Неделчо Неделчев
Викинги и скрелинги в Америка (10) (Откритията на викингите и контактите между европейската и индианските култури през XI–XV век)

Митология на идеалния расов брак. Бели и червени на запад от Флорида

Срещата между Америка и Европа по времето на Колумб и преди него, по времето на викингите, се осъществява под определящия знак на митологията. Надеждите на ацтеките и инките за появата на богове и културни герои от Изтока завършват с разочарование и разруха. На североизток от Мезоамерика конфедерацията на крийките, известна по-късно под названието „Пет цивилизовани племена — чоктави, чикасави, крийки, семиноли и чероки“, също изповядвала вярата в появата на спасители от Изтока. Илюзорната вяра в добрите спасители завършила с трагедията на насилственото депортиране на индианците в резервати по трагично известната „Пътека на сълзите“ през XIX в. Хиляди трупове осеяли пътя на приелите културата и религията на белите индианци. На белите американци не им били необходими „червени“ съюзници.

Фиг. 27. по Т. Лепковски.

Но в историческата памет^[1] на индианската група на мускогите и на близките им по култура ирокезоезични чероки има важни сведения, които са станали известни твърде отдавна, но само в сравнение със сведения от исландските саги позволяват да се разчете най-ранният пласт в историческите предания на индианците от Югозапада на Северна Америка.

За мускогоезичната културно-езикова общност е характерно твърде особено отношение към цветовата символика. Тази символика е характерна и за семинолите, крийките, каситавите, и за палачуколите, коветите и ирокезоезичните чероки. За чероките цветовете имат следното значение:

„Червено — слънце, живот, война, огън, успех, изток;

Черно — луна, смърт, духове на мъртвите, запад;

Синьо — беда, поражение, студ, север;

Бяло — мир, топлина, щастие, юг“.^[2]

В народната легенда на чахта-мускогите съществува твърде сходен семантичен ред:

„От изток при тях дойде бял пламък; но те не го взеха.

От юг дойде пламък със син цвят; но и него не взеха те.

От запад дойде пламък с черен цвят; и него не взеха те.

Най-накрая дойде пламък от север, който беше червен и жълт.

Те го смесиха с пламъка, получен на планината, и него го

използват до днес, и той от време на време е способен да пее“.^[3]

Интересно е, че за крийките пламъкът има характерни звуци. Крийките мускоги се сдобили с такъв огън на митичната планина: „Тази планина те нарекли Царят (Вождът) на планината. Тя ръмжи и досега и хората много се страхуват от нея“.^[4] Този пламък мускогите смесили с червено-жълтия пламък от Севера. Култивираният по този начин пламък загубил страшната си характеристика и можел да пее от време на време. Но на „царя планина“ имало и прът: „На планината имало прът, който треперел силно и шумял, и никой не знаел как да го успокои. Накрая те взели дете сираче, ударили го в пръта и така го убили. След това те взели пръта и оттогава го пазят със себе си, когато отиват в битка. Той приличал на дървена томахавка…“.^[5] Според представата на югозападните индиански племена този прът бил свързан с произхода на властта и с правото на власт: „Приблизително тогава възникнал спорът за това кой да бъде старши и да започне да управлява. И те решили, тъй като били четири (племена — б.а. Н. Н.), да поставят четири пръта, да ги оцветят с червена глина, която първо е жълта, но почервенява от огъня. След това те ще отидат да воюват и този народ, който пръв наниже на своя прът от горе до долу скалпове на враговете, ще стане старши…

По това време живяла голяма синя птица с дълга опашка и по-бърза от орела, която свикнала да долита ежедневно и да яде хора от тяхното племе … и хората я убили. Те нарекли тази птица Цар на птиците…“.^[6]

В „Сага за Ейрик Червенокосия“ се разказва как след дълго плаване на юг Т. Карлсефни и неговите съдружници Снори и Бярни достигнали езерото Хоуп. Тук норманите се срещнали със скрелинги, които използвали палки, които трещели при въртене, и военно-мирна символика, известна на викингите. Белите щитове означавали мир, а червените — война: „От лодките размахвали палки, които трещели подобно на вериги, и палките се въртели по посока на движението на слънцето… — Възможно е това да е знак за мир. Да вземем белия щит и да ги посрещнем“.^[7] След известно време контактът със скрелингите вече имал друг характер: „Този път от лодките размахвали палките срещу слънцето и всички скрелинги викали високо. Карлсефни и неговите хора вдигнали червените щитове и тръгнали срещу тях … Изведнъж Карлсефни и Снори видели, че скрелингите вдигнали на прът голямо кълбо, колкото овчи стомах, синьо на цвят, и то полетяло към брега, към хората на Карлсефни, и страшно завило, като паднало на земята. Това предизвикало такъв ужас у Карлсефни и хората му, че те мислели само за това как да избягат“.^[8]

Посоката на движението на викингите, символиката на цветовете и пръта със синия предмет, който издавал звук, както и палките, които трещели като вериги, насочват вниманието ни към района на мускогите и чероките. Особено характерно е това, че мускогските племена използвали пръта и топката и като символи на войната и като символи на мира и спорта, и като магически пътеводни предмети. Според Й. Р. Суонтън „… и пътят на миграциите по свръхестествен начин се насочва чрез палка, която те забивали в земята… Тази палка, както казват те, била палка за игра на топка и често се споменава, че била червена на цвят“.^[9] Този „пътеводен прът“ често бил оцветен в бяло-червени ленти.^[10] Освен сакрални имал и военни функции. В края на XIX в. С. А. Гашет записва следното предание от вожда на каситавите Тускея Мико: „… Някакви други индианци дошли от запад. Сблъскали се с тях и повели жестока борба с техните три селища (на каситавите, коветите и чикасавите — б.а. Н. Н.). А те направили палки за игра на топка и започнали с тяхна помощ и с помощта на лъкове и стрели и atassa, бойна палка. Те се хвърляли в бой, сражавали се и се убивали един друг“.^[11] А. В. Ващенко привежда мненията на редица изследователи, от които се вижда, че „играта на топка често се превръща в състезание между военни и мирни селища…“. „Тези «градчета» (според цитираното мнение на А. Хаас) невинаги били в дружески отношения, но неизменно популярната игра на топка премахвала враждата и недоверието…“.^[12] Червено-бялото, в което са оцветени прътът и палката, е символ на митологичното единство на войната и мира и в някои версии се свързва и със слънцето, култа към което изповядвали крийките.^[13]

Според нас исландско-гренландската експедиция на Торфинн Карлсефни била посрещната по същия начин и със същата символика, с която били посрещнати от мускогите дошлите от запад индианци. Хвърлената пред тях с прът синя топка или синьо кълбо несъмнено свидетелства за мускогския военно-мирен комплекс от ритуали. Тъй като символиката на синия цвят е символика на смъртта и е включена в действие по време на самото сражение, считам, че пред нас е ранно европейско наблюдение върху далечната история на крийките, семинолите и другите родствени им племена, а вероятно и върху далечната история на ирокезоезичните чероки. Символиката на кълбото подсказва възможност за цялостен митологичен разказ с персонажи синята птица на смъртта и слънцето или орела с тяхното бяло-червено цветно означение. Първият образ — на Синята птица като цар на птиците, изключва елементите на играта. Възможно е звуковите ефекти, които са изплашили викингите, да се дължат на познаването от югозападните индианци на огъня, който издава звуци. Иначе би било необяснимо паническото бягство на цял отряд мъже далеч от първото бойно поле, далеч от лодките на индианците в гората. Възможно е обаче и друго обяснение — скрелингите са притиснали европейците с далекобойните си прашки и за да обяснят бягството си под защитата на дърветата, те са използвали свръхестествената интерпретация на обикновената за мускогите от онова време символика.

Първоначално през мирния период от контактите си с тази група жители на доколумбова Америка норманите очевидно са имали достатъчно сведения за езика на символите. Те забелязали също, че тези южни скрелинги имат предпочитание към червения цвят: „С най-голямо желание скрелингите вземали червен плат… Те вземали по педя от тъкан срещу кожа и завързвали тази тъкан на главите си… Когато платът намалял, започнали да го режат на ленти, не по-широки от палец, но скрелингите давали и за тях толкова и дори повече“.^[14]

В символиката на югоизточните индианци, на мускогите и чероките, червеният цвят бил знак и за война, за живот, за успех, за слънце и за изток. Поставянето му като препаска или кърпа на главата означава, че още през XI в. индианците са имали култ към слънцето и развита митологична система, аналогична на митологичните и религиозните им следколумбови вярвания.

Датировката на времето, в което мускогоезичните племена вече са съществували като група в северноамериканския Югоизток, остава спорна. Според Д. Г. Бринтон хронологическата канава на мускогските легенди е от X в. Според Й. Р. Суонтън най-ранните събития на мускогите според преданията могат да се датират към XV–XVI в. Според Й. Хейвуд през 1669–1680 г. ирокезоезичните чероки смятали, че са пристигнали в земите на по-късна Джорджия четири века по-рано, т.е. около ХII-ХIII в. от н.е.^[15]

Според данните от приведения от нас нов материал — исландските саги, присъствието на мускогите в американския Югоизток на Северна Америка може да се датира с точност до година към времето на експедицията на Т. Карлсефни. Според едни изследователи експедицията се е състояла през 1000–1003 г., според други — през 1020 г. от н.е. По това време мускогите вече са се установили в този обширен исторически регион. Тезата на Д. Г. Бринтон, която се основава вероятно само на индиански материал,^[16] е с повече основания от идеята за по-късно присъствие на мускогите между Джорджия и Флорида.

Чероките, които принадлежат към мускогските племена по своята култура и към ирокезоезичната група по езика си, очевидно твърде отдавна са отседнали край бреговете на р. Тенеси. И според ирокезоезичното название на чероките — „народът, който живее в пещерите“, т.е. ойейдагооно, което според нас е буквално преведено в „Сага за Ейрик Червенокосия“ като ’хората, живеещи в пещери и ями’, съществуването на това племе може да се датира още в X–XI в. от н.е.

Съществуват две основни тези за появата на чероките в днешните земи. Според едната те дошли от юг на север и това се потвърждава от елементите на културата им, които са сходни с елементите от културата на племената от Мексиканския залив.^[17] Според друга идея чероките са дошли от северозапад на югозапад, вероятно заедно с мускогите. Аргументите за тази теза са историческите предания на мускогите и чероките.^[18] Втората теза е по-убедителна — елементите на културата често са и типологично общи или се заемат в процеса на исторически и културни контакти, докато историческите предания и родовата памет могат да бъдат подложени на съмнение само при наличието на конкретен материал, който им противоречи.

Разположението на ирокезките племена от Хъдзъновия залив на север до земите на Джорджия на юг и от притоците на р. Мисисипи до Атлантическия океан през Апалачите, подсказва огромните територии, които е обхващала ранната власт на Ирокезката лига. Контактите на ирокезите с викингите така, както се проявяват в съществуването на идея за ирокезки Велик мир още през 1000 г., са свидетелство за ирокезко присъствие по бреговете на Атлантика. След нашествието на алгонкините ирокезите били изтласкани от източните брегове на океана и само сусквеханите и тускарора се задържали върху неголяма брегова ивица между залива Чесапик и нос Хатерес. До появата на алгонкините на брега на океана през X–XI в. според сведенията на исландските саги в направената от нас интерпретация северното крайбрежие било заето от ирокези от устието на р. Свети Лаврентий докъм района на днешния Ню Йорк и дори на юг, а от най-южните райони на разпространение на ирокезите до п-в Флорида вече живеели мускогоезичните племена.

Интересно е, че в преданията на мускогите и на чероките белите са представени като митологизиран „мирен, идеален народ“. Редица легенди съдържат пророчеството на старейшините за някакви „бели хора от изток“. „Дори — пише А. В. Ващенко — това пророчество се превръща в основен подбудителен мотив за миграцията на племената на изток. За него собствено споменава и Г. Р. Скулкрафт, само че при него «белите хора» се явяват като символи на зло, несъмнено следствие от по-късна интерпретация…“ Авторът обяснява по-ранните представи за червени и бели като „символичното двуединство на червения и белия цвят, въплътено в двата типа селища на крийките, свещения прът, обредната игра на топка и др.“^[19]

Смятаме обаче, че тези народни легенди съдържат друг тип сведения. Тук става дума не за временното, променливо разделение на „бели“ и „червени“, а за разделение по народностен признак. Затова у Г. Р. Скулкрафт белите хора са с образ, различен от необходимия за разделението за игра на мускогска топка. При това според преданията на крийките с този народ на белите мирни хора е необходимо „съединяване (етническо — б.а. Н. Н.), за да бъде постигната пълна хармония на битието“.^[20]

В народната легенда на чахта-мускогите има сведения, които свидетелстват за доколумбов и добарутен контакт на индианци и бели, при това и за антропологически различия между по-светлите крийки и тъмните местни народи: „… Те вървяха по брега на реката, докато не излязоха на водопада, където видяха големи камъни; на камъните лежаха лъкове и те решиха, че хората, които са прокарали бялата пътека, са били тук“.^[21] Чахта-мускогите пазили спомен за своя бял произход или поне за сливането на бели и туземци: „… Каситавите продължават да жадуват кръв, но палачуколи им поднесли черно питие в знак на дружба и им казали: «Нашите сърца са бели, както трябва да са бели и вашите и вие следва да свалите вдигнатата томахавка и да оголите своето тяло като свидетелство за това, че то е с бял цвят»“.^[22] Не можем да се съгласим с идеята, че съблеченото тяло прави човека бял, а облеченото — червен, и че тук става дума за риторична формула.^[23] При това мускогоезичните индианци, а вероятно и чероките, са съзнавали своя по-бял антропологичен вид, затова в легендите им присъства мотивът за битка с тъмнокожи хора.

Стремежът на мускогоезичните индианци и на чероките да се цивилизоват не бил само митологичен. В следколумбовото време петте цивилизовани племена проявили желание и политически усет да изберат пред по-близките испанци англичаните, които очевидно им правели по-добро впечатление с по-свободния си начин на живот. Последното обстоятелство не е маловажно, когато става дума за контактите на демократичните племена с бюрократичната Испания и с Англия, която разчитала на небюрократичните си структури в колониите много повече от Мадрид и Лисабон. При това Англия била и враг на прочулата се с жестокостите си спрямо местното население Испания. Вероятно обаче тук са действали и родови спомени. Освен манданите на север, които си спомнял, и ирокезите, при които роденият от непорочно зачатие Деганавида отпътувал с белокаменно (обковано с метал?) кану във висините, и мускогите помнели своите бели предшественици. И въпреки че споменът за тях бил митологизиран, „игрално разделен“, той остава расово бял, определян по цвета на кожата под дрехите.

В народната легенда на чахта-мускогите е запазен спомен за сливане с белите: племето на каситавите преследвало по време на своя миграционен период създателите на бели пътеки, собственици на бели кучета, и народа, който изчезнал в реката: „На другия ден те я прекосили (реката Оватунка — б.а. Н. Н.) и достигнали до високата планина, където били хората, които, както им се струвало, били тези, които прекарали бялата пътека. И затова те, като направили бели стрели, ги пуснали, за да проверят добри ли са тези хора. Но хората взели техните стрели, боядисали ги червени и ги пуснали обратно…“ Тук митологичното разделение на бели и червени изисква проверка и показва доколко създателите на бели неща могат да не бъдат бели като условно обозначение! „… Някои отишли да видят що за хора са това, и видели, че те напуснали своите жилища. Още те видели пътека, която водела към реката, и тъй като не били видни пътеки на другия бряг, те решили, че този народ е отишъл в реката и повече няма да излезе на повърхността“.^[24] Разказът на чахта-мускогите очевидно е посветен на реален народ, който е можел да отплава по реката. Такива технически възможности в доколумбова Америка имали само викингите. А разказът от „Сага за Ейрик Червенокосия“, в който се описва отплаването на Т. Карлсефни и хората му от езерото Хоуп, напомня за начина, по който викингите отплавали под натиска на южните скрелинги. При това те отплавали, без да имат възможност преди това да покажат корабите си на скрелингите.

В легендата на чахта съществува още един важен елемент, който подсказва европейски тип дейност: „В тези места има планина, която се нарича Мотерел, която издава звук, подобен на звученето на барабан. И те мислят, че тези хора живеят вътре в нея. Този шум се чува около тях от всички страни, когато те се отправят да воюват“.^[25] Тъй като индианците съобщават не за шум на барабан, а за подобен шум, това означава, че за тях тази човешка дейност остава непозната. Но ако става дума за друг тип култура, непозната на индианците, то тогава тези шумове биха могли да се свържат с дърводелски и ковашки работи. Викингите секат и белят дървета, строят домове и вероятно са се занимавали и с поправка и наточване на оръжието си. Именно тези шумове биха могли да предизвикат почуда сред индианците.^[26]

„Каситавите, които преследвали свои врагове с плоски глави, попаднали на бяло куче, което убили на бяла пътека, и след това видели и дим над селището: тогава помислили, че това са хората, които те така дълго търсили. Това било мястото, където сега живее племето на палачуколите; от тях произхожда Томичичи“.^[27] От текста се вижда, че на мястото на селото на белите сега живее не същото, а друго племе, и „от тях“, вероятно от палачуколите и белите им предшественици, произхожда вождът Томичичи.

Да се различи, че едно куче е „бяло“, т.е. чуждо, съвсем не е трудно, но да се различат своите и „белите“ пътища, а след това да се различат и живеещите на тяхното място, на мястото на белите хора, от останалите по цвета на кожата, означава, че ритуализацията обхваща проблема за етногенезиса. Съюзът с дълго търсените бели, които отговаряли на митологичните представи на индианците мускоги, бил осъществен и тази ранна практика вероятно е послужила като основа за по-късната съзнателно търсена от „петте цивилизовани народа“ от мускогския културен кръг метисизация с белите, и то не с южноевропейците, а с англичаните.

Контактът на викингите на Торфинн Карлсефни, а също и на други нормани, с мускогоезичните племена и чероките бил осъществен на запад от Флорида, на реките Апалачиколи, Чаттахучи и един от притоците на Чаттахучи, р. Овтунка.^[28] По-късният превод на английски на много понятия, имена и народи вероятно е изменил значителна част от конкретните исторически сведения. Индианците не познавали лъва, но тази дума е използвана за наименование на кугуара. Те не познавали и царете, но имат в приказно-митологичните си преводи на английски „цар птица“, „цар планина“ и др. По-късната европейска действителност затъмнила по-ранната и поради това викингско-скрелингският пласт е бил забравен. Надяваме се, че опитът за разчитане на тази древна връзка между Европа и Америка ще предизвика интерес и сред митолозите, и сред археолозите и историците, и сред читателите.

Присъствието на групата на мускогите в самия край на X и в началото на XI в. и сведенията за още незавършилата миграция на някои племена, които се движат на изток, показват, че викинги и мускоги почти едновременно са заселили Югозапада на Северна Америка и вероятно заедно са живели не само във война. Дали е случайно това, че Т. Карлсефни се върнал към Хоуп на юг, след като веднъж хората му били прогонени от този район? На какво се дължи в сагата за Ейрик несъмнената тайнственост около участието в този втори поход на юг, в който участват най-вероятно не само хората на Карлсефни: „Някои казват, че Бярни и Фрьойдис останали там (в Отточния фиорд — б.а. Н. Н.) със сто човека и не пътували по-нататък, докато Карлсефни и Снори с четиридесет човека пътували на юг и като прекарали при Хоуп не повече от два месеца, се върнали през същото лято“.^[29] Ако хората на Карлсефни и Снори са продължили към вътрешните райони на Мексиканския залив не подсказва ли самото съобщение за втори поход заедно с мълвата около плаванията на юг и премълчаването на темата за Винланд Добрия, че в този район са били осъществени онези контакти между „изчезналите гренландци“ и местните индианци, в резултат на които по-бялата кожа се смята за признак на етнически,^[30] а не митологичен характер?