Бети Нийлс
Необичайно предложение (2)

Втора глава

Октомври бавно премина в ноември, като донесе леден дъжд, вятър и мрачни сутрини. Отделението бе пълно и Виниша бе претрупана с работа. Когато дойдоха свободните й дни, с удоволствие отиде в къщичката на Пърси Лейн. Приятно бе да се събуди сутринта в собствената си стая, да направи чай за баба си и да напазарува, вършейки всичко това, без да хвърля тревожно поглед към часовника. Вечерта седяха край огъня и разговаряха, баба й плетеше, а Виниша навиваше прежда или си почиваше.

Повече не бе виждала професора. Той идваше много рядко в отделението. Каролайн й каза, че се е върнал в Холандия.

— Какъв хубав живот — бе добавила тя. — Помисли си за всички хора, които среща. Сигурно е пълен с пари. Предполагам, че си има някъде чудесна къща.

— Трябва да има — спокойно каза Виниша. — Ако е женен, съпругата и децата му ще имат нужда от покрив над главите си.

Каролайн се изкиска.

— Скъпа Виниша, в теб няма й зрънце романтика. Имам среща с лекар от екипа му. Ще открия нещо повече за нашия професор.

Виниша свъси вежди, а после се усмихна.

— Смея да кажа, че ако бях красива като теб, Каро, бих направила същото.

Но Каролайн не откри нищо за личния живот на професора. Тим Добсън или нищо не знаеше, или нищо не възнамеряваше да каже. А Виниша, претрупана с работа, забрави да я попита.

За нея почивните дни бяха добре дошли. Виниша се измъкна от тълпата, слязла от автобуса и се отправи към Пърси Лейн, мислейки за вечерята и посрещането на баба си. Тя се изненада, като видя, че къщичката е тъмна и тъй като никой не отвори вратата, усети мрачно предчувствие. Баба й имаше няколко приятелки, живеещи в Хампстед, но вече бе седем часът и старицата трябваше да се е върнала след чая си с някоя от тях. Виниша отключи вратата и влезе в тесния хол. Запали лампата и извика:

— Бабо! — Но в малката къща бе тихо. Остави чантата си и влезе във всекидневната, като светна и там. Огънят слабо гореше, а баба й си седеше в стола с плетката в скута. Преди да стигне до нея и да потърси пулса й, Виниша знаеше, че няма да го почувства. Тя изплашено повтори „Бабо!“ и сложи ръце на раменете й. Няколко минути остана така, потапяйки се в скръбта…

В къщичката нямаше телефон. Тя пресече улицата и от един съсед позвъни на доктора на баба си. После се върна и мълчаливо зачака, като седеше неподвижно, хванала баба си за ръцете.

 

 

Бе краят на месеца. След обсъждането на предстоящата за другия ден операция, преди да се върне в „Сейнт Джуд“, професорът се качи в колата си и потегли към къщи. Тъкмо минаваше през Хампстед, когато видя тясната отсечка на Пърси Лейн и импулсивно зави по нея. Чудеше се защо отива — вероятно Виниша нямаше да е там. Постъпката бе глупава и това го подразни.

Между пердетата се процеждаше светлина, а входната врата бе отворена. Той излезе от колата и разтвори по-широко вратата, забелязвайки, че на стената има табела от агенцията за недвижими имоти.

— Виниша — извика професорът и отвори всекидневната. Младата жена седеше до малката кръгла масичка до прозореца, с ръце в скута, а лицето й бе тъй бледо и изтерзано, че той попита: — Какво се е случило? Болна ли си?

Мъжът обходи с поглед малката стая. Тя бе приятно обзаведена, но много студена. — С баба ти ли се е случило нещо? — попита той.

Виниша не се изненада да го види. Тя тихо промълви:

— Почина съвсем неочаквано преди две седмици.

— Бедното ми момиче. — Той съблече палтото си, сложи ръкавиците на масата и седна срещу Виниша. — Къщата е обявена за продан. Защо стоиш тук сама на студа?

— Ами, както виждате, къщата не принадлежи на баба — сковано рече тя. — Имаше договор, сключен доста отдавна, с който я продаде на една компания. Те й дадоха парите, за да може да преживява. — После додаде сериозно.

— Знаете, че лихвите са твърде високи. Така че тя нямаше други пари, освен пенсията си. Затова съм тук — някой ще дойде с документи, които да подпиша.

— Нямаш ли адвокат?

— О, да, но не му е удобно да дойде вечерта. Каза, че мога да ги подпиша. Мебелите са мои — додаде тя.

— Имаш ли семейство?

— Не. Само един братовчед на баща ми, когото никога не съм виждала. Двамата с баща ми не се обичаха и не вярвам, че ще иска да ме види. Мъжът, стана и затвори вратата.

— Кога ще дойде онзи човек?

Тя погледна часовника върху полицата на камината.

— Само след минути, ако е точен. Мога ли да ви предложа чаша чай? Извинявайте, че не ви попитах…

Някой почука на вратата и професорът стана.

— Аз ще отворя. Имаш ли свободни дни? — Когато тя кимна, мъжът добави: — И ще спиш тук?

— Казаха ми, че мога да остана до края на месеца. Има неща за опаковане.

Той приближи до вратата и отвори. На прага стоеше мъж с куфарче.

— Влезте — покани го професорът. — Тук съм като експерт-съветник.

Виниша примига от изненада при тази забележка. Все още не бе в състояние да разсъждава трезво, но с облекчение разбра, че професорът се бе появил на прага й точно когато се нуждаеше от някого. Тя поздрави мъжа и се зае с четенето на документите. После ги подаде на професора, който също ги прочете. Бяха съвсем редовни.

Виниша въздъхна, предложи чай, но двамата мъже отказаха, и тя проследи с поглед как професорът изпрати агента по недвижими имоти до вратата. Когато се върна в стаята, Виниша стана.

— Много ви благодаря, професоре — каза тя любезно. — Бяхте много мил, че останахте. Сега трябва само да опаковам мебелите и да намеря къде да ги оставя. — Тя добави тъжно: — Желаете ли чай, преди да тръгнете?

— Не. Вземи каквото ще ти е нужно през нощта. Връщаш се с мен.

Бледото й лице силно почервеня.

— Много мило да предложите, но…

— Не съм любезен, разумен съм. Не можеш да останеш сама. Моята икономка ще се погрижи за теб и можеш да се върнеш сутринта, за да се погрижиш за мебелите.

Той звучеше обезкуражително незаинтересован.

— Но няма ли да наруша плановете ви за вечерта?

— Не. Излизам на вечеря и няма да се прибера до късно, а и сутринта ще оперирам. Предлагам ти да прекараш двете вечери у дома, така че се приготви. — Той я изгледа намръщено. — Вече закъснявам.

Виниша се подчини. А и независимият й дух още не се бе събудил. Сложи най-необходимите неща в чантата си, заключи, облече палтото и влезе в бентлито, за голяма изненада на съседите.

Бе тъмна, мъглива вечер и сигурно по-късно щеше да се заледи. Виниша бе признателна, че в голямата кола бе топло и в същото време откри, че е гладна. Тя не бе дочакала чая в болницата, а пропусна и обяда. Току-що се бе разделила с къщата, която от няколко години бе неин дом и нямаше представа какво да предприеме. Щеше да продължи да работи като медицинска сестра, разбира се, но бъдещето й бе доста мъгляво. Адвокатът бе споменал за допълнителни сметки.

За неин срам очите й се напълниха със сълзи, които закапаха по бузите й. Тя неволно се разрида. Добре поне, че нейният спътник гледаше пред себе си. Виниша извърна глава и се втренчи невиждащо през прозореца.

Професорът караше по широк път с красиви къщички в далечината, заобиколени от големи градини. Той зави през отворена порта и спря пред къщата в самия край на пътя. Изключи двигателя и тихо попита:

— Защо плачеш, Виниша? — Подаде й носна кърпа.

Тя избърса сълзите и сподавено промълви:

— Съжалявам много. Мама винаги казваше, че нищо не вбесява мъжа повече сълзите на жената. Но много неща ми се струпаха на главата — измърмори тя.

Той протегна ръка и привлече младата жена към себе си. Не каза нищо, но стоплена от близостта му, тя захлипа отново. Професорът я остави да поплаче няколко минути и после каза:

— Утре следобед ще бъда вкъщи за няколко часа. Мисля, че ще е най-добре да останеш тук, докато се върна, и после ще поговорим. Двамата заедно по-лесно ще разрешим проблемите.

Тя се сгуши в прегръдките му.

— Обикновено не се държа толкова глупаво, но всичко стана малко неочаквано.

— А и нямаше към кого да се обърнеш — каза й нежно. Отдръпна я от рамото си и разкопча предпазния й колан, после излезе, за да отвори вратата й. — Госпожа Тод ще се погрижи за теб и ще ти поднесе вечеря.

Той отключи вратата и въведе Виниша. Холът бе просторен, осветен от кристален полилей, висящ от гипсов таван. Вита стълба водеше към горния етаж. Влезе дребна, закръглена жена, облечена в тъмна рокля. Побелялата й коса бе вдигната в сложни букли.

— Заповядайте, господине. Тод донесе багажа ви. Имате ли нужда от нещо? — Малките й блестящи очи се спряха на Виниша.

— Госпожо Тод, доведох госпожица, Виниша Форбс, която ще остане тук за няколко нощи. Бихте ли се погрижили за вечерята й? И пригответе стаята с изглед към вътрешната градина. Може би е добре да заведете младата дама в стаята й още сега, а после да се върнете при мен.

Госпожа Тод се усмихна и кимна.

— Добре, господине. Моля, последвайте ме, госпожице Форбс…

Хубава къща, помисли си Виниша, следвайки покорно госпожа Тод. Не само приятна, но в нея се чувстваш като… тя потърси думата… у дома — топла и гостоприемна, приглушено осветена. Виниша не се съмняваше, че е и идеално поддържана. Въздъхна и госпожа Тод се обърна, за да й каже любезно:

— Виждам, че сте уморена, госпожице. Ще ви приготвя хубава вечеря, а после — в леглото. Няма нищо по-добро от здравия сън, за да ви изправи отново на крака.

Тя отвори вратата до стълбището и въведе Виниша. Стаята бе доста голяма, с огромен прозорец, покрит с крепон в пепеляворозов цвят. Завивките на леглото бяха в същия тон, както и малкото кресло и нощните лампи! Килимът бе бежов и мъхест. Виниша погледна обувките си, а после извинително вдигна очи към госпожа Тод, която само се усмихна приветливо и я заведе в банята.

— Само се освежете, госпожице и елате долу. Тод ще бъде там, за да ви покаже къде да отидете. И ако се нуждаете от нещо, просто ме повикайте.

Оглеждайки тоалетката, изящна изработка от кленово дърво, а после и банята, Виниша реши, че някой бе осигурил всичко, свързано с козметиката, което би желало едно момиче. Хубаво би било да се възползва, но тя се отказа. Тук бе само за една-две нощи и предположи, че всичко, от което си сложеше, макар и пестеливо, трябваше да бъде подменено. Изми лицето и ръцете си, пооправи косата си и слезе по стълбите.

Тод я чакаше. Той бе дребен, пълничък мъж, който напълно подхождаше на госпожа Тод. Излъчваше необикновено достойнство. Пожела й приятна вечер, отвори една врата и мълчаливо я въведе в гостната. Стаята бе огромна. Паркетът бе застлан с дебели килими, имаше няколко удобни кресла и кушетки. Професорът се изправи от стола до камината и приближи да посрещне младата жена.

— Точно навреме, за да пийнем, преди да изляза. Обясних на госпожа Тод, че тук ще прекараш няколко нощи. Хубаво ще е, ако можеш да уредиш всичко, преди да се върнеш в „Сейнт Джуд“. — Той подаде на Виниша чаша шери и седна срещу нея. — Утре след два часа ще бъда тук. По-лесно ще е, ако дотогава си решила какво точно смяташ да направиш с твоето имущество, така че да уредим нещата.

Тя отпи глътка шери и замислено рече:

— Много сте любезен, професоре, но моля ви, не се притеснявайте. Много съм ви признателна за гостоприемството, но ще се справя…

— Да разбирам ли, че ми казваш да не се бъркам? — Гласът му бе леден.

— О, Господи, не. Само мисля, че вече достатъчно ви досадих…

— Което не е причина да оставим нещата наполовина свършени.

Виниша не знаеше какво да отговори.

Професорът излезе с учтиво пожелание за приятна вечер. След минути Тод я покани да го придружи до приятна стая в задната част на къщата, където Виниша се наслади на вкусната вечеря и тъй като не желаеше да безпокои повече домакините, реши да си легне.

За нейна изненада професорът бе в хола и изглеждаше великолепно в официалния костюм, но както изглежда, бе в лошо настроение. Той слушаше някого по телефона и учтиво каза:

— Не можах да дойда навреме. — Погледна часовника си. — С малко късмет ще бъда при теб след двайсет минути. — Затвори телефона, намръщи се, измърмори „лека нощ“ и излезе от къщата.

Виниша застана на последното стъпало и се заслуша в шума на отдалечаващата се кола. Върху един от столовете в хола се бе настанила удобно котка с тигрова шарка. Виниша се обърна към нея, поради липса на други слушатели:

— Горкият човек. Аз съм досадна, но той не трябваше да го показва така явно, нали? Смея да кажа, че разговаряше с приятелката си.

Котката се съгласи с нея и се зае с личния си тоалет, а Виниша се обърна и тръгна нагоре по стълбите. Потънала съм в разкош, каза си тя, докато се качваше. Така че няма причина да се чувствам самотна. За жалост се чувстваше непоносимо самотна.

Мислите й отново се насочиха към професора. Виниша се губеше в догадки за живота му, чудейки се къде живее той в Холандия. Няма съпруга, реши тя. Не й приличаше на човек, който би оставил съпругата си у дома, докато пребивава другаде в продължение на седмици. В момента, в който заспа, й се присъни красива блондинка, седнала срещу него в луксозен ресторант.

Весело момиче й донесе сутрешния чай. Пожела й добро утро и я помоли да остане в леглото, тъй като госпожа Тод все още приготвяла закуската й и щяла да й я качи сама.

Виниша изяде закуската, изкъпа се с доста гореща вода, облече се и слезе. Тод и котката дойдоха да я посрещнат в хола.

— Добро утро, госпожице. Професорът помоли да ви предложа да решите коя фирма желаете да наемете да се разпореди с мебелите ви. Това ще спести време и дава възможност да се уточнят нещата.

Той отвори вратата на стаята, където Виниша бе вечеряла. В камината гореше силен огън, а върху табличка подканящо бе сложено кафе.

— Оставил съм местния телефонен указател на масичката до прозореца, госпожице. Също и днешния вестник.

След изминалите уморителни седмици й се струваше, че е попаднала в приказен свят. Тя отпи глътка кафе и прегледа списъка на подходящите фирми. Искаше да задържи две-три неща: малка работна масичка, която бе принадлежала на майка й, колекцията от книги на баба й, една-две сребърни вещи, останали от по-щастливи дни…

Тя изготви списък на вещите и избра най-непретенциозните фирми, които можеха да се заемат с мебелите й. Отвори „Дейли Телеграф“, потискайки чувството за вина, че не върши нищо полезно.

Обядът бе невероятно вкусен. Виниша пиеше втора чаша кафе, когато професорът влезе. Следваше го Тод, носейки прясно кафе. Професорът седна до масата. Младата жена поздрави учтиво и в отговор получи навъсен поглед.

Виниша безмълвно изпи кафето си и зачака.

— Ако си решила какво ще правиш с мебелите и кой ще се заеме с това, няма причина да не се уреди веднага. А и може би нямаш повече свободни дни?

— Да, така е. Бих искала да приключим всичко днес и утре. Избрах фирма, която според мен е подходяща. Може би ще могат да вземат мебелите, преди да се върна в болницата.

Той остави чашата си.

— Тогава да тръгваме!

— Дайте ми две минути — помоли тя и хукна нагоре по стълбите, за да вземе палтото и чантата си. Той явно нямаше търпение да приключи с всичко това. В действителност Виниша подозираше, че професорът дори съжалява, че й е предложил помощта си. Тя изтича надолу към хола с твърдото решение да приключи със следобедната работа колкото е възможно по-бързо.

По предложение на професора Виниша реши до къщата на баба й да ги придружи и агент от фирмата. Тъй като бе тясно и нямаше много мебели, за час бе проверила всичко. Върна се в колата и потеглиха обратно за къщата. В хола професорът каза:

— Съветвам те да се обадиш на адвоката си и на всички, свързани с твоите дела. В малката всекидневна има телефон. — Той се обърна. — Ще ме извиниш ли, трябва да продиктувам няколко писма, преди да тръгна за „Сейнт Джуд“.

— Благодаря за помощта, професоре. Много съм ви признателна.

Той спря до вратата на кабинета си.

— Нямаш ли други близки, освен братовчеда, който не го е грижа за теб?

— Не. — Той така се намръщи, че тя добави любезно: — Но това няма значение, тъй като имам много приятелки.

Той кимна.

— Довечера ще излизам. Разполагаш напълно с времето си. Утре ли се връщаш на работа?

Тя се поколеба дали да му каже, че ще се върне в болницата веднага щом вземе чека от мебелната компания.

— Аз… обещах довечера да изляза — заекна младата жена от притеснение да не би той да помисли, че иска да остане за вечеря.

Професорът я изгледа замислено, разбирайки малката й лъжа и причината да я изрече.

— Ами, както искаш — усмихна й се. — Смея да кажа, че понякога ще се виждаме в „Сейнт Джуд“.

— О, да. Но без да разговаряме, разбира се. Не трябва да говоря с консултантите. Само мога да отговарям, ако ме попитат нещо.

Тя кимна припряно и се качи в стаята си, за да свали палтото. Когато отново слезе, къщата бе тиха й Виниша отиде в малката всекидневна, откъдето телефонира, съгласно уговорката. Приключила и с това, тя поседя мълчаливо, докато Тод дойде с поднос за чай. Съобщи й, че професорът се е върнал в болницата и ще си дойде само за да се преоблече за вечерта. Котката я спаси от самотата, като се сви на стола до нея и заспа. Виниша седна с лист и химикалка, правейки планове. Парите от разпродажбата на мебелите не бяха много, но се налагаше да похарчи част от тях. Нуждаеше се от нови ботуши за зимата, а също и от палто. Остатъкът щеше да внесе в банка, за да увеличи нищожния си капитал за черни дни.

А утре щеше да си тръгне сутринта, тъй като усещаше, че бе злоупотребила с гостоприемството на професора. Можеше да пообиколи магазините, да хапне, да вземе чека и да се върне в „Сейнт Джуд“. Взела решението, тя изпи шерито, което Тод й поднесе, и седна пред вечерята си. Жалко, че баба й не беше с нея, да споделят вкусната храна. За момент бе застрашена да се поддаде на силно потисканата си скръб, но баба й не се отдаваше на самосъжаления. Виниша бе млада и се надяваше, че щом стажът й приключи, ще има осигурена интересна работа дотогава, докогато би искала, или докато се пенсионира. Както всяко момиче и тя мечтаеше за женитба, но нямаше основания да говори за това, защото според приятелките си от болницата, външността бе от изключително значение, за да си намериш съпруг.

Виниша бе чувствително момиче, но не се оплакваше от липсата на романтика в живота си. Тя проведе вежлив разговор с Тод, който сервираше вечерята й. Той се извини и излезе, след като донесе пудинга. Младата жена го чу да говори в хола, после долови плътния глас на професора. Тод се върна и след малко се чуха стъпките на професора и звукът от затварянето на тежката входна врата.

Когато слезе на закуска, Виниша обясни на Тод, че ще си тръгне сутринта. Отклони предложението му за хубав обяд, въпреки че се съгласи да не си тръгва, докато не й донесе кафето по-късно сутринта. Що се отнасяше до заминаването й, тя изпитваше истинско съжаление, докато благодареше на семейство Тод за тяхната любезност. Домът на професора й бе дал сигурност и спокойствие, точно когато се нуждаеше от това. Виниша отказа предложеното й от Тод такси и тръгна по главната улица. Поразходи се около час, преди да хапне в малко кафене, а после отиде да вземе чека си. След като приключи с това, повече нищо не я задържаше тук. Тя мина през Пърси Лейн и завари малката къщичка вече опразнена. Следвайки инструкциите на адвоката си, остави ключовете върху полицата на камината във всекидневната. После си тръгна бързо, затваряйки вратата след себе си, без да се обръща назад.

Изпита странно облекчение, че се връща отново на работа, въпреки че старшата сестра на отделението бе с по-остър език от обикновено, а имаше и няколко арогантни пациенти, които настояваха за внимание през цялото време, независимо че сестрите бяха заети.

От професора нямаше и следа. Минаха един-два дни от завръщането й, когато Каролайн, на чаша чай с нея, заяви, че заминал за Холандия.

— Как разбра? — попита Виниша. — Искам да кажа, че миналия път ти също знаеше…

— Тим ми каза. Но той ще се върне. Чух сестрата в операционната да казва на сестра Болт, че е изпратен случай с мозъчен тумор от Джързи. Трябва да се върне, за да се заеме с него. Тя спомена, че е спешно, а професорът винаги е тук за трудните случаи.

Два дни по-късно Виниша го срещна в един от дългите коридори на долния етаж. Тя бързаше да вземе лекарство, което трябваше да бъде дадено веднага. Ала професорът протегна ръка и задържа младата жена. Асистентът му беше с него, сигурно за да отбелязва предписанията му.

— О, сестра Форбс, надявам се, че домашните ви проблеми са към края си?

— Да, благодаря ви, господине.

Виниша се изчерви леко от неочакваната среща, а когато професорът кимна пренебрежително, тя се усмихна неуверено и забързано се отдалечи. Когато го видя, оживяха всички спомени, които толкова упорито се опитваше да потисне. Почти веднага закопня за баба си и за малката къщичка в Хампстед. Нещо повече — тя копнееше за нещо, което да нарича дом, за място, където да може да отиде, когато е свободна.

Със завръщането си професорът бе нарушил спокойствието й. Полагаше й се малко почивка и с част от капитала си щеше да замине някъде. И то веднага, въпреки че в момента нямаше идея къде.

Отговорът дойде неочаквано още на следващия ден. Асистентът на професора я спря, когато тя пресичаше фоайето, за да предаде съобщение на регистратурата.

— Бихте ли ми отделили минутка? — попита любезно. Тъй като бе винаги дружелюбен и Виниша го харесваше, тя спря с готовност. — Може да ви звучи смешно, но съм в безизходица. Трябва да замина за Холандия с професор Лан-Лутинга, а това означава да оставя съпругата си сама за седмица или десет дни. Тя очаква бебе и не обича да е съвсем сама, а никой от нейното или моето семейство не е свободен, за да остане с нея. Сестра Джайлс се оплакваше, че няма достатъчно сестри, докато бяхте в отпуска. Така че се чудех дали бихте останали с Лоти.

Тя бе виждала само веднъж съпругата му, на Коледа, когато господин Майлс я развеждаше из отделенията. Допаднаха си, но оттогава не се бяха срещали. Виниша бавно отговори:

— Нямам други планове. А какво мисли съпругата ви?

— Тя бе очарована, когато й предложих. Нали сте се срещали? Спомням си, че й допаднахте. Ще си помислите ли? Професорът се връща в Холандия след два или три дни. Веднага щом се справи с тежките случаи тук. Кога започва отпуската ви?

Нищо в поведението му не издаваше, че вече знае.

— Понеделник и вторник не съм на работа, а после започва отпуската ми.

— По-добре от това не би могло да бъде. Мисля, че тръгваме във вторник вечерта. — Той се усмихна дружелюбно. — Оставете съобщение, ако сте съгласна да дойдете. Ще ви бъдем безкрайно признателни.

— Наистина ли… — започна Виниша.

— Съвсем сигурно, а и нямате представа какъв товар сваляте от плещите ми.

Тя обмисля предложението до края на деня. Това бе паднала от небето възможност да се отдели поне за малко от живота в болницата. Не й ли бе казал някой, че господин Майлс е купил малка къщичка близо до Бейкънсфийлд? Мястото се казваше Пен. Въпреки че живееха в малък апартамент в един от новите блокове, построени край Темза, където някога са били доковете, двамата съпрузи прекарваха в къщата свободните си уикенди и празниците. Виниша бе изненадана, че помолиха нея, но може би никой друг не бе свободен. До края на деня тя бе решила да приеме предложението.

Артър Майлс дойде в отделението в петък вечерта и коректно помоли сестра Джайлс за разрешение да каже две думи на Виниша. Отведе я настрани.

— С Лоти толкова се радваме, че ще дойдете. Тя е в апартамента, но ако сте готова, елате с нас във вторник следобед — ще ви вземем на път за къщичката в Пен.

Усмихна й се любезно и си тръгна, оставяйки я приятно развълнувана от възможността за промяна на обстановката.

Бе малко напрегната, докато чакаше господин Майлс да я вземе. Ами ако съпругата му не я хареса, въпреки всичко? А и какво ще правят по цял ден? И дали ще трябва да помага в домакинската работа? От една страна, тя не бе истински гост, а от друга — не бе наета от семейство Майлс.

Разбра, че напразно се е тревожила. Бе настанена в колата, сакът й — в, багажника и още от първия миг стана ясно, че двете с госпожа Майлс ще си допаднат.

— Наричай ме Лоти — рече хубавото момиче, седнало до господин Майлс, — а аз ще ти казвам Виниша. Нали нямаш нищо против?

За кратко време Лондон остана зад тях. Щом излязоха на магистралата, минаха през Бейкънсфийлд и бързо завиха към Пен. Това бе очарователно селце, точно както Виниша се бе надявала. Къщата на семейство Майлс бе в тясна равнина, встрани от пътя. Бе малка, спретната постройка, с добре поддържана градина.

Във всекидневната гореше огън, а от кухнята се носеше приятен аромат.

— Госпожа Трент — обясни Лоти. — Тя идва всеки ден за час-два, когато сме тук. Ела да ти покажа твоята стая. Артър ще качи сака ти.

Стаята бе в розово, синьо и бяло, семпло мебелирана, но с всичко необходимо.

— Ползваме една баня. — Лоти погледна Виниша. — Не зная какво ще правим, когато дойде бебето.

Виниша надникна през малкото прозорче.

— Не можете ли да надстроите? Има място. Градината е хубава и приказно голяма.

— Не искаме да напускаме това място. Обичаме го. Искаш ли да разопаковаш багажа си? Артър трябва да тръгне почти веднага…

— Би ли му пожелала лек път от мен? Ще подредя багажа.

По изражението на Лоти разбра, че не е сгрешила. Съпрузите искаха да се сбогуват насаме. Виниша отвори куфара и започна да подрежда дрехите си, откривайки, че мислите й непрестанно се връщат към професора. Той ще се прибере у дома, но при кого?