Максим Горки
Детство (11)

11

След тази история мама изведнъж се съвзе, изправи снага и стана господарка в къщата, а дядо стана незабележим, замислен, тих, сякаш не беше той.

Почти престана да излиза от къщи, все си седеше сам на тавана, четейки тайнствената книга „Записки на моя баща“. Тази книга той държеше в сандък под ключ и често виждах, че преди да я извади, си измива ръцете. Тя беше късичка, дебела, в червеникава кожена подвързия. На синкавия лист пред заглавието се мъдреше изкусен надпис с избеляло мастило. „На почтения Василий Каширин с благодарност за сърдечен спомен“. Подписана бе някаква странна фамилия а заврънкулката изобразяваше птица в полет. Като отваряше внимателно тежката корица на подвързията, дядо си слагаше очилата със сребърна рамка и вгледан в този надпис, дълго мърдаше нос, намествайки очилата. Неведнъж го питах: „Каква е тази книга?“ Той внушително отговаряше:

— Не ти трябва да знаеш. Потрай, като умра — ще ти я завещая. И енотовата шуба на теб ще завещая.

Той започна да говори с мама по-меко и по-малко; думите й слушаше внимателно, очите му проблясваха като на чичо Пьотр и той мърмореше, махайки с ръка!

— Добре, добре! Прави каквото искаш…

В неговите сандъци имаше множество чудновати премени: вълнени поли, атлазени елеци, копринени сарафани, везани със сребро, кокошници^[1], обнизани с бисери, имаше шапки и забрадки с ярки цветове, тежки мордовски мъниста, огърлици от цветни камъни. Той сграбчваше и носеше всичко това в стаята на мама, нареждаше го по столовете, по масите, мама се любуваше на накитите, а той казваше:

— Колко по-красиво и по-богато от днешното беше облеклото по наше време! Облеклото бе по-богато, а живеехме по-просто, по-сговорно. Минали времена, няма да се върнат! Хайде, премервай, кичи се…

Веднъж мама отиде за малко в съседната стая и се върна оттам облечена в син, везан със злато сарафан, с бисерна диадема. Като се поклони ниско на дядо, тя запита:

— Прилича ли ми, господин татко?

Дядо се изкашля, целият някак светна, обиколи я, като разперваше ръце и мърдаше пръсти и каза като насън:

— Ех, да имаше, Варвара, много пари и добри хора около тебе…

Сега мама заемаше двете стаи в предната половина на къщата. Тя често имаше гости, най-често братята Максимови: Пьотр, могъщ, силен, масивен мощен красавец офицер с голяма светла брада и сини очи, същият пред когото дядо ме би, задето наплюх стария господар; Евгений, също висок, тънкокрак, бледолик, с черна остра брадичка. Големите му очи приличаха на сливи, обличаше се в зеленикав мундир със златни копчета и златни вензели на тесните рамене. Той често и ловко тръсваше глава, като отмяташе от високото си гладко чело вълнистата, дълга коса, усмихваше се снизходително и всякога разказваше за нещо с глух глас, като започваше разговора с вметнати думи:

— Виждате ли, както ми се струва…

Мама го слушаше с присвити очи, усмихната и често го прекъсваше:

— Дете сте вие, Евгений Василиевич, извинете…

Офицерът, като се удряше с широка длан по коляното, викаше:

— Именно дете…

Шумно и весело минаха коледните празници, почти всяка вечер при мама имаше маскирани, самата тя се маскираше — всякога по-хубава от всички — и излизаше с гостите.

Всеки път, когато тя излизаше с пъстрата дружина гости през портата, къщата като че потъваше в земята, навсякъде ставаше тихо, тревожно-скучно. Като стара гъска плуваше по стаите баба и подреждаше всичко, дядо стоеше, притиснал гръб до топлите плочки на печката и говореше на себе си:

— Е, добре, хубаво… Ще видим каква ще я бъде.

След Коледа мама отведе мен и Саша, сина на вуйчо Михаил, на училище. Бащата на Саша се ожени, мащехата още от първия ден намрази завареника, почна да го бие и по бабино настояване дядо взе Саша при себе си. На училище ходихме само един месец и от всичко, което ми бе преподадено там, помня само, че на въпроса: „Как е фамилното ти име?“ — не може да се отговори само: „Пешков“ — а трябва да се каже: „Фамилното ми име е Пешков“.

А така също не можеш да кажеш на учителя:

„Ти, приятелю, не викай, не ме е страх от тебе…“

На мене училището още в самото начало не ми хареса, а братовчедът първите дни беше много доволен, бързо си намери другари. Но един път по време на урок заспа и изведнъж страшно се развика в съня си:

— Няма вече-е…

Разбуден, той поиска да излезе от класа, беше жестоко осмян за това и на другия ден, когато на път за училище се спуснахме в дола на Сенния площад, той спря и каза:

— Ти върви, а аз няма да ида! По-добре да се разхождам.

Приклекна, грижливо зарови чантата с книгите в снега и си тръгна. Беше ясен януарски ден, навсякъде блестеше сребърното слънце, аз много завиждах на братовчеда, но се насилих и отидох да се уча — не ми се искаше да огорчавам мама. Заровените Сашови книги, разбира се, изчезнаха и на другия ден той вече имаше законна причина да не отиде на училище, а на третия неговото поведение стана известно на дядо…

Изправиха ни на съд. В кухнята до масата седяха дядо, баба и мама и ни разпитваха. Помня как смешно отговаряше Саша на дядовите въпроси:

— Как така да не намираш училището?

Саша, като гледаше с кротки очи дядо право в лицето, отговаряше, без да бърза:

— Забравих къде е.

— Забрави ли?

— Да. Търсих, търсих…

— С Лексей да беше вървял, той го помни!

— Изгубих го.

— Лексей ли? — Да.

— Че как така?

Саша помисли и отговори с въздишка:

— Имаше виелица, нищо не се виждаше.

Всички се засмяха — времето беше тихо, ясно. Саша също се усмихна предпазливо, а дядо, ехидно озъбен, разпитваше:

— Да беше го хванал за ръка, за колана?

— Аз го бях хванал, но вятърът ме откъсна — обясни Саша.

Той говореше лениво, безнадеждно, беше ми неловко да слушам тази ненужна, нескопосана лъжа и много се учудвах на неговото упорство.

Набиха ни и ни наеха водач, бивш пожарникар, старец със строшена ръка — той беше длъжен да следи Саша да не се отбива от пътя към науката. Но и това не помогна: на другия ден, като стигна до дерето, братовчедът изведнъж се наведе, свали от крака си едната валенка и я захвърли, свали втората и я хвърли на друга страна, а сам по чорапи се спусна да бяга през площада. Старецът, охкайки, заситни да подбере валенките, а после, изплашен, ме поведе към дома.

Целия ден дядо, баба и майка ми скитаха из града, като търсеха беглеца и едва вечерта намериха Саша край манастира, в кръчмата на Чирков, гдето забавлявал публиката с танци. Доведоха го в къщи и даже не го биха, смутени от упоритото мълчание на момчето, а той лежеше на печката до мен, вирнал крака, шареше по тавана със стъпалата и говореше тихо:

— Мащехата не ме обича, баща ми също не ме обича, и дядо не ме обича — защо да живея при тях? Ще взема да попитам баба къде живеят разбойниците и ще избягам при тях — и тогава всички ще разберете… Хайде да бягаме заедно!

Не можех да избягам с него: ония дни аз си имах своя задача — решил бях да стана офицер с голяма, светла брада, а за това бе необходимо да се уча. Когато разказах този план на братовчед си, той помисли и се съгласи с мен:

— Това също е хубаво. Когато станеш офицер, аз вече ще бъда атаман и ти ще трябва да ме ловиш и някой някого ще убие или ще го хване в плен. Аз няма да те убивам.

— И аз няма.

Така приключихме въпроса.

Дойде баба, качи се на печката и като погледна към нас, почна да говори:

— Какво, мишленца? Ех, сирачета отритнати!

Като ни пожали, тя почна да ругае мащехата на Саша дебелата вуйна Надежда, дъщеря на кръчмар; после всички мащехи изобщо, пастроци и по тоя случай разказа една история за това, как мъдрият пустинник Йона, когато бил юноша, се съдил с мащеха си пред божи съд. Баща му, угличанин, рибар на Белоозеро:

Младата му жена го погубила:

напоила го със силна брага

и още с биле омайно.

И го заспал положила

в лодка дъбова, като в ковчег,

а сама взела гребло кленово,

насред езерото го закарала,

с нечестива мисъл на вещица,

над ония ми ти сини вирове.

Тамо се тя навела, поразклатила,

лодката надолу преобърнала.

Като котва мъжът й потънал,

а тя към брега бързо загребала,

доплувала, на земята се тръшнала

и лъжлива жалба занареждала.

Милостиви й хора повярвали,

с нея заедно горчиво заплакали

— Леле-варе, млада вдовице!

Голяма е женската ти неволя,

ала животът ни е в ръцете божии,

и смъртта бог ни я праща!

 

Само Йонушка, завареничето,

не повярвал в мащехини сълзи

и ръка й турил на сърцето,

и заговорил й с кротък глас:

 

— Ох ти, мащехо, съдба ти моя,

ох ти, нощна птицо, хитрушо,

аз ти на сълзите не вярвам;

знам, че ти мед на сърцето капе!

Дай да ни бог разсъди

и всички сили небесни.

нека вземе някой остър нож

да го подхвърли към небето чисто,

права ли си — мен ще убие,

прав ли съм — теб ще прониже.

Погледнала го мащехата му,

зъл огън й в очите пламнал,

здраво на нозе си застанала

и с Йона взела да се препира.

 

— Ах ти, твар неразумна,

недоносче такова подхвърлено,

откъде го това измисли?

И как можа да го издумаш?

Гледат ги хората, слушат ги,

виждат — има тук нещо нечисто,

оклюмали глави, замислили се,

помежду си нещо се сдумали.

Па излязъл стар един рибар,

поклонил се на всички страни,

казал какво са се надумали:

 

— Я ми дайте, хора милостиви,

в дясна ръка остър нож,

да го хвърля до самото небе,

да падне — виновния да накаже.

 

Дали на стареца в ръка остър нож,

хвърлил го над побелялата си глава,

като птица хвръкнал той в небесата,

стоят, чакат го, той не пада.

Гледат всички към сини висини,

шапките си свалили, вкупом стоят,

мълчат всички и нощта немее —

ала не пада ножът от висините!

Пламнала на езерото зора алена,

поруменяла мащехата, усмихнала се,

а той, поглеж, лети като лястовица —

и право в сърцето на мащехата.

 

Всички хора на колене паднали,

господу-богу се молили:

— Слава, боже, за твоята правда!

Старият рибар взел Йонушка

и в далечен го манастир отвел,

чак на светлата река Керженец,

близо до невидимия Китежград^[2]…

На другия ден се събудих целият в червени петна — заболях от едра шарка. Настаниха ме в задната таванска стая и аз дълго лежах там сляп, стегнат в широки бинтове през ръцете и краката, като преживях страшни кошмари — от един от тях едва не загинах. При мене влизаше само баба да ме храни с лъжичка като дете и да ми разказва безкрайни, всякога нови приказки. Една вечер, когато вече оздравявах и лежах отвързан — само пръстите ми бяха забинтовани като в ръкавички, за да не мога да си дращя лицето — баба, кой знае защо, закъсня да дойде в обикновеното време. Това ме разтревожи. И изведнъж я видях: тя лежеше по очи зад вратата, на прашния под на тавана, разперила ръце, а шията й беше прерязана наполовина като на чичо Пьотр. Откъм ъгъла, от прашния сумрак към нея се приближаваше голяма котка, жадно изблещила зелени очи.

Скочих от леглото, избих с крака и рамене двете рамки на прозореца и се метнах в снега на двора. Тази вечер мама имала гости, никой не чул как съм чупел стъклата и съм трошал черчеветата. Тъй съм полежал в снега доста време. Нищо не си счупих, само си навехнах едната ръка в рамото и силно се бях изпорязал на стъклата, но ми се схванаха краката и три месеца лежах, като съвсем не ги усещах. Лежах и слушах как все по-шумно живее къщата, как често там долу хлопат врати, как идват много хора.

По покрива шетаха тъжни фъртуни, зад вратите на тавана свиреше вятър, погребално пееше коминът, трепереха отдушниците в комините, денем грачеха врани, през тихите нощи откъм полето се дочуваше жалният вой на вълците — с тази музика растеше сърцето ми. После в прозореца плахо и тихо, но от ден на ден все по-приветливо започна да наднича плашливата пролет с лъчистото око на мартенското слънце, по покрива и на тавана замяукаха и закрещяха котки, пролетното шумолене проникваше през стените — чупеха се кристалните ледени висулки, смъкваше се от билото на къщата размекнатият сняг, а звънът на камбаните стана по-плътен, отколкото през зимата.

Идваше баба. Все по-често и по-силно думите й миришеха на водка. После тя почна да донася голям бял чайник, скриваше го под моя креват и казваше като подмигваше:

— Ти, ангелска душо, не казвай на оня таласъм, дядо ти!

— Защо пиеш?

— Млък! Ще пораснеш — ще разбереш…

Като си смукне от чучурчето на чайника и изтрие уста с ръкав, тя сладко се усмихва и пита:

— Та, господинчо мой, за какво разказвах аз вчера?

— За баща ми.

— Докъде бях стигнала?

Аз й припомнях и дълго течеше като поток нейната гладка реч.

Тя сама почна да ми разказва за баща ми. Дойде веднъж трезва, печална и уморена и каза:

— Сънувах баща ти, върви уж през полето с орехово бастунче в ръка, подсвирква си, а подире му тича шарено куче с изплезен език. Някак често почна да ми се присънва Максим Саватеич — изглежда, неспокойна е душицата му, неприютена.

Няколко вечери поред тя разказваше историята на моя баща, интересна, както всичките нейни истории. Баща ми бил син на войник, който достигнал до офицерски чин и бил изпратен в Сибир за жестоко отнасяне с подчинените си. Там, някъде в Сибир, се родил моят баща. Лошо живял той. Още от малък почнал да бяга от къщи. Веднъж дядо го търсил по гората с кучета, като заек; друг път, като го хванал, почнал така да го бие, че съседите отмъкнали детето и го скрили.

— Винаги ли бият малките? — питах аз, а баба спокойно отговаряше:

— Винаги.

Майката на баща ми умряла рано, а когато той навършил девет години, умрял и дядо. Баща ми го прибрал кръстникът му — столар, причислил го към еснафите в град Перм и почнал да го учи на своя занаят. Но баща ми избягал от него, водил слепи по панаирите, на шестнадесет години дошъл в Нижни и станал работник при доставчика-дърводелец по параходи Колчин. Двадесетгодишен, той бил вече добър мебелист, тапицер и декоратор. Работилницата, където работел, била до дядовите къщи, на Ковалиха.

— Стоборите ниски, а хората пъргави — казваше баба, като се подсмиваше. — Та, берем си ние с Варя малини в градината, изведнъж той, баща ти, хоп през стобора, чак се изплаших: върви между ябълките едър такъв, с бяла риза, с кадифени панталони, а бос, гологлав, на дългата коса — ремъче. Прескочил той да се сватосва! Аз го бях виждала и преди, минаваше покрай прозорците, като го видя — и си кажа: какво хубаво момче! Питам го аз, когато приближи: „Защо, момче, не ходиш по пътя?“ А той падна на колене. „Акулина, казва, Ивановна, ето ме тука целия, с цяла пълна душа, а ето и Варя; помогни ни, за бога, ние искаме да се оженим!“ Тук аз примрях и езикът ми се схвана. Гледам аз, а майка ти, мошеничката, се скрила зад ябълката, червена като малина, и му прави знаци, а очите й пълни със сълзи. „Ах, вие, казвам, да ви дявол вземе, че каква сте я намислили? С ума ли си ти, Варвара? А и ти, момче, казвам, помисли: за твойта уста лъжица ли е това?“ Дядо ти по онова време беше богат, децата му още неразделени, имаше четири къщи и пари, и на почит беше, малко преди това бяха му дали шапка с галуни и мундир за това, че девет години непрекъснато бе старейшина на еснафите — горд беше той тогава! Говоря им аз както трябва, а сама треперя от ужас, пък и жал ми бе за тях: и двамата посърнаха. Тук баща ти каза: „Аз знам, че Василий Василиев няма да ми даде с добро Варвара, затова ще я открадна, само че ти ни помогни“. Аз да помогна! Аз даже замахнах да го ударя, а той не се помръдна: „Ако искаш, казва, с камък ме удари, само помогни, все едно, няма да отстъпя!“ Тук и Варвара дойде при него, сложи ръка на рамото му и каза: „Ние, казва, отдавна се оженихме, още през май, трябва само да се венчеем.“ Аз тъй се и залюлях — господи!

Баба почна да се смее, като се тресеше с цялото си тяло, после смръкна енфие, изтри си сълзите и продължи, въздъхвайки с облекчение:

— Ти не можеш още да разбереш какво значи женитба и какво — венчавка, но голяма беда е невенчана мома да роди детето. Запомни това, та като пораснеш да не склоняваш момите на такива работи — ще бъде голям грях за теб, а момата ще бъде нещастна, пък и детето — незаконно помни, внимавай! Ти живей, като жалиш жените, обичай ги от сърце, а не за лудории, аз на добро те уча!

Тя се замисли, като се полюшваше на стола, после трепна и отново започна:

— Е, какво да правим сега? Ударих Максим по челото, дръпнах Варвара за косата, а той ми говори разумно: „С бой няма да оправиш работата!“ И тя също: „Вие, казва, първом помислете какво да правим, а боя — после!“ Питам го: „Пари имаш ли?“ — „Имах, казва, но купих с тях на Варвара пръстен.“ — „Колко имаше — три рубли ли?“ — „Не, казва, около сто рубли.“ По онова време парите бяха скъпи, а нещата — евтини, гледам ги, майка ти и баща ти, и си мисля — какви деца, какви са глупачета! Майка ти казва: „Аз съм скрила пръстена под пода, за да го не видите, можем да го продадем!“ Съвсем като деца! Така или иначе, уговорихме се да се венчеят след седмица, а с попа аз ще наредя работата. Пък аз — рева, сърцето ми трепери като лист, боя се от дядо ти, и за Варвара ме е страх. Е, работата се нареди!

Само че баща ти имаше неприятел, един от майсторите, лош човек, той отдавна се досетил за всичко и ни наблюдавал. Премених аз единствената си дъщеря с най-хубавото, което имах, изведох я през портата, а зад ъгъла чакаше тройка, тя се качи, Максим свирна — заминаха! Връщам се дома плачешком — изведнъж ме среща този човек и ми казва подлецът: „Аз, казва, съм добър, няма да се бъркам в съдбата на хората, само че за това, Акулина Ивановна, ми дай петдесет рубли!“ Пък аз нямах пари, не ги обичах, не ги събирах, и ето че сглупих и му казах: „Нямам пари и не мога да ти дам!“ — „Ти, казва, обещай!“ — „Как така ще ти обещая, а после отде ще ги взема?“ — „Е, казва, нима е мъчно да се открадне от богат мъж?“ Аз, глупачката, трябваше да поприказвам с него, да го възпра, а аз му плюх в мутрата и си отминах. Той изтича в двора преди мене и дигна шум!

Затворила очи, тя каза с усмивка:

— Даже и сега ми е страшно, като си спомням тези дръзки работи! Дядо ти изрева, от звяр по звяр — шега ли е това за него! Понякога гледаше Варвара и се хвалеше: на дворянин ще я дам, на господар! На ти сега дворянин, на ти господар! Пресветата Богородица знае по-добре от нас кого с какъв ще се събере! Мята се по двора дядо ти като подпален, извика Яков и Михаил, склониха този сипаничав майстор и Клим, файтонджията. Гледам — взел един топуз, гира с ремък, а Михаил грабнал пушката, имахме хубави, пъргави коне, лека бричка — е, мисля си, ще ги настигнат! И ето подучи ме Варвариният ангел-пазител, та взех нож и рязнах каишите на стръката, дано се скъсат по пътя! Така и станало: измъкнала се стръката по пътя, та едва не загинали дядо ти с Михаил и Клим, забавили се, а когато се оправили и пристигнали в черквата — Варвара и Максим стоят в преддверието венчани, слава тебе, господи!

Хвърлили се нашите да бият Максим, но той беше здрав, рядка сила имаше! Изхвърлил Михаил от преддверието, та му пребил ръката, Клим също ударил, а дядо ти с Яков и оня майстор се уплашили от него.

Той и в гнева си не губеше разсъдък. Казал на дядо ти: „Хвърли топуза, не посягай на мен, аз съм мирен човек, а каквото съм взел, то бог ми го е дал и никой не може да ми го отнеме, повече нищо не искам от теб.“ Оставили го, дядо ти седнал в бричката и викнал: „Прощавай, Варвара, не си ми дъщеря и не искам вече да те видя, ако щеш — живей, ако щеш — от глад умри.“ Върна се той — че бой, че псувни — аз само пъшкам и мълча: всичко ще мине, а станалото ще си остане! После той ме вика: „Е, Акулина, знай: нямаш вече дъщеря, помни го!“ А аз си мисля своето: приказвай си ти, червен дяволе, злобата е като лед — трае, додето настане топло.

Аз слушам внимателно, жадно. Някои неща в нейния разказ ме учудват. Дядо ми представяше мамината венчавка съвсем иначе: той бил против този брак и след венчавката не позволил на мама да идва в къщата му, но по неговия разказ тя се бе венчала не скришом от него, и той бе присъствувал в черквата. Мен не ми се иска да питам баба кой от тях казва истината, защото бабината история е по-хубава и повече ми харесва. Разказвайки, тя през всичкото време се люшка, като че плува с лодка. Ако говорим за нещо тъжно или страшно, тя се люлее по-силно, протегнала ръка напред, като че крепи нещо във въздуха. Тя често затваря очи и в бръчките на бузите й се крие сляпа, добра усмивка, а гъстите и вежди едва-едва потръпват. Понякога тази сляпа, всичко примиряваща доброта докосваше сърцето ми, а понякога много ми се искаше баба да каже някоя силна дума, да викне нещо.

— На първо време, две седмици, аз не знаех къде са Варвара и Максим, а после дотича от тях едно пъргаво момченце и ми каза. Чаках да дойде събота, та уж на вечерня отивам, и право при тях. Те живееха далече, на Суетинския склон, в една пристройчица, целият двор беше зает от работилници, мръсно, кално, шумно, а те — нищо, като че са котенца, весели и двамата, тананикат и играят. Донесох им каквото можах: чай, захар, булгури разни, сладко, брашно, сушени гъби, парици, не помня колко, поизмъкнах ги скришом от дядо ти — щом като не е за тебе, то може и да се открадне! Баща ти не иска да вземе нищо, обижда се. „Нима, казва, сме просяци?“ И Варвара, и тя върви по неговата гайда: „Ах, защо е всичко това, майко?“… Аз ги смъмрих: „Глупчо, казвам, какво съм ти аз? Аз съм ти на тебе от бога дадена майка, а на тебе, глупачко — кръвна! Нима, казвам, бива тъй да ме оскърбявате? Че когато се оскърбява майка на земята, на небето божията майка горчиво плаче!“ Е, тук Максим ме взе на ръце и ме понесе из стаята, носи и подскача — беше силен, мечокът! А Варка се надува момата, като паун, с мъжа си се хвали като с нова кукла, и все току върти очи и все някак важно приказва за домакинството, като истинска жена — да си умреш, като я гледаш! Пък такива питки с извара поднесе с чая, че и вълкът ще си строши зъбите, а изварата като трици се разсипва!

Така мина сума време, беше вече наближило и ти да се родиш, а дядо ти все мълчи — упорит, таласъмът! Аз се отбивах при тях скришом, а той знаел, ама се правеше, че не знае. На всички в къщи беше забранено да говорят за Варя и всички мълчаха, и аз мълчах, но си знам — не може бащиното сърце дълго да изтрае. И ето че дойде заветният час — нощ, виелица вие, като че мечки блъскат прозорците, комините свирят, като че всичките дяволи са се откъснали от веригите, лежим ние с дядо ти — не ни се спи, аз му казвам: лошо и на бедните в такава нощ, а още по-лошо за онзи, комуто е неспокойно сърцето! Изведнъж дядо ти запитва: „Как са те?“ — „Нищо, казвам, добре са.“ — „Аз, казва, за кого попитах?“ — „За Варвара, дъщеря ни, и за Максим, зетя.“ — „А как се сети, че за тях?“ — „Доста, казвам, старче, си се инатил, остави тази игра — кому е весело от нея??“ Той въздиша: „Ах, вие, казва, дяволи, сиви дяволи!“ После — разпитва: „Какво, казва, онзи голям глупак — за баща ти де — вярно ли, че е глупак?“ Аз казвам: „Глупак е, които не иска да работи, а живее на чужд гръб, ти погледни Яков и Михаил — не живеят ли те като глупци? Кой в къщата е работник, кой е печаловникът? Ти. Те много ли ти помагат?“ Тука той взе да ме гълчи — и луда съм била, и подла, и сводница, и вече не знам каква! Аз мълча. „Как може, казва, да те привлича човек, неизвестно откъде и неизвестно какъв?“ Аз си мълча, а когато той се умори, казах: „Иди да видиш как живеят, как хубаво си живеят.“ — „Много, казва, голяма чест ще им направя, нека те сами дойдат…“ Тук аз вече заплаках от радост, а той ми разплита плитките — обичаше да си играе с косите ми — и бърбори. „Не хленчи, глупачке, нима, казва, аз нямам сърце?“ Той по-рано беше много добър, нашият дядо, а откак реши, че няма по-умен от него, оттогава стана и зъл, и оглупя.

И ето дойдоха те, майка ти и баща ти, на свят ден, на сирната неделя, едри и двамата, гладки, чисти. Застана Максим пред стария — а старият му до раменете, — застана и каза: „Не мисли, за бога, Василий Василич, че съм дошъл при тебе за зестра, не, аз дойдох да почета бащата на моята жена.“ На стария това се хареса, засмя се: „Ах, ти, казва, върлино, разбойнико! Я, казва, стига глупости, живейте с мен!“ Максим се начумери: ужким де, както Варвара иска, а на мен ми е все едно! И веднага започнаха зъб за зъб — никак не се погаждаха! Смигам аз на баща ти и с крак го бутам под масата — не, той си знае неговото! Хубави очи имаше: весели, лъчисти, а веждите му — черни, като ги свие, очите се скрият, лицето му стане каменно, упорито и вече никого не слуша, само мен; аз го обичах къде повече, отколкото родните си деца, а той знаеше това и също ме обичаше! Притисне се до мене, прегърне ме или ме вземе на ръце, мъкне ме по стаята и говори: „Ти, казва, си ми истинска майка, като земята, аз тебе те обичам повече от Варвара!“ А майка ти по онова време беше весела и лудетина — хвърля се въз него, крещи: „Как можеш да говориш така, необуздана главо?“ И се забавляваме, играем тримата; хубаво живеехме, гълъбчето ми! Той и танцуваше тъй, както малцина, знаеше хубави песни — от слепите ги научил, а няма по-добри певци от слепите!

Настаниха се те с майка ти в пристройката в градината: там се роди и ти, точно, по обед — баща ти си иде да обядва, а ти насреща му. Ама че се радва, лудува, а майка ти — просто я измъчи — като че ли кой знае каква работа е раждането. Взе ме на гръб и ме понесе през двора към стария да му докладва, че още един внук му се е родил — старият почна дори да се смее: „Голям, казва, върколак си ти, Максиме!“

А вуйчовците ти не го обичаха — той не пиеше, имаше остър език и беше способен на всякакви хрумвания — горчиви му излязоха те! Веднъж през великите пости духна вятър и изведнъж цялата къща засвири, заеча страшно — всички изтръпнахме, що за напаст? Дядо ти съвсем се изплаши, заповяда навсякъде да запалим кандилата, тича, крещи: „Молебен трябва да се отслужи!“ И изведнъж всичко престана; още повече се изплашихме. Вуйчо ти Яков се сети: „Това, казва, навярно Максим го е направили!“ После той сам си каза, че е сложил на капандурата разни шишета — вятърът духа в гърлата им, а те бучат, всяко по своему. Дядо ти го заплаши: „Гледай, за тия шеги да не те върнат пак в Сибир, Максиме!“

Една година имаше голям студ и в града почнаха да навлизат вълци от полето; ту куче удушат, ту кон изплашат, разкъсаха пиян пазач — голяма суматоха настъпи. А баща ти вземе пушката, привърже ските и хайде нощем в полето — гледаш — вълк влачи или два. Одере кожата, изчисти главата, постави стъклени очи — хубаво излизаше! И ето че излязъл в коридора вуйчо ти Михаил по нужда, изведнъж — бяга назад, косата му щръкнала, очите ококорени, гърлото схванато — нищо не може да каже. Панталоните му се свлякоха, оплете се той в тях, падна, шепне — вълк! Всички грабнаха кой каквото успя, хвърлиха се в коридора със свещ — гледат, а от долапа наистина подал глава вълк! Бият го, стрелят го, а той — не шава. Повгледаха се — само кожа и празна глава, а предните крака заковани с гвоздеи за долапа! Дядо ти тогава много се разсърди на Максим. И Яков започна да се меси в тия шеги: направи Максим от картон глава, постави нос, очи, направи уста, налепи кълчища наместо коса, а после тръгнат с Яков по улицата и пъхат в прозорците тия страшни мутри — хората, разбира се, се плашат, крещят. А нощем се увиват в чаршафи и тръгнат, изплашили веднъж попа, той се хвърлил към поста, а часовият, също изплашен, почнал да вика: „Караул!“ Много такива ги вършеха те и никак не можахме да ги отучим; и аз им казвах — откажете се, и Варя също — не, не се отказват, Максим се смее: много е, казва, забавно да гледаш как хората за нищо и никаква работа бягат презглава от страх! Иди, та му разправяй…

И това едва не му докара гибелта: вуйчо ти Михаил е също като дядо ти — обидчив, злопаметен и замислил той да погуби баща ти. Идели те в началото на зимата от гости четирима: Максим, вуйчовците ти и един дякон — него после го разпопиха, защото би до смърт един файтонджия. Вървели по Ямска улица и подмамили Максим на Дюков яз, уж да се попързалят по леда, както децата се пързалят, подмамили го и го бутнали в процепа — аз съм ти разказвала за това…

— Защо вуйчовците са злобни?

— Те не са злобни — спокойно казва баба, като смръква емфие. — Те са просто глупави! Мишка е хитър, но глупав, а Яков — средна хубост, чудат мъж… Блъснали го във водата, той изскочил, хванал се за края на процепа, а те почват да го удрят по ръцете, всичките му пръсти смазали с токовете на обущата си. За негово щастие той бил трезвен, а те пияни, той с божия помощ някак се изпънал под леда, държи лицето си нагоре в процепа, диша, а те не могли да го достигнат, хвърляли някое време по главата му лед и заминали, демек — сам ще потъне! А той излязъл и бегом в полицейския участък — близкия, ти го знаеш, на площада. Приставът познаваше и него, и цялото ни семейство, пита го: как се случи това?

Баба се кръсти и благодарно говори:

— Успокой, господи, Максима Саватеича при твоите праведници, заслужава го! Той скрил от полицията работата. Аз, казва, сам, като бях пиян, се залутах на яза и паднах в процепа. Приставът казва — не е вярно, ти не пиеш! Много ли, малко ли, разтрили го те в полицията с водка, облекли го в сухо, увили го в кожух и го докараха в къщи, с него и самият пристав и други двама. А Яшка и Мишка още не бяха се върнали в къщи, скитат по кръчмите, славят баща и майка. Гледаме ние с майка ти Максим и не можем да го познаем, червен целият, пръстите му смазани, кръв тече, на слепите очи като да има сняг, а не се топи — косата му беше побеляла.

— Варвара пищи: „Какво направиха с теб?“ Приставът се присламчва към всички, подпитва, а сърцето ми усеща — ох, не е добра работата! Аз пратих Варя при пристава, а сама тихо, питам Максим — какво се случи? „Пресрещнете първа, шепне той, Яков и Михаил, научете ги да кажат, че са се разделили с мен на Ямска улица, самите те тръгнали по Покровска, а аз уж съм свърнал в Предачна уличка! Да не объркате, защото ще загазим от полицията!“ Аз — при стария: „Иди залъгвай пристава, а аз ще чакам на портата синовете“ — и му разказах какво зло ни е сполетяло. Облича се той, трепери, мърмори: „Знаех си аз, очаквах такова нещо!“ Лъже, нищо не е знаел! Е, срещам аз децата с плесници по мутрите — Мишка от страх веднага изтрезня, а Яшенка, милият, нищо не разбира, но бъбре: „Аз нищо не знам, всичко това Михаил го направи, той е по-голям!“ Успокоихме ние пристава как да е — добър господин беше той! „Ох, казва, слушайте, ако се случи у вас нещо лошо, ще знам кой е виновен!“ Каза това и си отиде. А старият се приближи до Максим и каза: „Е, благодаря ти, друг на твое, място не би постъпил така, разбирам аз! И на тебе, дъще, благодаря, дето доведе добър човек в бащиния си дом!“ Той, старият, когато искаше, хубаво говореше, подире от глупост взе да си заключва сърцето. Останахме трима, Максим заплака и като че взе да бълнува: „Защо направиха това, какво лошо им сторих? Мамо — защо?“ Той не ми викаше майко, а мамо, като малко дете, а и по характер беше същинско дете. „Защо?“ — пита. Аз плача, какво друго ми остана? Нали са ми деца, жал ми е за тях! Майка ти си изпокъса всичките копчета от блузата, седи разрошена като след бой, реве: „Да се махнем, Максиме! Братята ми са ни врагове, боя се от тях, да се махнем!“ Аз й викнах: „Не хвърляй съчки в огъня, и без това на горяло мирише!“ Тогава дядо ти прати ония глупци да искат прошка, скочи тя, фрас Мишка по бузата — на̀ ти прошка! А баща ти се оплаква: „Защо сторихте това, братя? Ами вие без ръце щяхте да ме оставите, а какъв работник ще бъда без ръце?“ Е, помириха се как да е. Боледува баща ти, седем недели лежа и няма-няма, па каже: „Ех, мамо, хайде ела с нас в друг град — тежко е тука!“ Скоро му се случи да замине за Астрахан: там през лятото чакали царя, а на баща ти поръчаха да строи триумфална врата. Отпътуваха с първия параход. Като с душата си се разделих аз с тях, той също беше печален и все ме предумваше — да замина и аз за Астрахан. А Варвара се радваше, даже не искаше да скрива радостта си, безсрамницата… Така и заминаха…

Тя отпи глътка водка, смръкна енфие и каза, като гледаше замислено през прозореца сивосиньото небе:

— Да, не бяхме една кръв ние с баща ти, а по душа — еднакви…

Понякога, по време на разказа й, влизаше дядо, повдигаше нагоре лицето си на порче, миришеше с острия си нос въздуха, подозрително поглеждаше баба, слушаше нейния разказ и мърмореше:

— Лъжй, лъжй…

Неочаквано запитваше:

— Лексей, пи ли тя тука водка?

— Не.

— Лъжеш, по очите ти познавам.

И нерешително излизаше. Баба, като подмигваше след него, казваше някоя поговорка:

— Махни се, Авдей, конете да плашиш недей!

Веднъж, застанал сред стаята, загледан в пода, той тихичко попита:

— Майко?

— Е?

— Ти виждаш ли как вървят работите, а?

— Виждам.

— Какво мислиш?

— Съдба, старче! Помниш ли как все приказваше, че на дворянин ще я дадеш?

— Да.

— На̀ ти го сега.

— Голтак.

— Е, това си е нейна работа!

Дядо излезе. Подуших нещо недобро и попитах баба:

— За какво говорихте?

— Ти все да знаеш — сърдито отвърна тя, като ми разтриваше краката. — От малък всичко ще научиш, после няма да има за какво и да питаш… — И се засмя, като клатеше глава.

— Ах, дядо, дядо, малка прашинка в очите божи! Льонка, ти само мълчи за това — съвсем се разори вече дядо ти! Даде на един господар много пари — хиляди, а господарят пропаднал…

Като се усмихна, тя се замисли, дълго седя мълчаливо, и голямото й лице се намръщи, стана печално, потъмня.

— За какво мислиш?

— Ами мисля какво да ти разкажа! — трепна тя. Е, за Евстигней — искаш ли! Та ето:

Евстигней-псалт решил,

че по ум — той над всички бил,

над попове, боляри

и над песове стари!

Като пуяк ходи, такъв един,

а се мисли за райска птица Сирин;

учи всички — съседа, съседката,

туй било инак, онуй пък — не така.

Ниска му черквата — ужасна!

Улицата погледне — тясна!

Ябълката румена — червива!

Слънчице грейнало — не бива!

Каквото и да покажат на Евстигнея

Той —

баба надува бузи, изблещва очи, доброто й лице става глупаво и смешно, тя говори с ленив глас:

— Туй нещо и аз го умея,

даже го по-добре правя,

ала време не ми остава.

Като помълчи, усмихвайки се, тя тихичко продължава:

И ето една нощ дяволите чукат:

— Не ти, псалте, харесвало тука?

Хайде ела в нашия ад,

хубаво въглените горят!

Не успял той шапката си да сложи,

повлекли го дяволите безбожни,

защипали го, завили,

двама се на гърба му качили,

пъхнали го в адската клада.

— Харесва ли ти, Евстигнейчо, в ада?

Пържи се псалтът, взира се,

на колене и длани подпира се,

уста нацупил, казва с досада:

— Абе — много ви е задушен ада!

Като свърши баснята с ленив, мазен глас, тя си променя лицето, смее се тихичко и ми пояснява:

— Не се предал Евстигней, яко стои на своето, упорит като нашия дядо! Хайде спи, време е…

Мама, идваше на тавана рядко, не оставаше дълго при мен, говореше бързо. Тя ставаше все по-красива, все по-хубаво се обличаше, но и в нея, както и в баба, аз чувствувах нещо ново, което криеха от мене, чувствувах и се досещах.

Все по-малко ме занимаваха бабините приказки и даже това, което разказваше за баща ми, не успокояваше смътната, но нарастваща с всеки ден тревога.

— Защо се безпокои душата на баща ми? — питах аз баба.

— Че отде ще знам — казваше тя, затваряйки очи. — Това е божа работа, небесна, непонятна нам…

Нощем, гледайки безсънно през сините прозорци как бавно плуват звездите по небето, аз измислях какви ли не скръбни истории. Главно място в тях заемаше баща ми, той всякога вървеше някъде сам, с бастун в ръка, и рунтаво куче след него…