Бети Нийлс
Необичайно предложение (3)

Трета глава

Лоти и Виниша се настаниха чудесно. Имаха много общи интереси — бяха на една възраст и се интересуваха от дрехи, книги и театър. Госпожа Трент идваше през деня да разтреби къщата и да почисти, така че домакинската работа за Виниша и Лоти бе минимална. Двете пазаруваха, разхождаха се всеки ден, прекарваха вечерите край огъня, като печаха кестени и плетяха дрешки за идващото бебе. Всяка вечер телефонът звънеше — сигнал за Виниша да отиде в кухнята и да се заеме с вечерята, докато Лоти прекарваше петнайсетина минути в разговор с Артър. От четири дни бяха в Пен, когато най-сетне, затваряйки телефона, Лоти рече:

— Не знае кога ще се върне. Смята, че най-рано след четири дни.

Виниша отвори вратата между кухнята и всекидневната.

— Всъщност какво правят? — попита.

— О, много важна личност се нуждаела от мозъчна операция. Артър невинаги ходи с професора, но вече е много по-опитен. Професор Лан-Лутинга е изключително способен преподавател. — Тя вдигна поглед. — Той е добър човек. Често ли го виждаш в „Сейнт Джуд“?

— Почти не го виждам, но бе много мил с мен, когато почина баба ми. — Виниша започна да разбива яйцата за омлет. — Шевовете на ръката ми направи пак той.

— Представям си каква суматоха е настъпила, когато са разбрали, че си от персонала — засмя се Лоти.

Виниша добави лъжица вода и отново разби сместа.

— Да, забавно беше, въпреки че тогава съвсем не ми беше до смях.

— Ужасно преживяване. Аз бих се уплашила.

— Аз също се уплаших. А и се чувствах като глупачка. Стана ми лошо, когато ми шиеха ръката…

— Е, в такъв момент подобна реакция е напълно естествена — заключи Лоти.

Едва ли подобно мнение се споделяше от хирурга, слязъл от върховете на Олимп, за да направи незначителен шев на ръката на една сестра. Но Виниша не изрече мислите си.

На другия ден бе студено и влажно и двете останаха вкъщи да надписват коледни картички.

На следващата сутрин бе все още хладно и сивото небе имаше жълтеникав оттенък.

— Ще завали сняг — каза Виниша, докато вървяха към селцето да напазаруват. Върнаха се с пълна кошница продукти. — Ще отида до градината да отскубна няколко стръка праз — предложи Виниша.

По-лесно бе да се каже, отколкото да се направи. Ледът бе от няколко нощи и тя трябваше да поразрови с греблото. Докато се върне в къщата, първите парцали сняг заваляха. Приятна вълна топъл въздух я посрещна от стаите. Когато отвори кухненската врата, внезапно спря на прага и се втренчи в професора, който приведен над масата, похапваше от морковите, приготвени от нея за тенджерата.

— Влез и затвори вратата, Виниша. Нахлува студен въздух.

Тя изпълни молбата и остави праза до морковите.

— Но нали сте в Холандия — каза тя.

— Излишна и невярна забележка — отбеляза той. — С Артър пристигнахме преди десет минути.

— О, чудесно. Ще отида и…

— Не. Не са се виждали цяла седмица. Иначе защо мислиш ще съм тук без нищо за ядене, освен моркови?

Тя свали палтото и събу ботушите си. Без тях изглеждаше съвсем дребничка.

— Можете да запалите колата и да потеглите за вкъщи, където госпожа Тод ще ви поднесе вкусен обяд — подхвърли Виниша.

— Колко неучтиво от твоя страна да разговаряш по този начин с човек на моята възраст. И то при положение, че съм поканен за обяда и чая. Ще се намерят ли кифлички?

Приятелският му тон я изненада. Виниша смяташе, че той е резервиран, раздразнителен, а понякога дори враждебен. Тя промълви отпаднало:

— Да, купихме кифлички на връщане от селцето. — И притеснено добави: — Но, ястието в тенджерата няма да стане до обяд. Ще трябва да запечем яйца с фасул. А това ще остане за вечеря.

— Тогава оставам за вечеря. — Той се изправи. — Хайде, да отидем при другите.

— Не съм много спретната…

— Да, така е, но не мисля, че това е от значение.

Гласът му бе хладен, както и погледът му. Това бе гласът, свикнала да чува в болницата. Изведнъж той се бе превърнал отново в строгия професор, а мъжът, който ядеше моркови в кухнята, беше изчезнал. Тя отметна косата от лицето си.

— Бях груба. Съжалявам. В „Сейнт Джуд“ не бих си позволила да разговарям с вас по този начин. Просто за момент забравих кой сте.

— Не съм поласкан от тази забележка. — Страховитите му вежди се извиха в дъга.

Отвори вратата и нежно побутна младата жена пред себе си към всекидневната.

Тази нощ Виниша си легна в състояние на приятно недоумение. Той остана до късно вечерта и ни най-малко не приличаше на хладния професор — изми чиниите, намаза кифличките с масло, изяде вкусната вечеря и се държа така, сякаш всичко, което правеше, бе съвсем естествено. В същото време тя бе напълно сигурна, че в собствения му дом нито е било необходимо, нито желателно да изпълнява домашни задължения от този род.

Нещо повече, следобед той я изгледа настойчиво и й предложи да го придружи на разходка. Тя понечи да откаже, ала в същия миг се сети, че Артър и Лоти може би искат да останат сами. Така че облече палтото, завърза шал около главата си и излезе да се разходи с професора. Бе много студено и от време на време снегът се сипеше по пътечката. След няколко минути професорът хвана Виниша за ръката и забави ход, за да върви редом с нея. Разходиха се из поляните и край езерото, а после тръгнаха по тънка пътечка, водеща извън селото.

— Къде извежда? — попита Виниша.

— Нямам представа — каза професорът и младата жена замълча.

Но мълчанието не бе продължително. Той заговори и чак когато си легна, припомняйки си всичко, тя осъзна, че му е казала за себе си много повече, отколкото бе възнамерявала. Реши, че причината е в гласа му. Понякога в тона му се долавяше настоятелност, която бе трудно да се пренебрегне. Сигурно неговите студенти, изправени пред този хладен, безличен маниер, изпитваха същото.

Тя сънено заключи, че не е знаел за какво да говорят, защото нищо не ги свързваше. За момент забрави, че се любуваха на зимния пейзаж около тях, че спряха да наблюдават малка катеричка, свраки, връщащи се в гнездата си, че се надвесиха през оградата да погледат стадо овце и постигнаха съгласие, че е чудесно да се живее сред природата.

— Май не държиш особено на Лондон и големите градове — бе попитал нехайно мъжът.

— Може би този Лондон, който познавам, не е същият като вашия. Някои от улиците край парка „Сейнт Джеймс“ и животът в тази част изглеждат чудесно. Предполагам, ако човек живее там, в Лондон може да е много хубаво. Но аз обичам провинцията. — Тя се бе обърнала да го погледне. — Там е невъзможно да се почувстваш самотен.

След вечеря четиримата играха бридж и когато Лоти обяви, че иска чай, преди да си легне, двамата мъже отидоха в кухнята, за да го приготвят. Това даде възможност на Виниша да благодари на Лоти за своето гостуване и да й каже, че ще вземе автобуса за Бейкънсфийлд след закуска, а после — влака за града. Тя смяташе, че Лоти ще се съгласи веднага, тъй като Артър нямаше да се връща в „Сейнт Джуд“ още два дни. Така и не разбра кога Лоти успя да уведоми върналите се от кухнята мъже. Артър веднага заяви:

— Разбира се, че ще останеш, Виниша.

А професорът остави подноса и я погледна.

— Виниша ще прекара утрешния ден с мен — рече той.

— Аз? — Тя веднага обяви: — Е, добре, сега чувам за това. Само че имам страшно много работа. Не зная…

— В девет и половина ще съм тук — продължи професорът, сякаш нищо не бе казала и й се усмихна толкова мило, че тя кимна.

— Трябваше да кажа не — измърмори Виниша и потъна в сън.

През нощта спря да вали и утрото бе ясно и слънчево, а поляните и върховете бяха покрити с тънък слой сняг. Професорът пристигна точно в девет и половина и Виниша си сложи палтото, съжалявайки, че не си бе купила ново, както си бе обещала. Омота шала около главата си, сложи дебели вълнени ръкавици и каза, че е готова. Тя говореше непринудено и сякаш ни най-малко не се вълнуваше от перспективата да прекара деня с професора. Мило се съгласи, че бе прекрасен ден за разходка с кола, като се чудеше дали професорът не я бе поканил поради простата причина да я отдели от семейство Майлс. Внезапно съжали, че не бе по-настоятелна за връщането си в „Сейнт Джуд“.

Професорът следеше изражението й, отгатвайки мислите й. Той й предостави само няколко минути, в които тя да каже довиждане. Кавалерски я отведе до колата и й помогна да се качи. Въпреки слабостите в неговия характер, бе добър в предразполагането на пациентите си. Приложи същия подход и към Виниша. Поде приятен разговор, наблюдавайки я как се отпуска и каза спокойно:

— Мисля, че бихме могли да отидем до морето, някъде на южния бряг. Там има приятно селце — Финдън. Може да обядваме и да се разходим по брега. Искаш ли?

— О, да. — Красивите й очи заблестяха и тя леко се изчерви.

— Често ли ходиш на море?

— Всъщност не. Винаги прекарвах ваканциите си с баба. Тя обичаше да посещава художествените галерии и музеите, понякога ходехме до Уиндзор или Хинли. Баба обичаше Темза, а веднъж ходихме до селцето, където е живяла. — Тя замълча. — Съжалявам. Сигурно ви отегчавам.

— Не. Ние сме несъвместима двойка, нали Виниша? И въпреки това, явно си допадаме.

Тя обмисли много внимателно забележката му, но дори да й бе хрумнал подходящ отговор, мъжът не й даде възможност да го изрече. Намали и спря колата пред провинциална кръчмичка.

— Нека пийнем по чашка кафе.

Когато отново се качиха в колата и потеглиха по пътя виещ се покрай брега, професорът заговори за себе си.

— Преди няколко години почина мой приятел и разбрах, че ме е определил за настойник на дъщеря му — сподели той. — Тя завършва училище в Швейцария, но се връща на Коледа. Това е последната й година. Когато навърши осемнайсет, ще отиде при своя леля в Америка, но дотогава ще живее при мен.

— Не сте ли женен?

— Не. Не още. Никога не срещнах жена, която да поискам да стане моя съпруга и подозирам, че вече съм твърде стар.

— Глупости! — възмути се Виниша, напълно забравяйки, че той бе професор, което изискваше да бъде уважаван от една обикновена стажантка, медицинска сестра. — Съвсем не сте стар.

— На трийсет и пет години.

Тя се надяваше, че той ще продължи да говори за себе си, но бе разочарована. До края на деня той говори за всичко друго, но не и за личния си живот.

Вече бе тъмно и снегът блестеше, осветяван от фаровете на автомобила.

— Бихме могли да вечеряме. В Сонинг има приятно място — „Бяло сърце“.

— Благодаря ви, професоре, но не трябва ли да се връщаме? Не ни ли очакват?

— Не. Ще се върнем към десет часа. Артър и Лоти не успяват да бъдат достатъчно време заедно. Много натоварвам Артър с работа.

— О, разбира се. Колко глупаво от моя страна, че не се досетих. Но няма ли да се прибирате вкъщи?

Професорът се усмихна в тъмнината.

— Не и преди да вечерям. Но може би смяташ, че достатъчно си била в моята компания? — Гласът му бе копринено нежен.

Тя се обърна, за да го погледне в мрака.

— О, напротив, професоре. Чувствам се чудесно. — Замълча за момент. — Но мисля, че момичетата, с които обикновено излизате, са доста по-различни от мен. И вие бяхте повече от любезен.

— Радвам се, Виниша. Тъкмо се чудех дали не съм те отегчил.

— Господи, как можахте да го помислите! Не мисля, че сте отегчили някого през живота си. Винаги съм смятала, че сте… — Тя замълча, търсейки точната дума. — Резервиран. Не, безразличен, по-скоро. Както и да е. Всички сестри се страхуват от вас, но в същото време ви се възхищават. Разбирате, че сте загадка. Идвате и си отивате и никой не знае нищо за вас. Докато на всички е известно, че господин Уелс има три деца и съпруга, която е била медицинска сестра и че господин Фар е станал дядо, а доктор Томкинсън току-що се е сгодил.

— Подозирам, че в болницата нищо не остава в тайна.

— Вярно е — сухо каза Виниша. — Винаги има клюки, но са добронамерени. Знае се кой с кого ходи.

— Предполагам, имаш предвид сестрите и младшите лекари.

— Да, някои от сестрите са невероятно красиви…

— Ами ти, Виниша? Излизаш ли с някого?

— Аз? Не, разбира се. Не съм хубава, нито пък умна. Освен това винаги имах баба.

— Тъй като ме осведоми напълно, ще направя всичко възможно, за да не плаша сестрите. Плаша ли те, Виниша?

— За щастие, не. Може би изпитвах страхопочитание, но вече не…

— Радвам се да го чуя. Значи ще можем да вечеряме в приятелска атмосфера?

— Да, благодаря ви. Само че, спомнете си, че не съм елегантно облечена.

Устните на професора се извиха в усмивка.

— Вярвам, че мястото, което имам предвид, ще подхожда и на двама ни.

Хотелът изглеждаше приветлив и щом влязоха, Виниша отиде да разреше косата си и да се измие. Едва ли резултатът я задоволи, но колкото й да се взираше в огледалото, това нямаше да промени нещата. Тя се присъедини към професора в бара, изпи шерито, поддържайки непринуден учтив разговор със съзнанието, че в сравнение с другите момичета прилича на повлекана.

Въпреки това не позволи тази мисъл да й провали вечерта. Седна на масата срещу професора и се взря в менюто, опитвайки се да реши какво да избере. Всичко бе невероятно скъпо и Виниша се намръщи, търсейки ястие с по-нормална цена. Професорът се забавляваше с колебанието й, но най-сетне се смили над нея.

— Какво ще кажеш за фазан с червено вино и кестени? — попита. — А можем да започнем с пушена сьомга и салата от скариди?

Тя с облекчение се съгласи, и когато донесоха храната, яде с удоволствие. Една освежаваща промяна, размишляваше професорът, настоявайки тя да си вземе още запечени картофи, като си спомни, че всички млади жени, с които бе обядвал, хрускаха стръкове целина и ядяха само плодовете извън сезона. Сладкишът бе чудо на сладкарството. Кейк от целувки, пресни кайсии и изобилие от бита сметана. Виниша сподели, че това е най-вкусният десерт, който някога е яла.

— Не че съм яла много видове — добави замислено. — Храната в „Сейнт Джуд“ е здравословна, но обикновено трябва да се храним бързо, така че няма значение какво ядем. Нали разбирате какво имам предвид?

Професорът кимна и поръча кафе. С изненада откри, че отдавна не бе прекарвал така приятно.

Върнаха се в Пен след десет часа. Поседяха заедно с Артър и Лоти, разговаряйки в продължение на около половин час, преди професорът да си тръгне. Той грубо прекъсна Виниша, докато тя изразяваше своята благодарност.

— Трябва да избера коледен подарък за момичето, на което съм настойник. Надявам се, че ще дойдеш утре с мен да ми помогнеш. Нямам никаква представа…

— О, колко хубава идея! — каза Лоти още преди Виниша да проговори. — Къде ще отидете?

— До Котсуолдз. Там има богат избор — дребни антики, може би бижута. — Той погледна Виниша, която още не бе продумала. — В девет и половина? — Въпросът му прозвуча като неподлежащо на противоречие изявление.

Тя чу някак отдалече собствения си глас, който изразяваше съгласие, въпреки намерението й да откаже.

 

 

Отново бе чудесно утро. Когато обличаше семплата си рокля и палтото, на Виниша й се прииска да имаше по-пищен тоалет. Дори обувките й не бяха подходящи… Тя слезе и завари професора в кухнята да разговаря с Артър и Лоти.

— Добро утро, Виниша — поздрави той и след миг младата жена се озова в колата, която незабавно потегли. Виниша дори не успя да каже довиждане на Лоти.

Тя рече с нотка на раздразнение:

— Утре се връщам в „Сейнт Джуд“.

— Аз също. Ще те закарам. Артър няма да бъде необходим сутринта. А следобед имам насрочени операции.

— Мога да взема автобуса!

Той не обърна внимание на думите й.

— Удобно ли ти е към единайсет часа? — попита и не изчака отговора й. — Мисля, че ще завали сняг. Вероятно ще имаме бяла Коледа. По каналите ще има пързалки.

— Ще заминете ли в Холандия?

— Да. Към края на седмицата. Искам да съм у дома, когато Анита се върне.

Виниша усети разочарование, което моментално потисна като абсурдно. По-късно надали щеше да го вижда и веднъж седмично и когато се разминаваха, сигурно доста често щеше да я стрелка с хладен поглед…

— Ето едно добро място за лов на антики — обясни професорът, — а също и за обяд.

Спря колата и слязоха.

Хотелът бе на главната улица — хубава стара къща, с удобна трапезария и малък уютен бар. Ядоха печена яребица с хрупкав хляб и зелен фасул. Приключиха с шоколадов кейк с кестени. Пиха бяло вино, но тъй като професорът шофираше, изпи само една чаша. Излязоха от ресторанта на хотела и тръгнаха енергично по широката главна улица, спирайки да огледат всяка хубава витрина.

— Красива е — обяви Виниша пред витрината на малък антиквариат и посочи изящна златна огърлица с пръснати по нея малки перли. Деликатно и напълно подходящо бижу за младо момиче. — Ще подхожда и на руса, и на тъмнокоса жена.

— Тогава ще я купим.

Виниша влезе в мрачната вътрешност на магазина и прекара чудесни пет минути, докато професорът направи покупката си. Накрая мъжът отиде при нея и попита нехайно:

— Хареса ли ти нещо?

— Почти всичко. Но ако не сте купили огърлицата, мисля, че това също ще хареса на вашата повереница. — Виниша показа колие от аметисти, с листенца от тънки перли.

— Мисля, че огърлицата повече ще й допадне, но и това е очарователно.

Собственикът на магазина приближи към тях и се усмихна.

— Това е красиво бижу — рече той. — От началото на деветнайсети век. Принадлежало на местно семейство. Било направено по поръчка на техен прадядо за бъдещата му съпруга. Говори се, че тя била срамежливо и много мило момиче. А аметистите са най-близо до цвета на теменужките, с които той я олицетворявал.

— Много мила история — каза Виниша. — И с какво ли нежелание се е разделило семейството с огърлицата?

— За нещастие, всички от семейството починали. Имотът им и всичко останало било продадено. Харесва ми да си мисля, че който я купи и носи, ще запомни историята й.

Излязоха, надникнаха по витрините на другите магазини и после се върнаха при колата. Денят си отиваше, а те бяха далеч от Пен.

— Ще спрем за чай в Удсток — каза професорът, докато влизаше в колата до Виниша.

Бе тъмно, когато отново спряха пред хотела „Мечката“. Приятно беше да влязат в осветените стаи с големи огньове. Пиха чай и ядоха препечени хлебчета с масло, водейки непринуден разговор, като понякога приятелски спореха и се смееха. Но когато пак седна в колата до професора, Виниша се разтревожи. Всъщност нямаше защо, осъзна тя. Бяха установили приятелство, което бе твърде далечен вариант на техните предишни отношения. След днешния ден ще се погрижи да избягва професора. А веднъж върнал се в „Сейнт Джуд“, едва ли щеше да го вижда поради простата причина, че тя щеше да е една измежду многото студентки — медицински сестри, които наистина нямат нищо общо с живота му, освен да изпълняват нарежданията му и да слушат неговите лекции.

Тя въздъхна от задоволство, решила проблема, а професорът каза:

— Мисля, че ще е добре отново да се смилим над Лоти и Артър. Обичаш ли италианска кухня?

— Пица ли? — Тя поклати глава. — Не, не особено.

— Не пица. — Той се усмихна. — Време е да опиташ истинска лазаня. Има едно местенце в Бейкънсфийлд. И не се тревожи, до десет часа ще те върна в къщичката. Сигурно ще искаш да си приготвиш багажа.

Тя понечи да откаже, ала се разколеба. Надали отново щеше да бъде поканена да вечеря.

— Благодаря ви — каза тя. — Звучи много добре.

Виниша се съгласи, че лазанята няма нищо общо с пицата. Всъщност много й хареса. С удоволствие изяде супата от моркови и кориандър и приключи с изобилие от сладолед, който, както отбеляза професорът, бе невъзможно да забрави.

Верен на думата си, той я върна доста преди десет часа, като не остана този път. Само подхвърли, че ще я вземе в единайсет на другата сутрин и да има грижата да е готова.

След като той си тръгна, Виниша сподели впечатленията си от деня с Лоти и Артър, а после си легна уморена, но с дълбоко задоволство. Ала когато се събуди посред нощ и си спомни, че на следващия ден ще се върне в отделението и няма да вижда професора, че пак няма да си говорят и че той си отива в Холандия, задоволството й отстъпи място на чувство за самотност, толкова силно, че тя с усилие потисна самосъжалението.

Бяха закусили, а Виниша си бе приготвила сака, когато професорът застана на вратата. Отново беше до него в колата, сбогувала се е домакините си, а вече й се струваше, че той се отдръпва. Нямаше какво да й каже, освен любезно да попита спала ли е добре и да заключи, че ще вали сняг.

Той паркира пред входа. Излезе да й отвори вратата и извади сака от багажника, но не й го даде, а го внесе през вратата и фоайето, до общежитието на медицинските сестри. Остави го и вдигна поглед. Лицето му беше безизразно. Тя протегна ръка и внимателно рече:

— Благодаря ви много, професоре. Беше ми приятно… че ме докарахте. Много любезно от ваша страна.

Той набързо се ръкува с нея и рече:

— Ти имаше нужда от почивка.

Отвори й вратата, а тя взе сака и пое по дългия тъмен коридор. Не се обърна назад, но на половината път чу вратата да се затваря.

Хубаво бе, че отделението беше претъпкано, когато на следващата сутрин отиде на работа, защото така не й оставаше време да мисли за нищо друго. Сестра Томас бе твърде раздразнителна, непрестанно я пращаше тук и там, откриваше пропуски в работата й, като обясняваше, че от Виниша няма да излезе добра сестра, дори ако трябваше да работи и в неделите. Въпреки това, пациентите бяха мили.

Всеки път, когато вратата към отделението се отваряше, Виниша се обръщаше натам, като ту й се искаше да види професора, ту се боеше, че той наистина ще се появи. Но той не дойде. Нямаше причина да го прави — нямаха случаи с мозъчни травми, изискващи неговото внимание.

Цял ден нямаше и следа от него, въпреки че сестрата от операционната описа съвсем подробно по време на обяда четиричасовата операция, която той бил направил сутринта.

— Той е невероятен! — бе възкликнала. — Никога не губи присъствие на духа и никога не крещи, като някои, които бих могла да изредя. На всички ще ни липсва…

Тя стана, за да си вземе пудинга и спря да говори с някой от съседната маса. И Виниша, която нямаше свободна минутка, така и не разбра защо ще им липсва. Дали пък не напускаше завинаги? Той каза, че ще замине за Коледа, но това нищо не означаваше. Унесена в мисли, Виниша се върна с триминутно закъснение при заядливите натяквания на сестра Томас.

Видя го на другия ден. Той вървеше към нея, пресичайки фоайето, а тя се връщаше от регистратурата. Господин Майлс и още двама санитари бяха с него. Въпреки че Артър й се усмихна, професорът само я изгледа хладно. Същата вечер тя чу, че заминал за Холандия.

Коледа вече настъпваше. Отделението предстоеше да бъде украсено. Пациентите, които можеха да вървят, трябваше да се изпишат, някои да се върнат след коледните празници, а останалите бяха разместени така, че по-тежко болните да бъдат настанени при относителна тишина и спокойствие.

Отивайки към аптечното отделение, след грубата забележка на сестра Томас, че не е донесла предписаното лекарство, Виниша със задоволство излезе за няколко минути. Тя тръгна, без да бърза по дългия път, така че професорът, който бе зад нея, не се затрудни да я настигне, когато тя забави крачка пред помещението с бойлерите, за да подвикне весело „добро утро“ на инженера вътре.

— Добро утро и на теб, Виниша — каза професорът в ухото й.

Тя се извъртя толкова бързо, че той протегна ръка, за да я задържи.

— Добро утро, господине. Стреснахте ме. — Виниша леко се отдръпна и понечи да тръгне, но този път професорът остана до нея. Гласът му — хладен и авторитетен, я спря отново: — Сестра, искам да поговорим. Кога сте свободна?

— Цял ден съм на работа, господине.

— В такъв случай, ще дойда в отделението.

За момент тя забрави с кого говори.

— О, не можете да направите това…

Тъмните му очи се взряха в нея. Веждите му се извиха в студено учудване.

— Мога да направя каквото пожелая, сестра. Ще се видим по-късно.

Професорът се извърна и бавно се отдалечи, а инженерът, който безсрамно бе подслушвал, й каза:

— Господи, сестра, какво ли ви чака!

Този въпрос я измъчваше цяла сутрин. Изгуби апетит на обяд. Но може би той нямаше да дойде…