Бети Нийлс
Необичайно предложение (6)

Шеста глава

Виниша с изненада откри, че учудващо бързо се нагажда към своя нов начин на живот. Домакинската работа вървеше като по мед и масло. Въпреки че всеки ден виждаше Трус за менюто, аранжираше цветята, нареждаше чашите в бюфетите и подреждаше шкафовете, нямаше много работа. Анита бе решила да я превърне, както тя се изразяваше, в модерна млада жена. Въпреки, че някои от идеите й бяха по-смели от това, което Виниша би си позволила, все пак Анита познаваше отлично магазините. Така че, за една седмица младата съпруга се бе сдобила с гардероб, грижливо планиран да отговаря на всеки специален случай. Съдържаше предимно костюми от туид и вълнени дрехи.

Виниша бе започнала да се чуди защо Дуерт толкова държи да има някой в къщата, за да е с Анита. Момичето изглеждаше разумно и самостоятелно, въпреки че на моменти бе мълчаливо и понякога дрехите му бяха малко нестандартни. Анита рядко говореше за училището си и за приятелките си. Младите хора, които идваха в къщата, изглеждаха безобидни, макар и шумни. Виниша се срещна с всички и тъй като не бе много по-възрастна от тях, се забавляваше и тя. Искаше й се да сподели всичко това с Дуерт, но всеки ден го виждаше за съвсем кратко и Анита бе почти винаги там.

Когато оставаха сами, той нямаше какво да й каже, освен учтиво да се заинтересува дали свиква, има ли достатъчно пари и готова ли е да започне уроци по холандски.

Тя отговаряше разумно, че всичко е чудесно и че що се отнася до нея, може да започне да учи веднага.

В началото на втората седмица Анита й каза, че има час при зъболекар.

— Ходя при зъболекар в Хага. Добър е, но е много бавен. Уговорих се да отида, докато сутринта имаш урок, така че да можем да излезем следобеда, ако искаш.

— Как ще отидеш?

— С колата, градинарят отива за луковици и ако се забавя, той ще се върне, а аз ще се прибера с такси. Това са само два-три километра.

 

 

Урокът на Виниша бе свършил и тя беше в градината. Разчупвайки замръзналия сняг, си мърмореше холандски думи. Чу, че колата се връща и заобиколи към гаража, за да посрещне Анита. Момичето го нямаше. Уим, градинарят, поклати глава и й се усмихна. Бе почти време за обяд, когато се разнесе гласът на Анита и тя влезе в къщата.

— Бях започнала да се тревожа — започна Виниша. — Добре ли си? Много ли болеше?

Анита безгрижно я прегърна през раменете.

— Не много, но отидох да пия кафе след това и малко се забавих. Мразя зъболекаря.

Влязоха заедно в гостната.

— Е, поне си приключила с него за шест месеца — каза Виниша.

— О, не. След седмица пак трябва да отида, но бих искала да забравя за това. Ще излезем ли следобед?

— Ако нямаш нищо против. Бих искала да разгледам Делфт. Няма ли да ти бъде отегчително?

— Скъпа Виниша, разбира се, че не. Ще обиколим църквите, после ще пием чай и ще сме вкъщи преди Дуерт.

Така че следобедът бе прекаран приятно и когато Дуерт се прибра, Виниша бе напълно забравила за посещението при зъболекаря.

Анита щеше да прекара вечерта с приятели, така че Дуерт и Виниша вечеряха сами, седнали от двете страни на широката маса, разменяйки си учтиви баналности. Накрая Виниша, отегчена от забележки за холандската архитектура и за времето, попита:

— Днес в коя болница беше? Оперира ли? Много ли пациенти имаше?

Професорът я погледна изненадано, а после каза:

— Извини ме, но не съм свикнал да ме питат за работата ми.

— Е, ако не искаш, не си длъжен да говориш за нея — отговори сухо Виниша. — Просто ми беше интересно.

— Сигурно е така. В Хага оперирах един мъж — продължителна операция, но се надявам, че ще се възстанови. Списъкът на пациентите не бе дълъг, но всъщност повечето ми операции са по спешност. — Той нежно погали Дигби, огромен черен лабрадор. — А ти, Виниша, има ли с какво да се занимаваш? Не се ли отегчаваш?

— О, ни най-малко. Вече започнах уроците по холандски, които запълват доста от сутрините ми. Освен това, знаеш, че с Анита доста излизаме, а и приятелките й идват тук на кафе и чай.

— Бих искал тя да върши нещо полезно през свободното си време.

Той замислено се намръщи и Виниша припряно рече.

— Тя е едва седемнайсетгодишна, Дуерт. Не може ли просто да се забавлява, докато отиде в Америка?

— Безчувствен ли ти се струвам? Не искам да съм такъв, но директорката в нейното училище бе изпаднала в безизходица по отношение на нея. Няколко пъти Анита напускаше училище и се отнасяше нехайно към всякакви правила.

— И какво искаш да направя?

— Мисля, че правиш всичко, каквото можеш. Тя те харесва и се вслушва в съветите ти, приятна й е твоята компания, което е много повече, отколкото можеше да се каже за гувернантките и компаньонките й.

Това бе комплимент, макар и хладен.

— Благодаря — каза Виниша и си спечели бърз, намръщен поглед. Вдигна очи и видя, че все още е втренчен в нея. Негов навик, който тя намираше малко обезпокояващ. Замислено рече: — Чудя се дали ще е добра идея да върша нещо… — Видя как веждите му се извиха нагоре и продължи колебливо: — Имам предвид някакъв вид благотворителност — тук сигурно има сиропиталища или старчески домове, където бих могла да помагам веднъж или два пъти седмично. Мисля, че ще мога да накарам и Анита да идва с мен. Знаеш, че тя няма представа как живеят другите хора.

— Много добра идея. Ще проверя в Лайден, а в Амстердам има болница за деца. Има ли значение какво ще правиш?

Тя поклати глава.

— Искам да помагам. Където и да е. Дуерт, има още нещо — бих искала да се науча да шофирам.

— Защо не? Искаш ли Уим да те научи на фолксвагена?

— Да, моля те. Анита ми каза, че може да шофира.

— Но е твърде млада. А също е и лош шофьор. Някога шофирала ли си?

— Не.

Виниша се чудеше дали той си спомня колко ограничен живот водеше тя, преди да се оженят и си помисли, че едва ли се сеща.

Той стана.

— Имам още работа. Между другото, много скоро можем да очакваме покани от приятели и колеги.

— Колко мило — каза отпаднало Виниша. За неин късмет Анита щеше да е там, за да я посъветва какво да облече.

На прага той се обърна.

— Анита скоро ще се върне. Нали ще й кажеш лека нощ от мен.

Тя наблюдаваше как мъжът изчезва зад вратата. Той тихо затвори зад себе си, оставяйки Виниша сама с гоблена, който бродираше.

Поканите започнаха да пристигат бързо. Някои се отнасяха и до Анита. Според указанията на момичето, Виниша им отговори със своя четлив почерк. Тревожеше се за разговорите на холандски и похарчи доста пари за още дрехи.

Виниша се облече с вълнение за вечерното парти у градоначалника. Новата й рокля бе подчертано семпла. Бюстието бе с дълги ръкави и дълбоко изрязано деколте, а червеникавокафявият цвят подчертаваше пепеляворусата й коса и придаваше блясък на сивите й очи. Спусна се по стълбите с порозовели от вълнение бузи. Бе се облякла рано и все още нямаше никой. Прекоси хола и влезе в гостната. Дигби дойде да я посрещне и тя го потупа по главата. Застана пред тежкото огледало, за да прецени как изглежда в роклята. Критично заразглежда външността си, завъртайки се бавно, наклонила глава към едното рамо, за да се види отзад.

— Чудесно — обади се професорът от един люлеещ се стол до прозореца. — Няма защо да се тревожиш, Виниша. Изглеждаш очарователно от всички страни. — Той стана и приближи до нея. Вече бе облечен официално. — Радвам се, че дойде рано. Бих искал да ти дам нещо. — Държеше кутийка от кадифе. Когато я отвори, пред Виниша се разкриха два реда перли. Той ги извади. — Бяха на майка ми, а преди това на майката на баща ми, а още преди това на нейната майка…

Виниша послушно се обърна, за да й закопчее огърлицата.

— Само че не мога да ги нося…

— Виниша, ти си моя съпруга и сега те са твои. — Обърна я към себе си. — Има и още нещо, малко позакъсняло, което не предвидих, преди да се оженим.

Бръкна в джоба си, извади малка кутийка и вдигна капачето й. Вътре имаше старинно изработен пръстен със сапфир, заобиколен от диаманти.

— Беше на майка ми — каза професорът и го плъзна на пръста й, над сватбената халка.

Тя го изгледа недоумяващо. При брак като техния тази външна показност й изглеждаше твърде безсмислена.

— Няма нужда… — започна тя.

— Такова е желанието ми, Виниша. — Той се усмихна, наведе се и я целуна.

Това не бе обичайното докосване до бузата й, с което така грижливо я даряваше, когато Анита бе там. Това бе истинска целувка, която я разтърси с надигналата се вълна на удоволствие. Цяло нещастие бе, че точно в този момент Анита дойде. Когато ги видя, тя спря за момент и възкликна.

— Прекъснах ви! Да изляза ли и да дойда по-късно?

Професорът бавно пусна Виниша.

— Защо? Съвсем нормално е един мъж да целува съпругата си.

Анита спря поглед на розовите страни на Виниша.

— Всъщност — каза тя бавно — трябва да е доста хубаво. Искам да кажа, че има целуване и целуване, нали така?

— Един ден сама ще откриеш. — Той прегърна Виниша. — Ако си напълно готова, да вървим.

Анита се завъртя пред тях.

— Е, отговарям ли на представата ви как трябва да се облече едно момиче? Виниша настояваше…

Професорът я огледа и кимна.

— Изглеждаш великолепно и облечена както трябва. — Усмихна се на Виниша. — Как го направи?

— Анита има отличен вкус. В случая нямах много какво да добавя.

Анита залепи безгрижна целувка на бузата й.

— Ти наистина си чудесен човек, Виниша. Напълно разбирам защо Дуерт е поискал да се ожени за теб.

Виниша се зае да разглежда малката си вечерна чантичка и не вдигна поглед. Чудеше се какво ли щеше да каже Анита, ако научеше истината.

Приемът бе бляскав. Домакинът стоеше пред огромното стълбище на къщата със съпругата си и приветстваше своите гости. Беше висок едър мъж с великолепна брада и мустаци, а неговата съпруга бе висока почти колкото него. Поздравиха Дуерт като стар приятел, целунаха Анита и се ръкуваха с Виниша, впивайки погледи в нея.

— Толкова е хубаво — каза съпругата на градоначалника, — че Дуерт се ожени. Надяваме се, че по-често ще ви виждаме. И тази вечер има мнозина, които искат да се срещнат с вас.

Виниша не знаеше, че е пожънала успех. Никога не бе привличала вниманието в „Сейнт Джуд“, нито пък сред приятелите си в Лондон. Тя и тук не очакваше това. Само се надяваше, че ще издържи изпита. А бе моментално харесана. Не защото бе съпруга на Дуерт, а заради неосъзнатия й чар и дарбата й да изслушва, които бяха освежаваща промяна след обичайното клюкарстване.

Щом се върнаха вкъщи, Анита заяви:

— Каква досадна вечер. Толкова се радвам, че не съм поканена на онова ужасно парти при Гиерингерс. — Тя целуна Виниша, докосна с устни бузата на професора и изтича нагоре по стълбището.

Виниша понечи да я последва, но Дуерт я хвана за ръката.

— Не, Виниша, остани малко. Трус сигурно е приготвила кафе.

Той наля кафето, подаде чашата на Виниша и седна срещу нея.

— Така е много приятно — заключи професорът. — Обикновено се връщам от такива вечери и отивам направо в кабинета си или си лягам. Но сега ти си тук и можем да споделим впечатленията си от партито. Забавлява ли се?

— Много, благодаря ти. Ще бъде по-хубаво, когато започна да разбирам холандски и поне малко да говоря.

— Струва ми се, ти се справи отлично. Колегата ми бе омаян от теб, а също и градоначалникът, който, държа да ти кажа, е известен донжуан.

Щеше да е хубаво, помисли си Виниша, ако Дуерт също смяташе, че е била обаятелна…

Тя изпи кафето и каза, че възнамерява да си легне.

Професорът имаше такъв вид, сякаш му бе неприятно това и тя нямаше представа защо. Пожела му лека нощ и пое нагоре по стълбите със силното желание да са в по-приятелски отношения. Тази вечер в един момент, когато той й даде пръстена, си бе помислила, че може би тяхната връзка се превръща в нещо по-топло, но сега се съмняваше в това.

 

 

Анита ги придружаваше на почти всички коктейли и вечерни приеми. Момичето не протестираше, но Виниша имаше чувството, че послушанието, с което приемаше това желание на своите настойници, не бе така охотно, както изглеждаше. Започваха да я тревожат и часовете й при зъболекаря, които, като се имаше предвид, че зъбите й бяха идеални, изглеждаха излишни.

— Какво точно не е наред със зъбите ти? — попита я една сутрин, като се стремеше гласът й да звучи нормално.

Анита се впусна да изброява пломбите и другите стоматологични процедури, от които се нуждае, ала Виниша бе обзета от съмнения.

След доста скучен прием, на сутринта момичето слезе с новината, че има нов час при зъболекаря. Когато Виниша изрази недоумение, тя се изправи пред една съвсем различна Анита.

— Ти може да си съпруга на Дуерт, но нямаш право да си пъхаш носа в моя живот — побесня тя. — Той затова ли се ожени за теб? За да ме шпионираш ли? И ти не си по-добра от онези ужасни компаньонки…

— Защо трябва да те шпионирам? — попита спокойно Виниша. — Просто се интересувам как са зъбите ти.

Анита бе обзета от разкаяние.

— Скъпа Виниша, не исках да бъда груба. Сигурно съм раздразнителна, защото си легнах късно снощи. Между другото, това ще е последният ми час там. — Тя отмести поглед. — Дуерт пита ли кога ще приключа със зъболекаря?

— Той нищо не знае. Не съм му казвала.

Съзряла задоволството, изписало се по лицето на момичето, Виниша бе обзета от безпокойство.

Една сутрин в края на февруари Анита бе поканила няколко свои приятелки на кафе. Снегът отдавна се бе стопил. Времето, макар и студено, бе чудесно и във въздуха се долавяше полъха на пролетта. Всички бяха излезли в градината, където бе и Виниша. Тя се отдели, за да се поразходи, без да нарушава веселото им бъбрене. Не след дълго откри, че разбира какво си говорят. Гласът на Анита, безгрижно висок, лесно се разпознаваше, въпреки че Виниша не разбираше някои от думите.

— Скъпи мои, тя нищо не знае. Аз ходя на зъболекар. — Избухна дружен смях. — Вече от седмици и тя ми вярва. Много е добра, но и наивна. Нямам никакво затруднение с нея. Така че утре, Хилде, ще ми звъннеш и ще ме поканиш на обяд. — Всички се разсмяха и тя продължи: — Пиет, ти ще чакаш при колата, както винаги. Къде ще ходим?

Виниша бе чула достатъчно. Какво можеше да направи?

Само едно решение изглеждаше правилно. Тя помисли и каза високо:

— Само за минутка. Не говоря много холандски, но го разбирам и чух всичко, което казахте или поне достатъчно.

Погледът й обходи смаяните лица на младежите.

— Анита е поверена, на моите грижи и докато отиде в Америка, ще прави каквото желае настойникът й. Така че забравете това излизане утре. Коя от вас е Хилде? Моля, не е необходимо да телефонирате. И, Пиет… — Тя се огледа. — Анита няма да излиза.

— Предполагам, ще кажеш на Дуерт? — рече Анита.

— Защо трябва да му казвам? Не ставай глупава, Анита, той е достатъчно зает с работата и с тревоги около нея и без твоите лудории. Сега нека влезем и пийнем още кафе.

По-късно, когато мислеше за случилото се, Виниша пожела двамата с Дуерт да бяха по-близки. Той бе любезен и внимателен, но се обръщаше към нея с безукорна учтивост, която я смразяваше. Не проявяваше никакво желание за разговор. Само от време на време питаше за Анита по същия начин, по който би попитал старшата сестра как е пациентът му. Може би, когато се опознаеха повече, щяха да общуват истински, а не просто да водят разговори.

Със съдействието на Дуерт, двете с Анита започнаха да ходят два пъти седмично в детската болница в Амстердам. Не бе сигурна дали на момичето му харесваше, но тя отиваше там с истинско удоволствие.

Пролетта дойде някак неохотно. Един неделен следобед Виниша с удоволствие се занимаваше с градинарство. Дуерт бе до нея. Макар че нищо не й казваше, присъствието й сякаш му бе приятно. Внезапно тръните на изсъхнал храст одраха китката й дори през дебелата ръкавица. Дуерт свали ръкавицата и огледа раната.

— По-добре влез и промий раната със спирт — предложи той. — Само драскотина е, но винаги може да се инфектира. Боли ли?

— Не, за Бога. Ако ти не беше тук, щях вече да съм забравила и продължила работата си.

Той се засмя.

— Е, аз съм тук, така че влизай в къщата!

Усмихвайки се на себе си, младата жена се подчини. Струваше й се, че за миг бе мярнала истинския Дуерт. Мина през задната врата и влезе в хола, като свали в движение гумените си ботуши, пазейки пода. Тъкмо се качи на първото стъпало, когато чу гласа на Анита. Говореше от малката всекидневна зад гостната и гласът й звучеше ясно. Беше на телефона. Виниша пресече хола и бутна полуотворената врата.

— Здравей! Дуерт ли търсят?

Реакцията на Анита я шокира. Момичето се обърна, пламнало от ярост.

— Как смееш да подслушваш! — изкрещя. — От колко време си тук? Дуерт ли те изпрати да ме шпионираш?

Тя сведе поглед към краката й по чорапи. — Прокрадваш се в къщата…

— Защо си толкова раздразнена? — сухо попита Виниша. — Когато влизах, чух гласа ти и дойдох да видя дали обаждането е за Дуерт. — Погледна Анита, която затваряше телефона. — И хайде да престанем с тези глупости за шпиониране. Това е твоят дом и никой никога не е оспорвал правото ти да ползваш телефона, когато си поискаш.

Тя се обърна, но Анита изтича през стаята и я хвана за ръката.

— Скъпа Виниша, не се ядосвай. Толкова съжалявам, че избухнах, но ти ме стресна. Само си бъбрехме с Миске — нали я знаеш, момичето, което беше с мен в училище.

— Не се ядосвам. — Виниша се усмихна. — Отивах да промия една драскотина. По-добре да го направя, или Дуерт ще иска да знае защо не съм го сторила.

— Нали няма да му кажеш?

Виниша усети внезапната паника в гласа на момичето.

— Разбира се, че не.

— Обещаваш ли?

— Обещавам.

Тя се качи по стълбите, за да промие раната, озадачена от поведението на Анита. Явно се бе натъкнала на нещо. Изглежда бе малка лудория, но Виниша се зачуди защо момичето толкова се ядоса.

Когато се върна в градината, Дуерт спря да копае.

— Изглеждаш разтревожена. Май нещо не е наред. Щастлива ли си тук? Нашата, хм, връзка, може би не е идеална, но мисля, че е от полза и за двама ни. Ти наистина спазваш твоята част от уговорката.

Когато тя започна да го убеждава, че е щастлива и доволна, той продължи:

— Тогава е нещо друго, или да кажа ли някой друг? Анита? Ти невероятно я промени. Ако знаеше каква беше преди… Но може би не можеш да говориш за това?

Той почака. След малко тя поклати глава, без да го поглежда.

— Добре, няма да те разпитвам, но смятам, че мога да помогна. Остави на мен!

Чак в леглото, като си припомняше техния разговор, Виниша дойде до заключението, че Дуерт доста умно бе задал въпросите си относно Анита. Той каза, че може да помогне, но тя не се сещаше как. Освен това Дуерт бе погълнат от работата си.

Но той не бе забравил. Няколко дни по-късно, докато закусваха, той отвори едно писмо, прочете го и заяви нехайно:

— Изглежда е повече за теб, отколкото за мен, Анита. — И й го подаде през масата.

Тя бавно го прочете и рече с усмивка:

— Дуерт, бих казала, че това звучи като шега. От векове не съм виждала Лусил. — Усмивката й угасна. — Но предполагам, няма да ме пуснеш.

Тя подаде писмото на Виниша и се обърна към настойника си.

— Не виждам защо не — рече той. — Ти доста порасна през последния месен и това е чудесна възможност да видиш Париж. — Той погледна Виниша. — Скъпа ти как мислиш?

Писмото беше от холандското посолство в Париж, подписано от жена, на име Марике. В него се казваше, че тъй като нейната дъщеря след няколко дни, ще навърши осемнайсет години, двамата със съпруга й са решили да поканят за една седмица приятелките й от училище и заедно да го отпразнуват. „Ще се грижим за Анита — продължаваше писмото — и ще се радваме да ни гостува“.

— Каква чудесна идея — каза Виниша.

— Дуерт, мога ли да отида?

— Да, разбира се. Марике и съпругът й са ми стари приятели. Трябва да им пишеш, че приемаш поканата им и ще уредим пътуването.

Той се върна късно вечерта. Търпеливо изслуша Анита какви дрехи си е купила. Каза й, че на другия ден ще види разписанието на полетите и след вечеря се оттегли в кабинета си. Много по-късно, когато Анита си бе в стаята, а Виниша седеше в гостната с гоблена си, той се присъедини към нея, следван по петите от Дигби. Седна срещу съпругата си.

— Ти си най-приятният събеседник — рече, за нейна изненада.

— Но аз и дума не съм казала.

— Точно това имам предвид. Мислиш ли, че това пътуване до Париж ще разреши проблема ви?

— О! — Тя вдигна красивите си очи и изпитателно го изгледа. — Да, убедена съм. Сигурно познаваш много хора.

— Да, Виниша, ще си взема една седмица отпуска. Имам леля в Салкомбе и мисля, че можем да й отидем на гости. Искаш ли?

— Салкомбе? Това е в Южен Девън, почти Корнуел. О, да, бих искала.

— Добре. Не е необходимо да уведомяваме Анита и няма да имаш нужда от нов елегантен гардероб.

Мислите й вече блуждаеха из слънчевите пясъци, гори и море. Тя се обърна към него сияеща.

— Това е последното нещо, за което бих си помислила!