Робърт Ранкин
Антипапата (20)

19

Омали не губи никакво време, за да предаде на Професор Слокъм новините за случилото се вечерта. Старикът седеше зад писалището си, заобиколен от същинска Адрианова стена от древни книги.

— Удивително — рече най-сетне той. — Удивително, макар и трагично. Надявам се да си донесъл покривката?

— Мислех си, че ще ви заинтересува.

— Много.

Професора пое белия ленен вързоп и го простря върху писалището си. Под ярката светлина на бронзовата настолна лампа чертите на Капитана изпъкваха ярко и зловещо.

— Никога не бих повярвал, ако не го бях видял със собствените си очи.

— Иска се време, човек да свикне.

Старият Професор сви покривката на руло и я върна на Омали.

— Бих искал да я изследвам по-късно, когато ще разполагам с повече време, ала сега има по-спешни неща.

— Има ли някакво развитие?

— Да, много. До мен стигна новината, че нашият противник планира някаква папска коронация в близко бъдеще, когато ще стигне зенита на силата си. Трябва да се опитаме да го унищожим преди да дойде този момент. Боя се, че след това ще можем да направим твърде малко, за да го спрем.

— С колко време разполагаме в такъв случай?

— Със седмица, може би малко повече.

Омали се обърна с лице към френските прозорци.

— И така — рече той, — след всичкото това чакане, сблъсъкът ще ни се стовари изневиделица. Трябва да си призная, че това никак не ми харесва. Надявам се, че знаете какво правите, Професоре.

— Убеден съм, Джон, не се бой.

 

 

Вратата на Моряшката мисия бе здраво заключена. От вътрешната й страна бяха монтирани големи железни скоби, през които преминаваше железен прът с дебелината на дръжка на метла, заключен към бетонния под с огромен катинар. В самата мисия въздухът бе неподвижен и леденостуден. Въпреки че дълги снопове слънчева светлина проникваха през фините витражи и падаха върху цветните ромбове на мозаечния под, те не носеха никаква топлина от външния свят. Защото никаква топлина не можеше да проникне в тези ледени дълбини. Това бе гробница на абсолютен мрак и абсолютен студ. Нещо витаеше в мразовития въздух, нещо, от което да настръхнат косъмчетата на врата, нещо, което да смрази сърцето и да вцепени сетивата.

И едно лице излезе от непроницаемия мрак на светлина. Беше сурово и бледо като на мъртвец, лице, изваяно от вечен мрамор. Носът му бе орлов, ноздрите — разширени, устата — жестока цепнатина, а очите, потънали дълбоко в това лице, бяха две адски кървавочервени огнени кълбета. Лицето прекоси потока бледа слънчева светлина и отново изчезна в мрака.

И пак така бавно стъпки отекнаха по мраморния под и яки ръце сграбчиха чудовищния трон, който се издигаше в края на пиластровата зала. Мрачната фигура се настани на трона. Каквито и да бяха мислите, които витаеха в черепа й, те бяха извън възможностите на човек да ги разбере. Цялото й същество се чувстваше у дома си в мрачната обстановка, с тъмата и с ужасния студ.

И тогава от скритите ниши на затъмнената зала се появиха други фигури. Те вървяха изправени на два крака, ала се движеха по начин, който бе толкова нечовешки, че да смразят всяка човешка душа с ужаса си. Пристъпиха напред с тътрещите си крака, за да се изправят, полюшвайки се, пред господаря си. След това се поклониха ниско и докоснаха с лица хладния под. Шептяха тихо и умолително.

Съществото на трона вдигна уморено ръка, за да им даде знак да млъкнат. Под подгъвите и маншетите на бродираните им одежди, докоснати за кратко от студената слънчева светлина, се мярнаха отвратителните им крайници. Тук ще се извие влакнеста лапа вместо ръка, там — чворест, приличен на дървесен корен крак или глезен, защото те не бяха поклонници човеци, а изчадията на самата бездънна бездна. Противни, отвратителни създания, гаден бълвоч от немислим произход.

Червеноокият мъж сведе поглед към тях. Странна светлина заигра около тях със засилваща се яркост. И неговото собствено тяло туптеше с пулсираща енергия. Вдигна могъщата си ръка над главата и я отпусна върху подлакътника на трона. В гърлото му заклокочи глас — глас, който никой друг не бе издавал през цялата вечност на Земята.

— Аз ще го получа — рече той, — скоро всичко ще бъде мое. — Съществата под него заскимтяха в краката му в екстаза на обожанието. — Ще има място за вас, мои деца, моите пет велики кардинали на Светата епархия, вие ще познаете моето благоволение. Но сега има много работа за вършене. Онези, които замислят моето унищожение трябва да бъдат сполетени от съдбата си. Професора трябва да бъде докаран пред мен, а също и ирландецът. Тази вечер трябва да отидете за тях. Няма да търпя никакви грешки, инак ще усетите недоволството ми. Тази вечер трябва да стане, а сега си вървете.

Гърчещите се същества се изправиха, но главите им още бяха склонени като за смирена молитва. Едно по едно се затътриха през голямата зала и оставиха червеноокия мъж насаме с невъобразимите му мисли.

Върху покрива на мисията, увиснала като прилеп на ходилата си, една самотна фигура бе наблюдавала цялата тази готическа фантазия през пукнатина във вентилатора. Тази самотна фигура бе не някой друг, а самият Джим Пули, добре известен в Брентфорд, шпионин на силите на човечеството, истината и справедливостта. Той успя да подслуша цялата отвратителна реч, преди краката му да изгубят опора и да се стовари върху редицата боклукчийски кофи на мисията по най-нелеп и шумен начин.

— Мамка му — изстена спасителят на човечеството, избърса от туидовия си костюм сплъстени рибешки люспи и осъществи навременно, макар и малко срамящо занаята оттегляне от територията на мисията в посока към имението „Бътс“.

 

 

Арчрой тренираше на успоредката на отец Мойти. След пристигането по пощата на том втори, а по-късно и на том трети от курса на граф Данте по смъртоносното бойно изкуство Димак, момъкът усети възродена жизненост, пулсиращо подмладяване на жизнените си сили. Младият отец го гледаше как тренира, възхитен от плавността на движенията му, от лекотата, с която прескачаше коня с един скок. Можеше само да ръкопляска и да аплодира удивителната проява на свръхчовешки контрол и дисциплина.

— Трябва да те поздравя, Арчрой — каза отец Мойти. — Никога не съм виждал подобно нещо.

— Едва сега започвам, отче — отвърна Арчрой. — Вижте това.

Той нададе страхотен вик и изпружи напред ръце в позата, описвана от граф Данте като „третия уравновесен удар на проникващата смърт“, след което скочи от пода чак до високия стълб на стенния часовник във физкултурния салон.

— Удивително — изръкопляска отново младият свещеник. — Удивително.

— Това е изкуството на древните източни умения — информира го Арчрой, след като се върна на пода от седемметровата височина на „гнездото“ си.

— Браво, браво, но кажи ми, синко, за какви цели може да бъде използвана такава изключителна гимнастика? Вече е твърде късно за олимпийските игри.

Арчрой подскачаше пред него и правеше дупки във въздуха със светкавичните си юмруци.

— Аз съм жестоко измамен мъж, отче — рече той.

Свещеникът сведе глава за молитва.

— Времената са трудни за всички ни. Сигурно имаш проблеми, които би искал да споделиш с мен, с Бога, с Църквата?

— Господ не е особено благосклонен към вашата църква напоследък.

Свещеникът се сепна изплашен.

— Хайде сега — рече той, — това са сурови и жестоки думи, какво имаш предвид?

Арчрой прекрати упражненията си и направи пълен шпагат, докосна с чело палеца на десния си крак и се изправи.

— Не ти остана паство, отче, не си ли забелязал?

Младият свещеник падна на колене.

— Изпаднал съм в немилост.

— Не си сторил нищо подобно, паството ти бе подмамено от един коравосърдечен и зъл мъж. През последните няколко месеца понесох маса удари и се заех сам да открия какво се случва наоколо. Напоследък ухото ми се долепя до множество преградни стени и знам за какво говоря.

Отец Мойти тромаво се изправи.

— Бих искал да узная повече за това, синко, затова нека се оттеглим в покоите ми за по едно малко шери.

— Е, само за едно малко, отче, аз тренирам.

 

 

Останалият без дъх Пули се втурна, залитайки, през френските прозорци на Професора и се хвърли в едно от креслата до камината.

— Ако съдя по размъкнатия ти и рошав външен вид, Джим, мисля, че носиш новина от най-спешен порядък — рече професор Слокъм, като вдигна глава от книгите си.

Пули пое дълбоко дъх.

— Може да се каже — отвърна задъхано.

— Успокой се, Джим, знаеш къде е уискито.

Пули си наля едно голямо.

— Без да разкрасявам нещата, Професоре — рече той, — но ти и Омали сте в голяма беда, всъщност — в най-голямата.

— Значи нашият човек ще направи хода си, така ли?

— Тази нощ ще изпрати онези гадни същества срещу вас.

— Е, добре. — Професора прекоси стаята и отиде до прозорците, затвори ги и спусна тежкия железен екран. — Не трябва да ни спипат по бели гащи, нали така?

— Къде е Джон? — попита Пули, след като огледа стаята. — Мислех си, че е тук.

Професорът погледна часовника си.

— Мисля си, че добрият стар Омали сега се е подпрял на бара в „Летящия лебед“ и надига пайнтова халба към устните си.

— Най-добре е да ида да го предупредя.

Професора кимна:

— Иди и го доведи колкото можеш по-скоро.

 

 

Омали наистина можеше да бъде намерен в „Лебеда“ с пайнтова халба в ръка и с голям пакет, увит в насмолена хартия, до лакътя си.

— На Професора е — обясняваше той на любопитните, които минаваха в близост, — много ценна, много стара книга.

Пули влезе в салона. Невил го посрещна с едно сърдечно „Добро утро, Джим, пайнт от обичайното?“, а Омали само кимна за поздрав, посочи пакета и рече:

— На Професора е, много ценна, много стара.

Пули пое халбата си и подаде точната сума през тезгяха. Невил я отчете в касовия апарат, който звънна и излезе надписа „Няма продажба.“

— От пивоварната ми предлагат един от онези новите, компютъризирани с микрочипове касови апарати — обясни нещатният барман на Пули. — Изглежда са обсебени от апарати, които наистина регистрират постъпилите в тях пари. Аз самият не го възприемам.

— Може би ще го възприемат, ако им обясниш, че водиш счетоводство — предложи Пули. — Това е често срещана практика при кръчмарите.

— Винаги сме на печалба — отвърна с нотка на обида в тона Невил, — никой не може да ме обвини в нечестност.

— Разбира се, че не може, но пивоварните са прочути с тези неща. Защо просто не приемеш новия касов апарат и не оставиш Омали да го третира така, както и стария джубокс?

Ирландецът се ухили доволно. Пред вратата на „Лебеда“ спря камион на пивоварната и Невил изчезна по стълбите надолу към избата, за да отвори вратата. Пули дръпна Омали настрани.

— Най-добре е веднага да отидеш при Професора — рече настоятелно. — Имате малко неприятности откъм мисията, нашият човек папа Алекс е зажаднял да изпие кръвчицата ви.

— Винаги си носил най-хубавите вести, а, Джим? — рече Омали. — Аз и без друго трябва да отида там, пристигна последната книга на Професора.

Омали посочи пакета върху бара.

— Още древни магии, така ли? — попита Пули. — Чудя се какво ли има в тази.

— Още нечитаеми латински текстове, какво друго? Старикът попива знанията като сюнгер, не знам къде ги побира, във всеки случай главата му не е по-голяма от моята.

Пули вдигна пакета от бара и го раздруса леко.

— Много е тежка за размера си. Сигурен ли си, че е книга?

— Нямам причини да се съмнявам, всички останали пратки съдържаха книги.

Пули прокара пръст по лъскавата повърхност.

— Почти като метална е, но я виж тук, как е запечатана? Няма никакви „езици“ и свръзки, сякаш книгата е затворена в излят калъф, а не е била пакетирана.

— Вярно, я се опитай да я отвориш.

— По-добре да не го правя, на Професора това няма да му хареса.

— Опитай де, аз вече го направих.

Джим заби нокътя на палеца си в предполагаемото ъгълче на опаковката и леко натисна. Опаковката остана невредима.

— Нищо — рече слисан той, — дори не се одраска.

— Използвай тогава джобното си ножче, не се оставяй да те победи.

Пули извади скаутския си нож с петнайсет функции и избра най-смъртоносното острие. Натисна пакета здраво върху барплота и заби яко ножа в него. Острието се изкриви леко, плъзна се по пакета и се заби в тезгяха.

— Проклет вандал! — изкрещя Невил, който тъкмо влизаше в салона. — Видях те!

— Опитвам се да отворя тази пратка — обясни Пули, издърпа ножа си и разтърка с наплюнчен пръст наранената повърхност на барплота.

— Дай ми я — рече сърдито нещатният барман. — Аз ще ти я отворя. — Издърпа отварачка за консерви, която висеше на халка на колана му. — Никоя пратка не може да ти се опре, ако знаеш как.

Той прокара острието на отварачката по дължината на пакета. Не остана дори драскотина.

— Какво е това? — попита нещатният барман. — Номер, или някакъв нов вид хартия?

И той се зае пак да драска и стърже с подновена енергия. Мъчеше се с пакета като обсебен, но не успя да направи нищо, освен да строши нокътя на левия си палец и да съсипе отварачката си.

— Мръсник — изкрещя нещатният барман, — това бе любимата ми. Чакай тук! — и той се отдалечи от бара, оставяйки подире си фина кървава следа.

— Дали имаше предвид, че отварачката му е била любима, или нокътят? — запита Омали.

Невил се появи отново зад бара, стиснал с бинтованата си ръка петдесетсантиметров касапски сатър.

— Поставете го тук — настоя той.

— Чакай сега, успокой се — рече Пули, — в крайна сметка този пакет дори не е наш. С това нещо ти направо ще го съсипеш.

— Само с един удар — каза Невил. — Само един. Ще отсека само крайчеца му, няма да повредя съдържанието му, кълна се!

— Него го бива със сатъра — обади се някой. — Не се бойте, ще отвори проклетия пакет.

Пули погледна Омали.

— Ти как мислиш?

— Не може да навреди. Ако повреди книгата, винаги можем да кажем, че се дължи на Пощите по време на транспортирането.

— Добре — рече Пули. — Един удар, но бъди внимателен, за Бога.

Пакетът бе поставен върху барплота и зрителите се оттеглиха на безопасно, според тях, разстояние. Невил зае съответната поза спрямо пакета, разкрачи крака и завъртя задника си по начин, по който най-добрите професионални играчи на голф се подготвят за удар по топката към далечна и трудна дупка. Плю си на ръцете и вдигна сатъра високо над главата си, след което го стовари със сила, която би направила чест на Вълка от Кабул, размахал легендарната „Клики Ба.“

Посетителите на бара ахнаха, когато сатърът удари пакета по средата, изхвърча от ръцете на нещатния барман и полетя над приведените им глави като стрела на арбалет, след което се заби до дръжката в дъската за дартс.

— Два пъти в десетката — обяви Стария Пийт. — Налейте на този човек един пайнт.

Невил се изправи пребледнял и разтреперен и погледна ужасен пакета.

— Няма дори една вдлъбнатинка, проклетникът — рече новопосветеният растафарианец.

— Хайде, стига — каза Пули, — всичко това вече излиза извън контрол. Омали, занеси веднага този пакет на Професора!

Публиката обаче не щеше и да чуе.

— Донеси газовата си горелка, Лио — рече някой и Лио напусна бара.

Омали взе пакета от барплота и понечи да тръгне към вратата. Публиката го наобиколи.

— Остави това нещо, господинчо — рече някой. — Остави го, докато Лио не се върне.

— Хайде, момчета — каза Омали, — това е лудост, да не би в Брентфорд да владее законът на мафията? Хайде, стига.

— Нещата отидоха твърде далеч — рече Джим и се намеси в разправията.

— Прави каквото си искаш, приятел — рече един як надничар, — но пакетът остава тук.

— Този човек тук владее Димак — рече Пули и посочи ирландския си спътник, — най-смъртоносното бойно изкуство, познато на човечеството и той може…

— „Мигновено да обезвреди, осакати и убие, като ръцете и краката му са смъртоносни оръжия“ — пропя публиката в унисон. — Чували сме го това.

— Удари, Джон — рече Пули, — дай им да се разберат с желязната си ръка.

— Железните ми ръце в момента са малко поръждясали — отвърна Омали. — Арчрой е човекът, който ти трябва за тази цел.

— Повика ли ме някой?

Гласът долетя откъм вратата на бара и публиката се обърна като един, слисана и потънала в абсолютно мълчание от видяното. В рамката на вратата на „Лебеда“, която винаги е била отлична сцена за подобни неща, стоеше импозантна фигура, в която хората разпознаха с известно затруднение не кой да е, а Арчрой.

Беше захвърлил обичайната си зле прилягаща му перука и я бе заменил с тъмна прическа, плод на източно вдъхновение, която бе захваната с фино резбовани игли от слонова кост с връхчета от черен кехлибар. Беше облечен в дълго до пети черно кимоно, бродирано богато със златисти китайски йероглифи, крачеше обут с обувки на високи дървени подметки, любими на самураите от Четиринайсетата династия.

— Дявол да го вземе! — рече Стария Пийт. — Че това е шибаният Хирохито, бе!

Арчрой пристъпи напред и разпръсна тълпата пред себе си.

— Покажете ми пакета — заповяда той.

Пули с удивление установи, че Арчрой дори бе усвоил псевдояпонски акцент. А у него имаше и някаква неопределима промяна, не се дължеше само на източните му салтанати. Беше се променил и физически, това бе очевидно, раменете му бяха по-широки, а бедрата — по-тесни. Изпод копринените гънки изпъкваха мощни мускули.

Омали му подаде пакета с изключителна проява на учтивост.

— Моля! — рече той и се усмихна сладко.

— И не може да бъде отворен?

Публиката закима като един.

— Непробиваем е — рече някой.

— Ха! — рече Арчрой без да помръдне устни. — Двама да го държат от двете страни.

Омали сви рамене.

— Какво толкова може да стане? Най-добре да направим, както казва.

Той и Пули застанаха на метър, метър и нещо разстояние един от друг в средата на салона, хванали пакета с протегнати ръце.

— Най-добре е някой да ви помогне — рече Арчрой, докато заемаше стойка пред пакета.

Неколцина мъже пристъпиха напред и помогнаха в захващането и поддържането на пакета. Изглеждаха наистина впечатляваща група, доста приличаща на една от онези фантасмагорични „живи картини“ на Уилям Блейк на борещи се исторически фигури, притиснати една в друга в безкраен титаничен конфликт. Но тези неуловими прилики бяха чужди на повечето от присъстващите, които просто разчистиха път на лунатика в кимоното.

— Когато извикам, стискайте колкото можете по-здраво — нареди Арчрой.

Държащите, поддържащите, стискащите кимнаха в знак на съгласие. Арчрой отстъпи назад и изпълни серия от нелепи, фучащи движения с ръце. Пое дълбоко дъх и затвори очи; бавно прибра дясната си ръка и сви пръстите в юмрук с ужасяващо изпукване на кости и стави.

— У-у-у-са-а-а! — изкрещя той.

Онези, които бяха наблюдавали удара му, и до ден-днешен твърдят, че не са видели ръката му да помръдва; в един миг тя бе увиснала неподвижна на височина на рамото зад гърба му в следващия пак така неподвижна, но изпружена напред със свит юмрук — там, където допреди малко се намираше пакетът.

Двете групички държащи, поддържащи и стискащи се строполиха в две противоположни посоки, досущ като две групи състезатели по теглене на въже, чието въже изведнъж им е отнето. Почти веднага последва трясък, последван от още два. Ошашавените зрители се обърнаха към източника на трясъците. Пакетът бе прелетял през бара и направо през външната стена, оставяйки идеално оформена квадратна дупка, за да маркира мястото на отлитането си.

През дупката нахлуваше сноп силна слънчева светлина, която падаше върху част от килима, никога допреди непознала удоволствието на слънчевото осветление, във формата на красив успоредник. Невил погледна към дупката, след това — към Арчрой, после — отново към дупката, а сетне — пак към рушителя на стените му.

— Отстранен си! — изкрещя той и потърси боздугана си. — Отстранен си, мамка му! Вандал! Вандал!

Арчрой оглеждаше кокалчетата на ръката си.

— Какъв е този пакет? — можа само да попита той.

Народът се бе запътил към изхода, нетърпелив да види какви бяха другите два трясъка.

— Може да е унищожил и жилищните блокове — рече някой.

Пули и Омали, заинтересовани само да си върнат книгата на Професора, си пробиха път с лакти сред тълпата и изскочиха първи навън, на слънчева светлина — същата, която така хубаво струеше през дупката в предната стена на „Лебеда.“

— О, Боже мой! — рече Омали.

До бордюра пред тях бе паркиран автомобил — пикап от онзи тип, особено предпочитан от търговците на стари автомобили. Един от тази съмнителна порода хора седеше на предната седалка, ококорен и пребледнял като платно. Това, че лицето му бе бяло като тебешир, бе обяснимо, тъй като и от двете страни на товарната част на пикапа имаше дупки с остри ръбове, отговарящи по форма и по размер на пакета на Професора. Другата забележителност у това пребледняло лице на шофьора на издупчения пикап бе, че то принадлежеше на добре познатия местен жител Феликс. „Снарядът“ бе профучал на сантиметри от кислородната бутилка, натоварена в пикапа. Ако я бе улучил, от последния последовател на Хайле Селасие^[1] щеше да остане твърде малко.

Пули и Омали надникнаха през дупките с надежда да проследят пътя на пакета на Професора.

— Ей там е — рече Джим, — в предната градинка на госпожа Фейзъкърли.

Двамата прекосиха тичешком уличното платно, като избягваха трафика, който само преди минута бе избягнал щастливо нападението на базуката, и взеха пакета.

— Няма и драскотина — рече Пули, след като го огледа. — Нищо.

Тълпата вече беше на улицата, скупчена около сдобилия се с вентилационни отвори пикап на Лио — сочеха и коментираха. Някой размаха носна кърпичка пред силно ококорените очи на Лио. Невил танцуваше пред входната врата на „Лебеда“ — крещеше и беснееше, а Арчрой спокойно и с доволно изражение разглеждаше резултатите от разрушителната си дейност.

Омали сръга Пули в ребрата.

— Най-добре да изфирясваме, а?

— Аха.

Дамата си плюха на петите и хукнаха по „Ийлинг роуд.“