Бети Нийлс
Необичайно предложение (8)

Осма глава

Веднага след закуска те тръгнаха. Леля Милисънт мило им пожела довиждане и изказа желание да ги види съвсем скоро.

— Може би, когато Анита си замине? — предложи тя, докато наблюдаваше как Дуерт изкарва бентлито от гаража. Постави ръка на рамото на Виниша. — Тогава нещата ще бъдат по-лесни, скъпа.

— По-лесни?

— Вие си подхождате идеално — заключи леля Милисънт. — Само че той още не го е открил. Не, сгреших, открил го е, но го пренебрегва. Виждаш, че не го е очаквал.

Виниша стана яркочервена.

— Да, така е. Аз го обичам.

— Да, скъпа, зная. Но ти си разумна и търпелива. Сега тръгвай и ела да ме видиш, когато Анита си замине. — Потупа ръката й. — Заедно с Дуерт, разбира се.

Минути след като пристигнаха в Хампстед, той излезе от кабинета си и й каза:

— Може би ще помолиш госпожа Тод да вечеряме по-рано? И я предупреди, че ще се върнем след един-два месеца — с Анита, разбира се.

Театърът бе прекрасна възможност да си сложи сатенената блуза и пола. Виниша се облече по-грижливо от всякога, сплете косата си във френска плитка и слезе по стълбите. Дуерт беше в гостната. Изпиха по едно питие, преди Тод да се появи и каже, че вечерята е сервирана.

Бяха преполовили яденето си, когато Тод съобщи, че търсят професора по телефона. Извинявайки се, Дуерт каза, че ще се обади от кабинета си и стана от масата. Върна се след няколко минути.

— Беше Артър — каза той. — Бях му казал, че ще бъдем тук вечерта. — Не седна отново. — Имат спешен случай за мен и той мисли, че мога да помогна. Съжалявам, че ще пропуснем театъра. Можеш да отидеш сама.

— Няма никакво значение — каза Виниша, насилвайки се да прозвучи убедително. — Доста се уморих след дългия път, а и утре отново ще пътуваме. — Тя дори успя да се усмихне.

Той извади билетите от портфейла си и ги остави на масата.

— Може би някоя от приятелките ти от „Сейнт Джуд“ е свободна. — Тя усещаше нетърпението в гласа му. Професорът бе все още изправен пред нея, но мислено вече бе при пациента си.

Той й пожела лека нощ и след няколко минути тя чу Тод да отваря външната врата. Виниша изпи кафето и, ставайки от масата, взе билетите.

— Тод, професорът ми каза да правя каквото пожелая с билетите, но аз не искам да останат неизползвани. — Тя погледна часовника. — Ако побързате, ще стигнете навреме. Нали имате кола?

— Госпожо, чиниите, а и масата трябва да се почистят. Госпожа Тод ще иска да измие.

— Само я помолете да остави всичко в машината, а аз ще оправя масата. — Тя добави, за да е по-убедителна: — Много се радвам, че ще си легна рано. Беше уморителен ден.

— Добре, щом така казвате, госпожо. — Тод взе билетите. — Трябва да призная, че госпожа Тод обича хубавата музика.

Тъкмо излизаха, когато госпожа Тод се сети:

— А професорът няма ли да има нещо против, госпожо?

— Той ще е доволен, че билетите не са пропаднали.

— Ще бъдете сама в къщата…

— Професорът няма да закъснее, а и аз не съм страхлива. Приятна вечер!

Тя разтреби трапезарията, нареди масата за закуска в малката стая до гостната и отиде в кухнята. Не знаеше как да пусне машината за миене на чинии и я остави за госпожа Тод. Сложила една от нейните престилки върху хубавите си дрехи, Виниша изми купите. След това заключи вратата на кухнята и прозорците. Върна се в гостната, спусна пердетата и седна с ръкоделието си. По-късно се качи в стаята си и остана дълго в банята. После слезе в кухнята да си приготви нещо топло за пиене. Тъкмо се връщаше през хола с чаша какао, когато входната врата се отвори и влезе Дуерт.

Когато я видя, той спря на прага и вдигна вежди.

— Сигурно госпожа Тод… — започна той. — Болна ли си?

— Не, разбира се. Никога не боледувам. Изпратих семейство Тод на театър. Щеше да е жалко да пропаднат билетите.

Той си донесе кафе и седна в голямото кресло срещу нея, наблюдавайки я как отпива от какаото си, с лъскава от къпането коса, с боси крака, обути в смешни розови сатенени чехли, които подхождаха на свободния й халат.

— Изглежда, нещо ми е липсвало — меко заключи той.

— Какво?

— Домашния уют, атмосферата, блаженството на семейния живот. Защо в Делфт никога не съм те виждал в халат?

Тя реши да възприеме сериозно забележката му.

— Ами, мисля, че на Анита ще й се стори доста странно. Освен това ти винаги след вечеря си зает в кабинета си.

— Това имаше ли някакво значение за теб?

— Дори да е имало, това нямаше да е причина да промениш навиците си.

— Съжалявам за тази вечер. Ще взема билети за същото представление и ще отидем, когато дойдем с Анита.

— Чудесно ще е — каза тя и си помисли, че няма да е същото, както ако са сами двамата. Тя стана. — Ще си лягам. Сигурно ще искаш да тръгнем утре рано сутринта.

— Да, трябва да се отбия в Лайден, когато пристигнем. Но първо трябва да отида в „Сейнт Джуд“. Артър пита кога пак ще те видят. Искат да ти покажат бебето.

Отивайки към вратата, тя спря. Когато се роди малкото момченце, тя им изпрати подарък, но освен едно-две писма, не поддържаше връзка с Лоти.

— О, бих искала да го видя. Може би когато дойдем пак.

Той й отвори вратата.

— Лека нощ, Дуерт. Почивката беше великолепна, благодаря ти.

Тя си легна, капнала от умора. Въпреки че го обичаше, не знаеше как да разруши стената на резервираност, която той бе издигнал срещу нея.

В десет часа вече бяха тръгнали. Същия следобед пристигнаха в Лайден. Дуерт й предложи да я откара до Делфт, а след това да се върне в болницата, но тя почувства нетърпението му да спрат в Лайден.

— Още е доста рано — отбеляза тя сухо. — В колата ми е удобно. Защо не минем оттам на път за вкъщи?

Видя, че думите й го успокоиха. Когато стигнаха до болницата, Дуерт я помоли да го придружи и я остави в стаята за консултанти, като поиска да й донесат чай.

— Не вярвам да се забавя много. Само ще посетя един-двама пациенти.

Следобедът се бе изнизал, а тишината в стаята я потискаше. Може би я бе забравил? Сигурно бе луда да обича мъж, способен напълно да забрави за нея вече цели два часа. Може би беше забравил и че е женен. Виниша успя да превъзмогне силното желание да напусне болницата и да намери такси, което да я откара до Делфт. Имаше още чай на дъното на каничката. Тя го изпи, мислейки за чудесните ястия, които щеше да хапне, ако и когато намереше Дуерт.

След още половин час Виниша излезе в коридора. Видя Дуерт, който тъкмо завиваше по него. Щом я зърна, той застина. Изражението му я възнагради десетократно за дългото чакане. Винаги го бе виждала напълно да се владее, независимо дали беше ядосан, или не, но сега красивите му черти изразиха безкрайна тревога.

— Милото ми момиче — каза той и хвана ръцете й. — Толкова съжалявам…

— Ти ме забрави — рече тя. — Всичко е наред, нали твоята работа е над всичко? Но ако можеш да ми отделиш малко време, може би ще помолиш някой да ми намери такси и ще се върна вкъ… в Делфт.

Той не бе от мъжете, които биха увъртали.

— Да, Виниша, забравих за теб. Моля те, извини ме. Сега ще те заведа вкъщи.

— Пак ли ще се връщаш?

— Да.

— Тогава ми намери такси.

Възраженията й бяха излишни. Дуерт я изведе от болницата, качи я в бентлито и я откара до Делфт. Предаде я на Домус, после обърна колата и тръгна обратно за Лайден.

Бе доста късно, когато той се върна вкъщи. Виниша бе помолила Трус да направи сандвичи и да остави готово кафе. Младата жена седеше в хола с кучето, когато Дуерт влезе.

Той бе уморен. Влюбените й очи забелязаха това от пръв поглед. Тя бързо каза:

— Трус направи малко сандвичи и има кафе. Ще ти донеса.

Не бе подготвена за насмешливото му изражение:

— Не трябва да допускаме това да става навик, нали? Виниша, нямаше нужда да ме чакаш. В болницата се грижат много добре за мен.

Тя бе момиче със спокоен нрав, което трудно се вбесяваше, но сега й дойде много.

— О, добре! — изсъска тя. — Повече няма да се чувствам отговорна за теб. Колко глупаво от моя страна. От деня, в който си се родил, някой винаги се е грижил за теб, хранил те е и е гледал да имаш винаги чисти ризи. — Тя добави високо: — И хората са правили винаги каквото ти си поискал да направят… И накрая са били забравяни с часове.

Той остави куфарчето си на един стол и тръгна през хола към нея, но тя почувства, че ако остане и минута, ще избухне в сълзи. Изтича нагоре по стълбите и затвори вратата, влизайки в стаята си. Потънала в сълзи, тя се съблече и си легна. Още дълго продължи да хлипа във възглавницата, без вече да знае защо плаче, но въпреки това се чувстваше безкрайно нещастна.

Сутринта намери в чинията си бележка от Дуерт, в която я молеше да отиде с Домус да вземат Анита от летището. Казваше й, че ще направи всичко възможно да се върне за вечеря.

Самолетът на Анита кацна в два и половина. Тя се появи, затрупана с пакети, облечена в кожени дрехи, твърде топли за това време на годината. Младото момиче се хвърли към Виниша с викове на радост, говорейки през цялото време, докато Домус стоеше до багажа й.

— Беше божествено — обяви тя. — Партито беше наистина нещо… — Тя замълча. — Къде е Дуерт?

— Не можа да дойде. Ще си бъде вкъщи тази вечер колкото може по-рано. Качиха се в колата и поеха към Делфт.

— Нямаше да издържа, ако бях на твое място — каза Анита. — Ако не внимаваш, той ще забрави и че е женен. Не бих се примирила с това. Нуждая се от романтика не сега или после, а винаги. — Тя погледна Виниша. — Романтичен ли е Дуерт?

Младата жена усети, че страните й пламнаха.

— Няма да ти отговоря. А сега, разкажи ми за почивката ти. Срещна ли приятни хора?

— Много момчета и един или двама мъже.

Нещо в гласа й накара Виниша изпитателно да я изгледа, но се заслуша в думите й. Всичко звучи безобидно, помисли си тя разтревожено, но дълбоко в съзнанието й се загнезди неприятната мисъл, че Анита не й казваше всичко.

— А ти? — попита момичето. — Забавлява ли се? Само веднъж съм срещала леля Милисънт. Мисля, че е доста досадна.

— Ни най-малко. Чудесно прекарахме. Това е едно райско кътче. Разхождахме се с километри.

Анита въздъхна подигравателно.

— Предполагам, за вас е било хубаво. Искам да кажа, че ако си влюбен, не те е грижа къде се намираш.

Напълно вярно беше. Виниша се съгласи с нея.

Външно животът си течеше както преди, въртейки се около приятни грижи по къщата, разходки с Дигби, пазаруване и уроци по шофиране. След още няколко седмици тя издържа изпита и вече можеха да пазаруват сами с колата. Бяха възобновили работата си в детската болница и Виниша с облекчение забеляза, че Анита имаше желание да изпълнява своя дял от задълженията си там. Не след дълго Анита даже попита младата жена дали не може да ходи още един следобед допълнително.

— И няма нужда ти също да идваш — заяви тя. — Вече познавам всички там, а Уим ще ме откарва…

Седмица по-късно Дуерт им каза, че ще остане в „Сейнт Джуд“ най-малко две седмици. Анита бе много въодушевена и писа на няколко свои приятелки в Лондон, за да се срещнат.

— Нали нямаш нищо против? — попита тя. — Те са ми стари приятелки и Дуерт ги познава. Това ще е една възможност да се сбогувам с тях. — Тя се разтанцува пред гардероба си, готова да опакова. Виниша въздъхна с облекчение. Момичето много се бе променило. Съобразяваше се с желанията на Дуерт и с чувство за отговорност посещаваше болницата в Амстердам до последния ден, преди да напуснат Холандия.

Виниша имаше доста работа, преди да тръгнат — дребни задължения, свързани с къщата, няколко телефонни обаждания. Късно следобед тя се сети, че е забравила да предупреди учителя си по холандски, задето се налага да отложат уроците за няколко седмици. Трябваше и да плати на преподавателя, така че излезе с колата и откри апартамента му. Обясни всичко, плати колкото му дължеше и изпи чаша чай с него и съпругата му. После забърза обратно към колата и тъкмо влизаше в нея, когато спря и се втренчи към улицата. Стори й се, че видя Анита в платното за насрещно движение. Но точно тогава премина група мотоциклетисти. Когато освободиха полезрението й, вече нямаше и следа, напомняща за момичето.

Виниша влезе в колата и потегли за вкъщи. Не можеше да е Анита. Тя бе в Амстердам. Все пак имаше и други хубави момичета като Анита, а и защо тя трябваше да е в Делфт? У нея надви здравия разум, който не успя да потисне острото й безпокойство.

Половин час след като Виниша се прибра, една кола спря, остави Анита и потегли отново. Момичето се затича насреща й.

— Здравей. Колко съм стриктна. А имах толкова тежък ден — всички тези деца и шумът…

— Уморена ли си, скъпа? Ще пием чай. Дуерт ще си дойде късно.

— След чая ще свърша с приготвянето на багажа. Натоварена ли беше?

— Не особено — отговори Виниша. — Трябваше да отида до Делфт. Забравих да кажа на моя учител, че ще отсъствам, а и не му бях платила. — Тя изгледа Анита. — Толкова съм глупава. Стори ми се, че те видях там, в Делфт с един мъж.

Промяната в изражението на момичето бе мигновена и Виниша си помисли, че си е въобразила.

— Мен? В Делфт? Скъпа Виниша, как може да съм била аз?

— Знам. Казах, че беше глупаво. Нали ще пием чай?

Тя виждаше Дуерт за съвсем кратко — по половин час на закуска и на вечеря, но тогава Анита бе винаги с тях. Така че, дори да знаеше какво да му каже, нямаше възможност да го направи. Но рано или късно трябва да поговорят, реши тя. Моментът, когато нямаше да има нужда да наглеждат Анита, бързо приближаваше. Дотогава тя щеше да продължава да влага всичко от себе си, за да създава нормална атмосфера, когато момичето беше там, играейки ролята на доволна и щастлива съпруга.

Тя бе възнаградена за своите усилия. Веднъж Анита, наблюдавайки я как се сбогува с Дуерт, каза замислено:

— Знаеш ли, като гледам теб и Дуерт, открих, че си заслужава да бъдеш щастливо омъжена, че е хубаво да бъдете заедно винаги, когато можете. Родителите на почти всичките ми приятелки са разведени или живеят отделно. Ще внимавам за кого се омъжвам — засмя се тя. — Но първо смятам да си поживея.

Същата вечер мнението й бе потвърдено и от Дуерт, след като момичето вече си бе легнало. Той бе останал в гостната, наблюдавайки Виниша с нейния гоблен.

— Анита е коренно променена. Направила си чудо, Виниша, просто защото си била самата себе си. Уговорката ни излезе успешна. Нали си съгласна?

Тя кимна. Може би сега беше моментът да поговорят.

Подреди мислите си и тъкмо щеше да отвори уста, когато той рязко се изправи.

— Трябва да позвъня на Артър. Ще се видим на закуска.

Виниша отново кимна, занемяла от разочарование.

След първата седмица в Хампстед Анита започна посещенията при свои приятелки. Обедни събирания, сутрешно кафе, ходене по специални бутици — почти всичките й дни бяха заети, въпреки че винаги си бе вкъщи, преди Дуерт да се върне от болницата.

Втората седмица вече изтичаше. Виниша си бе купила копринени конци за бродерията и се разхождаше безцелно. Бе чудесен топъл ден и улицата бе пълна с туристи. Помисли си колко е хубаво да се живее на тишина и спокойствие в Хампстед. Спомни си, че госпожа Тод я помоли да купи от любимата шунка на професора, ако минава през града. Тя махна на едно такси. Изчака малко, тъй като трафикът бе натоварен. За момент движението се разреди и точно отсреща, на паважа тя видя Анита, хванала за ръка висок, строен, елегантно облечен мъж. Когато той се наведе да целуне момичето, Виниша ахна, а Анита смеейки се, го прегърна. Точно тогава девойката зърна Виниша, която се извърна и влезе в таксито. Младата жена седна отзад, а в главата й бе пълен хаос.

— „Хародс“, моля — рече тя и едва тогава се отдаде на мислите си. Посещенията на Анита при приятелки и събиранията на чай сигурно бяха лъжа и изглежда, в Делфт е била тя. А кой беше мъжът? И какво, за Бога, щеше да каже Дуерт?