Робърт Ранкин
Антипапата (16)

15

По обяд Пули седеше на ъгловото си място в „Летящия лебед“, а половин пайнт светло пиво бързо се стопляше пред него. Въздъхна дълбоко. Всичко онова, което Професора бе казал, бе легнало тежко на душата му и той се чудеше как най-добре да постъпи. Мислеше си, че трябва да иде в мисията и да атакува Капитан Карсън относно, както би се изразил Шерлок Холмс, „необичайната случка с откраднатата ръчна количка“ — нещо, което той и Омали наистина би трябвало да направят още на следващия ден. Но враждебността на Капитана към всякакви гости бе широко известна, особено на Джим, който веднъж бе наминал да изкрънка легло за пренощуване и бе прогонен с канджа. А и в крайна сметка количката бе на Омали и ако той бе предпочел да забрави за случилото се, то си беше негова работа.

„Може би — мислеше си той, — най-добре ще бъде Професора да предаде «бобените зърна» на онзи Черния, който и да бе той, с надеждата, че като ги получи, ще си тръгне и никога повече няма да се завърне насам.“ Но и това не вършеше работа, Пули бе усетил злото и знаеше, че Професора беше прав. То нямаше да си тръгне, само ако бъде игнорирано. Пули отново въздъхна. Капчица пот се търкулна по носа му и цопна в бирата.

В „Летящия лебед“ влезе Арчрой. Пули не беше го виждал от няколко седмици; кой знае защо той отсъства по време на фиаското на каубойската вечер. Джим се питаше в каква посока се бяха насочили подозренията му по въпроса за изчезването на бобените зърна. „Той не знае какъв късметлия е!“ помисли си Джим.

Арчрой обаче в дадения случай далеч не изглеждаше като късметлия. Раменете му бяха отпуснати, а перуката му висеше опасно килната върху лъщящото му теме. Пули го наблюдаваше с ъгълчето на окото си. Не можеше да си спомни да бе виждал някога по-потиснат човек, затова се запита дали този жалък екземпляр би оценил няколко благи думи. Но Джим за нищо на света не можеше да се сети за такива. Арчрой вдигна глава от процеса на наточване на бирата му и забеляза Пули, кимна неуверено за поздрав и потъна отново в несретата си.

Пули вдигна глава и погледна през витрината на кръчмата. Жилищните блокове трептяха в жежката мараня като мираж, два-три раздърпани гълъба изпърхаха в трепкащата омара. Жегата душеше атмосферата в салона, всички се движеха като на забавен каданс, с изключение на отец Мойти, енорийски свещеник на брентфордската църква „Сейнт Джон“, който най-неочаквано влезе в бара тъкмо в този момент. Отправи се с широка крачка към бара без да обръща внимание на жегата и поръча малко шери. Невил му го наля и забеляза, че свещеникът не направи никакво движение към джоба си, след като си получи питието.

— Твърде надалеч се намирате от хладната си изповедалня в такъв горещ ден — рече цинично Невил.

— Хайде, хайде, Невил — отвърна свещеникът и размаха поучително благославящия си показалец. — Дошъл съм да потърся двамина членове на паството си, които изглежда са изчезнали някъде. — Пули много обичаше да слуша младия свещеник, чийто безкраен запас от неточни цитати бе истинска песен за ушите. — Двама блудни синове, които са продали рождените си права за купа овесени ядки. — Пули се изкикоти. — Познати са ви с имената Косматия Дейв и Джон Джунглата.

— На тях им е забранено да стъпват тук! — рече Невил с гръмовен глас.

— Забранено им е, значи. И какъв мор докараха в заведението ти в този случай?

— Вдигнаха във въздуха проклетата ми кръчма.

— Значи са анархисти, така ли?

— Шибани маниаци! — отвърна мрачно Невил.

— Не вдигай десница от гняв — рече свещеникът и отново вкара в действие благославящия си показалец. — Колко пъти трябва да прощаваме на братята си, седем, нали? А аз ти казвам: нека бъдат седемстотин по седем, или някакво подобно число.

— Е, на тях им е забранено и край!

— Тц, тц! — каза свещеникът. — Тъкмо заради баровете се намирам и аз тук, агнец сред вълците.

— И като как е барът на вашия Католически клуб? — попита саркастично Невил. — Все още ли върти бурна търговия с напитки с намалени цени, за да отнема къшея хляб от устата на скъсващите се от работа съдържатели на кръчми?

— Не съди, за да не бъдеш съден — отвърна свещеникът. — Баровете, които имам предвид, са от гимнастическо естество.^[1]

Отец Мойти бе толкова обсебен от здравето си, че от време на време това граничеше с маниакалност. Винаги тичаше напред-назад из енорията; и сега Пули забеляза издайническото долнище на анцуг и маратонките на черти, които надничаха изпод служебното облекло на отеца. Правеше коремни преси в църковното съдохранилище, калистеника на амвона и бе разработил система от тай-чи упражнения, която да отговаря на ритуалните движения по време на меса. Даже сега, докато Пули го гледаше, младият свещеник свиваше и разпускаше бицепсите си и от време на време правеше прикляквания.

Нищо от това не оставаше незабелязано и симпатичната, загоряла от слънцето и мъжествена фигура на свещеника възбуждаше изключителни чувства в гърдите както на по-възрастните, така и на по-младите домакини. Беше се превърнал във фокус на еротичните им желания. Изповедите се превърнаха в кошмар. Дори жени с добре известна и очевидна девственост доверяваха на красивия млад свещеник за страстните си нощи в сатирските обятия на демонични духове. Отец Мойти се възхищаваше на изобретателността им, но най-често закриваше уши и оставяше въображението си на свобода. Ето защо наложените от него покаяния най-вероятно бяха „Три молитви за Дева Мария и сто коремни преси, или Отче наш и яка работа с боксовата круша“.

— Успоредка — продължи свещеникът, — за църковната зала. Обещаха ми да я построят преди да покажат олимпийските квалификации по телевизията. Бих приел известни указания как да ги намеря.

— Ами, аз не съм ги виждал — каза подигравателно Невил, — нито пък имам желание да ги видя.

Отец Мойти не каза нищо, а само се взря в празната си чаша, а след това огледа бара.

— Джим Пули — рече той, след като погледът му кацна върху споменатия индивид.

— Отче?

— Джим, момчето ми. — Свещеникът се отблъсна от бара и се присъедини към Пули край масата му. — Случайно да си виждал онези двама местни строители при разходките си?

— Не съм — отвърна Джим, — но, отче, бих искал да разменим по някоя дума, ако може.

— Разбира се.

Свещеникът седна и блъсна шумно чашата си върху масата. Пули бе много развеселен от факта, че дори един свещеник с такъв олимпийски уклон не би отхвърлил почерпка от едно-две шерита. Пули поръча и младият свещеник му благодари най-любезно.

— Първо — рече Джим с доверителен тон, — подразбрах, че Косматия Дейв и Джон Джунглата са наети от вас за много повече работа, отколкото за монтирането на успоредка. Споменаха ми, че ставало дума за изграждането на цял нов параклис или нещо от сорта.

— Така ли? — Младият свещеник изглеждаше искрено слисан. — Ами, аз не знам нищо за това, параклис ли каза?

— Видя ми се като RC^[2], защото плановете бяха на латински.

Свещеникът се разсмя сърдечно.

— Ти наистина ме разсмиваш, Джим Пули, оценявам високо шегата ти. Църквата не прави плановете си на латински от петнайсети век насам.

Джим сви рамене и подуши заврялата си бира.

— Все по-странно и по-странно — рече той.

— Странно ли? — попита свещеникът. — Наистина е странно, че онези момчета оставиха инструментите си вечерта миналия четвъртък и изобщо не се появиха да им платя за свършеното дотогава, а това бих нарекъл наистина странно за тези момчета.

Джим отново въздъхна. Нещо ставаше в Брентфорд и изглежда не само той бе замесен.

— Отче — обърна се към него Джим с ужасяваща неочакваност, — какво знаеш за злото?

Свещеникът повдигна фините си тъмни вежди и се взря учуден в Пули.

— Този въпрос, сине мой, е най-неочакван.

— Имам предвид истинското зло — каза Пули, — а не злото да скочиш от автобуса без да си платил билета си, или греха на гордостта, или на гнева, или по-второстепенни форми на злото. Имам предвид истински черното зло, промъкващото се страшно зло, което дебне иззад ъгъла умовете на хората, низкото, ужасното…

Свещеникът го прекъсна.

— Хайде сега — това не са хубави неща, които да си говорим в такъв горещ ден, в който всичко е светло и красиво.

Пули се вторачи изпитателно в искреното лице на младия свещеник. Какво можеше той да знае за истинското зло? Нищо, до чиито заключения Джим не бе стигнал.

— Синко — обърна се към Пули свещеникът, след като забеляза смутеното му изражение, — какво те безпокои?

Пули се усмихна неубедително:

— Нищо, само си мислех. Дейв и Джон не съм ги виждал. Навярно си пият питието в „Новата гостилница“ или при Джак Лейн. Ако бях на ваше място, щях да проверя там.

Свещеникът благодари на Джим, въздаде му пълна Божия благословия за остатъка от деня и си тръгна тичешком от бара.

Пули се върна към меланхоличните си блянове. Когато Невил в три часа обяви, че затваря, той напусна бара, докато половинката от бирата му все още къкреше в халбата си, и излезе на свирепата светлина. Затътри се по улица „Спрайт“ и я прекоси край любимата си пейка в парка „Мемориъл“, за да навлезе в обрамчената с дървета алея, която се виеше в грациозна дъга към имението „Бътс“. Мина на няколко метра от входната порта на Професора и приклекна по настланата с чакъл пешеходна пътека пред Моряшката мисия, за да се появи по-късно през тясното проходче в долния край на Хай стрийт близо до моста на канала.

Наведе се над парапета, присви очи и огледа полосата на бившия воден път, който се губеше в трептящата далечина. В това време мислите на Пули бяха тъй прогорени и безжизнени от жегата, като напуканото русло на канала. Питаше се какво ли бе станало със Соуп Дистант. Дали бе изстрелян в мрачната и безвременна забрава от погълналия го придънен прилив, или обичайните вълни го бяха отнесли към долния свят, където сега си обменяха пиянски истории със стария Ригденджиепо и обитателите на царството без слънце? Питаше се за страданията на Арчрой и за това каква спешна работа бе подмамила Косматия Дейв и косматия му близнак да пропуснат петъчните си плащания в „Сейнт Джон.“

Пули се опита да овладее мислите си в някакъв план за действие, но слънцето пердашеше безмилостно къдравата му глава и го караше да се чувства още по-замаян и отчаян. Трябваше да се отбие в кафе „Перото“ за чаша чай, който щеше да го ободри и освежи — ето какво трябваше да направи, да глътне една ободрителна чаша чай. Пули отдръпна обшитите с кожа лакти от парещия парапет и се затътри по Хай стрийт.

Вратата на „Перото“ бе заклинена отворена и мястото й бе заела ужасна многоцветна разцепена на две завеса. Пули се мушна между ярките и грозни найлонови лентички и влезе в кафето. Рязкото преминаване от ослепителната слънчева светлина към сенчестия мрак го заслепи за миг и той потърси за подкрепа евтин пластмасов стол.

Лили Марлен се криеше вътре, вееше вятър на обилните си млечни жлези с едно меню и охлаждаше краката си в леген с ледена вода. Забеляза влизането на Пули без особен ентусиазъм.

— Все още не даваме на кредит, Пули.

Очите на Пули се приспособиха и той отвърна весело, макар и неубедително:

— Връщам се от чужди страни и джобовете ми са издути от щедро злато с най-висока стойност.

— Все още чаят го даваме по шест пенса на чаша — отвърна сладураната, — и осем пенса за кафе.

— Ще взема чай — каза Пули и извади две монети по три пенса от джобчето на жилетката си.

Сивата течност потече от винаги бълбукащия самовар в очуканата бяла чаша и Пули отнесе димящата си плячка на маса до витрината. Освен Джим в кафето имаше само още един посетител. Беше обърнат гърбом и раменете му бяха сведени над избраното питие, но очертанията на късо подстриганата му глава бяха познати. Джим осъзна, че се намираше в близост до полумитичното същество, познато като Другия Сам.

Носеха се множество странни слухове за тази чудата персона, за която се смяташе, че води живота на отшелник някъде в нерегулирания район на Ботаническата градина в Кю. Не се знаеше със сигурност кой точно бе той и откъде бе дошъл. Говореше се, че пресичал нощем Темза със старинна лодка от преплетени пръти, за да се среща с Противния Тони Уоткинс, който караше жълтата боклукчийска кола, зловещо возило, носещо се мистериозно из осветените с лампи тихи улички.

Противният Тони бе необщителен и отмъстителен, с вродено недоверие към цялото човечество и с безстрастна омраза към всичко, което вървеше на два крака с вдигната глава по време на светлата част на денонощието. Тъй като беше глухоням, той винаги си мълчеше, каквото и да се случеше.

Пули никога не бе разговарял с Другия Сам, но изпитваше някакво странно утешение от това, че знаеше за съществуванието му. Историите, които се разказваха за него, бяха неизменно странни и фантастични. Някои твърдяха, че бил последният представител на някаква отдавна забравена раса, други говореха, че дневната светлина ще го убие, защото очите му никога не я били виждали. Трети разказваха, че по време на бременността си майка му видяла нещо, което й въздействало много сериозно и когато акушерката видяла детето, го изпуснала ужасена, след което малкото създание офейкало от стаята и изчезнало в нощта.

Пули реалистът се отнасяше пренебрежително към такива истории, но Пули мистикът, мечтателят и романтикът усещаше аурата на езическата загадъчност, която обгръщаше този ниско подстриган мъж.

— Ела на масата ми, Джеймс Пули — рече гласът и Джим усети как го напъва пикочният му мехур — нещо, което преди можеше да бъде предизвикано само от употребата на големи количества бира. — Искам да разменя няколко думи с теб.

Пули се надигна от стола си и бавно прекоси нашарения с петна линолеум на пода на „Перото“, като се питаше дали бягството не бе за предпочитане от тази среща, за чието избягване по-голямата част от населението на Брентфорд би направила всичко.

— Седни, Джеймс.

Лицето, което Джим успя да зърне крадешком, едва ли би могло да предизвика страх; беше бледо, каквото можеше и да се очаква, след като обитаваше мрака, но бе лице, което излъчваше някаква смътна възвишеност, древно благородство.

— Мислите ти ме притискат силно, Джеймс Пули — рече Другия Сам.

— Не знам какво да кажа — отвърна Джим, — но това е извън сферата на моите отговорности.

Другия Сам кимна мъдро и Джим вече знаеше, че няма от какво да се бои от тези светлосини очи и от мислите, които се криеха зад тях.

— Злото е сред нас — каза Другия Сам. — Аз ще ти помогна с каквото мога, но възможностите ми са ограничени и не мога да си съпернича с такъв противник.

— Кажи ми какво трябва да направя.

— Професорът е човек, комуто може да се има доверие — рече Другия Сам. — Спазвай точно указанията му, не приемай други съвети, макар че ще ти бъдат предложени много, следвай собствените си чувства. Черният е уязвим, той води живот на страхове, дори самият Сатана не може да намери покой, защото истината винаги ще бъде крайният победител.

— Но кой е той? — попита Джим. — Аз без да искам бях въвлечен в това. Навън слънцето си пече, в канцелариите чиновниците изпълняват всекидневните си задължения, автобусите бучат към булевард „Ийлинг“, а от мен се очаква да водя битка със силите на мрака. Всичко това изглежда малко несправедливо.

— Ти не си сам, Джеймс.

— Чувствам се доста сам.

Другия Сам се усмихна леко; от светлите му сини очи струеше мъдрост. Професор Слокъм бе мъдър и начетен мъж, но познанието тук не бе почерпено от мухлясали томове, а бе породено от естествени знания. Пули се почувства спокоен, вече не беше сам, щеше да се справи с всичко, което го очакваше занапред.

— Заседях се прекалено дълго — каза Другия Сам, — и трябва да си вървя. Когато ти потрябвам, ще бъда наблизо. Имай кураж, Джеймс Пули, ти имаш повече съюзници, отколкото можеш да си представиш.

След тези думи той се изправи — блед призрак, чието място не бе през денят, излезе на обляната в слънце улица и се изгуби зад газометрите.

Пули надигна чашата към устните си, но сивкавата блудкава течност бе изстинала.

— Студен чай и топла бира — рече Джим, — а се казва, че силата на армията е в стомаха й.