Робърт Ранкин
Антипапата (18)

17

Когато в десет и трийсет Невил извика, че затваря, двамата излязоха на улицата, залитайки по обичайния си начин. Тази вечер бяха разговаряли надълго и нашироко — имаше доста спекулации и доста събиране на две и две. Ако месията на Църквата на Второто пришествие беше човекът от портрета, а човекът от портрета не бе никой друг, освен самия Черен, тогава той очевидно придобиваше солидна опора в района.

Омали буташе Марчънт напред, Пули вървеше прегърбен до него, пъхнал ръце в джобовете, като и двамата започнаха да се чувстват ужасно уязвими под сатанинската лунна светлина.

— През деня почти можеш да приемеш нещата — рече Пули, — но през нощта, виж, тогава работата е друга.

— Усещам го — каза Джон. — Улиците вече не ми се виждат познати, всичко е някак чуждо.

— Знам.

Ако и Марчънт знаеше, то той не го издаваше, но само от чиста злоба бе развил едно дразнещо скърцане, което напомняше на двамината за запътилата се към морето ръчна количка и засилваше потиснатостта и унинието им.

— Това момче май вече се е запътило към склада за метални отпадъци — рече изведнъж Омали. Марчънт веднага прекрати бъбренето на задното си колело.

Когато пристигнаха, от отворените френски прозорци на Професора струеше примамлива светлина. Отвътре се чуваше хрущенето на разлиствани страници върху претрупаното писалище.

— Професоре! — извика Джим и почука по рамката на прозореца.

— Влизай, Джим — долетя ободрителния отговор. — И доведи Омали със себе си.

Двамата се спогледаха, свиха рамене и влязоха в стаята. Погледът на Пули се спря набързо върху Професора, а после се закова върху мястото, което за последно обитаваха бобените същества.

— Къде са те?

— Малко попораснаха, Джим — отвърна Професора. — Принудих се да ги настаня в по-голямо и по-безопасно помещение.

Професора дрънна звънчето и Гамън се появи мигновено като във фокус с бутилка скоч върху сребърен поднос.

— Хайде сега — каза Професора, след необходимата според него прилична пауза, за да се настанят във фотьойлите и да опитат уискито, — доколкото разбирам, имате да ми кажете нещо. И доколкото още разбирам, ти си се доверил на господин Омали? — Пули наведе глава. — Толкова по-добре, смятам аз, беше неизбежно да го сториш. И така, след като вече знаеш всичко, какво мислиш по въпроса, Омали?

На хванатия малко натясно Омали му бе трудно да отговори, затова направи комбинация от повдигане на рамене, конвулсивен тик и бърза, но умна усмивка, за да даде да се разбере, че още не бе мобилизирал достатъчно интелектуални средства, за да се справи изцяло със ситуацията.

Професорът обаче изтълкува това по друг начин и рече:

— Значи си объркан.

— Така е — отвърна Джон.

— Е — продължи Професора, — какво ви води насам?

Омали погледна към Джим Пули, за да потърси подкрепа. Джим сви рамене:

— Най-добре е ти да му разкажеш всичко.

Омали започна да преразказва преживелиците си през деня. Когато ирландецът свърши, Професора се изправи. Прекоси стаята, за да отиде до един от огромните си библиотечни шкафове, от който извади старо, подвързано в червено издание и го постави върху писалището.

— Кажи ми, Джон — рече той. — Дали ще познаеш лицето от портрета, ако го видиш отново?

— Трудно бих го забравил.

— Имам една теория — рече Професор Слокъм, — че си имаме работа с някакъв вид повторение в петстотингодишен цикъл. Бих искал да разгледаш тази книга и да ми кажеш, ако в нея има факсимиле от портрета, който си видял.

Омали седна на стола на Професора и започна да разлиства с палец страниците.

— Това е много ценна книга — предупреди го Професора, след като мазолестият палец на Омали прегъна ъгълчето на поредната изящна страница.

— Извинете.

— Кажете, Професоре — рече Джим, — ако можем да го идентифицираме, дори ако можем да потропаме на вратата му и да се изправим срещу него лице в лице, какво можем да сторим? И Омали, и аз сме го виждали, ама той е над два метра висок и при това е як. Не бих се осмелил да му замахна, а пък и, доколкото можем да се закълнем в това, той не е извършил никакво престъпление. Тогава какво ще правим?

— Можеш да опиташ граждански арест — рече Омали и спря да разлиства.

— Гледай си книгата — каза му строго Професора.

— Китките ме заболяха — оплака се Омали, — и погледът ми вече се разфокусира да гледам всичките тези картинки.

— Остри ли бяха клюновете на онези птици? — попита Професора.

Китките на Джон изведнъж бяха чудодейно излекувани.

— Добре де — обърна се Джим към Професора, — как ще го спрем?

— Ако си имаме работа с някаква форма на негативна теология, тогава изпитаните и проверени методи на позитивната теология ще ни послужат както винаги.

— Огън и вода и свещеното слово.

— Точно така, убеден съм в това.

— Намерих го! — извика неочаквано Омали, скочи и забучи пръст в отворената книга. — Той е, сигурен съм, не може да бъде сбъркан.

Пули и Професора мигом заобиколиха Омали и занадничаха иззад широките му рамене.

Професорът се наведе напред и прокара трепереща ръка върху текста под гравюрата репродукция на портрета.

— Сигурен ли си? — попита той, обръщайки се към Омали. — Не бива да грешим, ще стане наистина много лошо, ако си посочил погрешния човек.

Пули се наведе към гравюрата.

— Не — рече той, — няма грешка.

Професорът се отдалечи бавно от двамината мъже край писалището.

— Господа — рече тържествено той, — това е портрет на Родриго Борджия, роден във Валенсия на 1 януари 1431 година, починал в Рим на 18 август 1503-а. Родриго Борджия — папа Александър VI.

— Точно така — чу се бумтящ глас. — Аз съм Родриго Ленцуоли Борджия и съм дошъл за децата си!

Френските прозорци отхвърчаха назад едновременно с шума на строшено стъкло и цепеща се дограма и на входа се появи огромна фигура. Беше най-малко два метра висок и наведе масивната си глава, когато прекрачи прозореца. Беше облечен в тъмночервените папски одежди и бе съпровождан от странно трептяща аура, която блещукаше и грееше около него.

Професорът се прекръсти и изрече някаква латинска фраза.

— Тишина! — Гигантът вдигна ръка и Професора се свлече на стола си като че припаднал.

Пули и Омали се свиха и опряха гърбове към стената в търсене на ламаичните тайни на невидимостта. Могъщата фигура обърна кървавочервения си поглед към тях. Коленете на Пули омекнаха като желирани, а зъбите на Омали затракаха като кастанети.

— Трябва да ви унищожа сега — рече гигантът, — защото сте само червеи, които мога да размажа с пета.

— Червеи — каза Омали, — точно такива сме ние, едва ли си струваме усилията.

След което се засмя страхливо и направи глупава гримаса.

— Ха! — Гигантът отвърна отново кървавочервените си очи. — Имам обаче спешна работа, тъй че можете да се смятате за късметлии.

Двамата закимаха толкова енергично, че сякаш всеки миг главите им щяха да се отделят от треперещите им тела и да се търколят върху пода.

— Елате при мен, деца мои — избуча ужасният глас, — елате сега, имаме много работа за вършене.

Настъпи ужасяваща тишина. Нищо не помръдваше. Двамата мъже бяха като парализирани от ужас, а гигантът в тъмночервени одежди стоеше неподвижен с протегнати напред, към кабинета, ръце. След това долетяха, отпърво слабо, звуците на далечно трополене и думкане върху някаква врата, след това — силен удар, сякаш някакво препятствие бе изведнъж унищожено. Шумът от драскане, от тътрене ставаше все по-силен. Секна пред вратата на кабинета и всичко изведнъж утихна напълно.

Двамата мъже стояха треперещи в очакване. Само два-три сантиметра дърво ги делеше от безименното, от неописуемото.

Тишината бе взривена от поредица удари, които се стоварваха върху вратата на кабинета; огромната бронзова брава се съпротивляваше на яростната атака. Изведнъж панелите на елегантната джорджианска врата се разхвърчаха настрани. А когато се появиха зеещи дупки, двамината зърнаха злостната сила, която неуморно думкаше върху вратата.

Съществата бяха с ръста на добре сложени джуджета, състояха се от възлести, прилични на корени израстъци, сноп от преплетени крайници, сплъстени в нещо като пародия на човешки очертания; дървовидните пръсти се вкопчваха и драскаха вратата. Създанията, общо пет на брой, се влачеха напред. Застанаха групирани в средата на стаята, с треперещи чворести и страховити крайници, отвратителните им усти се отваряха и затваряха, бълвайки приглушени богохулства.

Гигантът вдигна ръка и посочи към френските прозорци. Зловонните създания се затътриха към отвора, като едно от тях вдигна отвратителната си ръка предизвикателно към двамината.

Омали сграбчи сакото на приятеля си, лицето му бе побеляло, без капчица кръв. Пули се затресе безпомощно, погледът му се кръстоса и той се свлече на пода в мъртвешки припадък.

Последното от съществата напусна стаята и гигантът в тъмночервено отново обърна поглед към Омали.

— Ирландецо — рече той, — ти добър католик ли си?

Омали кимна.

— Тогава коленичи.

Омали се хвърли на колене. Гигантът пристъпи напред и протегна ръка.

— Целуни папския пръстен!

Погледът на Омали се спря върху големия и красив пръстен върху дясната ръка на гиганта.

— Целуни пръстена! — рече папа Александър VI.

Главата на Омали се люлееше насам-натам, пръстенът ту се приближаваше, ту се отдалечаваше, докато той се опитваше да го фокусира. Макар че би направил всичко, за да се освободи от този зъл тъмночервен гигант, това му дойде твърде много. Знаеше, че не бе добър католик, но всичко това бе крайно богохулство, нещо, заради което човек можеше да прекара милион години в Чистилището.

— Не — изкрещя Омали. — Няма да го направя.

След което и той изгуби съзнание и падна на пода в краката на гиганта.

 

 

Сноп ранна утринна светлина премина през строшените дограми на френските прозорци и падна върху прострелия се по очи Джим Пули. Той се размърда вдървено в неудобния си и неестествен сън, изстена тихо и разпери ръце. Изведнъж отвори очи и ги развъртя нервно наляво и надясно. Сви изтръпналите си пръсти и с мъка застана на колене. На метър от него лежеше Омали — очевидно мъртъв.

Пули се изправи и с мъка се приближи към приятелчето си.

— Джон — извика той, сграбчи ирландеца за пуловера му от остров Феър и го разтърси силно. — Джон, чуваш ли ме?

— Върви си, госпожо Грейнджър — промърмори Омали, — мъжът ти скоро ще се върне от нощна смяна.

— Джон — извика отново Пули, — събуди се, по дяволите.

Омали отвори очи и се взря в приятеля си.

— Разкарай се, Пули — рече той, — махай се.

— Вземи се в ръце, човече.

Погледът на Омали защъка напред-назад из стаята, докато се осъзнае изведнъж.

— Професора!

Старикът лежеше провесен на стола си, устата му бе виснала отворена, дишаше много тежко.

— Донеси малко вода, не, най-добре скоч.

Пули взе бутилката. Омали бръкна с пръст в нея и накваси пресъхналите устни на професор Слокъм.

Главата на старика клюмна напред, ръцете му живнаха и стиснаха дръжките на стола. Устните му се размърдаха, а очите му защъкаха между двамата мъже.

— К-к-к-ъде е той? — запелтечи Професорът. — Замина ли си? — Опита се да се надигне, но усилието му дойде твърде много и той се отпусна в креслото си. — Дайте ми нещо за пиене.

„Какъв му е смисълът на Димак-а?“ — запита си Пули.

Омали наля на професора огромен скоч и старикът го обърна наведнъж. Хвърли чашата настрани и зарови лице в длани.

— Господи — рече той, — знаех, че е могъщ, но никога не съм смятал, че силата му е непреодолима. Заповядах си умствен блокаж, но той просто го разкара. Бях безпомощен!

Пули клекна до стола на Професора.

— Добре ли сте, сър? — попита и положи длан върху ръката на старика.

— Онези създания! — извика Професора и се изправи. — Взе ли ги?

Пули посочи разбитата врата на кабинета.

— Очевидно доста лесно.

Професор Слокъм се изправи на крака и се облегна на камината. Омали тъкмо си наливаше един скоч.

— Той трябва да бъде спрян!

— О, добре — рече Омали. — Веднага се заемаме с това.

— Знам това-онова за католическата вяра — рече Пули, — но кой е папа Александър VI?

— Не би могъл да бъде обрисуван като добър персонаж — отвърна Омали. — Баща на Лукреция Борджия, дама със съмнителна репутация, едно от петте или шестте негови извънбрачни деца. Получил папския трон чрез търговия с църковните длъжности и умрял, както твърди легендата, след като погрешно взел отровата, предназначена за кардинал Адриано де Корвето, с когото обядвал. Би могло да се каже, че не е запомнен с добро.

— Малко гадничък наистина — рече Пули, — но човек на своето време.

Професорът досега бе мълчал, но се надигна на лакти и се взря дълбоко в очите на ирландеца.

— Сега смятам, че моите предишни предположения са били погрешни. Черния няма своя форма, той придобива формата на други, като възвръща амбициите им и увеличава мощта им според собствените си сили. Тази извънземна сила е способна да въздейства върху едно мощно его, да го засили и уголеми, докато придобие сила от дяволски мащаб. Александър VI е починал преждевременно и предполагам, че се е завърнал да продължи оттам, откъдето е спрял. Само че сега е по-могъщ, вече не е просто смъртен, сега може да реализира напълно амбициите си, без да се притеснява от страха на възмездието. Той смята себе си за неуязвим. Нека се помолим да не е така.

Омали сви рамене.

— Какви са в такъв случай шансовете ни?

— Това тук е Земята и ние сме живи. Каквото и да ни нападне, по дефиниция трябва да бъде смятано за извънземно. И може на пръв поглед да взема връх, но неестествеността му го поставя в неизгодно положение.

— Не ми се видя да е в много неизгодно положение.

— Онова, което ме озадачава — рече Професора, — е защо не ни уби. Знае, че сме заплаха за него, а въпреки това ни остави живи.

— Доброто момче.

— Възможно е — каза старикът, — могъществото му да е ограничено до това да може да изразходва еднократно определено количество енергия. Разрушаването на вратата на избата трябва да е изисквало огромна сила, онези създания не биха могли да се справят. Тя беше подсилена със стомана.

— Ами светлината, която го обгръща? — запита Омали. — Тя светеше ослепително, когато влезе, но бе доста намалена, когато за последен път видях проклетия му силует.

— Какво стана, след като припаднах? — попита Пули.

Омали се извърна.

— Нищо — отвърна той с приветлив тон, но силно треперещите му ръце не убягнаха от вниманието на Професора и на Джим.

— Изглежда ще имаме още един слънчев ден — каза Джим, за да смени темата.

— Господа, ще закусите ли с мен? — попита Професора.

Няма нужда да записваме какъв бе отговорът точно на този въпрос.