Робърт Ранкин
Антипапата (7)

6

Капитан Карсън стоеше на верандата на Моряшката мисия и вдишваше свежия утринен въздух. Мисията бе разположена в имението „Бътс“, на един хвърлей място от къщата на професор Слокъм. Беше красива викторианска сграда, построена в епоха, когато майсторите са се гордеели с работата си и не са знаели нищо за премиите за бързо строителство и гарантираната неделна надница. Някога гордото здание бе напълно занемарено, тръбите на комините му се бяха килнали под най-невъобразими ъгли, покривът му бе лишен от множество жизненоважни керемиди, а боята на триъгълните резбовани фронтони на покрива се лющеше безвъзвратно. Онова, което не бяха постигнали неуморните ветрове и дъждове, бе свършено отвътре от дървоядите и множеството форми на плесен, сухо гниене и най-различни смъртоносни насекоми.

Карсън бе застанал в рамката на портата, досущ като капитан на своя заседнал на сушата кораб. Трийсет години бе стоял на руля. Мисията, завещана на града от отдавна починал викториански благодетел и поддържана от заможна фондация, бе гордостта на Капитана. Представителен мъж с все още изправена и излъчваща благородство фигура, макар да бе преминал отвъд гробовната граница на седемдесетте, Капитана дръпна от лулата си от черешово дърво и изпусна една спирала моряшки дим. Бялата му коса и прошарената брада, избледнелият син пуловер с поло яка, торбестите на дъното панталони и яхтените обувки — всичко това говореше за човек, който е живял само и единствено заради солените ветрове и солените дълбини, както и за рева на разбиващите се в брега вълни.

Тъжно е да се признае, че Капитана никога не бе виждал море. Бе поел службата в мисията по време, когато работа се намираше трудно и човек трябваше да приеме каквото му попадне. Единственото изискване тогава бе кандидатът да бъде с морска закваска и да обича морето, за да поддържа мисията, съгласно най-високите идеали и качества на Флота на Негово величество.

Заел с последните си грошове облекло от театрален реквизитор, Хорейшо Б. Карсън се кандидатира за поста. Характеристиката му трябва да е била толкова убедителна, колкото и на Чарлз Лоутън от „Бунта на Баунти“^[1], защото „капитан“ Карсън веднага бе назначен на мястото.

Задълженията му не бяха особено тежки. Малцина, да не кажем николко моряци не оказваха с присъствието си чест на мисията. Но скоро на прага й се появи цяла напаст от несретници, закъсали мъже, магистрални мошеници, изпаднали амбулантни търговци и мърляви индивиди, вонящи силно на джин и евтино шери. Капитана ги посрещаше до един с най-голяма любезност, отнасяше жалките им вързопи и отваряше вратите пред тях.

— Ето я стаята ви, сър — казваше той, привличайки вниманието им върху бухналите възглавници и финото спално бельо. — На последния ни гост му се наложи да напусне прибързано — продължаваше да обяснява. — И той, досущ като вас, бил моряк и лекарите в карантинната болница казвали, че има известен шанс да спасят живота му, ако биха могли да установят онази особено остра и парализираща форма на заболяване, което го бе връхлетяло. Нямах досега възможност да фумигирам стаята, но съм сигурен, че при досегашните си пътувания вече сте си изградили имунитет срещу повечето болести, дори и към онази, която тъй болезнено бе обезобразила предишния посетител и в крайна сметка ни го отне.

В този момент Капитана сваляше шапката си, поставяше я върху сърцето си и поглеждаше към небето. Скитникът, към когото бе адресиран този трагичен монолог, последваше посоката на погледа му, след което си тръгваше, често с учудваща скорост, като споменаваше нещо от сорта на „неотложни ангажименти“ и „имам работа другаде.“

През трийсетте дълги години на престоя на Капитана нито един посетител, независимо колко очевидна бе нуждата му, или колко ужасни бяха обстоятелствата, независимо, че историята му можеше да пусне сълза и от изкуствено око, нито един посетител не бе прекарал и една нощ в „Морската мисия“.

В онази точно утрин Капитана стоеше на верандата и мислите му се занимаваха предимно с пари, със странните обрати на съдбата и с напастта на хомосексуализма. Знаеше, че не можеше да очаква да прекара още дълги години в мисията и че дните му определено бяха преброени. Службата не даваше пенсия, а при набъбналия списък от подправени подписи, които говореха за огромното физическо усилие, необходимо за поддържане на мисията, вече се носеха приказки да бъде нает по-млад човек. Годишното събрание, в което участваха той и попечителите на Фондацията, се бе състояло само преди седмица, бе приело добре подготвените му счетоводни отчети и се бе изразило скромно за добрата му дейност. Но този път в Комитета (на попечителите) имаше едно младо и енергично лице. През последните дванайсет месеца един от попечителите бе починал и мястото му бе наследено от негов племенник.

Младия Брайън Кроули много-много не обичаше застарелите морски капитани. По-силна от неприязънта му към тези патриарси бе единствено всепоглъщащата омраза към скитници, безделници, изпадналите в нищета, циганите, чужденците и жените. Тънкоръкият Брайън не обичаше никого другиго, освен един италианец, келнер в чайната „Аделейд“. Беше обещал на Марио да го уреди със собствен ресторант, тъй като макаронаджията бе същински магьосник в кухнята и освен това особено много си го биваше.

Волята на съдбата, която бе решила да уреди тъжната кончина на скъпия му чичо и наследяването му от Брайън в Комитета на фондацията, бе постановила също така тази година Съветът да вдигне годишната сума за аренда на мисията доста значително.

Капитана отново всмукна от лулата си. Твърде добре можеше да разчита изражения и за него младият Брайън бе като отворена книга. Навярно вече бе време да си стяга багажа и да отплава. Следващото му гнезденце вече бе придобило доста ясни очертания под формата на някоя малка виличка, по възможност край морето. Може би щеше да бъде хубаво да гледа как вълните наистина се разбиват в брега. „Чудя се, дали вдигат много шум?“ — питаше се той.

Изведнъж някакво едва доловимо движение нагоре по пътя привлече погледа му. Загледа се с мимолетен интерес към опърпания образ, който зави иззад ъгъла на библиотеката „Мемориъл“ и се затътри към него със странна, но все пак решителна походка.

Образът бе на някакъв скитник. Капитанът вдигна бинокъла си към видението. Един поглед му бе достатъчен.

— Уф! — рече Капитана.

Скитникът приближаваше все повече и повече и Капитана се разрови из обширния си умствен склад, за да намери история, подходяща за случая. Но, колкото и да бе странно, нищо не му идваше на ум. Скитникът приближи още повече, големите му, окъсани обуща трополяха по паважа. Капитана си засвирука неловко прочутата моряшка песен „Оранжевия фрак.“

Скитникът пресичаше улицата към мисията. Спря се. Капитана също спря да свирука. Птиците бяха замлъкнали и Капитана вече не можеше да долови сладостния аромат на орловия нокът. Стана му студено и дори ранното лятно слънце пусна една лека тръпка по гърба му. Капитана затаи дъх. Изведнъж онова нищожество се завъртя на пета и се отдалечи в една пресечка. Сякаш по даден сигнал птиците отново подеха един истински водопад от песни, а Капитана възвърна чувствителността на ноздрите си. Въздъхна с най-голямо облекчение и бръкна в маншета на ръкава си за кибрита.

— Мога ли да ви обезпокоя за чаша вода, моля? — рече един глас току до него.

Капитана се обърна ужасен и разпиля кибритените клечки по земята. До него стоеше скитник с отвратителен вид.

— Извинете, сепнах ли ви? — рече съществото с донякъде искрена загриженост. — Това е мой лош навик, трябва да го овладея.

— По дяволите, сър — изруга Капитана, — да се промъквате така към един човек.

— Извинете — рече скитникът и свали омачканата реликва, която му служеше за шапка, след което се поклони доземи. — Но ако бъдете така добър, една чаша вода би ми дошла добре.

Капитана измърмори едно „Влезте, де“ и поведе неописуемия си посетител към мисията.

— Попаднахте при мен в тежък момент — рече той.

Скитникът не намери никакво основание да отговори.

— Току-що излязох да поема глътка-две свеж въздух, преди да продължа с търсенето си.

Капитана наля на скитника чаша вода. Той я прие с театрална благодарност.

— Моите благодарности — рече той.

— Да, докато търсех… — продължи Капитана.

Скитникът не показа никакъв интерес към търсенията на Капитана, но кимна учтиво.

— Да, най-небрежно съм оставил отворена кутията със смъртоносните си скорпиони; боя се, че вече са се намърдали из спалните.

— Скорпиони, наистина ли? — рече скитникът. — Имам известен опит в тази област, ще ви помогна в издирването им.

Капитана изгледа с подозрение посетителя си.

— Това няма да е необходимо. Не бих искал да стане нещастен случай, онези същества са необуздано злонравни в отношенията си към всекиго, освен към мен.

— Щом сте в такива добри отношения, може би ще им сложите малко мляко и ще ги повикате — рече услужливо скитникът.

Капитанът всмукна силно от лулата си.

— Боя се, че това ще е безполезно — рече той. — Скорпионите са много непочтени, а аз смятам, че моите са глухи.

— Непочтени са, наистина — рече скитникът. — Виждали ли сте този номер?

Той протегна напред ръката си с чашата вода и заби непомръдващия си поглед в нея. Капитана видя с изумление, докато очите му щъкаха между чашата и изгарящите червени зеници на скитника, които започнаха да греят със странна и злокобна светлина.

В чашата започнаха да се появяват мехурчета; едно по едно те се пукаха на повърхността й, избутваха се едно друго нагоре, за да се пръснат и от тях да се извие пара.

Капитана рече:

— Тя ври, дяволите да я вземат!

Скитникът подаде чашата на Капитана, който я пое предпазливо.

— Необходима ми е стая за тази нощ — рече скитникът.

— Водата е студена — отвърна слисаният Капитан.

— Номер, нищо повече. А стаята?

— Ами скорпионите?

Скитникът заяви:

— Мисля, че няма нужда да се безпокоим за скорпионите. Имам в джоба си дресирана кобра, която лесно може да открие всички разположили се наоколо скорпиони.

— Чакай малко — каза Капитана. — Това определено няма да е нужно. Мисля, че топлото слънце е примамило всички блуждаещи насекоми извън границите на мисията.

— Добра новина — рече скитникът. — А какво ще кажем за стаята?

— Стаята е свободна. — Капитана отвори вратата и зад нея се разкри грижливо подредена спалня. — Жалко обаче, че има толкова страховита репутация.

— Наистина ли?

Скитникът отиде до леглото и обърна вълнения юрган.

— Никой жив човек не е прекарвал цяла нощ в нея, никой не е разкрил какви ужаси са му се случили, но от онези, които се опитаха да останат, един се самоуби, а трима други са пациенти на приюта „Сейнт Бърнардс“ безнадеждни лунатици.

— Наистина ли?

Скитникът седна на леглото и се подрусна безшумно върху здравите пружини.

— Говореха много несвързано, разбира се — рече Капитана. — Плавал съм по целия свят и съм виждал неща, от които всеки би изгубил ума си, но мога да ви кажа, че бях потресен от израженията на нещастните хорица.

Скитникът бавно поклати глава.

— Имате думата ми — бе всичко, което той изрече. Капитана имаше болезненото чувство, че в тази работа пръст имаше Брайън Кроули. — Гостоприемството на мисията е добре известно — продължи скитникът. — Само през миналата седмица се натъкнах на Алфредо Беранти и на Роджър Килхарик, които с удоволствие възхваляваха добродетелите на вашата благотворителна обител.

Капитана се почеса по главата. Имената му се сториха странно познати.

— И Денис Кънингам — продължи скитникът, — който непрекъснато хвалеше изисканата кухня.

Капитана усети как изведнъж колене му омекнаха. Знаеше много добре имената, това бяха тримата измислени скитници, които обитаваха страниците на регистрационния му дневник.

— И старият стихоплетец Макарти — рече скитникът, — и…

— Не, не — изкрещя Капитана с неестествен глас, — стига, стига!

— Кога се сервира вечерята?

— Вечерята ли?

— Ноби Гилтрап се изказа много ласкаво за овчарската баница.

— В шест часа вечерта — отвърна Капитана.

— Малко рано, а?

— В седем, тогава — каза Капитана, — или в осем, ако желаете?

— В седем бива — усмихна се скитникът. — А сега смятам да подремна малко. Моля ви събудете ме в шест и половина.

След това Капитана бе изведен от спалнята в коридора, където остана в полумрака, дъвчейки мундщука на лулата си, дишайки на бързи пресекулки с доловимо ръмжене.

— И да не прегорите зеленчуците от гарнитурата ми — долетя до него гласът от обкованата с ламперия врата на спалнята.

 

 

Скитникът се облегна назад на стола на Капитана и разкопча долните копчета на жилетката си.

— Много вкусно — рече той.

Капитана бе гледал невъзмутимо как скитникът унищожава две купички супа, цялата овчарска баница, чиния картофи, две двойни порции грах за гарнитура, купичка горчица и голяма филия шоколадово руло.

— Ще последва ли още нещо? — попита учтиво скитникът.

— Какво да последва?

— Ами — бренди, пура, или да напълня лулата си?

Капитана се изправи, свали салфетката от яката на поло пуловера си.

— Виж какво сега! — изрева той.

— Боцманът Тим Гарни ми е разправял колко щедър сте били с кесията моряшки тютюн.

Капитана хвърли на скитника кесията си.

— Шаг (прост моряшки тютюн) — рече той и се отпусна на стола си.

— Шаг или не, благодаря отново.

Скитникът се зае да пълни лулата си, ала светещите му очи се зареяха към бутилката с бренди на Капитана.

— Предполагам, че ще поискате утре да тръгнете рано? — рече Капитана.

— Моля? — отвърна скитникът.

— Ами — отговори му Капитана, — нали ви знам аз вас, не можете да седите затворени под покрива много време. Свободен живот, а, рицарите на магистралата, небето над нас, земята под краката ни, нали така?

Скитникът се почеса по главата и вдигна малко облаче синкав прах.

— Мисля, че тук грешите. Моля не си вадете прибързано заключение от външния ми вид, че съм склонен към живота на обикновените скитници. Тъкмо обратното, всеки мой ход е насочен към неизбежни последици. Следвам кармата си докрай.

— Наистина ли? — попита Капитана. — Е, изобщо не смятам да ви преча в търсенето на голямата истина.

— Мисля, че пътищата ни не се пресякоха само поради някаква сляпа случайност — рече скитникът. — Всъщност бих отишъл дотам, да твърдя, че съдбата ме насочи към вашата врата с прав и непоколебим пръст.

— Може би същата тази съдба утре ще ви насочи в друга посока?

— Съмнявам се — каза скитникът с известна доза окончателност в тона. — А сега какво ще кажете за онова бренди?

 

 

Следващата сутрин Капитана стана рано. Бе прекарал нощта в койката си без да мигне, хапеше кокалчетата на ръката си и до ранни зори шепнеше всякакви моряшки клетви. Отвратителната мисъл, че вече не бе сам под покрива на мисията, гризеше отшелническата му душица като плъх — крака на прокажен. Чак призори изчерпи напълно всички ругатни и потъна в неспокоен сън.

И сега крачеше напред-назад по верандата и бълваше гъсти облаци моряшки тютюн и мърмореше под носа си. Трябваше някак си да се отърве от този неканен посетител, но ако в дъното на тая работа стоеше Брайън Кроули, трябваше и да внимава. Щеше да се държи учтиво с отвратителния непознат, като му намеква с твърда убеденост, че пътникът ще се почувства далеч по-добре в някое далечно местенце с по-слънчев климат. Вдигна глава към небето и ужасен установи, че се задаваше още един хубав ден.

Изведнъж глас току до него рече:

— Виждам, че обичате да започвате деня си рано, Капитане.

Цветът се стопи напълно от лицето на Капитана, той изпусна кесията си и тютюнът се разпиля по пода на верандата.

— Бива ли винаги да се промъквате така към хората? — закашля се той и изпусна голям облак дим през ноздрите си.

— Трябва да ви кажа, че спах отлично — рече скитникът. — Какво е менюто за закуска?

Капитанът смръщи чело в израз на пълно объркване.

— Изглеждате прекалено енергичен за човек, който унищожи цяла бутилка бренди и почти унция шаг само за една вечер.

— И се чувствам отлично — отвърна скитникът. — Та какво ще има за закуска?

— По правило аз се стремя да не преяждам в този час на деня — обясни Капитана. — Човек го домързява, увреждат се крайниците, разяждат се артериите. Сутрешното ми угощение се състои само от купичка трици и чаша солена вода.

— Ако не възразявате, аз ще взема две яйца, бекон, наденички, боб, гъби, домат и пържена филийка. Тъй като не бих искал да повлияя негативно върху решителността ви, може би ще пожелаете да закусите отделно?

Капитана издаде напред долната си устна.

— Може би това ще бъде неучтиво от моя страна, защото винаги е разумно преди път човек да се нахрани добре. — Тук той погледна крадешком с крайчеца на окото си скитника. — Ето защо ще похапнем хубавичко преди отпътуването ви.

Скитникът се усмихна.

— Не се тревожете за това, в предвидимото бъдеще нямам никакво намерение да тръгвам.

Капитана се намръщи яростно и се затътри към кухнята. Скитникът вдигна падналата кесия и се зае да напълни лулата си.