Бети Нийлс
Необичайно предложение (9)

Девета глава

Напълно забравила за шунката, която щеше да купува, Виниша се върна с автобуса за Хампстед. Отиде в градината и седна, за да размисли. Чудеше се доколко Анита се бе обвързала. Дали срещата не е била случайна? Не, реши тя. Спомни си, че бе виждала мъжа и преди, на парти в Делфт. Виниша бе поседяла с тях само няколко минути. Сигурно бяха около десетина момичета и млади мъже. Тъй като не искаше Анита да помисли, че следи приятелите й, тя само ги бе поздравила и се бе оттеглила. Но беше сигурна, че го е видяла там. А защо сега бе в Лондон? Явно беше последвал Анита, което означаваше, че връзката им не е само флирт.

Тя чу приближаваща кола и когато влезе в къщата, долови гласа на Анита. Тръгна по стълбите към стаята на момичето. Трябваше да поговорят и то веднага. Виниша почука и влезе. Анита се обърна, за да я погледне, а на лицето й бяха изписани непоколебимост и уплаха.

— Ако кажеш на Дуерт, ще умра — обяви с яростен глас. — Ще се самоубия.

— Как мога да му кажа, след като почти нищо не знам? — спокойно попита младата жена. — Но мисля, че трябва да ми кажеш, скъпа. Ще го направиш ли?

Анита драматично разтвори ръце.

— Влюбена съм. И не като теб, уравновесено и разумно, а вълнуващо и…

— По-забавно сигурно, защото е тайно?

— Ами да. Нали не знаеше? И никога не си предполагала?

Виниша седна на леглото.

— Мисля, че се досещах… Ти изведнъж толкова се въодушеви от работата си в болницата и аз се чудех защо, но се надявах да ми кажеш. И после те видях в Делфт, нали?

— Да. О, но ние от векове се срещаме, откакто се върнах от Париж.

— Въобще била ли си с приятелките, с които казваше, че се срещаш?

Анита я погледна сконфузено.

— Не, разбира се.

— А сега ми обясни защо да не казвам на Дуерт. Той ти е настойник за още няколко седмици.

Анита избухна в сълзи.

— Ще се самоубия, ако го направиш. Той е толкова мил, от години се грижи за мен и сигурно обърках живота му. Стриктен е, но само защото е твърде възрастен, за да разбере какво значи да си влюбен. Защото дори с теб е такъв — толкова невъзмутим, но може би това ти харесва. — Тя се хвърли на врата на Виниша. — Скъпа Виниша, моля те, не му казвай. Ти си толкова мила и добра, не разбираш ли? Искам да ме запомни като мило, добре възпитано момиче. — Тя я погледна с вид на нещастно дете. — Не зная дали ти е казвал, но невинаги бях добра в училището в Швейцария. Обичах да излизам с момчета, а веднъж щях да избягам, но ме хванаха, а Дуерт бе толкова вбесен. Обещах, че повече никога няма да се държа лошо…

— И наруши обещанието си.

Анита отново избухна в сълзи.

— Виниша, скъпа Виниша, ако ти обещая от цялата си душа, че повече няма да виждам Ян, ще ми дадеш ли дума, че няма да кажеш на Дуерт? Ще бъда много добра. Наистина. Ще идвам навсякъде с теб, а когато се върнем в Делфт, няма да се отделяш от мен. Докато си отида остават само няколко седмици. Освен това ще бъдем заети да се подготвим за моето парти. — Тя отново се разплака. — Ако Дуерт научи, няма да ми разреши да празнувам рождения си ден. Не мога да стана на осемнайсет, без да го отпразнувам.

Виниша си спомни как, когато навършваше осемнайсет години, празнуваха с баба й с малка сладоледена торта и бутилка шери. Неволно въздъхна и каза: — Ако твърдо ми обещаеш повече да не виждаш този… Ян и да се държиш така, че Дуерт да не бъде недоволен, тогава ти давам думата си, че никога няма да му кажа.

Анита обви ръце около врата й.

— Скъпа, мила Виниша, обещавам ти. Ще бъда добра и ще се старая Дуерт да е винаги доволен от мен — Тя замълча. — Но мога ли да пиша на Ян, че повече няма да се виждаме и че не трябва да ми пише или да ми се обажда по телефона? — Когато видя, че Виниша се колебае добави. — Ще ти покажа писмото.

— Много добре. Напиши го веднага. После изтрий сълзите. Дуерт е проницателен. И ела долу за чая.

Младата жена се качи в стаята си и седна пред огледалото, взирайки се в лицето си. Идеше й хубаво да поплаче и тя, дори нещо повече: искаше да се хвърли в прегръдките на Дуерт и да му разкаже всичко, вместо да стои със спокойно, нормално лице, както той очакваше от нея прибирайки се вкъщи.

Тъй като бе доста бледа, си сложи малко руж на лицето. Така е по-добре, реши тя.

По-късно Анита слезе и докато пиеха чай, подаде на Виниша писмото, което бе написала. Беше образец на коректност и Виниша й го върна, като кимна доволно.

— Ще го пусна след чая — каза момичето с нужната доза тъга.

Дуерт се върна около шест часа и изглеждаше отчайващо уморен.

— Тежък ли ти беше денят? — попита Виниша, докато той прекосяваше хола.

— Не беше толкова лош, колкото горещ и дълъг. Последният случай ми отне пет часа.

— Успя ли?

— Да. — Той й се усмихна. — Забравих, че те интересува. Анита мрази всичко, свързано с хирургията, или мразеше. Но откакто си тук, поне проявява интерес към децата, което е твой принос. — Той тръгна към стълбите. — Само десет минути. Бих пийнал едно питие, когато сляза.

Тя му наля уиски и седна до отворения прозорец. Чувстваше се нервна, макар да си казваше, че няма за какво да се притеснява. Анита беше обещала, а Дуерт нямаше никога да научи. И все пак не искаше да го мами. Тя стана и прекоси стаята, взря се във великолепното стенно огледало. Изглеждаше както винаги. Трябва да внимава да не се изчервява.

Усети, че той стои зад нея, наблюдавайки я в огледалото с такъв втренчен и замислен поглед, та усети как страните й пламват. Изучавайки лицето й, Дуерт се чудеше защо тя изглежда гузна и защо й е потрябвало да си слага руж. Попита я нежно:

— Какво не е наред, Виниша?

Гласът й прозвуча като развълнувано писукане:

— Всичко е наред. — Успя да се засмее. — Питието ти е готово. На масата е, до стола ти.

— Благодаря, Виниша.

Той се наведе и я целуна, а тя каза с изтънял глас:

— Защо го направи? Нямаше нужда — Анита не е тук…

— Човек трябва да поддържа отношенията си с другия! — каза нежно и се запъти да седне, но спря. — Няма ли да пийнеш нещо? — И когато тя кимна, наля й шери и й го занесе. — След тежък ден действа много отпускащо — каза той и отново я целуна точно когато влезе Анита.

Тя приближи с танцова стъпка и прегърна Дуерт.

— Сигурно е прекрасно да се прибереш вкъщи при мила малка съпруга като Виниша — обяви тя. — Колко жалко, че не си по-често вкъщи.

— Така е — съгласи се той унило. — Но за утре съм си дал почивка. Купих билети за „Фантома в операта“ и мисля, че преди това можем да вечеряме навън. — Той говореше на Анита, но гледаше Виниша.

— Дуерт, ще бъде чудесно — отвърна младата жена. — Ще си дойдеш ли рано за чая?

— Да, мисля, че да. Двете тук ли ще бъдете?

— Да, разбира се. Ще прекараме спокоен ден и един-два часа на басейна. — Тя погледна Анита. — Нали, скъпа?

— Да, там ще си направим и пикник със сандвичи. Нали може? Госпожа Тод ще ни направи сандвичи. Дуерт, не можеш ли да си дойдеш за обяд?

Той поклати глава.

— Не. До един часа имам свободен прием, но ще успея да се върна следобед.

Вечерта мина без никакъв инцидент. И ако Дуерт беше изненадан от почти трескавия начин, по който Виниша поддържаше баналния разговор и от нещастния й вид, когато смяташе, че не е наблюдавана, той не каза нищо.

На следващия ден Дуерт им обясни, че това е прощална вечер в Лондон.

— Поне засега, въпреки че смея да кажа, ние пак ще празнуваме, преди да заминеш.

Виниша не знаеше къде ще вечерят, но виждайки, че Тод е приготвил официалното вечерно облекло на професора, тя прерови гардероба си и се спря на рокля от тафта с дълги ръкави, с цвета на очите й, с разкроена пола и с набран шифонов корсаж. Разбра, че е направила добър избор, когато видя одобрението в очите на Дуерт и изяде с апетит пушената си сьомга с бяло вино в най-скъпия ресторант в Лондон…

Стигнаха в театъра само минути преди началото и тя седя като омагьосана на стола си до края на вечерта. Виниша забрави Анита, забрави дори Дуерт. Погледът й бе прикован към сцената, без да съзнава, че вниманието на професора бе изцяло насочено към лицето й.

Изтече още една седмица и те се върнаха в Делфт, където Дуерт бе веднага погълнат от работата в болницата и от консултациите. Виниша и Анита бяха оставени сами да правят планове за рождения ден. Дуерт им бе казал да го организират както искат. Те разпратиха покани на всички приятели на Анита, както и на техни по-стари познати. Тъй като почти всички бяха приели да дойдат, можеха да преминат към реализирането на плановете си. Предложиха на Трус храната да бъде доставена от ресторант, но тя настоя да направи поне тортата. В градината, близо до гостната, щеше да бъде разпъната увеселителна шатра, а по идея на Анита, музика щеше да има на две места — на едното за по-улегналите гости, а на другото — по неин избор. Тя подбра и менюто, тъй като бе неин празник и след това убеди Виниша да отидат до Хага, за да си изберат дрехи за този важен случай.

В деня на партито Виниша стана рано. Доставчиците на храна щяха да дойдат след закуска, а Виниша и Трус трябваше да решат какво ще се яде. Дуерт, който закусваше с нея, смяташе, че няма да се върне преди чая. Това щеше да улесни Трус, тъй като Анита и Виниша можеха да хапнат следобед нещо леко.

— Но нали ще си дойдеш за чая? — попита младата жена.

Той вдигна поглед от писмото, което четеше.

— О, да. Изглежда, много добре си организирала всичко. Уморена ли си?

— Аз? Ни най-малко. — Очите й потърсиха погледа му. — Дуерт, после може ли да поговорим?

— Когато Анита замине — да, разбира се. — Той се усмихна и сърцето й трепна. — Ние толкова рядко разговаряме. А има толкова много неща, които искам да споделя с теб.

Той се изправи и събра писмата си, готов да тръгне. Спря до стола й, наведе се и я целуна. За момент тя си помисли, че ще й каже още нещо, но той излезе, без да продума.

Когато Дуерт се прибра, Анита отвори подаръците си. Възхити се от перлената огърлица, която й бяха избрали и веднага я сложи. Изтича, за да се види в огледалото.

— Красива е. Тази вечер ще бъдеш ли с перлите си, Виниша?

— О, да. — Тя не обясни, че освен тях нямаше какво друго да сложи на новия си тоалет.

Доста преди да са дошли първите гости, младата жена слезе по стълбите и придружавана от Дигби, обиколи къщата, за да се убеди, че всичко е наред. Надяваше се, че е подготвила нещата както трябва. Това бе първото голямо събиране, което организираше, и искаше Дуерт да е доволен. Той незабелязано я бе последвал и когато й проговори, тя подскочи.

— Всичко изглежда чудесно, Виниша. Притежаваш скрита дарба, за която въобще не съм подозирал. — Той хвана ръцете й и широко ги разтвори. — Това е невероятно подходяща рокля. Надявам се, че си убедила и Анита да купи нещо също толкова очарователно.

Тя се изчерви, но отговори спокойно:

— Е, беше малко трудно — отначало сърцето й бе грабнато от много тясна черна сатенена рокля, но мисля, че ще одобриш избора й. Ето я.

Анита изглеждаше чудесно. Роклята й подхождаше и момичето щеше да разбие много сърца с красотата си.

— Ще завладееш Америка с гръм и трясък — увери я Дуерт. — И непременно ще бъдеш красавицата на своя бал.

— Нали изглеждам добре? — каза Анита самодоволно. — А Виниша? Не мислиш ли, че тя също изглежда добре?

— Много добре. Чувам вече първите гости…

Още от самото начало бе ясно, че празненството щеше да има голям успех.

Валсът, който звучеше, свърши. Виниша стоеше до отворения френски прозорец на гостната и разговаряше с колега на Дуерт. Градината беше накичена с разноцветни лампички и тя им се любуваше, слушайки с половин ухо мнението на събеседника си за политиката на страната. Но внезапно се вцепени. В края на алеите, водещи извън къщата, имаше малък фонтан с орнаменти, до който стояха двама души — Анита и, ако не грешеше, онзи мъж Ян.

Виниша нетърпеливо постави ръката си върху рамото на своя събеседник.

— Извинете, но трябва веднага да изляза.

Тя му се усмихна и той потупа ръката й.

— Мила госпожо, направили сте чудеса тази вечер. Мога всичко да ви простя.

Тя забърза към пътеката и Дуерт, който я наблюдаваше от другия край на стаята, без да губи време се извини на своя братовчед, с когото разговаряше и приближи до прозореца.

— Стори ми се, че видях съпругата ми при вас — каза той. — Исках нещо да й кажа. Нали знаете…

— Очарователно момиче. Дуерт, вие сте щастлив мъж. Да, беше с мен, но каза, че има нещо важно, което трябва да види. — Той кимна към градината. — Мисля, че отиде към фонтана.

— Благодаря. Ще се опитам да я намеря.

Професорът излезе и пое по пътеката. Спря, щом видя тримата край фонтана. В градината бе доста тихо и много лесно можеше да се чуе какво говорят. Анита стоеше малко настрани. До него достигна гласът на Виниша.

— Ти ми обеща — каза тя, а гласът й бе малко писклив от страх, или от емоции. — Какво ще каже професорът, ако открие, че…

— Бих казал доста неща — рече Дуерт с кадифен глас.

Виниша се обърна, за да го погледне, но Анита избърза:

— Дуерт! Слава Богу, че дойде. — Тя изтича и го хвана за ръката. — Опитвах се да спра Виниша, наистина. Не исках да ги откриеш. Казвах й, че ще побеснееш. И вината е отчасти на Ян, че дойде тук, след като й обеща да не идва. Те се виждат от седмици, дори в Лондон. — Тя изхлипа. — Толкова ви обичам и двамата. Трябва да й простиш. Сигурна съм, че е само увлечение…

Той й подаде кърпичката си.

— Избърши си очите, Анита, и иди се погрижи за гостите си. Ти също, Виниша. — Гласът му бе спокоен, но никой не се заблуди.

Анита изтича напред, без да поглежда към Виниша, а тя, след безплоден опит да говори с него, се обърна и тръгна към къщата. По-късно, когато всички гости си отидат, тя ще му обясни…

Остатъкът от вечерта мина за нея като в мъгла — шумотевица, музика, хора, които говореха и се смееха… Тортата бе нарязана и речите — казани. Тя слушаше Дуерт, който сподели, че Анита ще му липсва, защото е била за него като дъщеря и че е горд с нея. Тогава си спомни, че обеща на Анита никога да не казва на Дуерт за Ян. Но момичето бе нарушило своето обещание и даже по-лошо — създало бе у професора съвсем погрешна представа. Явно, виждайки Дуерт, Анита бе казала първото хрумнало й нещо. Младата жена се молеше в себе си вечерта да свърши по-бързо, за да обясни всичко на Дуерт.

Виниша, разбира се, въобще не успя да говори с Анита. Те стояха една до друга, докато тортата бе нарязана, но Анита избягваше погледа на младата жена. Въпреки че Дуерт се държеше естествено, усмихвайки се и говорейки, очите му приличаха на тъмен гранит.

Когато и последният гост си отиде, Анита изтича в стаята си, без да каже и дума. Виниша, събрала кураж, се обърна към Дуерт:

— Може ли да поговорим?

— Не е ли доста късно, Виниша? Утре няма да съм вкъщи. Трябва да отида до Грьонинген. — Усмихна й се иронично. — Трябва да те поздравя за успешното парти. Не искам да те задържам, сигурно си изморена.

Тя погледна изпитателно каменното му лице — сега трябваше да се подчини. Моментът не бе подходящ за разкриване на истината. Виниша му пожела лека нощ и пое към стаята си. Но по внезапен импулс се отправи към стаята на Анита. Никой не отговори на почукването й, а вратата беше заключена.

Момичето не слезе за закуска.

— Тихо ще е без госпожица Анита — отбеляза Трус. — Нали утре си тръгва? Бих казала, че я очаква доста различен живот от досегашния. Да пратя ли горе някое от момичетата да я събуди, госпожо?

— Оставете, я да поспи, Трус. Отиваме с Дигби в градината.

Тя седеше на малко грубо столче в края на двора, когато Анита се присъедини към нея. Виниша й пожела добро утро и я попита дали иска да закуси. Момичето поклати глава.

— Толкова съжалявам за снощи. Наистина. Исках да удържа на думата си, но Ян реши, че ще бъде много забавно да се срещнем тайно под носа на Дуерт и точно в разгара на моя празник. Но когато го видях да стои там, си изгубих ума. Знаеш, искам Дуерт да ме запомни такава, каквато мисли, че съм. Толкова ще се ядоса, ако разбере, че съм… вършила глупости, а и той не харесва Ян. Всъщност преди години, той ми забрани да го виждам, когато бях още в училището. Но щом отново го срещнах в Париж… — Тя погледна Виниша, която не продумваше. — Утре заминавам — каза с треперещ глас — и тогава можеш да му обясниш.

— Не мога. Обещах нищо да не му казвам, или и това си забравила?

— Ти си ядосана. — Гласът на Анита бе задавен от сълзи. — И то точно когато си тръгвам оттук, а надали ще се видим отново.

— Само за няколко часа може да се прелети през Атлантика. Абсолютно съм сигурна, че ще ни посещаваш.

— Да. Е, не мисля, че Дуерт наистина има нещо против теб и Ян. Все пак той трябва да знае, че го обичаш. Нали го обичаш? — За момент гласът й прозвуча разтревожено.

— Като се вземе и това предвид — каза Виниша горчиво, — всичко изглежда много по-зле. А какво стана с Ян? Ти, разбира се, си му позвънила.

— Да, така е. Просто за да му кажа довиждане. Той е забавен. — Тя нервно се засмя. — Попитах го какво му е казал Дуерт, а той отговори, че не иска да говори за това. Виниша, нали докато аз си тръгна, няма нищо да му кажеш, а след това — само ако наистина се налага?

— Ще спазя обещанието си — каза младата жена и си помисли колко превзето прозвуча.

— Знаех си, че ще ме разбереш. Обожавам Дуерт. Той е стар и никак не е забавен, но виждаш, че ми е като баща. Сигурна съм, че в действителност не е приел сериозно думите ми за теб и Ян.

— Но той няма какво да приема. Не съм разменила и десетина думи с този мъж.

— Ами тогава няма за какво да се тревожиш, нали така?

Виниша видя, че разговорът е безсмислен. Тя се изправи.

— Трус сигурно е направила кафе — каза безизразно.

Дуерт се върна дълго след като те вече си бяха легнали. Младата жена, която лежеше будна, чу тихите му стъпки. Сутринта щяха да откарат Анита до летището и да я изпратят до самолета. Дори да искаше да му каже всичко, нямаше да има никаква възможност.

На другата сутрин никой не би допуснал, че нещо не е наред. Анита говореше, без да спира. Само от време на време, когато разговорът секваше, тя поглеждаше тревожно към Виниша и се впускаше да бърбори още. Колкото до Дуерт, той седеше спокоен зад волана, шегуваше се с Анита и бе студено учтив с Виниша. И дума не се спомена за инцидента при фонтана, а и защо трябваше, помисли си тя, седнала отзад в колата с Дигби. Що се отнася до Дуерт, той нямаше какво да каже на Анита за това. Младата жена бе обхваната от доста мрачни мисли за девойката, но бързо ги прогони. Злината бе сторена.

Те изчакаха, докато самолетът излетя. Виниша издържа сбогуването, надявайки се до последната минута, че Анита ще си признае. Но тя не го направи и сега младата жена седеше в колата до Дуерт, прощавайки се с тази надежда.

Изминаха няколко километра в мълчание, когато Виниша каза спокойно:

— Дуерт, бих искала да поговорим, щом се върнем.

— О, да. Имаш планове за бъдещето… Страхувам се, че трябва веднага да тръгна за Лайден, но ще се върна за вечеря. Може би след това.

И това бе всичко, което си казаха.

Тя нямаше никакви планове, но явно от нея се очакваше да има такива. Може би трябваше да замине. Да преминат през период на охлаждане на отношенията и едва след това разумно да разговарят. Те учтиво се разделиха в хола. Той излезе, а тя хапна няколко залъка от обяда и отиде с Дигби в градината.

Виниша обичаше градината и къщата, а също и дома в Хампстед, но без Дуерт те не значеха нищо за нея. Отговорът бе веднага да замине, но къде можеше да отиде? В главата й се оформи идея и тя рече:

— Разбира се. Колко съм глупава. Леля Милисънт ще ме приеме. И ако Дуерт иска да ме види, ще знае къде съм.

Тя се почувства по-добре, така че, когато той се прибра, бе в състояние да го поздрави с обичайната си естественост и да поддържа разговор по време на вечерята. Но по-късно, седнала с него в гостната, почувства, че й е трудно да започне. Накрая каза:

— Дуерт, може ли да поговорим?

Той остави чашата си с кафе и седна обратно на стола си. Отговори сдържано:

— Разбира се, Виниша. — И погледна часовника си.

Тя каза язвително:

— Няма много да те бавя. — Хвърли му толкова раздразнен поглед, че той леко се намръщи. — Никога не съм се опитвала да те отделям от това, което си искал да вършиш. Няма да го направя и сега.

Той впи поглед в нея, целият в слух да научи какво бе решила.

— Съзнавам, че съм бил небрежен съпруг. Съвсем скоро проумях това.

— Е, сега е без значение. Бих искала да замина, поне за малко, докато вземем решение. Докато ти решиш какво искаш. Мислиш ли, че леля Милисънт ще ме приеме за няколко дни? Няма къде другаде да отида.

— Разбира се, че ако искаш, можеш да отидеш. Но няма ли да ми кажеш какво точно се е случило през последните месеци? И ако съм те пренебрегвал, съжалявам, Виниша. Въпреки че когато се оженихме, ти обясних, че моята работа е важна за мен. Но бях започнал да се надявам, че нещата между нас могат да се променят. Виждам, че съм сгрешил. Този Ян е твърде млад мъж… Ще ми кажеш ли за него?

— Няма нищо за казване. Нищо, каквото да искам да ти кажа…

— В такъв случай повече няма да говорим. Само че той не струва и пукната пара, мила, а аз не искам да те видя наранена.

Тя едва сдържа сълзите си. Не очакваше, че ще й каже това.

Той се изправи.

— Ще уредя заминаването ти. Вдругиден? Уим може да те откара до летището. Утре тръгвам за Париж и също ще отсъствувам няколко дни… Съжалявам, че това се случи. — Той спря до стола й. — Надявах се, че започваш да ме харесваш повече от преди, а колкото до мен — аз се влюбих в теб, Виниша.

Преди тя да се опомни, Дуерт излезе от стаята. Първата й мисъл бе да изтича след него, но си спомни, че той все още вярваше, че тя е имала връзка с Ян. Можеше ли да го помоли да й прости нещо, което не бе направила?

Тя си легна и стоя будна до разсъмване, унасяйки се в неспокоен сън.

На другия ден тръгна за летището. Дуерт не се бе обаждал и тя си помисли, че е било глупаво от нейна страна да очаква това. Тя пожела довиждане на всички, питайки се дали ще ги види отново и при въздишката на Дигби, който бе провесил уши, почувства, че не може да се владее. Трус й махна за довиждане и колата потегли.

— Нещо не е наред — каза икономката на Домус. — Чувствам го.

Леля Милисънт, която спокойно плетеше, седнала в гостната, си бе съвсем същата, но съобразно сезона бе заменила полата и блузата с вълнен костюм. Посрещането й беше топло и без въпроси. Виниша получи чай и от кифличките на Мег, а след това се качи и разопакова багажа си.

— Тъй като все още е светло, можеш да се разходиш — предложи леля Милисънт.

Защо не, помисли си Виниша.

 

 

Професорът, отложил по свое желание втората от лекциите си в Париж, се прибра вкъщи часове след заминаването на Виниша. Държал се бе отвратително и сега си получаваше заслуженото. Позволил бе собствената му гордост и ревност да замъглят здравия му разум и преди всичко неговата любов. Той се появи вкъщи като буреносен облак, каза на Домус да му приготви сак с дрехи, изяде храната, която Трус настоятелно бутна под носа му и взе билет за нощния ферибот. Артър получи подробни указания.

— И не зная кога ще се върна — каза професорът с тон, нетърпящ въпроси.

Оставаше му още час, докато тръгне, когато Анита звънна по телефона. Тя говореше през сълзи, а когато той й каза, че Виниша не е вкъщи, започна да бъбри почти несвързано.

— Но аз трябва да говоря с нея — проплака Анита. — Дуерт, бях толкова слаба, бях аз, а не тя…

— Хайде да започнем отначало — каза Дуерт на холандски. — И ми кажи точно какво те тревожи.

Тогава всичко се изля наведнъж — бъркотия от накъсани изречения, молби за прошка, извинения, че е обвинила Виниша, която била ангел.

— И ти си сърдит — завърши Анита, — а го направих, за да не се сърдиш.

Той я успокои мило:

— Заминавам при Виниша — рече й нежно. — Не се тревожи. Само не се забърквай с нови Яновци, скъпа.

След това той потегли. Пътят бе дълъг, но Виниша го чакаше, а това бе всичко, което сега го интересуваше. След няколко часа щеше да е в Англия и щеше да шофира през остатъка от нощта…

 

 

Плажът бе пуст. Шумът на прибоя действаше успокояващо. Виниша се разхождаше безцелно по пясъка край скалите с една-единствена мисъл в главата си — Дуерт да можеше да е при нея. Тя се покатери на скалите пред себе си и спря, за да се огледа. Дуерт седеше на един камък и я наблюдаваше. Сърцето й подскочи в гърдите и гласът й прозвуча пискливо:

— Дуерт, как дойде тук?

— С кола. — Той се изправи и приближи до нея. — Прибрах се вкъщи, защото трябваше да те видя. И преди да тръгна, Анита се обади. Любима моя Виниша, защо не ми каза?

— Обещах. — Тя добави: — А и ти бе толкова ядосан.

— Ядосан? Щях да извия врата на този мъж. Самата мисъл как те докосва…

— Не… Но не трябваше да идваш само за да ми го кажеш.

— Не, дойдох да ти кажа това, което вече знаеш. — Той протегна ръка и тя видя блясъка на аметистите, сияещите перли и изящните зелени листенца. — Влюбен съм в теб, мое мило момиче. Мисля, че винаги съм те обичал — от момента, в който те видях за пръв път. Може би не съм го разбирал, когато купих тази огърлица. Но знаех, че тя е точно за теб, срамежлива и нежна като онази някогашна младоженка. Неусетно ти стана част от живота ми и ако те помоля да се върнеш при мен и да опиташ да ме харесаш, ще го направиш ли?

— Но аз почти винаги съм те харесвала — каза Виниша — и от доста време те обичам.

Тя се усмихна и пристъпи към протегнатите му ръце, за да бъде целувана отново и отново.

А леля Милисънт, която приличаше повече от всякога на мис Марпъл, поклати глава, наблюдавайки от прозореца. Повече не трябваше да се тревожи за тях — те бяха в своя собствен щастлив свят.