Бети Нийлс
Необичайно предложение (7)

Седма глава

В края на седмицата откараха Анита до летището и останаха, докато самолетът се отдели от земята. Когато закусваха сутринта, Дуерт й напомни, че трябва да е готова за тръгване, щом той се върне вкъщи.

— Няма ли да си дойдеш за обяд?

— Ще хапна сандвич, преди да си тръгна от болницата. Анита ще се обади по телефона сутринта.

— Да й кажа ли, че заминаваме при леля ти?

Той се усмихна.

— Не, кажи й, че ние ще й се обадим. Няма нужда тя да ни търси. Нали пазим в тайна нашата почивка?

— Добре.

Виниша намаза препечената филийка с масло и отхапа. Откри, че усмивката му разбърква нормалния ход на мислите й. Почувства се съвсем объркана, когато той добави:

— Искам да те опозная.

Тя се задави и той я потупа леко по гърба. Когато успя да си поеме дъх, Виниша рече:

— Да, добре. Щом искаш. Няма много за опознаване… — Гласът й секна под развеселения му поглед.

Той стана, готвейки се да тръгне.

— Колкото до това, остави сам да преценя. — Заобиколи масата, наведе се и целуна Виниша по бузата. Не по обичайния начин, а бавно и нежно.

Останала сама, Виниша си наля още кафе, даде парченце филийка с масло на Дигби и откри, че познава по-малко Дуерт, отколкото той нея.

Когато професорът се върна по-късно следобед, Виниша го чакаше с куфара си в хола. Облечена в скъпия си костюм от туид и кашмирена блуза, тя седеше, без да нервничи. Влизайки, той спря, за да я огледа, когато си спомни, че преди няколко месеца й бе казал, че трябва да си промени дрехите. Тя го бе сторила. Сега бе много привлекателна, дори красива. Имаше хубави ръце и стройни крака. Носеше подходящи ръкавици, обувки и чанта. Дуерт не беше голям специалист по дамското облекло, но трябваше да признае, че тя изглеждаше добре.

— Здравей. Изглеждаш чудесно. — Думите толкова я изненадаха, че тя се изчерви и примигна. Когато се изчервяваше ставаше красива. Той приближи до нея. — Казвал ли съм ти колко отморяващо ми действаш?

— Не. Натоварен ли беше денят?

— Много. Но приключих с всичко. Имаш ли нещо против, когато Анита се върне, да дойдете за няколко седмици в Хампстед? Имам няколко пациенти в „Сейнт Джуд“. Може би промяната в обстановката ще й се отрази добре.

И за мен ли ще е добре, или аз не влизам в плановете ти? — помисли си Виниша.

— Чудесно ще е — отвърна спокойно.

Бентлито потегли плавно, като поглъщаше километрите без усилие.

В далечината пред тях се разкри Салкомбе — малко градче с пръснати край брега вили и къщички, разделени от няколко удобно сгушени хотела. На хълма над тях бе църквата, а в малкото пристанище се поклащаха яхтите, пуснали котва.

— Има ферибот — обясни Дуерт, — иначе трябва да се кара до Кинтсбридж. Къщата на леля ми е в дъното на улицата.

Той спря колата в края на алеята, която преминаваше в утъпкана пътека, извеждаща между скалите при плажа долу. Имаше двоен гараж с малка порта до него. Професорът отвори и поведе Виниша към портала и вътрешната врата.

Щом стигнаха, вратата се отвори и отвътре изскочи ниска пълна жена.

— Заповядайте! — рече тя. — И чаят тъкмо е готов.

Тя засия срещу професора, който издърпа Виниша пред себе си.

— Мег, колко е хубаво, че отново те виждам. Виниша, това е Мег, която се грижи за леля Милисънт.

Виниша се ръкува с Мег и бе огледана подробно.

— Е, заповядайте. Леля ви е в гостната.

Виниша се бе опитвала да си я представи според откъслечните разкази на Дуерт, но образът, който си бе създала, нямаше нищо общо с действителността. Леля Милисънт бе дребна, с посивяла коса и облечена по модата отпреди трийсет години. Видът й бе така благ, почти безличен, че на Виниша й подейства напълно обезоръжаващо.

Лелята ги посрещна.

— Колко се радвам да ви видя, скъпи мои. Дуерт, много време мина, откакто ми гостува, а сега си ми довел твоята съпруга. — Тя целуна Виниша. — Много се радвам да се срещнем, скъпа. — Нежно се усмихна на Виниша, която доста срамежливо откликна. — И си точно за Дуерт. Баща му беше чудесен мъж, но някой трябваше да го направлява и майка му го правеше много добре, както съм сигурна, че и ти ще можеш.

Виниша измънка нещо, като избягваше погледа на Дуерт, подозирайки, че той тайно се забавлява.

— Мег ще те заведе в стаята ти и после ще пием чай. — Старицата се обърна към Мег: — Мег, нали ще заведеш госпожа Лан-Лутинга в стаята й? А след десет минути ще пием чай.

Виниша се взря в огледалото и остана доволна. Сложи си червило и прекара пет минути, разглеждайки стаята си. Тук щеше да е щастлива, усещаше го.

— Утре ще е хубав ден — каза Дуерт, обръщайки се да я погледне, когато тя се присъедини към тях. — Можем да се поразходим до носа, ако искаш, или, ако предпочиташ — до Салкомбе и да разгледаме града.

Виниша приближи до прозореца.

— Ами ако е хубаво времето, би било чудесно да направим една разходка. До Салкомбе можем да отидем и когато вали.

Мег донесе чая и те седнаха, водейки непринуден, но от гледна точка на Виниша, много интересен разговор. Леля Милисънт заговори за своята младост, за майката и бащата на Дуерт и за времето, когато той е бил момче.

Накрая възрастната жена кимна.

— Скъпи, идете да се поразходите. Вечерта е толкова хубава, а и преди осем часа не ядем.

— Ще внеса първо багажа.

Дуерт излезе и леля Милисънт каза:

— Скъпа, той е толкова мил човек. Сигурна съм, че си много щастлива.

— Да, така е — каза Виниша. За своя изненада откри, че това не бе учтива лъжа, а истина. Когато Дуерт се върна, тя добави: — По-добре да си сменя обувките.

Отново се качи в стаята си и сложи удобни обувки с ниски токове. Все още се чувстваше щастлива.

После, когато имаше време, щеше да помисли и открие причината, а дотогава не трябваше да кара Дуерт да чака.

Когато минаваха през портата към пътеката, той погледна обувките й.

— Чудесно. Няма да е нужно да те пренасям през скалите — каза нехайно и тя се почувствува обидена, въпреки че не отговори.

Заслизаха по пътеката и мъжът наруши настъпилата тишина.

— Толкова ли грубо се изразих? Тогава знай, че имам желание да те нося по всяко време и накъдето и да е, независимо дали е необходимо, или не. — Той вплете пръсти в нейните. — Чувствам се чудесно. Надявам се, ти също.

— Да, и аз. — Всичко бе наред. Тя го погледна и широко се усмихна. — Нали тук е божествено?

Тъмният му поглед прикова сивите й очи.

— Сигурно си права.

Виниша пое дълбоко дъх.

— Не ухае ли разкошно? На солена вода и свеж въздух. Чувствувам се доста различно…

— И аз — каза Дуерт и за нейна изненада я целуна. Остана дълго така, обгърнал я с ръка, без нищо да промълви. Тя бе доволна. Не можеше да се сети какво да каже в такъв момент. Накрая той наруши тишината. — По-добре да вървим. Леля Милисънт е педантичен привърженик на точността — каза по обичайния си хладен начин.

Виниша, все още загубила дар слово, само кимна.

Ако професорът се бе чувствал по-различно на брега, нищо не издаваше, че бе така и вечерта.

Виниша слезе за вечеря, облечена в красива рокля. Откри домакинята и Дуерт в гостната и макар че той стана и й предложи питие, се държеше както винаги — учтиво, но и резервирано.

Виниша си легна след приятно прекараната вечер, но се чувстваше нещастна. Преди да заспи, си мислеше за целувката му. Усмихна се на спомена и се унесе.

На другата сутрин двамата слязоха на същото място и поеха по тясната пътечка през провесилите се над водата дървета.

Тя обърна лицето си към студеното слънце.

— О, чудесно е! — Затвори очи, после ги отвори и крадешком погледна Дуерт, който се наведе над една скала наблизо. Той е различен, реши тя. Може би заради дрехите — панталон и пуловер над отворена риза. Дуерт изглеждаше много добре. Дори да беше в едно от ужасните си настроения, той бе красив мъж.

Дуерт се извърна, за да я погледне. Не с усмивка, а някак замислено. Тя отвърна на погледа с надеждата, че нищо от внезапно осенилото я чувство не е изписано на лицето, й. Никога не й бе хрумвало, че може да се влюби в него, но се бе случило, и то неочаквано. Но всъщност не бе толкова внезапно, помисли си тя. Дуерт присъстваше от седмици в мислите й.

Той се намръщи.

— Виниша, какво се крие зад спокойното ти изражение?

Това бе последното нещо, което би му казала. Досега се бяха справяли толкова добре. Бяха образец за семеен живот, когато Анита бе наблизо, или когато излизаха, но никога с намек за нещо повече. Всъщност, когато оставаха сами, той неотменно се бе извинявал с неотложната работа, която го чакаше. Ами целувката вчера? Е, добре — там нали нямаше никой друг?

— Нищо — отговори спокойно. — Просто една приятна бъркотия от мисли — морският въздух ми замая главата.

— Така ли? И то още първия ден. — Усмихна й се. — Нали не си много уморена, за да се върнем през Ийст Проул? Там можем да пием кафе.

— Никак не съм изморена и едно кафе ще ми дойде добре. — Тя също му се усмихна, твърдо решила да се държи както преди, приятелски и неангажиращо.

Какво да правя, чудеше се тя, следвайки професора по тясната пътека. Немислимо бе да му каже, а оставаха цели четири месеца, преди Анита да замине при леля си. Ще продължа да се държа по същия начин, реши тя, а когато момичето отиде в Америка, тогава ще реша този проблем.

Тя трепна виновно, когато Дуерт каза:

— Виниша, два пъти ти казвам едно и също нещо, а ти сякаш не чуваш.

Мъжът спря изведнъж и тя се блъсна в него. Той протегна ръка, за да я задържи.

— Толкова съжалявам — каза тя, усещайки ръката му и пожелавайки си да я прегръща вечно. — Бях се замислила. — Опита се да скалъпи нещо подходящо за размисъл. — За Анита — каза тя с такова облекчение, че той отново се намръщи. — Нали знаеш, чудя се как ще се оправя там. Тя е толкова привлекателно момиче. Надявам се, че сигурно ще й хареса Америка. — Виниша го погледна. Той се усмихваше, но съвсем не мило. — О, Господи, какво казах, че се усмихваш така?

— Как?

— Ами така, както когато четеш лекции на сестрите и някоя от тях отговори глупаво на поставен въпрос. — Тя замълча. — Готов си да нападнеш с думи.

Той изръмжа през смях.

— Толкова ли съм груб? Виниша, мислиш ли, че съм грубиян?

Най-добре беше да му каже какво мисли за него.

— Не. Никога не съм си го помисляла. Ти винаги си бил любезен с мен — добави тя, — когато си спомняш, че съм тук.

— Но аз никога не забравям това.

Забележката му я озадачи.

Те пиха кафе в Ийст Проул и продължиха пътя си. Когато не разговаряха, Виниша си мислеше колко много го обича. Мъж, който трудно би събудил обич, помисли си тя.

— Дуерт, влюбвал ли си се някога? — попита, внезапно обзета от желанието да научи повече за него.

— И какво общо имат с това лодките за лов на раци, които обсъждахме? Да, естествено, че съм се влюбвал — десетина пъти.

— Но не си се оженил за никоя от тях.

Гласът му бе нежен като кадифе, но доста студен.

— Само за теб, Виниша.

— Но аз съм нещо друго, нали?

— Съвсем определено.

— Мислиш ли, че може отново да се влюбиш? — колебливо рече тя.

— Защо питаш?

— Ами, нали това би усложнило нещата…

— Твърде вероятно. Но се радвам, че бъдещето ми е уредено…

— О, нима си срещнал жена, която обичаш?

— Ти си забележително упорита. Да, мисля, че може и така да се каже.

— Но нищо не можеш да направиш, докато Анита не замине за Америка…

— Точно така — безгрижно рече той и Виниша продължи да върви, отговаряйки разсеяно на любезните му реплики. Анита си отиваше през септември — още в началото на месеца, а вече бе април. Дотогава оставаха само четири месеца. Тогава какви шансове имаше тя срещу това непознато момиче, което бе откраднало сърцето му? Виниша въздъхна. Никакви.

Върнаха се навреме за обяд. Виниша отиде да се преоблече. Леля Милисънт и Дуерт обсъждаха кое е най-подходящото време от годината за подрязване на розите, когато младата жена слезе. Той стана, за да й налее нещо за пиене и я въвлече в разговора. Обноските му бяха безукорни, а понякога дори благосклонни.

Леля Милисънт се оттегли да дремне следобеда, а Дуерт, след като се извини, отиде в малката библиотека, за да се обади по телефона. Виниша остана сама. Бе ветровито и започваше да ръми, но тя почувства, че повече не може да стои на едно място и да мисли. Наметна якето, сложи ниските обувки и излезе от къщата.

Забавно, но и уморително бе да се изкачи по хлъзгавите скали. Бе почти до устието, когато разбра, че приливът настъпва много по-бързо, отколкото очакваше. Тя спря и погледна назад. Вълните вече заливаха скалите, през които бе минала. Виниша се огледа и реши, че й остава още малко, за да стигне до по-лесно за катерене място. Тя продължи бавно, като стъпваше внимателно от една хлъзгава скала на друга, търсейки по-удобни камъни, през които да мине, за да се изкачи на пътечката, отгоре. Но бе невъзможно да продължи, а приливът настъпваше. Виниша застина. Някъде отдалече чу гласа на Дуерт:

— Стой, където си и не мърдай!

Така и направи, без да е сигурна от какво повече бе изплашена — от студения му гняв или от прииждащото море.

Той слизаше от пътеката, като леко преминаваше от скала на скала и бързо преодоля камъните. Дуерт застана до нея, дишайки доста учестено и толкова застрашително намръщен, че тя застина насреща му.

— Приливът напредва доста бързо — каза той. — Трябваше да те предупредя. Мислиш ли, че ако ти помогна, ще успееш да се изкатериш до пътеката?

Тя се втренчи в него, а той търпеливо зачака, като се усмихваше. Най-после тя каза:

— Мислех, че ще си ядосан. Изглеждаше така побеснял. — Когато видя, че усмивката му стана по-широка, младата жена също се усмихна и добави: — Да, разбира се, че мога да се изкача дотам. Искам да кажа, мисля, че мога.

Дуерт я хвана за ръка.

— Не се отделяй от петите ми и не пускай ръката ми. Много е хлъзгаво и стръмно.

Тя погледна пред себе си. Пак изглеждаше непроходимо. Но ако Дуерт можеше да слезе долу, както мъж преодолява едно стълбище, тогава тя трябваше да направи всичко възможно и да се изкатери по същия начин като него.

Не беше лесно. Въпреки голямата и силна ръка на Дуерт, Виниша се подхлъзваше, като мърмореше и мънкаше с пресекващ от уплаха глас, но той не спираше и здраво я държеше. След цяла вечност, както й се стори, те бяха отново на пътеката. Виниша се сгуши в прегръдките му, с глава, притисната към широките му рамене и се заслуша в спокойните удари на сърцето му. Можеше да остане така завинаги, но това с нищо нямаше да помогне. Виниша се отдръпна и той я пусна. С глас, скован от усилието да се върне, към обичайния им начин на общуване, тя каза:

— Дуерт, много ти благодаря. Глупаво бе от моя страна да изляза така…

— Защо го направи? — Той протегна ръка и погали косата й. — Искаше да бъдеш сама?

— Не, разбира се, че не. Мислех, че ще си зает и че не би искал да те безпокоят.

Стиснатите му устни се извиха в слаба усмивка.

— Понякога е приятно да те безпокоят. — Той вдигна поглед. — Ще вали. Не се ли боиш от дъжда?

— Ни най-малко.

Дуерт нежно я целуна по бузата и хвана ръката й.

— В такъв случай, връщаме се за чай.

Докато вечеряха, леля Милисънт се усмихна на Виниша.

— Скъпа, сигурна съм, че ще обикнеш нашето малко градче. Имаме и един-два много хубави магазина за дрехи. Може и да си харесаш нещо. Убедена съм, че Дуерт е великолепен съпруг.

— О, да. Имам всичко, което бих поискала. — С изключение на любов, добави тя наум, но ако искаше да бъде честна, никога не бе ставало и дума за това.

На другия ден тя се влюби в Салкомбе. Утрото бе ясно, въпреки че духаше леден вятър, когато слизаха от ферибота.

— Кафе? — предложи Дуерт и двамата влязоха в малко кафене. Докато пиеха горещата течност, той й изложи плана си за деня. — Подаръци — отбеляза професорът. — За семейство Тод, за Домус и Трус, шоколади за домашните прислужници, а и Анита ще очаква нещо. Ами ти, Виниша, какво би искала?

— Аз? Но Дуерт, аз имам всичко. — Е, почти всичко, помисли си тя.

— О, може би ще намерим нещо…

Те спираха почти пред всеки магазин. Учудващо търпеливият Дуерт стоеше до нея, докато тя надничаше из магазинчетата за керамика и старо сребро и оглеждаше някои доста хубави картини. Когато изрази възхищението си от малки дървени боядисани патенца, той й ги купи. Виниша му благодари от сърце. Това, разсъждаваше тя, бе първият подарък, който й бе поднесъл. Никога не бе коментирал сметките, които подписваше за дрехите й. Бе й дал перлите на майка си и пръстена, защото всъщност нямаше друг избор.

Тя притисна патенцата към себе си и обърна грейналото си лице към него.

— О, нали са забавни? Но трябва да потърсим подаръци. Какво можем да вземем за Анита?

Тя откри старинно сребърно огледало, чиято цена би била достатъчна за нея и баба й да живеят в лукс цял един месец. После избраха местна керамика за семейство Тод, ефирни носни кърпички за Трус, а за Домус, тъй като пушеше лула в свободните си дни, Виниша предложи да му купят една, чийто избор остави на Дуерт.

Обядваха сандвичи и раци в кръчмичка до пристанището. Бяха казали, че ще се върнат за чая, а и фериботът вече чакаше. Доволна от прекарания ден, с порозовели страни и разбъркани от вятъра коси, Виниша мина през портата на леля Милисънт и спря пред вратата.

— Беше много хубав ден — каза на Дуерт. — Благодаря ти, много се забавлявах.

Той не отвърна, а само кимна, като й отвори вратата.

Дните минаваха доста бързо. Пътуваха с ферибота, разхождаха се с часове, седнали на слънце в градината слушаха спомените на леля Милисънт за нейната младост.

Последния ден Виниша стана рано и се измъкна от тихата къща надолу към скалите. Свали чорапите и обувките и продължи боса по пясъка, внимателно потапяйки пръстите си във водата. Бе леденостудена, но великолепна. Виниша се спусна по скалите, като си тананикаше задъхано. Изведнъж спря, оказала се пред Дуерт. Той бе седнал на голяма скала, полускрита от големите дървета, който растяха близо до пясъка.

— О, добро утро. — Тя избяга от водата и зарови в пясъка студените пръсти на краката си. — Денят е великолепен — възкликна тя.

— Добро утро, Виниша. Сбогуваш ли се?

Тя кимна. Сигурно никога няма да види отново това божествено кътче. Стараеше се да не мисли за бъдещето, но усещаше, че щом Анита си отидеше, за нея започваше несигурността.

— Ще отида за няколко месеца в „Сейнт Джуд“. Вероятно двете с Анита бихте искали да дойдете в Хампстед. Сигурно ще пазарува за Америка. — Тъмните му очи се спряха върху младата жена. — Не след дълго тя ще трябва да направи няколко посещения, преди да замине.

— Ще ти липсва ли?

— Да. — Гласът му бе хладен. — Тя е мило момиче. От няколко години живее при мен и аз се привързах към нея. Както и да е, тя беше проблем. Аз съм затворен човек и работата е най-важното за мен. Негодувам срещу всичко или всеки, който ми пречи.

— Да, разбира се. — Все пак нали това бе причината да се ожени за нея. Тъй като бе замълчал, тя измънка: — Е, аз се връщам. Трябва да си избърша краката.

Не бе направила и няколко крачки, когато го видя до себе си.

— Имам билети за „Фантома в операта“ за тази вечер. Мисля, че ще се радваш.

Тя сдържано му благодари. Не можеше дълго да потиска чувствата си. В един момент той щеше да разбере, че е влюбена в него. Сигурно от утре ще го вижда само когато се хранят, ако си е вкъщи, или когато са канени на вечеря или друго парти. Тя се усмихна измъчено. Ще трябва да издържи, а също и да не затъва в самосъжаление.