Максим Горки
Детство (13)

13

Отново съм при дядо.

— Какво, разбойнико? — среща ме той, като чукаше с ръка по масата. — Е, сега вече няма да те храня, нека баба ти те храни!

— И ще го храня — каза баба. — Мислиш, че е кой знае каква работа!

— Храни го! — кресна дядо, но тозчас се успокои, като ми обясни:

— Ние с нея съвсем се разделихме, всичко ни е поотделно…

Баба, седнала до прозореца, бързо плетеше дантела, совалчиците весело щракаха, като златен таралеж блестеше на пролетното слънце възглавничката, гъсто набодена с медни карфички. И сама баба е като излята от мед — непроменена! А дядо още повече е изсъхнал, сбръчкан, червеножълтите му коси са побелели, спокойната важност в движенията се е заменила с раздразнена припряност, зелените очи гледат подозрително. Като се смееше, баба ми разправи за подялбата на имущество между нея и дядо: той й дал всичките гърнета, паници, всички съдове и казал:

— Това е твое и повече нищо не искай от мен!

След това взел от нея всичките старовремски рокли, вещи, лисичия кожух, продал ги за седемстотин рубли, а парите дал под лихва на кръщелника си евреин, търговец на плодове. Той окончателно бе заболял от скъперничество и изгубил срам. Започна да ходи при стари познати, бивши колеги в занаятчийската управа, при богати търговци и като се оплакваше, че децата му са го разорили, изпросваше пари по бедност. Той се ползуваше с уважение, даваха му много, едри банкноти. Като размахваше банкнотата под носа на баба, дядо се хвалеше и я дразнеше като дете:

— Видя ли, глупачке! На теб и стотна част няма да ти дадат!

Събраните пари даваше под лихва на новия си приятел, високия и плешив кожар, наречен в предградието Върлина, и на сестра му — бакалка, едра, червендалеста жена с кафяви очи, морна и сладка като петмез.

Всичко в къщата строго се делеше. Един ден баба готвеше с провизии, купени с нейни пари, на другия ден провизии и хляб купуваше дядо и всякога в неговите дни обедите биваха по-лоши: баба купуваше хубаво месо, а той — дреболии, чер дроб, бял дроб, шерденчета. Чая и захарта всеки си държеше отделно, но запарваха чай в един чайник; дядо тревожно казваше:

— Стой, чакай — ти колко сложи?

Изтърси чая на дланта и като преброи внимателно, каже:

— Твоят чай е по-дребен от моя, значи — аз трябва да туря по-малко, моят е по-едър, по-силен.

Той много следеше баба да налива и нему, и на нея еднакво силен чай и тя да изпива еднакво с него количество чашки.

— И последната ли капка? — питаше баба, преди да излее всичкия чай.

Дядо надничаше в чайника и казваше:

— Да — и последната!

Даже масло за кандилото пред иконата всеки си купуваше отделно — и това след петдесетгодишен съвместен труд!

Беше ми и смешно, и противно да гледам всички тия дядови фокуси, а на баба — само смешно.

— А ти — стига! — успокояваше ме тя. — Е, какво пък? Стар човек, нека се щуросва! Той е вече на осемдесет — живей и ти толкова! Нека се щуросва, кому какво пречи това? А аз за себе си и за теб — ще изкарам парче хляб, не бой се!

Аз също почнах да изкарвам пари: рано сутрин в празник вземах чувал и тръгвах по дворовете, по улиците да събирам говежди кокали, парцали, хартии, гвоздеи. Пуд парцали и хартии вехтошарите купуваха за двугривеник^[1], желязото — също, а един пуд кокали — за гривеник или осем копейки. С тази работа се занимавах и в делнични дни след училище, като продавах всяка събота разни неща по за тридесет копейки, по за половин рубла, а понякога и за повече. Баба прибираше парите от мен, бързо ги пъхваше в джоба на роклята си и ме похвалваше, като навеждаше очи:

— Благодаря ти, ангелска душо! Ние с теб ще се изхраним — нали? Голяма работа!

Веднъж видях как тя, взела в дланта си моите петачета, ги гледаше и мълком плачеше; една мътна сълза висеше на широкия й нос.

По-доходно перо от вехтошарството беше кражбата на дърва и дъски от дървените складове по брега на Ока или на Пясъците — остров, където след панаира разкопават бараките, а летвите и дъските струпват на купчини и те стоят там, на Пясъците, почти до пролетното пълноводие. За хубава дъска домовладелците плащаха по десет копейки. На ден можеше да се отмъкнат две-три парчета. Но за да успееш, бяха необходими лоши дни, когато буря или дъжд прогонваха пазачите, заставяха ги да се скрият.

Подбрахме се сговорна дружина: десетгодишният син на бедната мордовка Санка Вяхир^[2], мило момче, нежно и всякога спокойно весело; безродният Кострома, рошав, костелив, с грамадни черни очи — впоследствие, тринадесетгодишен, той се обеси в колонията за малолетни престъпници, където попадна за кражба на чифт гълъби; татарчето Хаби, дванадесетгодишен атлет, простодушен и добър; чипоносият Яз, син на гробар и пазач на гробищата, осемгодишно момче, мълчаливо като риба, страдащо от охтика, а най-голям по възраст беше синът на вдовицата-шивачка — Гришка Чурка, разсъдителен, справедлив и страстен привърженик на юмручния бой; всички — все от една улица.

Кражбата в предградието не се смяташе за грях, беше обикновено нещо и почти единствено средство за живот на полугладните обитатели. Месец и половина панаир не можеше да ги изхрани цяла година и доста много почтени стопани „припечелваха на реката“ — ловяха дървета и греди, завлечени от наводнението, превозваха ги на малки части върху дъсчени салове, но главно се занимаваха с кражба от шлеповете и изобщо — плячкосваха по Волга и Ока, като заграбваха всичко, което беше зле скътано. По празниците големите се хвалеха с успеха си, малките слушаха и се учеха.

Напролет, в усилното време преди панаира, вечер улиците на предградието гъсто се изпълваха с пияни занаятчии, колари и всякакви работници — децата от предградието винаги пребъркваха джобовете им. Това беше узаконен занаят, с него се занимаваха, без да се страхуват, пред очите на възрастните.

Крадяха инструменти от дърводелците, гаечни ключове от файтонджиите, а от коларите — тегличите и железните блехове от осите. Нашата компания не се занимаваше с тия работи; Чурка веднъж решително заяви:

— Аз няма да крада, мама не ми дава.

— А аз се боя! — каза Хаби.

Кострома се гнусеше от крадците, думата крадец изговаряше особено силно и когато видеше, че чуждите деца обират пияните — разгонваше ги, ако пък успееше да стигне и хване момче — биеше го жестоко. Това едро, невесело момче си въобразяваше, че е възрастен, ходеше с особена походка, с клатушкане, като хамалин, стараеше се да говори с дебел, груб глас и цялото беше някак тромаво, престорено, старо. Вяхир беше уверен, че кражбата е грях. Но да се влачат дъски и летви от Пясъците, не се смяташе за грях, никой от нас не се боеше от това и ние си изработихме ред начини, които много ни облекчаваха работата. Вечер, когато се стъмваше, или при лошо време Вяхир и Яз се отправяха за Пясъците през блатището по набъбналия мокър лед. Те вървяха открито, стараейки се да привлекат върху себе си вниманието на пазачите, а ние четиримата се промъквахме незабелязано, поотделно. Пазачите, раздразнени от Яз и Вяхир, следяха тях. Ние се събирахме до предварително набелязания куп дъски, избирахме си плячката и докато бързоногите другари дразнеха пазачите, заставяйки ги да тичат подир тях, ние се отправяхме назад. Всеки от нас си имаше въженце с извит като кука голям гвоздей на края, като закачахме с него дъските или летвите, ние ги влачехме по снега и по леда. Пазачите почти никога не ни забелязваха, а когато ни забележеха, не можеха да ни стигнат. Щом продадяхме отмъкнатото, деляхме прихода на шест части — падаха се по пет, а понякога и по седем копейки на човек.

С тези пари денят можеше да се прекара доста сито, но Вяхир ядеше бой от майка си, ако не й отнесе за чашка или шишенце водка. Кострома си събираше парите: той мечтаеше да се залови с гълъбарство. Майката на Чурка беше болна: той се стараеше да спечели колкото може повече. Хаби също си събираше пари, готвеше се да отпътува за града, където се бе родил и откъдето го бе довел чичо му, който скоро след пристигането в Нижни се удави. Хаби беше забравил как се нарича градът, помнеше само, че той е на Кама, близо до Волга.

Нас, не знам защо, много ни разсмиваше този град, ние дразнехме кривогледото татарче, като му пеехме:

Има град на Кама,

търсим — но го няма!

Къса ни ръката,

слаби ни краката!

Отначало Хаби ни се сърдеше, но веднъж Вяхир му каза с гальовен глас, който му оправдаваше прякора:

— Какво ти е? Какво? Може ли човек да се сърди на другарите си?

Татарчето се сконфузи и после и то взе да пее за града на Кама.

Все пак повече ни харесваше събирането на парцали и кокали, отколкото кражбата на дъски. Това стана особено интересно през пролетта, когато се стопи снегът, и след дъждовете, които чисто измиваха постланите с камъни улици на празното панаирище. Там, на панаира, всякога можеше да се съберат от канавките много гвоздеи, парчета желязо, често намирахме и пари, медни и сребърни, но за да не ни гонят пазачите и да не ни вземат чувалите, трябваше или да им даваме петаче, или дълго да им се кланяме. Изобщо парите ги печелехме мъчно, но живеехме твърде дружно и макар понякога да се карахме по малко, не помня нито едно сбиване между нас.

Нашият миротворец беше Вяхир; той всякога умееше овреме да ни каже някакви особени думи — прости, те ни учудваха и засрамваха. И той самият ги казваше с учудване.

Злите постъпки на Яз не го обиждаха, не го плашеха, той намираше всичко лошо за ненужно — и спокойно, убедително осъждаше.

— Е, каква полза сега от това? — питаше той и ние ясно виждахме — никаква полза!

Майка си наричаше „мойта мордовка“ — това не ни разсмиваше.

— Вчера мойта мордовка пак се домъкна в къщи пияничка! — весело разказваше той, като святкаше с кръглите си златисти очи. — Разтвори вратата, седна на прага и пее ли, пее, кокошката!

Разсъдливият Чурка пита:

— И какво пее?

Вяхир, като тупаше с длани по коленете си, с тънък глас възпроизвеждаше песента на майка си:

Ой, чук-почук —

пастирът е тук,

по стъклото — хлоп! — с тояга,

всичко живо навън бяга!

Боря стадо кара,

залеза догаря.

И засвири ли пастира —

цялото село замира!

Той знаеше множество такива закачливи песни и доста умело ги пееше.

— Да — продължава той, — така и заспа на прага, изстуди стаята, аз целият се разтреперах, едва не замръзнах, а нямам сили да я влача. Тази сутрин я питам: защо си такава страшна пияница? А тя казва: нищо, потърпи малко, скоро ще умра!

Чурка сериозно потвърждава:

— Да, скоро ще умре, подпухнала е вече цялата.

— Ще ти бъде ли жал? — питам аз!

— А че как? — учудва се Вяхир. — Тя е добра…

И всички ние, макар и да знаехме, че мордовката постоянно бъхти Вяхир, вярвахме, че е добра. Случваше се даже в дни на неуспехи Чурка да предложи:

— Хайде да съберем по копейка за водка на Вяхировата майка, иначе тя ще го пердаши!

Грамотни в компанията бяхме двама — Чурка и аз. Вяхир много ни завиждаше и мърмореше, като си подръпваше острото мише ухо:

— Като погреба мойта мордовка — и аз ще тръгна на училище, ще се поклоня в краката на учителя да ме приеме. Щом се изуча — ще стана градинар при владиката или при самия цар!

През пролетта мордовката заедно с един старик, събирач на помощи за построяване на черква, и с бутилка водка ги затрупа една сринала се купчина дърва; жената откараха в болницата, а солидният Чурка каза на Вяхир:

— Хайде, ела да живееш у нас, майка ми ще те научи да четеш…

Не след дълго Вяхир, високо вирнал глава, четеше фирмите:

— Балакница…

Чурка го поправяше:

— Бакалница, кикиморо!

— Аз виждам, ами буквите се премятат.

— Буквите!

— Те подскачат — драго им е, че ги четат!

Той много разсмиваше и учудваше всички ни със своята обич към дърветата и тревите. Предградието, разхвърляно по пясъка, беше бедно откъм растителност, само тук-таме, по дворовете, самотно стърчаха бедни върби, криви храсти бъзовина, а под стоборите плахо се криеха сиви, сухи тревички. Ако някой от нас сядаше на тях — Вяхир сърдито гълчеше:

— Защо мачкате тревата? Седнете отстрани, на пясъка, не е ли все едно?

Пред него не можеше да счупиш клонче ракита, да откъснеш клонка цъфнала бъзовина или да отрежеш пръчка от върбите край Ока — той всякога се учудваше, като дигаше рамене и разперваше ръце:

— Защо чупите всичко? Ех, вампири!

И всички се засрамваха от неговото учудване.

В събота си уреждахме весела забава. Готвехме се за нея през цялата седмица, като събирахме по улиците скъсани цървули от лико и ги трупахме на удобни места. Вечер, в събота, когато от Сибирското пристанище си отиваха за дома групи хамали-татари, ние, заели позиция някъде на кръстопът, почвахме да замерваме татарите с цървули. Изпърво това ги ядосваше, те тичаха по нас, псуваха, но скоро взеха сами да се увличат в играта и като знаеха какво ги чака, явяваха се на полесражението също въоръжени с множество цървули. Не само това — забелязали къде крием бойния си материал, често ни ограбваха, а ние им се сърдехме:

— Това вече не е игра!

Тогава те разделяха цървулите, като ни даваха половината, и се почваше боят. Обикновено те се строяваха на открито място, ние с писък тичахме около тях, като хвърляхме цървулите, те също виеха и оглушително се кикотеха, когато някой от нас при бягането зариваше глава в пясъка, спънат от цървул, ловко хвърлен в краката му.

Играта продължаваше дълго, понякога чак до мръкнало, събираха се махленците, надничаха иззад ъглите и мърмореха за порядък. Като врани летяха по въздуха сивите, прашни цървули, понякога някой от нас здравата си изпащаше, но удоволствието изкупваше болките и обидите.

Татарите се горещяха не по-малко от нас. Често, след като прекратявахме боя, ние отивахме с тях в задругата, там те ни хранеха с вкусно конско месо, с някакво особено вариво от зеленчуци, след вечерята пиехме гъст чай със сладки масленки. Харесваха ни се тия грамадни хора, отбор юначаги — в тях имаше нещо детско, много разбираемо, — мен особено ме поразяваше тяхната незлобливост, непоколебимото добродушие и внимателното, сериозно отношение един към друг.

Всички те се смееха превъзходно, до сълзи се задавяха от смях, а един от тях, касимовец, с ощърбен нос, мъж с приказна сила — веднъж пренесе от шлепа далеко на брега камбана, тежка двадесет и седем пуда, — той се смееше, виеше и крещеше:

— Вву, вву! Има думи трева, думи — дребна пара, и думи — жълтици!

Веднъж той постави Вяхир на дланта си, подигна го високо и каза:

— Ето тук живей, небесни!

В дъждовни дни се събирахме у Язови, на гробищата, в къщичката на баща му. Той беше човек с разкривени кости, дългорък и изпокалян; малката му глава и черното лице бяха обрасли с мръсни косми; главата му напомняше изсъхнал репей, а дългата тънка шия — стъбло. Той сладко присвиваше жълти очи и в скороговорка мърмореше:

— Не дай боже безсъница! Ух!

Купувахме си 10 грама чай, четвърт захар, хляб, непременно шише водка за бащата на Яз. Чурка строго му заповядваше:

— Негоднико, я приготви самовара!

Негодникът се усмихваше, подклаждаше тенекиения самовар, а ние, в очакване на чая, разсъждавахме за своите работи. Той ни даваше добри съвети:

— Вижте какво — в други ден Трусови ще отбележат четирийстия ден; голяма трапеза ще бъде — ето къде ще съберете кокали!

— У Трусови готвачката събира костите — забелязваше всезнаещият Чурка.

Вяхир мечтаеше, като гледаше през прозореца към гробищата:

— Скоро в гората ще ходим, ох, леле!

Яз всякога мълчеше, като внимателно разглеждаше всички с печални очи, пак мълчаливо ни показваше играчките си — дървени войници, намерени в ямата за боклук, безкраки коне, парчета мед, копчета.

Баща му нареждаше на масата разнообразни чашки, канчета, слагаше самовара — Кострома се заемаше да налива чая, а той, като изпиваше своята водка, качваше се на печката и протегнал оттам дълга шия, ни разглеждаше с очи на бухал и мърмореше:

— Ух, да пукнете макар — не мязате на деца. Ах, разбойници, да не дава бог безсъница!

Вяхир му казваше:

— Не сме никакви разбойници!

— Е, тогава разбойничета…

Ако Язовият баща ни омръзваше — Чурка сърдито му крясваше:

— Престани, негоднико!

На мен, на Вяхир и Чурка много не ни се харесваше, когато този човек почваше да пресмята в коя къща има болен, кой от предградието скоро ще умре — той говореше за това с наслада и безжалостно, а виждайки, че неговите приказки са ни неприятни — нарочно ни дразнеше и ядосваше:

— Аха-а, страх ли ви е, шушумиги? Страх ви е? Ама скоро ще умре един дебелак — ех, че дълго има да гние!

Ние го възпирахме — той не млъкваше:

— И вие ще мрете, няма дълго да преживеете от помийните ями.

— Е, като умрем — казваше Вяхир, — ще станем ангели…

— Ви-ие? — задъхваше се от учудване бащата на Яз. — Вие ли? Ангели?

Кикотеше се и отново ни дразнеше, като разправяше разни гнусотии за мъртъвците.

Но понякога този човек изведнъж почваше да говори с ромонещ тих глас нещо странно:

— Слушайте, дечурлига, почакайте! Ето трети ден, откак погребаха една жена, научих за нея, дечица, една работа — що за жена е тя?

Той много често говореше за жените и всякога мръсно, но имаше в разказите му нещо питащо, жално, той като че ни канеше да мислим с него и ние го слушахме внимателно. Говореше неумело, объркано, като често прекъсваше думите си с въпроси, но от неговите разкази в паметта оставаха някакви безпокоящи откъслеци.

— Питат я: „Кой подпали?“ — „Аз подпалих.“ — „Как така, глупачко? Тази нощ теб те нямаше в къщи, ти лежеше в болницата!“ — „Аз подпалих!“ Защо го прави? Ух, не дай боже безсъница…

Той знаеше житейската история на почти всеки човек от предградието, заровен при него в пясъка на тъжното, голо гробище. Като че отваряше пред нас вратата на къщите, ние влизахме в тях, виждахме как живеят хората, чувствувахме нещо сериозно, важно. Той, изглежда, можеше да говори цялата нощ до сутринта, но щом като прозорецът на стаята помътняваше, покриваше се със здрач, Чурка ставаше от масата:

— Аз ще си ида, че мама ще се бои. Кой тръгва с мен? Тръгвахме си всички. Яз ни изпращаше до оградата, затваряше след нас портата и като притисваше до решетката черното си костеливо лице, глухо казваше:

— Прощавайте!

Ние също му отвръщахме — прощавай! Всякога ни беше неудобно да го оставяме в гробищата. Кострома каза веднъж, поглеждайки назад:

— Ето, ще се събудим утре, а той — умрял.

— Яз живее по-зле от всички ни — често казваше Чурка, а Вяхир всякога възразяваше:

— На нас съвсем не ни е зле…

И според мене ние не живеехме зле — на мен този уличен, независим живот много ми харесваше, харесваха ми другарите, те възбуждаха в мен някакво голямо чувство, винаги с безпокойство исках да им сторя някакво добро.

В училището отново ми стана трудно, учениците ме осмиваха, наричаха ме вехтошар, просяк, а веднъж, след като се карахме, заявиха на учителя, че мириша на помийна яма и не могат да седят до мене. Помня как дълбоко бях обиден от това оплакване и как ми беше трудно да ходя след това в училище. Оплакването беше измислено от злоба: аз много усърдно се миех всяка сутрин и никога не отивах в училище с дрехите, с които ходех да събирам парцали.

Но ето че най-после издържах изпита за трето отделение, като награда получих евангелието, басните на Крилов, подвързани, и още една книжка, неподвързана, с непонятното заглавие — „Фата Моргана“, дадоха ми също и похвална грамота. Когато занесох тези подаръци в къщи, дядо много се зарадва, трогна се и каза, че всичко това трябва да се пази и че той ще заключи книгите в куфара си. Баба вече няколко дена лежеше болна, тя нямаше пари, дядо охкаше и пискаше:

— Ще ме изсмучете вие мен, ще ме оглозгате до костите, ех, че сте…

Занесох книгите на будката, продадох ги за петдесет и пет копейки, дадох парите на баба, а похвалната грамота развалих с някакви надписи и тогава я дадох на дядо. Той внимателно скри хартията, не я разгъна и не забеляза моята лудория.

Като се разделих с училището, отново заживях на улицата, сега стана още по-хубаво — пролетта беше в разгара си, печалбата стана по-богата, в неделя ние, цялата чета, от сутринта отивахме в полето, в боровата гора, връщахме се в предградието късно вечер, приятно уморени и още по-близки един на друг.

Но този живот не продължи дълго — уволниха пастрока, той пак изчезна някъде, мама с малкото ми братче Николай се пресели при дядо и на мен беше възложена длъжността бавачка — баба беше в града, живееше там в къщата на богат търговец, където шиеше плащеници.

Няма, изсъхнала, мама едва се движеше, като гледаше на всичко със страшни очи. Братчето беше скрофулозно, с язви на глезените и беше такова слабичко, че даже не можеше да плаче с глас, а само стенеше покъртително, когато беше гладно, нахранено пък дремеше и през дрямката някак странно въздишаше, мъркаше тихичко като котенце.

Като го огледа внимателно, дядо каза:

— Трябва хубавичката да се нахранва, а аз не мога да храня всички ви…

Мама, седнала в ъгъла на леглото, хрипкаво въздъхна:

— На него малко му трябва…

— На този малко, на онзи малко и излиза много.

Той махна с ръка и се обърна към мен:

— Николай трябва да се държи на открито, на слънце, в пясък…

Аз домъкнах с чувал чист пясък, изтърсих го на купчина под прозореца на припек и засипвах братчето си до шията, както ми беше заръчал дядо. Детето обичаше да седи в пясъка, то сладко примижаваше и ми светеше с необикновени очи — без бяло, само едни сини гледци, обиколени със светло колелце.

Привързах се веднага и силно към братчето, струваше ми се, че то разбира всичко, за което си мисля, легнал до него на пясъка под прозореца, откъдето пълзи към нас скърцащият глас на дядо.

— Не е голяма мъдрост да се мре, ти да беше съумяла да живееш!

Мама продължително кашля…

Като освобождава ръчици, малкият ги протяга към мен, клатейки бяла главичка: косицата му е рядка, почти бяла, а личицето е старичко, мъдро.

Ако до нас пристъпи кокошка, котка, Коля дълго се вглежда в тях, после се извръща към мен и едва доловимо се усмихва — мен ме смущава тази усмивка — дали не чувствува братчето, че ми е досадно с него и ми се иска да избягам на улицата, като го оставя?

Дворът е малък, тесен и мръсен, от портата се нижат барачки, дърварници и складове, после завиват и свършват с банята. Покривите целите затрупани с парчета от лодки, цепеници, дъски, влажни трески — всичко това жителите са го събрали от Ока по време на ледохода и пълноводието. И целият двор е затрупан некрасиво с купчини дървета. Напоени с вода, те се изпаряват на слънцето и разнасят миризма на гнило.

До нас бе скотобойната за дребния добитък; почти всяка заран там мучаха телета, блееха овни, така силно миришеше на кръв, та понякога ми се струваше, че тази миризма се люшка из прашния въздух като прозрачночервена мрежа.

Когато мучаха животните — зашеметявани от ударите с опакото на брадвата между рогата, Коля примигваше и издуваше устни, като че искаше да повтори звука, но само издухваше въздух:

— Ффу…

Към обед дядо подаваше глава от прозореца, викаше:

— На обед!

Той сам хранеше детето, като го държеше на колене; сдъвче картоф, хляб и с кривия си пръст го пъхва в устицата на Коля, като измацва тънките му устни и острата брадичка. Като го похрани малко, дядо дигаше ризката на малкото, натискаше с пръсти издутото му коремче и гласно съобразяваше:

— Дали стига? Или още да му давам?

От тъмния ъгъл до вратата се раздаваше маминият глас:

— Нали виждате — той се протяга към хляба!

— Детето е глупаво! То не може да знае колко трябва да яде…

И отново пъхаше в устата на Коля сдъвкани залъци. Като гледах това хранене, мен ми ставаше до болка срамно, под гърлото ме душеше, гадеше ми се.

— Е, стига вече! — казваше най-после дядо. — Хайде, дай го на майка си.

Аз вземах Коля, той пъшкаше и се теглеше към масата. Насреща ми, като хъркаше, се надигаше мама, протягаше сухи ръце без месо по тях, дълга, тънка, като ела с окастрени клони.

Тя съвсем онемя, рядко ще каже дума с къкрещ глас; иначе цял ден лежи мълчаливо в ъгъла и умира. Че тя умираше — това аз, разбира се, чувствувах, знаех, а и дядо твърде често досадно говореше за смъртта, особено вечерно време, когато на двора тъмнееше и в прозореца влизаше топлата като овча кожа мазна миризма на гнило.

Дядовото легло беше в предния ъгъл, почти под иконите, той лягаше с глава към тях и прозорчето, лягаше и дълго мърмореше в тъмнината:

— Ето — дойде време да се умира. С какви очи ще застанем пред бога? Какво ще му кажем? Нали цял живот тичахме, нещо работихме… Докъде я докарахме?…

Аз спях между печката и прозореца, на пода, беше ми късо, краката си мушвах под печката, където хлебарките ги гъделичкаха. Този ъгъл ми достави немалко злоумишлени удоволствия — дядо, като готвеше, постоянно чупеше стъклото на прозореца с дръжката на куката за пещта и с ръжена. Беше смешно и чудно, че той, такъв умен, не се сещаше да скъси дръжката.

Веднъж, когато нещо му прекипя в гърнето, той се разбърза и така го дръпна, че счупи напречната рамка на прозореца, две стъкла, обърна гърнето и го строши. Това така огорчи старика, че той седна на пода и заплака:

— Господи, господи…

През деня, когато той излезе, аз взех ножа за хляб и скъсих дръжката с три четвърти, но дядо, като забеляза моята работа, почна да се кара:

— Дяволе проклети — с трион трябваше да го отрежеш, с трион! Тогава можеха да станат точилки, можеха да се продадат, дяволско семе!

Махайки с ръце, той избяга в коридора, а мама каза:

— Защо се захващаш.

Тя умря през август, в един неделен ден, по обед. Пастрокът току-що се беше завърнал от своето пътуване и отново служеше някъде, баба и Коля вече бяха отишли при него, в чиста квартирка близко до гарата, където след няколко дни щяха да пренесат и мама.

Сутринта преди да умре тя ми каза тихо, но с по-ясен и лек глас, отколкото друг път:

— Иди при Евгений Василиевич, кажи му, че го моля да дойде!

Понадигна се на леглото, опирайки се с ръка в стената, и седна, като добави:

— По-скоро тичай!

Стори ми се, че тя се усмихва и че нещо ново свети в очите й. Пастрокът беше на литургия, баба ме прати за тютюн при лавкаджийката-еврейка, готов тютюн нямаше, трябваше да чакам, докато лавкаджийката стрие тютюн, после да го занеса на баба.

Когато се върнах в къщи, мама седеше до масата, облечена бе в чиста лилава рокля, хубаво вчесана, сериозна както по-рано.

— По-добре ли ти стана? — попитах аз, като се уплаших, кой знае защо.

Тя каза, като ме гледаше страшно:

— Ела тук! Ти къде се шля, а?

Не успях да отговоря, и тя, като ме хвана за косата, взе в другата ръка дългия гъвкав нож, направен от трион, и силно ме удари няколко пъти с тъпото — ножът изпадна от ръката й.

— Дигни го! Дай…

Дигнах ножа и го хвърлих на масата, мама ме отблъсна; аз седнах на стъпалото на печката, като я следях изплашено.

Тя стана от стола, бавно отиде в своя ъгъл, легна на леглото и почна да изтрива с кърпа изпотеното си лице. Ръката й се движеше несигурно, два пъти падна покрай лицето на възглавницата, като прекара кърпата по нея.

— Дай ми вода…

Аз гребнах от ведрото с чаша, тя с мъка надигна глава, сръбна малко и отмести ръката ми със студена ръка, като въздъхна силно. После погледна в ъгъла към иконите, премести очи върху мен, шавна устни, като че се усмихваше, и бавно отпусна дълги ресници върху очите си. Лактите й плътно се долепиха до ребрата, а ръцете, слабо шавайки пръсти, пълзяха по гърдите, като отиваха към гърлото. По лицето й плуваше сянка, като потъваше дълбоко в него, опъваше жълтата кожа и изостряше носа. Устата се отвориха учудено, но дишане не се чуваше.

Стоях безкрайно дълго с чаша в ръка до леглото на мама, като гледах как застива и посивява лицето й.

Влезе дядо, аз му казах:

— Мама умря…

Той погледна към леглото.

— Защо лъжеш?

Отиде при печката и взе да вади баницата, като оглушително тряскаше капака и тавата. Аз го гледах, знаейки, че мама е умряла и очаквах кога ще го разбере.

Дойде пастрокът с платнено сако и бяла фуражка. Безшумно взе стол, понесе го към леглото на мама и изведнъж, като удари в пода, викна силно, като медна тръба:

— Та тя е умряла, гледайте…

Дядо изблещи очи, като полека отстъпваше от печката с капака в ръка и се препъваше като сляп.

Когато засипваха сандъка на мама със сухия пясък и баба като сляпа тръгна някъде посред гробовете, тя се блъсна в един кръст и си разби лицето. Язовият баща я отведе в стаята си и докато тя се измиваше, той тихо ми говореше утешителни думи:

— Ах, ти — не дай боже безсъница, какво, а? Такава е тази работа… Истина ли казвам, бабо? И на богатия, и на бедния — на всички пътят е към гробищата — така ли е, бабо?

Като погледна през прозореца, той бързо излезе, но тозчас се върна заедно с Вяхир, сияещ, весел.

— Гледай — каза той, като ми подаваше счупена шпора, — гледай какво нещо! Ние с Вяхир ти го подаряваме. Гледай — колелце, а? Сигур казак я е носил и изгубил… Исках да купя от Вяхир това нещо, давах му две копейки…

— Защо лъжеш? — тихо, но сърдито каза Вяхир, а Язовият баща, като скачаше пред мен, му смигаше и казваше:

— Вяхир, а? Сърдит! Е — не аз, той ти подарява това, той…

Баба се изми, уви със забрадката подпухналото си синьо лице и ме повика да си вървим — аз отказах, като знаех, че там, на помена, ще пият водка и навярно ще се скарат. Вуйчо Михаил още в черквата въздишаше, като казваше на Яков:

— Ще пийнем, днеска, а?

Вяхир се стараеше да ме разсмее: тури шпората на брадата си и въртеше с език колелцето, а Язовият баща нарочно силно се кикотеше и викаше:

— Гледай, гледай какво прави! — Но като видя, че всичко това не ме развеселява, той каза сериозно: — Е, стига, събуди се! Всички ще умрем, даже птицата умира. Знаеш ли какво: намислих да покрия гроба на майка ти с чим — искаш ли? Ето, още сега ще идем в полето — ти, Вяхир, аз; ще дойде и моят Санка; ще насечем чим и с него ще подредим гроба — по-хубаво от това няма!

Това ми хареса и ние тръгнахме към полето.

 

 

Няколко дена след погребението на майка ми дядо каза:

— Е, Лексей — ти не си медал и мястото ти не е на шията ми, ами вземи, та иди сред хората…

И отидох аз сред хората.