищо, всички свикнаха. Това французите са ловък народ, досетливи, даже доста весели, понякога пееха песни. От Нижни идваха господа на тройки да видят пленниците. Дойдат, някои ги псуват, заплашват французите с юмруци, дори ги понатупат, а други разговарят мило на техния език, пари им дават и всякакви там топли неща. А един стар господин си закри лицето с ръце и заплака: съвсем — казва — погуби злодеят Бонапарт французите! Ето, видиш ли — руснак беше, даже господар, а добър: съжали чуждия народ…

Той млъква за малко, притваря очи, приглажда с длани косата си, после продължава предпазливо да буди миналото.

— Зима, виелица мете по улиците, мраз притиска къщите, а те, французите, дотичваха понякога под нашето прозорче, при мама, тя печеше и продаваше гевречетата — чукат по стъклото, викат, подскачат, искат горещи гевречета. Мама не ги пускаше в къщи, а подаде гевречето през прозореца, французинът го грабне и хоп в пазвата, от огъня, горещо — право до гърдите, до сърцето; как търпяха това — не мога да разбера! Много от тях умряха от студ, те бяха хора от топли краища, несвикнали със студа. В нашата баня в градината живееха двамина, офицер с ординареца Мирон. Офицерът беше дълъг, слаб, кожа и кости, ходеше с женско палто, а то до колене му беше. Много беше любезен и пияница. Майка ми тайно вареше пиво и продаваше, та той си купи, напие се и почне да пее песни. Научи се по нашенски, бърбори, понякога: „Ваш страна не бял, той черен, зъл!“ Говореше лошо, но му се разбираше, и е вярно: горните наши краища не са приветливи, надолу по Волга земята е по-топла, а зад Каспия, казват, съвсем не вали сняг. На това може да се повярва: нито в евангелието, нито в деянията, ни още повече в псалтира за сняг и зима не се споменава, а родното място на Христа е нататък… Щом свършим псалтира, ще захванем с теб да четем евангелието.

Той отново млъква, като че е задрямал. Мисли си нещо, гледа през прозореца, изкривил поглед, целият остър и дребничък.

— Разказвайте — напомням аз тихичко.

— Та значи — като трепва, започва той, — французите!

Също са хора не по-лоши от нас, грешните. Случваше се да викат на майка ми: мадама, мадама — демек — моя дама, господарка моя, а господарката мъкне на гърба си от брашнарницата чували с брашно по пет пуда единия. Силата й беше мъжка, до двадесетата ми година много лесно ме разтърсваше за косите, а като навърших двадесет години и аз не падах по-долу. А ординарецът Мирон обичаше коне: ходи по къщята и с жестове моли да му дадат да почисти кон. Отначало се бояха: ще му навреди, враг, а после самите селяни почнаха да го викат: хайде, Мироне! Той се усмихне, наведе глава и като бик отива. Беше риж, дори червен, с широк нос и дебели устни. Добре гледаше конете и умееше чудесно да ги лекува. После тук, в Нижни, стана конски знахар, но полудя и пожарникарите го убиха. А офицерът към пролетта взе да слабее и на летния Никулден тихо се помина. Седял замислен в банята до прозореца и така и издъхнал, подал глава навън. Беше ми много мъчно за него, даже тихичко поплаках. Добър беше. Хване ме за ушите и говори приятелски за нещо свое, неразбираемо, а хубаво! Човешка милувка не се купува на пазар. Беше почнал да ме учи на своя език, но мама не даде, даже при попа ме води, а попът каза да ме набият и се оплака от офицера. Тогава, братко, живеехме строго, ти вече няма да го изпиташ, други са изтърпели обидите заради тебе и ти го запомни! Ето аз например толкова съм изпитал…

Стъмни се. В здрача дядо странно порасна; очите му светят като на котка. За всичко говори тихо, внимателно, замислено, а за себе си — разпалено, бързо, самохвално. Не харесвам, когато говори за себе си, не обичам неговите постоянни заповеди:

— Запомни! Запомни го!

Много от онова, което разправяше, не ми се искаше да помня, но то и без заповедите на дядо насила се вмъкваше в паметта ми като болезнено трънче. Той никога не разказваше приказки, а само случки и забелязах, че не обича въпросите. Затова пък аз настойчиво го разпитвах:

— А кои са по-добри: французите или русите?

— Че отде да знам? Не съм видял как живеят французите у тях си — сърдито мърмори той и добавя:

— В своята дупка и порът е добър…

— А русите добри ли са?

— Различно. При помешчиците бяха по-добри, подкован народ беше. А сега уж всички са свободни — а ни хляб, ни сол! Господарите, разбира се, са немилостиви, затова пък са насъбрали повече ум. Не за всички може да се каже това, но ако господарят е добър, просто не можеш да му се нарадваш! Друг път уж е господар, а е глупав като чувал, с каквото го натъпчат — с него се влачи. Много са у нас черупките, гледаш го — човек, а като го опознаеш — само черупка, ядка няма, изядена. Трябва да се учим, ума си да точим, а и точило свястно няма…

— Руснаците силни ли са?

— Има и силни, ама не е до сила работата — до ловкост е. Колкото и да си силен, конят е пак по-силен.

— А защо французите воюваха с нас?

— Е, войната е царска работа, това ние не можем да го разберем!

Но на въпроса ми кой е бил Бонапарт, дядо достолепно отговори:

— Смел човек е бил той, искал да победи целия свят, та след това всички еднакво да живеят — нито господари, нито чиновници ни трябват, а просто: живей без съсловия! Само имената различни, а правата еднакви за всички. И вярата една. Разбира се, това е глупост: само раците са еднакви, а рибата е различна: есетрата не е прилика на сома, чигата и селдата не са дружки. Такива бонапарти и у нас е имало — Разин Степан Тимофеев, Пугач Емелян Иванов — за тях друг път ще ти разправям…

Понякога дълго и мълчаливо ме разглеждаше, вперил очи, като че за пръв път ме вижда. Това беше неприятно.

И никога не ми говореше за баща ми и майка ми.

 

 

Често на тия разговори идваше баба, сядаше тихо в ъгъла, дълго мълчеше там, незабелязана, и изведнъж запитваше с меко милващ глас:

— А помниш ли, старче, колко беше хубаво, когато ходихме с тебе в Муром на поклонение? Коя година беше?

Като се позамисляше, дядо обстойно отговаряше:

— Точно не мога да кажа, но беше преди холерата, в годината, когато ловиха олончаните по горите.

— А, вярно! Нали се бояхме от тях…

— Ха тъй…

Аз разпитвах: какви са тези олончани и защо са избягали по горите, а дядо без особено желание обясняваше:

— Олончаните са обикновени селяни, а бягаха от държавата, от фабриките, от работа.

— А как ги ловяха?

— Че как? Както децата си играят: едни — бягат, други — търсят, ловят. Като ги хванат, бият ги с въжета, с камшици, ноздрите им късат, жигосват им челата с клеймо, та да се вижда, че са наказани.

— За какво?

— За да питаш! Това са неясни работи и кой е виновен: онзи ли, който бяга, или този, който лови — не можем разбра…

— А помниш ли, старче — отново казва баба, — как след големия пожар…

Дядо, обичащ във всичко точността, строго запитва:

— След кой голям?

Когато се връщаха в миналото, те забравяха за мене. Гласът и приказките им звучаха така тихо и така гладко, че понякога ми се струваше — пеят песен, тъжна песен за болести, пожари, избити хора, за ненадейни смърти и ловки мошеничества, за юродиви во Христа, за зли господари.

— Колко е преживяно, колко е видяното — тихо бърбореше дядо.

— Да не би лошо да сме живели? — говореше баба.

— Спомни си каква хубава пролет се пукна след като родих Варя!

— Беше в 48-ма година, точно през унгарския поход. Кръстника Тихон го погнаха на другия ден след кръщенето…

— И изчезна — въздиша баба.

— Изчезна, да! От тая година божията благодат като вода потече у нас. Ех, Варвара…

— Хайде, стига, старче…

Той се сърдеше, чумереше се.

— Защо стига? Не излязоха свестни децата ни, от която и страна да ги погледнеш. Къде отива сокът, силата ни? Мислехме с теб, че в шиник сипваме, а господ ни пъхнал в ръцете пробито решето.

Той подвикваше и като попарен се щураше из стаята, болезнено пъшкаше, псуваше децата си и заплашваше баба с малко сухо пестниче.

— А ти във всичко им угаждаше на тия, разбойници. Ти, вещице!

В тая горестна възбуда той стигаше до плачлив вой, пъхваше се в ъгъла с иконите и с размах се удряше в сухите кънтящи гърди:

— Господи, нима съм по-грешен от другите? Защо-о?

И цял трепереше, като святкаше обидено и злобно с мокри, потънали в сълзи очи.

Баба, седнала в тъмнината, мълчаливо се кръстеше, после внимателно пристъпваше до него, предумваше го:

— Е, защо си се разтъжил така? Бог знае какво да прави. На мнозина ли децата са по-добри от нашите? Навсякъде, старче, е едно и също — препирни, разпри и побоища. Всички бащи и майки измиват греховете си със сълзи, не си само ти…

Понякога тези приказки го успокояваха. Той млъкваше, уморено се тръшваше на леглото, а ние с баба тихичко си отивахме на тавана.

Но веднъж, когато тя го приближи с ласкави думи, той бързо се обърна и със силен замах я удари по лицето с пестник. Баба отскочи, залюля се, сложи ръка на устата си, съвзе се и каза тихо, спокойно:

— Ех, глупак…

И изплю кръв в краката му, а той на два пъти изрева провлечено, вдигнал двете си ръце:

— Махни се, ще те убия!

— Глупак — повтори баба, като излизаше през вратата. Дядо се хвърли след нея, но тя, без да бърза, прекрачи прага и хлопна вратата пред лицето му.

— Стара мърша — съскаше той, червен като въглен, подпрян на вратата и я дращеше.

Аз седях на печката ни жив, ни мъртъв и не вярвах на това, което видях: той биеше баба за пръв път пред мен и това беше непоносимо гнусно, откриваше нещо ново в него — такова, с което не можех да се примиря и което сякаш ме смаза. А той все още стоеше, вкопчен във вратата, и сякаш се покриваше с пепел — посивяваше, свиваше се. Изведнъж застана на средата на стаята, коленичи и като не се задържа, политна напред, подпря се с ръка на пода, но тутакси се изправи и се удари с ръце в гърдите:

— Ех, господи!…

Аз се смъкнах от топлите кахлени плочки на печката като по лед и избягах вън. Горе баба се разхождаше из стаята и си плакнеше устата.

— Боли ли те?

Тя отиде в ъгъла, изплю водата в помийната кофа и спокойно отговори.

— Нищо, зъбите са здрави, само устните е разкървавил.

— Защо го направи?

Тя погледна през прозореца към улицата и каза:

— Сърди се, тежко му е на стареца, все несполуки… Ти си легни спокойно, не мисли за това…

Аз я запитах още нещо, но тя викна необикновено строго:

— На кого казвам — лягай! Немирник такъв…

Седна до прозореца и като смучеше устни, започна често да плюе в кърпата. Докато се събличах, аз я гледах: в синия квадрат на прозореца над черната й глава блестяха звезди. На улицата беше тихо, в стаята — тъмно.

Когато легнах, тя дойде и като ме поглади лекичко по главата, каза:

— Спи си, а аз ще сляза при него… Ти мене недей да ме жалиш много, гълъбче, аз, речи го, и сама съм си виновна… Спи!

Тя излезе, като ме целуна, а мен ми стана нетърпимо мъчно, скочих от широкия, мек и горещ креват, отидох до прозореца, и загледан долу в празната улица, се вкамених от непоносима тъга.