Робърт Ранкин
Антипапата (9)

8

Носеха се много слухове за загадките, дебнещи зад боядисаната във весели цветове входна врата на улица „Спрайт“ номер 15. Нощем се чуваха странни шумове, идващи сякаш от недрата на земята, неземен тътен и вибрации. Котките заобикаляха отдалеко задния двор на Соуп, а млекарят не смееше да влезе по-навътре от входната порта. Омали не можеше да разбере как тази обикновена малка къща бе успяла да придобие толкова лоша слава. Убеден, че Соуп не бе нищо повече от палячо, ирландецът недоумяваше защо съседите му го избягваха и дори преминаваха на другия тротоар, когато наближаваха къщата му. Пули, пред когото всички врати се отваряха по един или друг начин, никога не бе успял да прекрачи прага на портата, макар да бе опитвал най-различни дяволски методи. Той би могъл да убеди дори самия Цербер да остави поста си и да тръгне да търси кучешка бисквитка. Соуп си оставаше винаги непроницаем. Ето защо за Джим беше истински шок той и Омали да стоят в малката предна градинка, докато Соуп им даде знак да мълчат и потърси ключа в джоба си.

— А сега — рече Соуп с адски сериозен тон, — преди да влезете, трябва да ви помоля да не споделяте с жива душа всичко, което ще видите вътре.

Пули, който бе ходил със скаутите някога, вдигна два пръста към челото си и рече:

— Диб-диб-диб.

Омали, комуто бе трудно да се сдържи сериозен, наплюнчи палеца си и каза:

— Господ да ми откъсне езика, ако излъжа.

Соуп сви рамене.

— Май не бива да очаквам нещо повече. А сега влизайте внимателно, защото няма да има светлина, ако входната врата не е затворена и резето не бъде спуснато отвътре.

Той завъртя ключа и бутна вратата към страхотния мрак вътре.

— Не прекаляваш ли с мерките за сигурност, Соуп — попита Омали.

Невидим в тъмнината Соуп се потупа по носа.

— Човек трябва много да внимава, когато е пазител на Голямата загадка.

Пули подсвирна.

— Голямата загадка, а?

Соуп пусна резето, издаде няколко необясними цъкащи звука — изглежда с ключовете — и стаята изведнъж пламна в светлина.

— Боже мой — рече Омали с глас с няколко октави по-висок от обичайния.

Докато двамата премигваха на ярката светлина, Соуп огледа лицата им с донякъде изпитателна радост. Те бяха първите простосмъртни, освен самия него, които можеха да видят шедьовъра, и страхопочитанието и объркването им бяха песен за ушите му.

— Е, какво мислите?

Омали бе изгубил дар слово. Пули каза само:

— Боже мой и вси светии!

Стената, отделяща предната стая от гостната в дъното бе махната, ведно с всички дъски на дюшемето на партерния етаж. Частта, върху която тримата сега стояха, не бе нищо друго, освен площадка на стълбище, което водеше надолу и надолу към огромна дупка, която очевидно е била издълбана много внимателно и в продължение на дълъг период от време. Към спалнята водеше стълба, тъй като стълбището бе отдавна премахнато.

Омали се взря в мрака на огромната яма, която зееше пред него.

— Къде води това? — попита той.

— Надолу — отвърна Соуп. — Само надолу, но и наоколо — нашир и надлъж.

— Аз май вече трябва да си вървя — каза Пули, — утре трябва да ставам рано, имам да свърша сума неща.

— Още нищо не сте видели — каза Соуп, — това е само входът.

Омали клатеше в почуда глава.

— Значи ти си изкопал всичко това, така ли?

— Не, не само аз — засмя се обезпокоително Соуп. — Моят прадядо го е започнал малко след като къщата била построена, след това имотът се паднал на дядо ми и след това по роднинска линия — на мен, последният от Дистантови и пазителят на Голямата загадка.

— Това е лудост — рече Омали. — Цялата улица ще се срути.

Соуп отново се засмя.

— Не, никога, семейството ми е запознато с въпроса, работили са на тунела под Темза по времето на Брунел.

— Но този тунел пропадна.

— В никакъв случай, това съобщиха властите. Истината е, че първите, които изкопаха злощастния тунел се натъкнаха на вход към подземните светове и тунелът бе набързо затворен, а за пред обществото бе измислено извинение, което да го удовлетвори.

— Искаш да кажеш, че твоите старци наистина са се срещали с онези хора там, долу?

— Определено. Ще слизаме ли? — попита Соуп.

Пули рече:

— Аз ще почакам тук.

— Поканих ви на едно питие и това и ще получите.

— Струва ми се, че вече не съм жаден — каза Пули, — а и след всичко това мисля, че би трябвало да приема клетва за въздържание.

— Господи, не смей и да споменаваш подобно нещо, дори на шега.

— Хайде, тогава — каза Соуп. — Аз ще водя, до първото помещение не е далеч.

— Първото помещение ли?

— О, да, понорите водят надолу към недрата на земята, а спомагателни тунели водят във всички посоки, някои са дълги по няколко мили.

Соуп щракна още няколко ключа и ги поведе надолу по дълго стълбище, което се губеше в тъмнината. Докато слизаха, пътят пред тях се обливаше в светлина, а пространството зад гърба им потъваше в мрак.

— Хитро, нали? — попита Соуп. — Изобретение на прадядо ми, но не ме питайте как действа, защото не знам.

— Сигурно спестява някоя и друга пара от сметката за електричество — каза Джим.

— Сметка за електричество ли? — Соуп пак се изсмя по своя отвратителен начин и смехът му отекна по коридорите и надолу в шахтата, връщайки към тях ужасяващо ехо. — Аз съм свързан директно към мрежата. Откакто съм жив, не съм плащал за ток или газ.

Джим поклати смаян глава.

— Това не може да бъде — каза той, — как е възможно всичко това да съществува и никой да не знае за него? А какво направихте ти и твоите предци с цялата изкопана пръст?

— Аха — рече Соуп и отново се потупа по носа, — аха!

Най-сетне стигнаха сводесто помещение. Пули по-късно реши, че бе около петнайсет метра в диаметър, но не бе възможно да се прецени точно, тъй като светлина имаше само там, където стояха.

— А сега за виното — рече Соуп. — Температурата тук е идеална за бели вина, розе, рейнско, сладко шери, както и за отглеждане на гъби.

Соуп измъкна една прашна бутилка от огромния стелаж и тъй като не разполагаше с тирбушон, набута тапата навътре с палец.

— До дъно! — рече той и дръпна една огромна глътка. После подаде бутилката на Омали. — Опитай, петдесетгодишно е.

Омали отпи една малка, нерешителна глътка, млясна няколко пъти с устни, после отпи една голяма, а след нея една много, много голяма глътка.

— Това наистина е добра стока — рече той, избърса с ръкав устата си и подаде бутилката на Джим Пули.

Джим, който бе наблюдавал с интерес изпълнението на ирландеца, не се нуждаеше от насърчение. Вдигна бутилката към устните си и дръпна една дълга и удовлетворителна глътка.

— Много скоро — рече Соуп, докато поемаше бутилката от Пули и я допи до дъно, — много скоро ще бъде установен контакт, може би съм само на сантиметри разстояние.

Омали кимна, докато погледът му пробягваше по стелажа с винени бутилки. Соуп измъкна още една и набута навътре тапата и.

— Чувствайте се у дома си — рече той.

Точно така се почувства Омали.

— Разполагам с всички древни карти, нали разбирате, моите предци са знаели това място и са знаели, че това е дело на няколко поколения, но сега аз съм тук, а моментът наближава, човечеството е изправено пред най-великото от всичките си открития, новата Златна ера, зората на новото утре…

Гласът на Соуп набираше височина. Джон Омали опъна още една бърза глътка от бутилката и я подаде бързешком на Джим.

— Най-добре е да се разкараме оттук по най-бързия начин, приятелю, защото имам чувството какво предстои — прошепна той.

Соуп обикаляше голямата пещера с вдигнати ръце и декламираше с все сила. Джим и Джон го наблюдаваха изплашени и смаяни — светлинният сноп го следваше тук и там, осветлявайки тайнствено обезумелите му движения. След като се отдалечи от тях, гласът му избледня, сякаш погълнат от скалата; стакатото на движенията и драматичните жестове му придаваха вида на някакъв странен артист мим, който изпълняваше необяснима сага под светлината на преносим прожектор.

Соуп се наведе над винения стелаж и набута тапата на нова бутилка вино.

— Ето — рече той, — тук ще ви покажа наследството на Дистантови, това ще ви покажа.

— Ще повярваме и без друго на думата ти — рече Омали.

— А сега ние наистина трябва да си вървим — добави Джим с убедителен тон, който прикриваше факта, че имаше големи трудности с овладяването на пикочния си мехур.

— Не, не! Вие сте тук, единствените допуснати, вие трябва да присъствате на отварянето на Портите, не ви е позволено да напускате!

— Точно това си мислех, че предстои — промърмори Омали.

— Насам, насам! — Размахал винената бутилка в ръка, осветен от призрачната светлина, Соуп пое бързешком по един страничен коридор и остави Пули и Омали в мрака.

— Не си спомням откъде влязохме в това място — каза Джон.

— И аз нямам никаква представа — отвърна Джим, — освен това започвам да се чувствам доста зле, това старо вино и „Лардж“-ът на Невил очевидно оформят кофти коктейл.

— Боя се, че трябва да го последваме или да останем сами в тъмното — каза Джон, — защото този номер с осветлението работи само за негова сметка.

Джим се почуди дали в цялата тази работа нямаше пръст магнетизмът. Но моментът не беше подходящ за празни спекулации, затова сви рамене в мрака и двамата последваха приличния на светулка силует на Соуп Дистант, който се отдалечаваше от тях.

— Предполагам, макар да е невъзможно да съм сигурен, че трябва да се намираме някъде под „Лъндън роуд“ — каза Джон.

— И аз имах същото усещане — отвърна Джим. — Но се надявам, че разбираш и ще го запишеш на някаква плочка или погребална плака, дори тя да е в моя памет, но всичко това е напълно фантастично и абсолютно невъзможно.

— Тези пещери определено изглеждат като дело на човешка ръка. Мисля си, че някой далеч преди рода на Дистант е открил случайно това място, макар че първоначалната му цел и начинът на изкопаването му да са невъобразими.

— Идвайте, бързо! — изкрещя Соуп, който светеше пред тях. — Вече почти стигнахме!

Всички изведнъж спряха, тунелът свършваше неочаквано пред чифт масивни железни двери.

— Видяхте ли! — изкрещя Соуп.

Омали забеляза, че по челото му вече бяха избили капки пот и че по ъгълчетата на устните му се бе появила бяла злокобна пяна, която се стичаше по брадата му.

— Видяхте ли, видяхте ли — свещената Порта!

Омали приближи към гигантските двери. Очевидно бяха много старинни и изглеждаха способни да издържат напъна на няколко армии. В призрачната светлина успя да види главичките на огромните нитове, спускащи се в редички от горе до долу, както и голям и сложен механизъм, който тръгваше от две колела, приличащи на стоп кранове на някаква титанична канализационна система. До всяко крило на портата имаше бронзова плочка, върху която бе изобразен някакъв хералдически символ с неясен произход.

Вниманието на Омали бе привлечено от колелата. В тях имаше нещо натрапчиво познато и той се запита къде ги бе виждал преди. Пристъпи напред, но Соуп Дистант му препречи пътя.

— Не, не! — изкрещя той. — Не бива да докосваш нищо, това е моя работа, на последния наследник. Аз трябва да изпълня пророчествата, аз трябва да отворя Портите.

— Соуп… — рече сериозно Джон. — Соуп, имам чувството, че не бива да отваряш тези врати, нещо ми казва, че това ще бъде голяма грешка.

Пули закима енергично.

— Най-добре ги остави, а, Соуп? Не можеш просто ей така да си отключваш всички врати, на които налетиш.

Соуп се обърна и прокара длани по издупчената като от шарка повърхност на железните врати.

— Смятам — рече Джон, който бързо осъзнаваше сериозността на ситуацията, — мисля си, Соуп, че ако си твърдо решен да я свършиш тая работа с отварянето, най-добре ще е да бъдеш сам във върховния миг. Ще бъде грехота ние да стоим тук и да гледаме. Ако пророчествата казват, че ти трябва да отвориш Портите, значи трябва да ги отвориш. Но сам! — Соуп го изгледа донякъде недоверчиво, но Омали продължи невъзмутимо: — Честта трябва да принадлежи на теб, покажи ни пътя обратно до стълбището, където ще изчакаме твоето славно завръщане.

— Славно завръщане, да — тонът на Соуп изведнъж бе станал замислен.

Пули кимаше енергично, докато в същото време непрекъснато кръстосваше и прекръстосваше крака.

— Така да бъде!

Соуп мина между двамата и след като светлината пое заедно с него, Омали хвърли последен поглед на гигантските врати, прехапа за миг долната си устна, а след това последва отдалечаващия се в тъмния като смъртта коридор.

Фигурата на Соуп като блуждаещото огънче танцуваше пред тях като някакъв блатен призрак, виеше се из лабиринта от тунели и накрая излезе в голямата централна зала. Като се взря нагоре, Омали можеше да види светлините на улица „Спрайт“ — едно окуражително зарево високо горе. Соуп дишаше тежко през носа, свил юмруци, а лицето му бе като восъчна маска от потта. Пули се улови отчаяно за слабините. Омали пристъпваше нервно от крак на крак.

— Вие чакайте тук! — рече изведнъж Соуп. — Тази нощ е нощта, към която целият исторически път на човечеството неизбежно е вървял. Тази нощ ще бъде разкрита голямата загадка. Тази нощ ще бъдат отворени Портите!

— Да, да — каза Омали, — ние ще чакаме тук.

Очите на Соуп бяха като изцъклени. Ясно беше, че не вижда повече нито Пули, нито Омали; беше се съсредоточил и умствено, и физически върху някаква далечна цел. Гласът му бучеше, изпълваше пещерите, удряше се върху черните камъни като някаква злокобна звукова вълна.

— Да бъдат благословени Боговете на Древния свят. Черните и обитаващите дълбините. Великият Ригденджиепо, царят на света, господар на Долните земи, пазител на вътрешните тайни!

Омали запуши с длани ушите си и прошепна една молитва под носа си. Пули, чийто пикочен мехур бе на път да се откаже от неравната битка, обърна отчаяно очи.

Без никакво предупреждение Соуп изведнъж хукна напред. Двамата приятели гледаха как блещукащият му силует изчезва в тъмнината, гласът му отекваше тук и там в сводестите коридори, докато най-сетне светлинката се стопи и ужасните ехтящи викове се превърнаха само в спомен.

Омали и Пули останаха за миг неподвижни, фигурите им бяха очертани от заревото на светлината над тях. Те бавно извърнаха лица един към друг, стигнаха до общо решение, което бе силно доказателство, че телепатията съществува, и в следващия миг хукнаха към стълбите.

 

 

Минути по-късно на ъгъла на улица „Спрайт“ Омали се бе превил надве и опрял длани върху коленете си, се мъчеше да си поеме дъх. Пули само въздъхна дълбоко, докато се облекчаваше през перилата в парка „Мемориъл“. Между две тютюнджийски закашляния и тежкото поемане на дъх Омали редеше най-различни проклятия, завоалирани богохулства и клетви за надвисналото насилие, насочени изцяло и непоколебимо към Соуп Дистант.

Пули приключи облекчаването си под акомпанимента на една последна и всепоглъщаща въздишка. След като вдигна ципа си и възвърна порядъчността си, той измъкна от вътрешния си джоб една бутилка от петдесетгодишното вино на Соуп.

— Срамота щеше да бъде да си тръгнем с празни ръце — рече той. — По едно за из път, Джон?

— Да, по едно — отвърна ирландецът. Отпи една голяма глътка и преглътна тежко.

Пули рече:

— Какво ще правим? Соуп определено е луд!

Омали избърса устни и му подаде бутилката. Луната грееше над тях, в далечината се чуваха колите по надлеза, а едно среднощно куче, завръщащо се от някаква кучешка веселба, прекоси на големи скокове улицата. Всичко изглеждаше толкова обичайно, толкова земно, че преживяното от тях в пещерите вече приемаше формата на лош сън. Часовникът на библиотеката „Мемориъл“ удари два.

— Ако всичко, което видяхме, е истинско, а не е някакво общо видение, то аз наистина не знам какво да предприемем. Соуп не вреди никому, макар да съм сигурен, че на властите трябва да се съобщи за този огромен лабиринт от тунели, дори само заради това, да бъде освидетелстван като безопасен. Докато бях там долу, имах чувството, че по-голямата част от Брентфорд лесно би могъл да потъне в тях и пак да остане място за половината от магистралата Чизуик.

— Ами онези порти? — рече Джим. — Сам човек определено не може да ги отвори, изглеждаха доста тежки. Ти нали не вярваш, че водят към вътрешния свят, а?

Омали поклати глава.

— Нямам представа, но онези колела, мисля, че съм ги виждал някога преди.

Целият по-нататъшен разговор обаче бе заглушен от ниско и ужасяващо бучене, което очевидно идваше от долния край на „Олбъни роуд.“ Досущ като злокобен подземен гръм то пое напред. В далечния край на улицата започнаха да присвяткат запалените светлини по горните етажи на къщите. Котките захленчиха, кучетата залаяха.

Пули рече:

— Това е земетресение!

Омали се прекръсти.

Някаква чудовищна сила се бе размърдала дълбоко под земята; големи вълни пробягаха по паважа на улица „Спрайт.“ Ударната вълна премина през тревата на парка „Мемориъл“, построявайки отделните груби стръкчета като войници на парад. Силна въздишка, която не можеше да излезе от човешко гърло, разтърси самите недра на земята и се засили до огромно кресчендо.

Омали почувства подтик да хукне, но коленете му бяха омекнали като желе. Пули се бе свил в зародишна поза. Улица „Спрайт“ вече блестеше в светлина, отваряха се врати, хората изскачаха на улицата, облечени в нелепи пижами и обути с нелепи домашни чехли. И тогава, тъй неочаквано, както бе започнал, злокобният тътен спря, сякаш бе преминал под тях и бе затихнал. Живеещите на улица „Спрайт“ изведнъж се намериха застанали глуповато на улицата посред нощ. Затътрили чехлите си и преструвайки се на безразлични, за да скрият страхотното си объркване, те се връщаха в жилищата си и тихо затваряха входните врати.

Нощта отново утихна, светлините на улица „Спрайт“ изгаснаха и Пули се надигна и заизтупва праха от туидовия си костюм.

— Джон — рече той, — ако ме извиниш, сега ще си ида у дома и ще се мушна в леглото, където имам намерение да прекарам неопределено дълъг период. Боя се, че случилото се тази вечер завинаги разруши жизнеността ми и вече съм един съсипан човек.

— Това определено бе нощ, която бих предпочел да забравя — отвърна Омали.

След тези думи той прегърна през рамо своя спътник и двамата приятели се скриха в нощта.