Бети Нийлс
Необичайно предложение (5)

Пета глава

В църквата бе мрачно и доста студено. Миришеше на застояло и влага, но някой бе поставил цветя по стъпалата край олтара. Виниша спря при отворената врата, а господин Инглис й направи малко букетче от нарциси, водни лилии, розови лалета и виолетки. Цветята бяха в рязък контраст със снега навън и студената тишина на малката църква. За минута Виниша вдъхна аромата им. Когато вдигна поглед, бе изненадана и възхитена да види множество гости по пейките. Тя смяташе, че Дуерт е уредил само церемонията, която бе единственото важно нещо и тъй като не го видя цяла седмица, не можа да го попита. Тръгна с господин Инглис по пътеката между редовете. Професорът бе с гръб към нея, заедно с Артър Майлс. Изглеждаше особено едър и далечен. Погледна встрани от него и видя усмихнатите лица на няколко свои приятелки, скупчени зад госпожица Хоукинс, която изглеждаше страхотно с филцовата си шапка. Дори сестра Джайлс бе там с доста смутен вид. Нормално бе да е така, си помисли Виниша — в цялата история на болницата тя беше с най-незначителни изгледи да стане булка.

Срещна погледа на Каролайн и й се усмихна. Когато професорът най-после се обърна, Виниша се усмихна и на него, с внезапното прозрение, че каквото и бъдеще да я очаква, ще се справи.

Церемонията бе кратка. После всички потеглиха към хотел „Риц“ където пиха шампанско и хапнаха вкусни сандвичи, а накрая разрязаха тортата. Виниша, която не бе очаквала нищо подобно, сияеше от удоволствие. Останала за момент насаме с Дуерт, тя рече:

— Благодаря ти за хубавата сватба — никога не съм предполагала… Мислех, че ще отидем в църквата и ще се оженим.

Той не й обясни, че точно така го беше планирал, но че Лоти бе организирала всичко, обявявайки, че Виниша заслужава сватба, която да запомни. Неохотно се бе съгласил, но сега бе доволен, че е оставил Лоти да действа както си знае.

Приемът не продължи дълго. Куфарът на Виниша бе сложен в колата още преди церемонията, така че всичко, което трябваше да направи, бе да се сбогува с присъстващите и да се качи в бентлито до Дуерт.

Еуфорията, породена от сватбата, все още не я напускаше и няколко минута тя щастливо бъбреше, докато разбра, че той не я слуша. Тогава се умълча с надеждата, че ще й каже нещо, каквото и да е. Но той не се и опита да я заговори. Тя го погледна и видя, че е намръщен.

— Случило ли се е нещо?

— Не. Мина много добре. Мислех си, че Лоти организира всичко чудесно. — Той погледна часовника си. — Трябва да сме в Лайден късно следобед. Ще се отбия в болницата и ще прегледам мъжа, когото ще оперирам сутринта. Нали нямаш нищо против да ме чакаш в колата? Няма да се бавя. После можем да тръгнем за вкъщи.

Бе привечер, когато пристигнаха в Лайден и Виниша копнееше за чаша чай. Сърцето й се сви, когато професорът влезе с колата в двора на голяма болница и спря пред входа. Поуспокои се, когато той й каза.

— Сигурно ти се пие чай. Ела вътре, докато поговоря с анестезиолога.

Чаят направи чудеса с начина й на възприемане на нещата — щом изпи втората чаша, Виниша реши, че Дуерт има всички основания да поставя пациентите си на първо място. А мълчанието му по време на пътуването им сигурно се дължеше на неговата загриженост за пациента, когото отиваше да прегледа. Пък и той й бе казал, че няма да се виждат често, ала тя не очакваше да е толкова скоро…

Професорът се върна с въпроса дали е готова да тръгнат и след като я запозна с малка част от болничния персонал, двамата излязоха при колата и потеглиха по снежните улици.

Доста се бе смрачило и след като напуснаха центъра на града, вече нищо не се виждаше. След една-две минути Виниша попита:

— Далече ли е до Делфт?

— Около двайсет километра. Уморена ли си, Виниша?

— Ни най-малко.

Гладна и доста изплашена сега, когато пътуването почти свърши, но не и уморена.

— Когато си в Холандия, всеки ден ли пътуваш до Лайден?

— Да, когато оперирам там. Ходя и до Хага и Амстердам, доста често до Брюксел и понякога до Хамбург.

Той караше бързо по магистралата и светлините на Хага се отразяваха в нощното небе.

— Предупредих те, често съм далеч от къщи.

— Да, наистина. — Тя извърна глава, за да го погледне. — А домът ти в Хампстед? Не ти ли е неприятно да го напускаш?

— О, да, но зная, че бих могъл често да се връщам. Въпреки това, мисля, че нямам предпочитания. Моят дом е и тук, и в Англия. Навсякъде ми е добре.

Продължи да шофира и не след дълго Виниша видя висока каменна стена с широко отворена порта от ковано желязо. Професорът мина между каменните стълбове от двете страни на портала и бавно подкара по късия път, очертан от дървета и храсти, оголени и покрити със замръзнал сняг. Отпред светеше и Виниша присви очи, за да види къщата. Тя бе много по-голяма, отколкото си я бе представяла. От многобройните прозорци струеше светлина.

Докато професорът излезе от колата, вратата се отвори и на прага застана възрастен мъж.

— Добър вечер, Домус. — Професорът се ръкува със стареца, каза нещо на холандски и придърпа Виниша напред. — Това е Домус — верният ми иконом. Работеше при баща ми и бе приятел на семейството.

Виниша стисна ръката на Домус и се усмихна на сбръчканото лице с блестящи сини очи. Икономът изглеждаше дружелюбен. Почувства го като добра поличба за бъдещето си. Малко по-късно, когато минаваха през вестибюла, се появи висока и слаба възрастна жена с изострени черти. Професорът се ръкува и с нея, обръщайки се към Виниша.

— А това е Трус, жената на Домус. Преди прислужваше на майка ми, но сега е нашата домакиня.

Виниша отново се ръкува с желанието да може да разбере какво си говорят. Как, за Бога, Дуерт очаква да се грижи за къщата му, като не знае и дума от езика му?

Той безпогрешно изтълкува неувереното й мънкане.

— Не се безпокой, секретарката ми говори английски и ще ти помага, а и Анита също. Когато пожелаеш, можеш да започнеш уроци по холандски. Домус казва, че Анита е в гостната във вътрешната част на къщата. Да отидем ли първо там, а после Трус ще те заведе в стаята ти?

Гласът му звучеше спокойно, но тя долови лека припряност. Дуерт бе свикнал да се налага, въпреки че прикриваше този факт с добри обноски. Виниша отвърна весело:

— Бих искала първо да се срещна с Анита. — И бе възнаградена с усмивка.

Професорът я въведе в гостната. Стаята бе огромна и първото нещо, което я порази, бе комфортът. Тя бе пищна, но имаше и удобни столове, великолепни пердета на високите прозорци и множество настолни лампи по пръснатите малки масички. В камината гореше огън. Край него стояха момиче и куче, които се обърнаха, щом двамата влязоха. Когато професорът заговори, младата жена усети ръката му върху своята.

— Анита…

Виниша срещна погледа му и щом съзря милата усмивка, опасенията й отстъпиха пред здравия разум. Тя бе негова съпруга и с помощ щеше да се справи. Наблюдаваше как изправилото се момиче тръгва към тях с кучето, което скимтеше от радост.

Анита бе невероятно красива с късата си руса коса, големи сини очи и хубави чувствени устни. Изглеждаше по-възрастна от своите седемнайсет години заради дрехите си — пола на волани от мека материя, с дължина до коленете, розова копринена блуза и огромна плетена жилетка, чийто яркосин цвят подхождаше на меките й кожени ботуши.

— Скъпи Дуерт! — Тя се хвърли на врата му, говорейки на холандски, докато кучето ги раздели.

Професорът гръмогласно се разсмя и заговори на английски.

— Какво посрещане! — Той се освободи и хвана под ръка Виниша. — Анита, радвам се да те видя отново. Имам приятна изненада за теб. Това е Виниша, моята съпруга.

— Здравей, Анита — каза Виниша и протегна ръка.

Анита я пое бавно, втренчвайки се в младата жена.

— Твоя съпруга?! Дуерт, никога не си ми казвал, че ще се жениш. — Изведнъж тя се усмихна, сграбчвайки подадената й ръка и целуна Виниша по бузата. — Супер! — Стрелна с поглед професора. — Сега няма да се тревожиш за мен, нали? — попита самодоволно.

— Ще видим — каза той сухо.

Анита ликуваше.

— Мога ли да те наричам Виниша? Дуерт от години се грижи за мен, но вече няма да е така. Мисля, че ще бъдем приятелки. Досега имах само гувернантки и компаньонки. Дори когато бях на училище в Швейцария, пак ме очакваха през ваканциите. — Тя сбърчи носле. — Те винаги носеха кафяво или черно и нищо не разбираха от дрехи. — Тя преценяващо огледа Виниша. — Изглеждаш страхотно. Харесваш ли дрехите…

— О, да — каза Виниша, радостна, че най-сетне може да вземе думата, съзнавайки, че Дуерт се забавлява. — Осмелявам се да кажа, че заедно ще ходим по магазините.

— След като решихте този важен проблем, ще заведеш ли горе Виниша? Трус трябва да е приготвила стаята й. — Той леко докосна Виниша по рамото. — Сигурно си гладна — аз умирам от глад. Достатъчни ли са ти около петнайсет минути, за да си свалиш шапката?

Той тръгна с тях към вратата, отвори я и ги проследи с поглед как пресичат хола и се качват по стълбите, преди да отиде в кабинета си с кучето, където прегледа чакащата го купчина писма.

Анита отвори вратата и въведе Виниша.

— Спалнята. — Тя отвори друга врата в дъното на стаята. — Банята. От другата страна има врата за стаята на Дуерт. Винаги ползваше една стая в дъното на къщата, но сега, разбира се, се премести тук. Въобще не предположих, въпреки че видях Трус да мести багажа му следобед. — Тя се обърна към Виниша. — Нямам търпение да видя лицата на дамите, които не знам от колко време насам се надяват да станат госпожа Лан-Лутинга. — Анита приближи към вратата. — По-добре да вървя, за да намеря Дуерт и да му дам изчерпателен отчет къде съм била и какво съм правила през последните десет дни. Знаеш, че той гледа сериозно на настойничеството си.

Останала сама, Виниша се зае да изучава стаята си. Навсякъде цареше съвършенство и разкош. Тя се поосвежи, разреса косата си и доста бавно слезе, изпитвайки притеснение от влизането в гостната. Сигурно професорът я бе чул, защото излезе от кабинета си, когато тя стигна последното стъпало и пресече хола, за да я пресрещне.

— Едно питие преди вечеря? Харесваш ли стаята?

— Разкошна е. Бих пила нещо. — Тя замълча, докато стигнаха до гостната. — Всичко е много по-голямо, отколкото очаквах…

Той приготви питиетата им и седна до нея на един от тежките дивани до камината.

— Анита ще слезе всеки момент. Виниша, до утре вечер няма да съм вкъщи. Сигурен съм, че тя ще ти каже всичко, каквото те интересува и ще те разведе наоколо. Местността около къщата е хубава и градината е доста голяма. Може да я разгледате, след като се оправи времето. Утре ще ти открия сметка и можеш да отидеш да пазаруваш в Хага. Ще имаш нужда от дрехи и Анита с радост ще ти помогне при избора.

— Да, Дуерт — рече тя тъй покорно, че той обърна глава, за да я погледне.

— Вероятно мислиш, че си е твоя работа какво ще купиш. Сигурен съм, че имаш отличен вкус — това, което си облякла, е очарователно. Но тъй като доста ще излизаме и ще се забавляваме, бих искал да имаш всичко, каквото е необходимо. — Той добави с тон, който често бе чувала в „Сейнт Джуд“ — учтив, леден и абсолютно уверен, че това, което иска, ще бъде изпълнено. — И нека се разберем, Виниша — напълно съм в състояние да поема сметките, колкото и екстравагантни да са. Така че не е необходимо да обръщаш внимание на етикетите с цените.

— О, добре. Ще го запомня. Много пари ли имаш? — Тя се изчерви и прехапа устни: — Съжалявам, не трябваше да питам.

— Защо не? Ти си моя съпруга и имаш право да знаеш. Да, имам доста пари. Голяма част от тях наследих, а останалите спечелих сам. Но бъди сигурна, че са предостатъчно. Ако не ти стигнат парите в сметката, само ми кажи — усмихна се той. — Мога да ти се доверя да бъдеш екстравагантна, но се надявам да ограничаваш необузданото харчене на Анита. Тя винаги е получавала нещата, които е искала, и е време да научи тяхната стойност. Един ден ще се омъжи и трябва да е по-разумна. Освен това леля й в Америка ще очаква от нея поне малко здрав разум.

Той стана, както говореше, и в същия миг Анита влезе в стаята.

— О, двете влюбени гълъбчета! — възкликна тя. — Забавих се колкото може повече, но искам нещо за пиене… — Тя направи гримаса към Дуерт и седна до Виниша. — Не можеш да си представиш колко е хубаво да имаш приятелка. Дуерт, колко умно от твоя страна да се ожениш за Виниша.

— Не е ли по-добре да кажем, че е много мило от нейна страна да се омъжи за мен? — Гласът му бе толкова нежен, колкото и изражението му, когато се обърна да я погледне.

Тримата вечеряха приятно в голяма, просторна стая, седнали край огромна овална маса с прибори от масивно сребро и кристални чаши. Храната бе вкусна, сервирана от Домус, подпомаган от едро младо момиче с розови бузи. Виниша си помисли, че лесно ще се адаптира към такъв приятен начин на живот. Тя вдигна поглед и срещна тъмните очи на Дуерт, вперени в нея. Усмихна му се и се изчерви, защото извитите нагоре вежди й подсказаха, че е отгатнал мислите й. Но тъй като се почувства доста неловко, тя се заслуша в бърборенето на Анита, която бе несекващ източник на клюки за приятелките си, дрехите и какво ще прави, когато отиде в Америка. Дуерт любезно я слушаше, но Виниша имаше чувството, че мисълта му е заета с други неща. Тя прецени, че е привързан към Анита, но смята, че тя го разсейва. Именно тук се очакваше Виниша да изпълни своята роля — да ангажира Анита и да я държи настрана от грешки, така че той да се върне към своята работа, която означаваше много за него. Ако не се отнасяше до Анита и до необходимостта тя да заживее по-рационално, той нямаше да се ожени. Е, добре, сега е женен, помисли си Виниша, вземайки си от сладоледения пудинг, който се топеше в устата. Но както винаги бе организирал нещата идеално да го устройват.

Всички слязоха в гостната за кафето и продължиха да си говорят, докато изведнъж Анита стана.

— Е, трябва да си лягам. Много до късно стоях предишните нощи, а и едва тази сутрин си дойдох. — Тя целуна и двамата. — Ще се видим на закуска.

Ако Виниша се бе надявала Дуерт да продължи разговора им отпреди обяд, трябваше да се разочарова. Той й разказа малко за къщата и местността наоколо, направи няколко обобщения за Делфт, препоръча й да послуша съветите на Анита за магазините в Хага и каза нещо за зимата. Сигурно всеки момент щеше да изкаже предположение, че е уморена и че може би ще иска да си легне.

Тя се съгласи с него за времето и стана.

— Бих искала да си легна. Ще те видя ли, преди да тръгнеш сутринта?

Той също се изправи и двамата тръгнаха към вратата.

— Съмнявам се. Ще изляза към седем часа и се надявам да се върна навреме за вечеря. — Продължи да я гледа, смръщил вежди. — Имаш ли всичко необходимо? Удобна ли е стаята?

— О, прекрасна е, благодаря ти. Идеално ще се наспя. Лека нощ, Дуерт.

Час по-късно в своето топло удобно легло, тя си припомни изминалия ден. Бе невероятно, че за толкова кратко време се бе омъжила, заминала в друга страна и се бе превърнала в нещо съвсем различно — госпожа Лан-Лутинга. Тя завъртя златната халка на пръста си, просто за да се убеди, че е там. Оказа се, че е по-малко травматизиращо, отколкото бе очаквала. Изглежда, Анита я хареса и като начало това бе добре. А и бе основната причина Дуерт да се ожени за нея. Тя остави мислите да я отнесат към предстоящото удоволствие от пазаруването на подходящи дрехи. Дуерт й бе казал, че има пълна свобода и тя започна наум да прехвърля от какво има нужда.

Не след дълго Виниша заспа.

Когато слезе на закуска, професорът бе излязъл преди повече от час, но Анита се присъедини към нея на масата.

— Трус умира от желание да те разведе из къщата. Ако искаш и аз ще дойда да превеждам.

Виниша с благодарност прие.

— Много ли ще е различно да живееш тук? — попита Анита.

— Да, много. Живеех в болницата, а баба ми, докато бе жива, имаше малка къщичка в Хампстед, където ходех през свободните си дни.

— При Дуерт ли работеше?

— Не, за Бога. Карах двегодишния си стаж като медицинска сестра. Той е високо уважаван хирург-консултант.

Анита подпря лакти на масата и обхвана лицето си.

— Винаги съм знаела, че ще се влюби — както трябва, искам да кажа. И ето, сега е така и ти си доста хубава. Не красива, но имаш чудесни очи.

— Благодаря. Какво имаш предвид с това „както трябва“?

— Трябва да знаеш, че той е много добра партия — нали така се казва? Откакто дойдох да живея тук, а това бе преди осем години, можеше да се ожени десетина пъти. Мисля, че ти си именно жената, която му подхожда.

Виниша й благодари, чудейки се какво ли щеше да каже момичето, ако знаеше истината. За щастие никога нямаше да я научи.

Анита огледа полата й от туид и пуловера.

— Много ли дрехи взе със себе си?

— Ела горе и виж — покани я Виниша.

— Но това е нищо, абсолютно нищо! — възкликна момичето, след като видя гардероба й. — Да отидем да напазаруваме колкото се може по-скоро — днес.

— Бих искала първо да разгледам къщата. Сигурно Трус чака да ни разведе…

— Тя може да почака, докато сме готови — възрази Анита. — По-важно е да ти намерим дрехи.

— Не, дрехите не са по-важни — рече твърдо Виниша. — Трус има работа, а ние разполагаме с време. Да тръгваме и да я намерим.

Обиколката на къщата отне доста време. Не защото бе огромна, а тъй като Трус искаше да отдели полагаемото се внимание на всяка стая, всяка мебел и всяка картина. Пренебрегвайки присъствието на Анита, Виниша преминаваше от стая в стая, проучваше кабинети, дивани и маси и се взираше в семейните портрети.

— Колко големи семейства — измърмори тя, изучавайки една картина. — Осем деца.

— Дуерт обича децата — прошепна Анита и се засмя. — Доста ще ти е запълнено времето, Виниша. — Тя се загледа в нея. — Наистина си много хубава, когато се изчервиш.

Трябваше колкото може по-бързо да научи холандски, поне основното от езика. Тя мислено си отбеляза да помоли Дуерт да й уреди да взима уроци.

Младолик мъж, който се грижеше за градината и за оранжерията, а при необходимост и шофираше, ги откара в Хага. Зад бентлито, което Дуерт караше, имаше две коли — ягуар и фолксваген. Те излязоха с ягуара и Виниша реши да се научи да шофира, за да може да използва фолксвагена, без да е зависима от някой друг. Анита бе взимала уроци, но не й разрешаваха да шофира.

— Дуерт казва, че не съм достатъчно внимателна. Но почакай само да отида в Америка.

Веднъж пристигнали в Хага, тя знаеше точно къде да отидат.

— Не в магазините, в които аз пазарувам — обясни тя, докато се провираше през арки и тесни улички. — Нямаш точно моя стил, нали? Твоят трябва да е като на лекарска съпруга. Нали разбираш какво имам предвид? Знам точно от кой магазин да започнем.

Когато влязоха, Анита я въведе във вътрешната стая, където започнаха да й демонстрират дрехи, сякаш се бе озовала на модно ревю.

— През деня — обясни й Анита — ще имаш нужда поне от три рокли…

Тя започна да пробва и нито веднъж не погледна цената. Като че ли в този луксозен магазин не съществуваше такова нещо като етикет. Всичко, което купи, бе на сметката на Дуерт, и двете напуснаха магазина, доволни от себе си.

— Чаша чай — обяви Анита, — а после друг бутик, който е тъкмо за теб.

— Но аз вече си купих три неща.

— Но не можеш да ги носиш вечер. — Анита я вмъкна в малка, елегантна чайна, поръча чай и направи списък. — Не се притеснявай да спестяваш парите на Дуерт — рече момичето. — Той е, как го казвате на английски — фрашкан с пари.

— Е, добре, тогава, може би още една рокля — вечерен тоалет.

Бутикът бе наблизо и беше по-елегантен от първия магазин. Половин час по-късно Виниша излезе с тържествуващата Анита зад нея. Бяха отрупани с кутии за дрехи. Виниша се чувстваше замаяна. Сега притежаваше още три рокли и всички, както я увери продавачката на почти идеален английски, бяха подходящи за спокойни вечери у дома. Всяка от тях дотолкова я променяше, че тя самата трудно се позна в огледалото на салона. Вярна на своето обещание, не попита за цената им. Само се надяваше, че Дуерт наистина е имал точно това предвид.

Явно наистина бе така, защото освен възхищение от тъмносиньото кадифе, с което тя бе вечерта и изразената надежда, че си е купила дрехи, той не прояви никакво вълнение относно сметката. Върнал се бе навреме за вечеря. В гостната се присъедини към тях, без нищо във вида му да издава, че в живота му е настъпила съществена промяна. Виниша си помисли, че има уморен вид, но мъжът се включи в разговора им с явно удоволствие. Чак след като вечеряха и пиха кафе, той се извини, че има да диктува писма и се оттегли.

— Той използва диктофон — обясни Анита — и всяка сутрин секретарката му печата. Но след като се е оженил, може би ще прекарва повече време в гостната. Рядко сте заедно, не и през деня…

Виниша унило се съгласи. Трябваше да помни, че е тук, за да създава впечатление за уравновесен семеен живот.

— Бих казала, че на Дуерт ще му трябват няколко дни, за да поеме своите случаи в Лайден. Той е толкова зает.

— Малко ме плаши — изведнъж заяви Анита. — Никога не съм напълно сигурна какво си мисли.

Виниша се съгласи с нея, но наум.

— Не трябва да се плашиш — рече. — Мисля, че ще се разтревожи, ако разбере това.

— Нали няма да му кажеш?

— Не, разбира се. Надявам се, че ще бъдем приятелки, а приятелките никога не се издават.

— Виниша, обещай, че никога няма да ме издадеш.

— Обещавам, макар да не мисля, че някога ще имам основание за това.

— Ти си невероятно добра. Толкова се радвам, че Дуерт те намери. Утре ще идем заедно в кухнята и ще можеш да поръчаш яденето. Аз ще ти помогна. А после отново ще отидем в Хага. Имаш нужда от палто и ботуши, от бельо и няколко вечерни рокли за начало…

Те обсъдиха последните тенденции за зимните палта, докато Дуерт се върна и Анита отиде да си легне. Тъй като той очевидно не бе в настроение да разговарят, Виниша също реши да се оттегли в стаята си. Приятелски му пожела лека нощ, увери го, че е прекарала чудесен ден и се измъкна. Той бе приятен и с добри обноски, но Виниша се чувстваше отблъсната и самотна.

— А ти какво очакваше? — запита се тя и, качвайки се, чу как вратата зад нея се затвори.