Бети Нийлс
Необичайно предложение (1)

Първа глава

Седнала в края на последната редица претъпкани скамейки в спешното отделение, Виниша Форбс зарея поглед, след като повече от час бе наблюдавала часовника на стената отсреща. Виниша бе дребничко момиче с приятно лице и великолепни сиви очи с гъсти мигли. Имаше хубава пепеляворуса коса, която падаше на къдрици по раменете й, но в момента бе покрита с прах и мръсотия. Дрехите на младата жена бяха разкъсани и мръсни, а единият ръкав бе грубо откъснат, така че превръзката за първа помощ да стегне ръката й. Макар да бе все още бледа, Виниша се бе посъвзела, за разлика от съседката си, която щеше всеки миг да изпадне в истерия, а окото й бе подпухнало и зачервено.

Виниша отново вдигна очи към часовника, а после огледа чакащите. Спешното отделение бе препълнено, тъй като не само тежко пострадалите от бомбената експлозия в близост до Улуърт бяха спешно откарани в болницата „Сейнт Джуд“, но и голяма част от по-леко наранените. Повечето от хората около Виниша бяха с незначителни травми — дълбоки драскотини и ожулвания, навехнати колена, леки счупвания — и трябваше да се въоръжат с търпение, докато тежко пострадалите бъдат обслужени и настанени. Около петдесет-шейсет души бяха преди нея и някои от тях вече проявяваха нетърпение, ала претоварените сестри и санитари все още не бяха в състояние да им обърнат внимание.

Жената до нея смушка превързаната й ръка и Виниша затвори очи от болка.

— Съжалявам, пиленце. Боли те ръката, нали? А кво ще кажеш за мойто око? Изгубих си патъците. А мога ли да знам как да си ида вкъщи? — Тя огледа краката се с останки от чорапи по тях. — Не мога да вървя така, нали?

— Предполагам, ще ви върнат с линейка.

— А мога ли да знам кога ще е това?

— Вероятно по-късно. Първо трябва да се погрижат за по-тежките случаи.

— Сигурно ще го направят, пиленце, но ний сме тук повече от два часа…

На скамейката пред тях настъпи раздвижване и първият от леко пострадалите бе откаран в манипулационната. За да ангажира съзнанието си, Виниша започна сложни изчисления след колко време ще дойде нейният ред и отново погледна часовника. Гадеше й се.

Доста хора минаваха покрай нея и за да не изгуби съзнание, тя ги проследяваше с поглед. Познаваше само някои от тях, или поне ги бе виждала — доктор Инглис, хирургът ортопед, неговият асистент, двама хирурзи — консултанти, главният лекар… С повечето от тях се познаваше бегло. Беше виждала и някои от сестрите, тичащи насам-натам, но сега никой от тях не я забелязваше. Виниша реши, че вероятно е неузнаваема.

Тя отново съсредоточи вниманието си върху часовника, наблюдавайки как отскача стрелката от минута на минута и продължи да се взира в него, докато покрай нея мина необикновено висок мъж. Един от специализантите го посрещна и въведе в манипулационната в отдалечения край на отделението. Виниша никога не бе говорила с него, само посещаваше лекциите му и не смяташе, че въобще някога ще разговарят. И по-добре — по всичко личеше, че той е хладен, раздразнителен човек с хаплив език.

Мина още половин час, преди да го види отново. Дотогава заелите пейките около нея бяха експедитивно обслужени. Мъжът се връщаше, разговаряйки със своя асистент, когато съседката на Виниша каза:

— Виж! Какъв красавец! — Тя стовари огромната си лапа върху ранената й ръка.

Виниша изпусна слаба въздишка и капчици пот проблеснаха по изцапаното й лице.

Този път, помисли си отчаяно, щеше да повърне или да припадне. Тя затвори очи и не видя, че професор Лан-Лутинга спира до нея.

— Това момиче беше тук, когато влязох — рече той. — На края на силите си е. Чудя се… — Той повдигна превръзката и огледа парчето стъкло, пронизало ръката й.

Виниша отвори очи и се взря в мургавото му лице. Много е привлекателен, помисли си. Наистина бе така — с правилен нос, чувствени устни, тъмни очи изпод страховити вежди и черна, леко прошарена, коса.

— Много съжалявам, но мисля, че ще припадна — промълви младата жена.

И в следващия миг изгуби съзнание. Професорът я вдигна от скамейката.

— В манипулационната! — нареди той. — Ще извадя стъклото. Нужна ми е местна упойка, в случай че пациентката дойде в съзнание.

Виниша никога през живота си не беше припадала. Сега остана в безсъзнание в продължение на цели три минути, а през това време професорът направи малък разрез, отстрани парчето стъкло и постави инжекция с местна упойка. Съвсем навреме, тъй като младата жена отвори очи и се намръщи.

— Лежете спокойно — каза той. — Стъклото е отстранено. Ще направя няколко шева, докато упойката действа. — Той се втренчи в нея. — Поставяна ли ви е инжекция против тетанус?

Тя кимна.

— Последната беше преди три месеца. — Виниша бързо добави: — Ще повърна.

Някой бутна купичка под брадичката й, а професорът, без да обръща внимание, направи шевовете. Само след миг остави иглата.

— Това е достатъчно — отбеляза. — Идете си вкъщи и… си легнете. Сутринта може би отново ще имате болки. Идете при вашия лекар. — Изведнъж й се усмихна. — Болките бяха много силни, нали? — После се обърна към някого, когото тя не можеше да види: — Нали ще върнете тази млада дама с линейката?

Кимна на Виниша, потупа я учудващо нежно по ръката и изчезна, като я отстрани от съзнанието си, борейки се вече със съвсем различни проблеми по мозъчната операция, която му предстоеше да направи.

Виниша го наблюдаваше как върви, извисяващ се с цяла глава над всички, загледана в широките му рамене. Асистентът го следваше. Трябва да е хубаво, помисли си тя, да даваш заповеди на хората, знаейки, че ще ги изпълнят, без да те безпокоят. Справедливо е все пак на човек, надарен с гениални способности, да бъдат спестявани дребните, всекидневни грижи, призна тя.

Твърде мъглявите й размишления бяха прекъснати от сестрата.

— Отивате си у дома и ще лежите през целия ден. Бихте ли ми казали къде живеете и ще уредя да ви закара линейка.

Виниша отвори очи:

— В общежитието за медицински сестри. Тук.

— За Бога! Защо не казахте веднага? Какво ще каже сестра Болт? Трябваше да уведомите някого.

— Кого? — попита Виниша любезно. — Всички бяхте заети с тежко ранените. А мога и сама да си отида до вкъщи.

— Да не сте посмели! Професор Лан-Лутинга ще вдигне шум до Бога, ако разбере, че указанията му не са били изпълнени дума по дума. Ще доведа сестра Болт.

Виниша отново затвори очи, борейки се срещу измъчващото я главоболие. Сестра Болт бе ветеран на „Сейнт Джуд“. Виниша никога не бе работила в спешното отделение, но знаеше, че старшата сестра е с репутацията на тиранин.

— Сестра? Как се казвате и от кое отделение сте?

— Казвам се Виниша Форбс и работя в мъжкото хирургическо отделение.

— Ще останете тук, докато управителката на общежитието дойде за вас. Ще поговоря с нея. Вие припаднахте.

— Само защото някой случайно се опря на парчето стъкло, сестра.

— Бедното дете. Зная, че е много болезнено — рече сестра Болт. — По-добре ще е да почивате до утре. Осем шева, направени от професор Лан-Лутинга… — Тя произнесе думите така, сякаш Виниша бе удостоена с особена чест и продължи: — Изгубихте ли съзнание при бомбената експлозия, сестра?

Виниша се намръщи.

— Не. Изненада ме и ме събори, но до мен имаше щанд за зимни вълнени дрехи и те паднаха отгоре ми. Така че, с изключение на стъклото, съм съвсем добре. — Тя добави извинително: — Имам главоболие.

— Нищо чудно. Професорът остави инструкции относно лечението ви. След като бъдете изкъпана и настанена в леглото, ще ви бъде дадено каквото е наредил.

Сестра Болт си тръгна и много скоро пристигна управителката. Тя бе мила и приятна жена на средна възраст, която обгради Виниша с майчински грижи, докато я преместиха на стол с колелца и я придвижиха бързо първо в асансьора, а после през прохода, разделящ болницата от общежитието на медицинските сестри. Ръката я заболя и тя бе признателна на госпожица Вейл за енергичността, с която я изкъпа. Почувства се много по-добре след банята и когато госпожица Вейл я върна в леглото, Виниша рече:

— Надявам се, всички други от общежитието си имат някого, който да им помага.

— Зависи от обстоятелствата — отвърна весело госпожица Вейл. — Лежете спокойно, а аз ще ви направя хубав чай с препечена филийка и ще ви дам тези хапчета. Ще се почувствате освежена, след като хубаво се наспите.

Виниша изпи чая, изяде филийката, взе си хапчетата и най-сетне заспа. Навън се здрачаваше, когато тя се събуди и видя сестра Джайлс, седнала на леглото й.

— По-добре ли сте?

Колко мила жена, сънено помисли Виниша. Малко припряна, но вероятно всеки би станал такъв, ако години наред е обслужвал претоварено с работа хирургическо отделение.

— Как е ръката ви?

Виниша се надигна в леглото.

— Добре.

— Дежурна сте утре от седем и половина сутринта. Не мога да ви дам два свободни дни, но утре си починете и елате на дежурство вдругиден, сестра. Отделението е претъпкано и трябва да отменя почивките за няколко дни.

— Сигурна съм, че още утре ще мога да дойда на работа, сестра.

— Ако ръката ви не е добре, професор Лан-Лутинга ще е много обезпокоен. По-добре елате вдругиден — доста неща можете да свършите с една ръка. — Тя добави мило: — Лош късмет, сестра Форбс. Добре, че няма усложнения. — Тя забърза към вратата. — Носят ви нещо за хапване. Спокоен ден утре.

Перспективата за цял един ден в леглото беше примамлива, а за храна — дори още по-изкусителна. Госпожица Вейл донесе пиле, картофено пюре и вкусен студен пудинг, които Виниша бе сигурна, че са задигнати от вечерята на лекарите. Изяде почти всичко. Щом дневната смяна се върна, от дежурство, много нейни приятелки дойдоха да я видят и на чаша чай обсъдиха събитието на деня. Те изразиха своето съчувствие към нея, споделяйки, че й завиждат за шевовете, направени от професора, който, както отбеляза една от приятелките й, се занимавал със сложни операции на мозъка и оставял лесните случаи на другите.

— Господи — добави момичето, — трябва да си е струвало. Той каза ли нещо?

— Каза ми да лежа спокойно.

Приятелките й се усмихнаха снизходително. За двете години откакто работеше в болницата Виниша бе еднакво харесвана както от колежките си, така и от лекарите. Тя бе добродушна и работеше много, като ни най-малко не се стремеше да се хареса на някой от практикуващите лекари. Когато някой й бе обърнал внимание върху този факт, тя отвърна, че няма време.

— Трябва да добия опит и да получа право да практикувам. Пък и не съм особено привлекателна, нали?

Истина, която приятелките й любезно отрекоха, докато вътрешно се съгласиха с нея.

— Не мога да разбера — каза тя на събеседничките си — защо всички се страхуват толкова от професор Лан-Лутинга. Той е мъж като всички останали, и дори не живее тук. Искам да кажа, че е като гражданин на света. Днес е тук, утре там.

Каролайн Уебстър, признатата красавица на випуска им, каза любезно, тъй като харесваше Виниша:

— Ех, само да останеше за месец-два, скъпа Виниша. Той не е мъж като всички останали, той е мечтата на всяко момиче. Чудя се дали е женен, дали си има момиче? Колко жалко, че никой не знае нищо за него.

Някой попита:

— Сигурна ли си, че това е всичко, което той ти каза, Виниша?

— О, попита ме дали са ми поставили инжекция против тетанус.

— Не можа ли да подхванеш разговор?

— Не, а и ми се гадеше.

Отговори й смях, който бе толкова силен, че нощната сестра, дошла да провери дали Виниша е добре, нареди всички да си отидат по стаите. Тя й предложи хапче, изчака я да го глътне и си тръгна, а Виниша с признателност заспа отново.

Сутринта се чувстваше чудесно. Ръката й бе зачервена и схваната, но главоболието й бе изчезнало. Към единайсет часа хапна с някои от близките си приятелки, дошли от дежурство и погледа телевизия. Ръцете й бяха издрани и ожулени и тя с изненада откри, че има натъртвания, повечето от които за щастие не се виждаха. Лицето й също бе с драскотини и тя реши да опита крема, гарантиращ неземна красота, който й предложи страхотната Каролайн. Резултатът бе твърде незначителен.

Тя застъпи дежурна следващата сутрин, тъй като отделението бе все още изключително претъпкано. Имаше доста работа за нея дори с една ръка — поставяне на системи, хранене на пациенти, помагане на претоварените сестри. Денят мина много бързо и въпреки че остана след работно време, нямаше още шест часът, когато напусна отделението.

Ръката я болеше и тя с наслада си помисли, че ще може да се отпусне в леглото веднага след вечеря. Тази мисъл я накара да побърза надолу по каменното стълбище и по коридора, който свързваше двете крила на болницата. Изведнъж иззад ъгъла се зададе професор Лан-Лутинга. Той вървеше бавно, стиснал няколко папки под мишница, и бе тъй дълбоко замислен, че тя се надяваше да не я види. Не бе я забелязал, докато не се разминаха.

— Сестра, почакайте — спря я гласът му.

Тя неохотно се обърна.

— Къде съм ви виждал? — Очите му спряха на широката превръзка на ръката й: — Господи, кой би помислил?

Забележка, която тя прие откъм добрата й страна — сигурно е била неузнаваема в спешното отделение.

— Е, сега съм чиста — отбеляза сухо тя и добави припряно, — господине.

Застрашителните му вежди се извиха нагоре.

— Защо сте дежурна?

— Ами, в отделението е ужасно натоварено и няма достатъчно сестри. — Тя се усмихна. — Но ще се справим. Сигурна съм, че вие също имате много проблеми. Надявам се, че момчето, което оперирахте, ще се възстанови бързо.

— Да, вероятно.

— Предполагам, че сте много изморен. — Тя добави любезно: — След операциите и напрежението. Смея да кажа, че с добър сън ще издържите.

— Когато имам нужда от съвет, сестра, ще ви поискам — хладно рече той.

— Разбира се, господине.

Той понечи да тръгне, но отново се обърна към нея:

— Сестра, как се казвате?

— Форбс, Виниша Форбс. Не би трябвало да разговарям с консултантите. Разбирате ли, аз съм стажантка едва втора година.

— Моля ви, приемете извиненията ми, тъй като ви накарах да се обърнете към мен, сестра Форбс.

— Приемам ги, разбира се — усмихна се тя. — Много мило от ваша страна, че казвате това. Искам да кажа, че дори не е нужно да ме забелязвате.

— Успокоих се, като чух това. — Той кимна намръщено и се отдалечи.

Тя проследи с поглед как огромната му фигура изчезва по коридора.

— Много раздразнителен мъж — обяви тя на празното пространство около нея. — Осмелявам се да кажа, че щеше да е по-добре да е в Холандия, където може би има съпруга и деца. Горкият човек.

„Горкият човек“, който обсъждаше с асистента си подробностите за краниотомията, предстояща на следващата сутрин, изведнъж замълча и попита:

— Познаваш ли сестра Форбс, Артър?

Ако Артър Майлс бе изненадан, той го прикри добре.

— Виниша Форбс? Работи в мъжката хирургия. Вие зашихте ръката й, след като отстранихте стъкления отломък, ако си спомняте, господине.

— Помня.

— Приятно малко създание, както изглежда. Но това са само впечатления, каквито сигурно имате и вие. Харесвана от всички, не хитрува, но е и малко срамежлива, въпреки че може да бъде забележително словоохотлива.

— Наистина ли? — Професорът изцяло загуби интерес. — Та мисля, че бих опитал този метод…

Виниша бе тръгнала към общежитието, където щеше да побъбри с приятелките си до времето за вечеря, а после да се оттегли в стаята си и да пие чай с онези от тях, които нямаше да излизат. Почти всичките й приятелки преживяваха любовни авантюри и тъй като тя беше добър слушател, знаеше за влюбванията и разочарованията на всички. И ако бе почувствала, че й липсва такова изживяване, никога не го призна. На всеки, който я попиташе, тя отговаряше, че е напълно доволна да посещава баба си в свободните дни и след работа да разглежда художествените галерии и музеите.

Тези посещения бяха приятно разнообразие след скучните улици, обграждащи болницата в Източен Лондон, а и не струваха скъпо.

В свободните си дни тя ходеше и при баба си. Старицата живееше в малка къщичка от червени тухли сред редица подобни, скрити зад пищните булеварди на Хампстед — това бе домът на Виниша през последните пет години — откакто майка й и баща й загинаха при автомобилна катастрофа. Тя нямаше братя и сестри, нито лели и чичовци. Освен братовчеда на баща й, живеещ някъде в Йоркшир, когото никога не бе виждала, двете с баба й нямаха роднини и близки. Старицата не беше живяла винаги там. Като малко момиченце Виниша бе ходила с майка си и баща си на гости на своите баба и дядо в красива стара къща в Съсекс. Но когато дядо й почина, доходите на баба й намаляха значително и тя се премести в малката къщичка, където живееше сега, за да бъде близо до родителите на Виниша. Те живееха в приятна къща от другата страна на Хийт. Едва след смъртта им Виниша разбра, че къщата е била взета под наем и че парите едва са стигали за храна и дрехи. Баба й бе настояла Виниша да продължи училището, докато вземе диплома за средно образование. Тогава тя бе на осемнайсет години и въпреки че й бе предложено място в университет, започна работа като администратор сред екип от лекари. Ала преди две години убеди баба си да й разреши да учи за медицинска сестра.

И никога не съжали за това. Работата й доставяше удоволствие и тъй като Виниша бе дружелюбна, нямаше проблеми с приятелите си. Пациентите също я харесваха, тъй като бе търпелива, с добър нрав и съпричастна, без да е сантиментална. Заплатата не бе висока, тъй като плащаше за пълен пансион в болницата, но имаше предостатъчно пари за дрехи и да помага баба си. А след малко повече от година щеше да практикува с повече независимост, с повече пари и с шанса да работи, където предпочита.

Три дни по-късно, тя отново срещна професора. Бе се върнала от дежурство в пет часа, преоблякла се бе с пола и пуловер, разресала бе косата си и отново я бе вързала. Прибрала бе необходимите й за няколко дни неща в голям сак и с наметнато сако бе изхвърчала към входа. Все още можеше да стигне вкъщи навреме за вечеря.

Минаваше през просторното фоайе, когато видя професора да се запътва към входа от другата страна. Той вървеше бързо и ако Виниша забавеше крачка, можеше да избегне срещата с него. Но от друга страна, ако побързаше, може би щеше да успее да се мушне през вратата преди него. А колкото по-бързо стигнеше до спирката, толкова по-голям бе шансът да хване автобус по това време на деня.

Но така стана, че и двамата стигнаха заедно до входа и за нейно неудоволствие мъжът й отвори и застана така, че тя не можеше да мине покрай него.

— О, сестра Форбс. Свалиха ли шевовете?

— Да, благодаря ви, господине. Хубаво сте ги направили — почти няма да остане белег.

Строгите му устни се свиха.

— Направих каквото можах. Бързате ли?

Тя наистина пристъпваше от крак на крак край него.

— Трябва да хвана автобуса.

— Закъде?

Това не му влизаше в работата, но Виниша отговори учтиво:

— Хампстед.

— О, Хампстед. Тъкмо тръгвам натам. Мога ли да ви откарам?

— Ами, много мило от ваша страна, господине, но не съм сигурна.

Той не я изслуша. Измъкна я на двора и спряха до тъмносиньо бентли.

— Влезте — рече той и младата жена се подчини. — Къде живеете?

Той се вля в потока автомобили и подкара на запад.

— Ако можете да ме оставите някъде в Хампстед… — започна Виниша.

— Не ставайте смешна. Къде живеете?

— С всички ли говорите по този начин? — попита тя. — Или може би — продължи замислено, — сте уморен след дългия работен ден.

— Мислете си каквото искате, сестра. Къде живеете?

— Пърси Лейн. Това е зад…

— Знам къде е. Омъжена ли сте, или, хм… Имате ли сериозна връзка?

Минаха през Холборн, а после край Примроуз Хил. Съвсем скоро щяха да пристигнат в Хампстед.

— Не — отвърна тя. — Не съм омъжена и нямам приятел. Живея при баба си през почивните дни и празниците.

— Без родители, братя или сестри?

— Никакви.

Той нямаше какво повече да каже и тя мълчаливо се наслаждаваше на комфорта в голямата, удобна кола, когато професорът намали и обърна към Пърси Лейн.

— Коя къща?

— Номер четиринайсет. Надолу, вляво.

Той спря, наведе се към нея, отвори вратата и разкопча предпазния й колан. След това излезе и взе чантата й от задната седалка.

— Приятно прекарване на почивните дни. — Думите му, прозвучаха доста хладно. — Лека нощ, сестра.

— Лека нощ и благодаря ви, господине. — Тя вдигна поглед и се усмихна. Той изглеждаше уморен и затова може би беше неприветлив и неспокоен. Виниша любезно добави: — Сигурно се радвате, че се връщате у дома. Изглеждате изморен, господине.

Устните му се извиха в подигравателна гримаса.

— Впечатлен съм от вашата загриженост, сестра. Но се боя, че е излишно да се тревожите за мен.

Той се качи в колата и тръгна, а тя наблюдаваше как автомобилът изчезва по големия булевард, в края на уличката. После почука на вратата на малката къща. Тя веднага се отвори.

— Влез, дете. Радвам се да те видя. Кой беше този мъж? И това бентли!

Виниша целуна баба си — дребна, възрастна жена със същите неподлежащи на описание черти, както внучката си и със същите красиви очи.

— Хубаво е да си вкъщи, бабо. Това беше професор Лан-Лутинга. Той е хоноруван мозъчен хирург, който, от време на време идва да оперира при нас. Срещна ме на изхода и ми предложи да ме откара.

Баба й я въведе в малката всекидневна.

— Много мило от негова страна, скъпа. Вечерята няма да се забави. Остави всичко в хола. После можеш да идеш в стаята си.

Тя хвърли бърз поглед към лицето на внучката си. Наистина, доста бе изостанала от сегашните нрави и разбирания, но според старомодните й възгледи бе странно, че член на консултантския екип би предложил да откара стажантка. Освен ако, разбира се, не са се срещали вече.

Тя се настани на любимия си стол и попита:

— Видя ли нещо, свързано с онази бомба? Сигурно е имало пострадали, а и беше близо до „Сейнт Джуд“…

— Всъщност бях на Улуърт, когато се случи, бабо. Бях от късметлиите, въпреки, че ръката ми беше срязана. Професор Лан-Лутинга направи шевовете и ръката ми вече оздравя.

Баба й въздъхна с облекчение. Така значи…

— Нека видя, Виниша. — Шевовете бяха разгледани и обявени за много стриктно направени. — Не биха могли да ги направят по-добре — каза баба й. — Стори ми се, каза, че е мозъчен хирург.

— Да, така е. Но се случи, че мина оттам, докато чаках в спешното отделение.

— Какъв късмет, дете. Разкажи ми сега какво друго се случи, откакто не сме се виждали.

Двата почивни дни на Виниша минаха бързо. Хубаво бе да пазарува с баба си и вечер да седи край огъня, слушайки спомените й за майка й и баща й. Припомняйки си ги, тя копнееше за онези тъй щастливи дни. Но, както бе казала баба й, животът продължаваше.

— Аз няма да съм вечно жива — каза баба й. — А след смъртта ми няма да получиш голямо наследство… Не бих искала да е така.

Виниша я успокои, като каза, че няма причини за тревога. Тя вече даваше част от заплатата си за домакински разходи, а след година-две щеше да изкарва достатъчно, за да се грижи за баба си.

„Сейнт Джуд“ светеше гостоприемно в здрача, когато на другия ден Виниша се върна. Автобусът бе претъпкан и щом слезе от него, гледката на тесните, схлупени улици я потисна. Може би след стажа ще успее да си намери работа извън Лондон, някъде, откъдето също ще може да ходи до Хампстед на гости при баба си и където ще има дървета и поляни, ще се чува как птиците пеят…

Алтернативата, разбира се, бе да намери милионер и да се омъжи за него. Тя се изсмя на самата идея и Седжуик, главният портиер, вдигна поглед от четивото си.

— Щастлива ли сте, сестра? Нали сте в мъжката хирургия? Днес имаха три отвратителни случая — с мотопеди, а сега и още един, преди по-малко от половин час.

— Какво посрещане! — заяви тя весело. — За две карфички бих се обърнала и върнала отново вкъщи.

Без да бърза, тя мина през фоайето и прохода към общежитието, където прекара приятен час на чай, преди да си легне, научавайки клюките за различните си приятелки от болницата.

На другия ден работата я погълна. Отделението бе пълно и точно както Седжуик бе казал, трите постъпили случая бяха отвратителни не само защото бяха доста тежки, но и защото пострадалите бяха буйни младежи, които беснееха и крещяха. А четвъртият случай бе със симптоми на скрити мозъчни увреждания, както и вътрешни наранявания. Сестра Джайлс изпрати да повикат Артър Майлс. Той доста дълго преглежда мъжа, а после изчезна в офиса си, за да телефонира и петнайсет минути по-късно пристигна професор Лан-Лутинга.

Виниша, която излизаше от съблекалнята с табла дрехи, успя да спре на няколко сантиметра от него, като закачи върховете на безупречно лъснатите му обувки.

— О, извинявайте, господине! — Тя широко му се усмихна, напълно забравяйки, че когато за последен път се срещнаха, той я бе срязал твърде неприятно. Сега я постави на място, без да каже нищо — кимването му бе ледено, тъмните му очи — студени и отбягващи я.

Тя продължи по пътя си, като отбеляза с основание, че нямаше никаква причина, поради която да не й се усмихне. Тя подаде дрехите на сестра Томас, която бе висока и слаба, с вечно кисело изражение и, макар и компетентна, плашеше пациентите. Преобличайки се, възрастният мъж направи гримаса на Виниша, която стоеше до количката, готова да подаде всичко необходимо. Приятно малко създание, помисли си той. Винаги ще намери време, за да обърне нечия възглавница или да даде вода. Мъжът подхвърли шеговита закачка към Виниша, когато сестра Джайлс подаде глава измежду пердетата:

— Сестра Форбс, професор Лан-Лутинга иска този пациент да бъде преместен в неговото крило веднага. Смята да го оперира този следобед. Нали ще приготвите всичко, ще придружите пациента и ще го предадете?

Нямаше много за прибиране и тъй като болният ставаше все по-сънлив, нямаше смисъл да проверява с него малкото му принадлежности. Виниша направи спретнат пакет, помогна на санитарите да сложат пациента в количката, придружи го до асансьора и оттам до петия етаж, който бе владение на професора, когато той бе в болницата. Професорът излизаше от интензивното, когато те минаваха по широкия коридор. Виниша се стараеше да не го поглежда и когато пациентът бе настанен в леглото си, оправи завивките му и подреди шкафчето. Изправи се, очаквайки някоя сестра да я замести.

Вместо това дойде професорът.

— Ще бъдете ли така добра да останете с пациента, сестра? Ще ви освободят бързо. Натиснете алармения звънец, ако сметнете за нужно. Сестрата ще дойде веднага.

— Сестра Джайлс ме чака да се върна, господине.

— Ще бъде информирана.

Той излезе и Виниша погледна неловко към пациента. Успокои се, когато дойде сестра от отделението и се убеди, че е сложен да легне както трябва, провери дали Виниша знае какво да прави, ако той прояви признаци на неразположение и я увери, че в мига, в който натисне звънеца, ще се появи някой, който да й помогне.

— Всички сме на крак — обясни тя. — В момента, в който някоя от сестрите се освободи, ще го поеме.

Но пръв дойде професорът и с него бе един от анестезиолозите. Щом видя Виниша, професорът се намръщи.

— Още ли сте тук, сестра?

— Сестрите са претоварени, господине — отбеляза тя сухо и заслуша раздразненото му мърморене.

Трябва да е изморен до смърт, помисли си тя. Може да е мозъчен хирург, но се занимава и със спешните случаи. Надяваше се, че семейният му живот е добър, за да може да издържа на напрежението…

Той натисна звънеца за повикване. Чу се тропот откъм коридора и две сестри влязоха бързо.

— Няма тревога, но намерете опитна сестра, която да остане с пациента. — Гласът му бе ледено учтив и сестрата с обвиняващ поглед стрелна Виниша. — Мисля — продължи професорът спокойно, — че ясно се изразих. Той се нуждае от опитно око. — Погледът му спря на Виниша. — Върнете се в отделението си, ако обичате, сестра.

Напълно доволна бе да се подчини. Може да е изморен до смърт, но не е учтив, роптаеше яростно тя, взимайки наведнъж по няколко стъпала надолу по стълбите. Всъщност бе груб. Тя установи, че за съжаление, няма възможност да му го каже.