Бети Нийлс
Необичайно предложение (4)

Четвърта глава

Професорът дойде следобед, минавайки през офиса на сестрите в отделението. Виниша даваше обяснения на раздразнената сестра Томас защо е занесла чаша сок на господин Пайк, вместо да му измери температурата, както й било наредено. Тя зърна професора през пролуката на перденцата и сърцето й подскочи, като видя заплашителния му вид. Старшата сестра профуча край нея, а тя затърси в паметта си каква ужасна грешка бе направила, но не се сети за нищо, заслужаващо неговата височайша визита. Освен това, напомни си Виниша, той си има свое отделение и операционна в болницата и аз нямам нищо общо с неговите пациенти.

Тъжните й размишления бяха прекъснати от появата на сестра Джайлс, която й нареди да отиде в нейния кабинет, където я чакал професор Лан-Лутинга. Докато говореше, й се усмихна окуражаващо, но Виниша спря мълчаливо пред вратата, преди да почука и в отговор на неговото „Влез“, прекрачи вътре.

Той стоеше до прозореца, загледан навън, с гръб към нея, но когато тя затвори вратата зад себе си, се обърна. Тъй като не й проговори, а тишината ставаше непоносима, Виниша промълви:

— Искали сте да ме видите, господине.

Той изнесе напред малък дървен стол, обърнат към сестринското бюро.

— Седни. Сигурно се чудиш защо искам да говоря с теб.

— Ами, да. Много съм… — Тя се настани на стола. Професорът седна зад бюрото, нехаейки за купчината медицински картони и формуляри, които чакаха вниманието на сестра Джайлс. Минута-две не каза нищо и Виниша, седнала мълчаливо със скръстени в скута ръце, изпита непреодолимо желание да скочи и излезе от стаята. Вместо това, стисна здраво юмруци и се втренчи в престилката на професора.

— Бях вкъщи, както знаеш — каза най-после той. — И имах време да помисля. Прецених ситуацията и според мен най-изгодно и за двама ни е да станеш моя съпруга.

Очите на Виниша се разшириха от изумление.

— Съпруга? Сигурно се шегувате… — Видяла свъсените му вежди, тя продължи припряно: — Добре, не се шегувате, само че е толкова неочаквано… — И тъй като той продължаваше да мълчи, рече: — Искам да кажа, че идеята не ми изглежда много добра. Абсолютно съм сигурна, че вие не сте… Че… — Тя замълча, пое дъх и продължи доста изчервена: — Мисля, че не е невъзможно да сте влюбен в мен и не съм имала и най-малка… — Всъщност, помисли си Виниша, едно момиче не е длъжно да обяснява каква е ситуацията на мъж, току-що направил й предложение.

— Заблуждаваш се — поясни нетърпеливо професорът. — Не съм споменавал, че съм влюбен в теб, а само, че ще бъдеш удобна за мен съпруга. — Виниша понечи да възрази, но той продължи хладно: — Не ме прекъсвай отново. Позволи ми да уточня. — Знаеш, че съм настойник на седемнайсетгодишно момиче, за което трябва да се грижа според завещанието на моя приятел, който почина преди няколко години. Тя току-що завърши училище в Швейцария и ще живее с мен, докато навърши осемнайсет. Тогава ще отиде при своя леля в Щатите. Досега бях много рядко с нея — вкъщи имаше компаньонка, която се грижеше за Анита през ваканциите й, но се пенсионира. Поради естеството на работата ми, не е възможно да съм у дома по всяко време на деня, а и смятам, че не бих могъл да се грижа за нея. Напоследък е станала доста своенравна, както ми казаха от училището й. Така че тя има нужда от някого, който да я наглежда до момента, когато я предам на леля й. Няма семейство, което да живее близо до дома ни, и ми хрумна, че разумно момиче като теб, без да е обвързано, може да ме замести в тази отговорност, да забавлява моите приятели и да поддържа домакинството ми.

— А какво ще кажете за гувернантка или икономка? — изгледа го втренчено Виниша. — Трябва да помисля дали ще е разумно.

Тя усети нетърпението му.

— Не, Анита се нуждае от семейна атмосфера. Тя има нужда от някого, достатъчно млад за нея, комуто да се доверява и който да я разбира. В същото време трябва уравновесен родител, който да я напътства. Да й дава пример за хармоничен брак. Всъщност разбрах, че някои от приятелките й са от семейства, където разводът е по-скоро нещо обичайно, отколкото изключение.

— А ние? Вие и аз? — попита Виниша. — Ще бъдем ли улегнала и хармонична двойка? — Тя гневно се огледа в доста мрачния малък офис — А какво ще стане, когато през есента тя замине при леля си в Америка? Твърде вероятно е…

— Това е въпрос, който сме достатъчно разумни да решим помежду си, когато му дойде времето. Уверявам те, ще бъдеш осигурена, ако решиш да прекратиш брака ни.

— Защо аз?

— Не се ли изразих ясно? Ти си улегнала млада жена, в чиито съвети Анита е най-вероятно да се вслуша. Нямаш семейство, нямаш дом и никакви изгледи за брак. Аз ти предлагам тези неща, а в замяна всичко, което искам от теб, е да бъдеш водеща фигура за Анита, домакиня на гостите ми и стопанка на моя дом. Мисля и се надявам, че след време може да станем повече от приятели, но дотогава ще запазим сегашните си отношения.

Изведнъж й се усмихна и само за миг тя видя съвсем различен човек зад студенината му. Виниша попита колебливо:

— Сигурен ли сте в себе си? Ако се ожените за мен, а сте влюбен в друга, ще бъде ужасно.

— Минавала ми е тази мисъл през ума, но вече не съм млад, а и предостатъчно съм се влюбвал. Водя напрегнат живот и работата поглъща дните ми. — Той стана и приближило прозореца. — Но имам много приятели и твоят живот няма да бъде скучен. Освен това и Анита ще бъде там.

— Сериозно ли говорите?

— Мило момиче, смяташ ли, че щях да ти губя времето в безпредметна дискусия? Или в случая, моето време? Разбира се, че говоря сериозно.

Тя се взря в лицето му. Не можеше да отрече, че го харесва, но изпитваше и страхопочитание. Омъжвайки се за него, може би щеше да обърка живота си. Самата мисъл да бъде домакиня на неговите приятели я плашеше. С Анита също едва ли щеше да й лесно. Но от друга страна, какво можеше да очаква от бъдещето? Очевидно твърде малко. Ако успешно приключеше практиката — осигурена работа. А след това? Дълги години из болници и при късмет — старша сестра на отделение. Професорът бе прав, като отбеляза, че тя няма изгледи да се омъжи. Никой досега не й бе предлагал брак, а и надали някой щеше да го стори. Но професорът го бе направил…

— Доста съм объркана. Бих искала да помисля — каза тя.

— Разбира се. Утре вечер свободна ли си? Да? Добре в шест и половина ще те чакам отвън. Ще отидем у дома и тогава ще ми отговориш.

Тя се изправи.

— Трябва да тръгвам — промълви, не съзнавайки, че гласът й трепери от вълнение.

Той я изпрати до вратата. Спря с ръка на бравата и се усмихна толкова мило, че тя примигва и усети как по тялото й се разля топлина.

— Ще дойда с теб — каза мъжът.

Излъчваше авторитет, въпреки че рядко се възползваше от него. С няколко думи избегна каквато и да било забележка от страна на старша сестра Томас. След това помоли сестра Джайлс да се върне незабавно към работата си и тя безропотно се подчини. Докато отиваха на вечеря, сестра Томас измърмори:

— Добре ви се скара, нали? По-добре ще е да внимавате, сестра Форбс, или ще се окаже, че трябва да си търсите друг вид препитание.

Виниша се изкушаваше да й каже, че няма никаква опасност, тъй като вече е намерен начин.

Тя прекара остатъка от деня в колебание дали да приеме предложението на професора, или не. Всъщност Виниша изрепетира варианти на доста изказвания с любезен или възмутен тон, в които му благодареше и обясняваше защо й е невъзможно да приеме. Тя ясно си даваше сметка за мотивите си да му откаже, но не се сети за вероятността той да ги омаловажи. Все още не бе сигурна дали наистина е говорил сериозно. От друга страна, в моменти, когато старша сестра Томас бе особено неприятна, Виниша възприемаше идеята за брак с професора като по-малката злина от двете. Легна си, измъчвана от противоречиви мисли. Сигурна бе, че цяла нощ ще лежи будна. Но в момента, в който главата й докосна възглавницата, Виниша заспа.

През следващия ден нямаше възможност да дообмисли нещата. Преуморена, тя излезе от дежурство с час и половина по-късно. Единственото й желание бе да изяде вечерята си, да се изкъпе и да заспи. Ако знаеше как да предупреди професора и да се измъкне от уговорената вечеря, щеше да го стори. Но не го срещна цял ден и се въздържа да попита за него, когото и да било. Не й оставаше нищо друго, освен да вземе душ, да се преоблече и да отиде на срещата. Поне беше сигурна, че ще има хубава вечеря.

Тя чувстваше, че това е специален случай и положи доста усилия за своята външност. На дъното на гардероба си имаше вълнена рокля, която струваше скъпо, когато я купи преди две години с намерението да я носи дълго. Беше сива, с практичен цвят, както тогава бе решила, който за съжаление никога не й бе подхождал, а сега пък още по-малко. Без ентусиазъм тя огледа отражението си в огледалото, освободи косата си от стегнатата шнола и я остави разпусната. Напудри бледото си лице и си сложи червило. Дали професорът нямаше да промени решението си при появата й? Сигурно щеше да е трудно да се намери по-неподходяща кандидатка за честта да бъде съпруга на известен хирург. Сложи палтото си, нахлузи единствения чифт официални обувки и слезе към главния вход.

Професорът стоеше до вратата и разговаряше с Артър Майлс. Той наблюдаваше как Виниша приближава, преценявайки външността й с око на познавач. Спретната, без да е особено красива, реши той, слушайки с половин ухо своя събеседник. Имаше приятно излъчване, но трябваше да промени дрехите си. Щеше да е безкрайно подходяща за негова съпруга. Беше непретенциозна, интелигентна и добър събеседник. Всъщност бе му приятно в нейната компания, съзнавайки, че не би могла да го откъсва от работата му. И щеше да бъде добра приятелка за Анита, която явно беше проблем извън компетентността и на най-добрите хирурзи…

— Ето я и Виниша — рече той и отиде да я посрещне следван от Артър. Поговориха няколко минути за Лоти и за къщичката. Накрая Артър си отиде, а професорът и Виниша излязоха при колата. Докато караше към Хампстед, професорът не каза почти нищо, но Виниша, твърде заета да репетира думите си, не забеляза това.

Тод им отвори вратата, а икономката я отведе, за да се освежи, преди да се присъедини към професора в кабинета. Котката седеше пред огъня и Виниша, доволна от предоставилата й се тема на разговор, каза:

— О, ваша ли е?

Професорът стана и настани Виниша на стола край огъня.

— Нека кажем, че Ортигия се прилепи към нашето домакинство преди няколко месеца с впечатлението, че ние й принадлежим.

— Гръцко ли е името?

— Да, или ако предпочиташ Артемида, или Диана…

— Значи ловува. — Виниша се наведе, за да погали пухкавото животинче. — Тази котка изглежда е настанена твърде удобно, за да прави нещо друго, освен да пие мляко от чинийка.

Той стана, за да налее питие на Виниша и двамата се впуснаха в непринуден разговор, който й струваше доста усилия, за да го поддържа. Накрая Тод се появи, обявявайки, че вечерята е готова и те преминаха в трапезарията. Виниша не бе влизала там преди. Стаята бе обзаведена елегантно и приглушено осветена, а на масата блестяха сребро и кристал. Докато сядаше на мястото срещу домакина, си помисли, че не бе съвсем честно да присъства на такава страхотна вечеря под фалшив повод. Можеше да признае, че е решила да му откаже. Но тази мисъл веднага бе заличена от факта, че след като бе вече там, можеше да се наслаждава на деликатесите, които й предлагаха. Като изпитваше удоволствие от всяка хапка и умело поддържаше разговора, Виниша внезапно бе обхваната от съмнение, когато тапата на шампанското изскочи. Но лицето на професора си оставаше както обикновено със спокоен и дори леко хладен израз, докато той продължаваше да говори за книгите, които обсъждаха. Само когато шампанското бе налято в чашите, мъжът каза тържествено:

— За теб, Виниша. За нашия годеж, или в случай че трябва да удавя разочарованието си.

И през ум не й бе минавало, че така ще стане. Стори й се, че отказът й би го разстроил. Реакцията й бе чисто женска и точно каквато бе очаквал:

— Още нищо не съм казала…

Сега бе моментът да се впусне в своята подготвена реч, само че не й бе дадена тази възможност.

— Обичаш ли шампанско?

— Не зная. — Тя отпи, после още веднъж. — Хубаво е — заключи тя — и не е много силно. Мисля, че те кара да летиш в облаците.

Професорът прикри усмивката си.

— Пий. Ще ти налея още. По-точно е да се каже, че повишава настроението.

Когато отидоха в кабинета за кафето, Виниша си помисли, че се чувства както обикновено. Тя погледна по-благосклонно своя домакин, подавайки му кафето и даже бе готова да го посъветва за кое момиче да се ожени, тъй като смяташе да му откаже.

Изпи кафето и когато Ортигия скочи в скута й, настани се удобно и замърка, Виниша я почеса зад ухото. Пое си дъх и започна:

— Благодаря за вечерята. Беше чудесна… — Тя замълча за миг, — но трябва да ви съобщя, че не мога да приема предложението ви.

— Защо? — звучеше умерено заинтересован, не повече.

— Ами… — Тя замълча, не й хрумваше нито една причина, за да му откаже. — Не съм подходяща — започна тя.

— Това го каза и вчера. Остави аз да преценя коя жена е подходяща за моя съпруга.

Ако някой друг го кажеше, щеше да го обвини в арогантност и помпозност, но когато професорът изрече думите не й прозвуча по този начин. Виниша имаше чувството, че той наистина знае най-добре. Все пак тя отново направи опит.

— Не мисля, че двама души трябва да се оженят, ако не се обичат.

— Звучи сантиментално, но има разновидности на любовта, Виниша. По-малко ли са изгледите да просъществува нашият брак, без да сме влюбени, в сравнение с шансовете на мимолетно увлечена двойка, оженила се, за да открие, че нищо не ги свързва — нито определени интереси, нито удоволствие от близостта им, нито желание да заздравят брака си? — Внезапно се усмихна. — Съжалявам, ако звучи прозаично.

Тя поклати глава.

— Направихте го да прозвучи разумно. Ами ние? Имаме ли общи интереси и изпитваме ли удоволствие от компанията на другия?

— О, да. Твоята компания ми е приятна, а вярвам, че и ти не се чувстваш зле в мое присъствие. Била си достатъчно дълго в болницата, за да разбереш моята работа и да ме понасяш, когато се върна вкъщи в лошо настроение след тежък ден. — Той добави окуражаващо: — Освен това много рядко ще се виждаме. През следващия месец имам доста ангажименти.

Той замълча и Виниша разбра, че трябва да даде отговор. Усети раздразнение — той седеше спокойно, сякаш нищо на света нямаше значение, а даже ако имаше, не би предприел нищо, докато тя трябваше да вземе най-трудното решение в живота си. Веднъж завинаги щеше да му откаже…

— И тъй?

Чудно как само с две думи можеше да се изрази чувство на удобство и сигурност. Тя чу как с уверен глас се съгласява да се омъжи за него.

— Благодаря, Виниша — тържествено рече той. — Вярвам, че добре се справяме заедно. Двама самотници с добри основания да се оженят.

— Да, и аз мисля така. Знаете, че щях да ви откажа.

— Да, знаех. — Той отново се усмихна, толкова мило, че тя неволно откликна. — Имаш ли някакви планове, докато си тук? След осем дни се връщам в Холандия и искам да дойдеш с мен като моя съпруга. — Тя понечи да възрази. — Не, не ме прекъсвай. Мога да уредя да напуснеш болницата до няколко дни. Лоти ще се радва да бъде с теб. Ще подготвя документите и можем да се оженим без много шум. Анита е с приятелки, докато се върна у дома. Естествено, тя не знае за нас и нямам намерение да й казвам.

Виниша се откъсна от проектите за брака им, чудейки се дали така бе правилно. Попита разтревожено:

— Ще има ли нещо против?

Той я погледна невъзмутимо.

— Възможно е, но тъй като нашият брак ще е вече факт, ще трябва да се примири.

Но би могла да направи труден живота на всички ни, си помисли Виниша, но мъдро замълча.

— Мисля, че двамата с теб можем да преодолеем трудностите. — Той добави тихо: — Ако си на друго мнение, трябва да знам.

— Казах, че ще се омъжа за вас — сухо заяви Виниша — и ще го направя. Надявам се, че ще бъда добра домакиня, въпреки че нямам представа как да го направя.

— Просто бъди самата себе си. Мисля, че ще ти е по-лесно, отколкото да работиш из отделенията.

Тя се взря в него с открит, честен поглед.

— Ще положа всички усилия. Благодаря, че ме помолихте да стана ваша съпруга, професоре.

— Аз съм този, който ти е благодарен, Виниша. Между другото, името ми е Дуерт.

— О, така ли? Хубаво име. Имате ли нещо против да си тръгна? Утре съм дежурна от седем и половина. Как ще разбера, че…

— Ще имам грижата да те държа в течение. Остави всичко на мен, Виниша.

Тя се изправи и влязоха заедно в хола, където се появи Тод с палтото на Виниша:

— Тод, с госпожица Форбс бихме искали вие и госпожи Тод да знаете, че скоро ще се оженим.

Тод ги погледна сияещо.

— Ами, господине, това е страхотна новина. Поздравления, госпожице Форбс. Госпожа Тод ще е толкова доволна.

Професорът му благодари и Виниша смънка нещо. Струваше й се, че всеки момент ще се събуди и ще открие, че всичко е просто сън.

Те поговориха на път за „Сейнт Джуд“. Пред входа професорът излезе от колата, помогна на Виниша да слезе и влезе с нея. Тръгна към вратата, водеща към общежитието и спря, свел поглед към младата жена.

— Скъпа моя, наспи се добре.

Той взе ръката й и нежно я целуна.

— Лека нощ.

Тя прошепна „лека нощ“ и си тръгна, чувайки го да затваря вратата след нея.

— О, Господи — прошепна, — защо се съгласих, когато имах намерение да откажа? Но нещата не могат да се върнат.

Виниша не каза на никоя от своите приятелки за бъдещите си планове. Докато закусваха, имаше достатъчно време да чуе нещо за професора. Цяла сутрин старша сестра Томас я следеше зорко и Виниша стана непохватна и нервна. Следобед нервите й се опънаха до краен предел, когато приеха пациент с травми по главата. В отделението дойде Артър Майлс, а по-късно и професорът. Той я отмина, сякаш въобще не я забеляза. Следваха го двама санитари, а сестра Джайлс бързаше да го пресрещне. Виниша, помислила за момент, че той поне ще й се усмихне, изпусна пинцетите, които подаваше на сестра Томас и бе нахокана за това.

Професорът мина бързо през отделението, след като свърши прегледа, но тя предвидливо се наведе към един пациент, за да не го погледне — поне докато не стигна вратата. Дори в гръб изглеждаше далечен, недостъпен. Той обърна, глава и погледна към нея. Лицето му бе безизразно.

Десет минути по-късно тя бе повикана в офиса.

— А този път какво сте направили? — неприязнено попита старша сестра Томас.

Виниша почука на вратата, молейки се в себе си за някаква подкрепа — физическа или морална.

Главната сестра на отделението седеше зад бюрото си. Старомодната й касинка бе кацнала на скромната й прическа. Тя не бе сама — тук бе подкрепата, за която Виниша копнееше — професорът, седнал спокойно близо до бюрото.

— Влезте, сестра Форбс. Седнете.

Професорът стана, отстъпи мястото си на Виниша и взе друг стол.

— Професор Лан-Лутинга ми каза, че ще се омъжвате и че е поискал освобождаването ви от договора, тъй като, желае да се върнете с него в Холандия като негова съпруга. Обстоятелствата са необичайни, но тъй като вече е говорил пред управителния съвет на болницата, щастлива съм да добавя и моето съгласие.

Тя изрече думите така, сякаш всякакво решение от тяхна страна бе излишно без нейното одобрение. Очите на професора весело блестяха.

— С Виниша сме ви много признателни, госпожице Хоукинс. Да разбирам ли, че тя може да напусне, щом си събере багажа? До сватбата ще остане при госпожа Майлс.

— А, да, госпожа Майлс. Толкова добра сестра — отлична. Колко жалко, че се омъжи. — Тя се усмихна на професора, който бе един от малкото уважавани и харесвани от нея хора. После насочи усмивката си и към Виниша, пожела им щастие и грациозно кимна на сбогуване.

Навън до вратата Виниша каза топло:

— Благодаря ви, че бяхте там. Ние всички се боим малко от нея…

— Да, зная. Мислех, че това ще помогне.

— Но вие изобщо не ме забелязахте, докато бяхме в отделението.

— Да, разбира се. Къде ти е умът, Виниша? Предполагам, че бързо ще се превърнеш в обект на клюки, без да го желаеш. Не искам да добавям материал за още.

— О, не бях помислила за това. Трябва да се, върна в отделението.

— Предполагам, трябва да работиш до края на деня, но утре ще си свободна да опаковаш нещата си. Ще дойда да те взема в шест и половина. Лоти те очаква. — Той се обърна, но после спря. — Уредих да се оженим след седмица.

Тя забрави, че бързаше да се върне в отделението.

— Е, добре, наистина ли не знаеш, че булката определя датата? Като начало, нямам дрехи.

— Можеш да купиш всички дрехи, които поискаш, в Холандия. Сигурно ще намериш нещо подходящо за носене дотогава.

— Искаш да кажеш, че нямам нищо подходящо за носене? Ти си твърде груб!

— Виниша, не исках да те засегна. Моля те, постарай се да си готова след седмица. Ако имаш нужда от пари, само ми кажи. Имам много работа, така че надали ще се видим дотогава. Но до утре ще знаеш църквата и по кое време ще се оженим.

Прониза я болка. Нима така трябваше да започне семейният й живот. Тя каза вдървено:

— Благодаря, имам достатъчно пари. И ще бъда готова, когато ми кажеш.

След това забърза към отделението и към коварните въпроси на старшата, без да отговаря на нито един. Имаше достатъчно време старша сестра Томас да научи отговорите от клюкарите на болницата.

Точно преди края на дежурството й в пет часа, сестра Джайлс я повика в офиса.

— Казаха ми, че ни напускате, сестра Форбс. Доста необикновен начин сте избрали — без никакъв знак, но предполагам, при положение че професор Лан-Лутинга го желае, повече не може нищо да се каже. Трябва да призная, че съм изненадана. Надявам се да бъдете щастлива. — Взе си химикалката и притегли купчина картони. — Не зная как ще успея при такова бързо предупреждение.

Виниша съчувствено измърмори, гузна, че въобще не я е грижа. Тя бе добродушно момиче, но не бе особено щастлива в отделението и не виждаше защо трябва да се преструва, че е било иначе. В действителност, изпита удоволствие да види лицето на старша сестра Томас, когато се върна в отделението и й каза, че напуска.

— О, чудех се къде ще ви преместят. Къде отивате? Вие сте съвсем подходяща за…

— Омъжвам се.

— Издайте другия — подигравателно рече старша сестра Томас и се изсмя нелюбезно.

— За професор Лан-Лутинга след една седмица. Довиждане, сестра.

Виниша бързо профуча покрай нея, преди старшата да каже нещо.

Приятелите й бяха много по-любезни — жадни за подробности, откриваха романс там, където нямаше. Помогнаха й в опаковането, обсъждайки развълнувано какво ще носи на сватбата. Около полунощ си легна и последната приятелка, а нещата й бяха подредени. Виниша остана да лежи будна, чудейки се дали не си е изгубила ума.

По-голямата част от следващия ден прекара в приготовления, като обмисляше какви дрехи да купи. Тя имаше свои малки спестявания, както баба й ги наричаше „за черни дни“. Отиде до банката и изтегли почти всичко. Нехайните забележки на професора, че няма подходящи дрехи все още ехтяха в съзнанието й. Ще го изненада. Не бе сигурна как, но си даде това обещание и смяташе да го спази.

Тя бе готова и чакаше в шест и половина, сбогувала се вече с всички, с куфарите си на входа, сгушена в палтото, тъй като вечерта бе доста хладна. Тихо поздрави професора, изчака докато портиерът качи куфарите й в багажника, а после седна в колата. Учудващо, но неловкостта, от която цял ден се страхуваше, я нямаше. Той направи няколко забележки за времето, каза й името на църквата, в която щяха да се оженят и часа на церемонията. Спомена, че Лоти е възхитена, задето ще пазаруват заедно и потъна в мълчание. Виниша, напрегната цял ден като струна, усети, че се отпуска. Не знаеше защо, но професорът правеше всичко да изглежда напълно нормално и разумно.

Тя бе топло приветствана от семейство Майлс. Заведена бе в малката гостна, а после съпроводена до всекидневната, където мъжете седяха край огъня, потънали в спор за пациент. Когато двете момичета влязоха и им поднесоха питиета, те смениха темата и поведоха непринуден разговор. Вечерята бе твърде продължителна, тъй като четиримата споделяха свои преживявания. По-късно професорът си тръгна, пожелавайки им лека нощ.

— До ден-два ще знаеш подробностите — каза на Виниша, преди да потегли. — Артър може да ти предава всички съобщения.

След всекидневието в болницата бе приятно да прекара деня, пазарувайки с Лоти. Виниша бе решила какво да си купи. След три дни търсене, тя притежаваше малък гардероб, който, надяваше се, щеше да издържи изпита под критичното око на професора. Тя бе избрала за своята сватба вълнено сако и пола в тъмнолилаво с копринена блуза в цвят слонова кост. Намери малка кадифена шапчица и похарчи много повече, отколкото възнамеряваше за нова връхна дреха с цвета на костюма. Двете с Лоти прекараха доста време в търсене на обувки, ръкавици и чанта. И тъй като се нуждаеше и от други дрехи, отбиха се в „Маркс и Спенсър“ и триумфално излязоха с плисирана пола от туид, няколко вълнени дрехи и две блузи.

Когато Виниша стана в деня на сватбата си, валеше сняг. Церемонията бе определена за десет часа, тъй като професорът искаше да се върнат в Холандия същия ден.

Тръгнаха заедно с господин Инглис, хирургът ортопед, който трябваше да я предаде на жениха. Виниша спря за миг и проследи с поглед как Лоти и Артър се отдалечават. Господин Инглис застана зад нея. Виниша се чувстваше странно в новите си дрехи и ужасно неуверена. От дни не се бе виждала с професора, за да поговорят. Изведнъж я обхвана силно желание да се обърне и избяга. Но господин Инглис я потупа по ръката.

— Време е да тръгваме, скъпа. Изглеждаш очарователно.

Тя слезе с него при чакащата ги кола. Ако и Дуерт я намираше очарователна…