Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Ruy Blas, 1838 (Обществено достояние)
- Превод от френски
- Димитър Симидов, 1956 (Пълни авторски права)
- Форма
- Пиеса
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- няма
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване, корекция и форматиране
- stomart (2011 г.)
Издание
Виктор Юго. Избрани творби в осем тома. Том 6. Драми
Френска, първо, второ и трето издание
Преводачи: Стоян Бакърджиев, Иван Теофилов, Гено Генов, Димитър Симидов
Редакционна колегия: Гено Генов, Георги Цанков, Иван Теофилов, Симеон Хаджикосев
Водещ редактор: Силвия Вагенщайн
Редактори: Албена Стамболова, Силвия Вагенщайн, Иван Теофилов
Оформление: Николай Пекарев
Рисунка на обложката: Раймон Морети
Художник-редактор: Стефан Десподов
Технически редактор: Езекил Лападатов
Коректори: Стефка Добрева, Здравка Славянова
Дадена за набор: януари 1990 г.
Подписана за печат: юни 1990 г.
Излязла от печат: август 1990 г.
Формат: 84×108/32
Печатни коли: 40,50
Издателски коли: 34,02
ДП „Димитър Благоев“ — София, 1990 г.
ДИ „Народна култура“ — София, 1990 г.
История
- — Добавяне
Сцена първа
Руи Блас, Пажът.
РУИ БЛАС (настрана, говори на себе си)
Какво да правя? Ах!… За нея мисля само…
Как нея да спася? Па нека яростта му
ми пръсне черепа във твърдата стена!
Аз трябва да спася злочестата жена!
Душа, сърце, живот бих жертвувал с охота —
тъй лесно е това, — за да надвия злото.
Но трябва най-напред добре да разбера
на този мъж зловещ ужасната игра.
От мрака идва той и пак се в мрака връща,
що готви, що крои във мрачната си къща?
За себе си преди го молех аз смирен —
като страхлив подлец постъпих оня ден.
Да, той е зъл човек. И мен какво ме кара
да вярвам — виждам аз, враждата му е стара
с кралицата, — че той, щом сграбчи я в уста,
ще я освободи след туй — от доброта
към някакъв слуга? О, звярът милост няма!
Но ти ще я спасиш от зиналата яма,
че ти я тласна там, във този черен мрак…
Завърши моят сън. От върха падам — пак
тъй ниско, дето бях… Но тя да се избави!
Отде ще се яви и тук какво ще прави
мъчителят жесток и господарят мой?
И в оня мрачен дом пак господар е той.
И ключове държи като от своя къща,
да я напусне днес, а утре да се връща
и моето сърце, и моя клет живот
да тъпче със нозе, тъй както тоя под.
Нима това мечтах? Духът се замъглява:
така светкавично край мене всичко става.
Аз луд съм. Мислите ми плуват в мрачен рой,
умът ми, с който аз тъй горд бях, боже мой,
подхванат, завъртян от гибелна вихрушка,
като тръстиков ствол от бурята се люшка…
Какво да правя?… Да, ще я предупредя —
да не излиза вън, че дебне я беда.
Наоколо ми — мрак, във пропаст зла пропадам,
усещам примката, но я не виждам… Страдам!
О, да, кралицата в двореца да седи…
Но кой във тоя час да я предупреди?
И как?
(Замисля се съкрушен. После изведнъж, сякаш осенен от внезапна мисъл и лъч на надежда, вдига глава.)
Дон Гуритан! Той също я обича.
Той доблестен е мъж…
(Прави знак на Пажа да се доближи.)
Върви веднага… Тичай
в дома на Гуритан и му кажи, че аз
го молих от сърце кралицата тозчас
да я предупреди, като й каже скрито,
че я грози беда. Каква? Да го не пита.
В двореца да стои най-малко два-три дни.
Да не излиза вън. Нали разбра? Върви!
(Спира го.)
Ах…
(Откъсва от бележника си листче и вади молив.)
Да й предаде това писмо в ръцете…
(Пише бързо на коляното си.)
„Каквото Гуритан съветва ви, правете“…
(Сгъва листчето и го дава на Пажа.)
Ако ти спомене за някакъв дуел,
от мен го увери, че с радост бях дошел,
но нека ми прости. Не мога да го срещна…
Ще му се извиня… Причината е спешна…
Кралицата беда я дебне, му кажи,
да гледа два-три дни под ключ да я държи…
Отивай! И вложи дискретност и умение.
ПАЖЪТ
Вий винаги сте бил така добър към мене…
РУИ БЛАС
Върви, мой паж, дали разбра добре?
ПАЖЪТ
Бъдете, монсеньор, спокоен. Да, разбрах.
(Излиза.)
РУИ БЛАС (сам, рухва в едно кресло)
Смут и страх
изчезнаха. Ала сърцето ми усеща,
че може, без да ща, да съм забравил нещо…
Да, сигурен човек е Гуритан. Но аз
защо да чакам тук във тоя късен час?
Ще бягам. Със това от него ще открадна
един тъй ценен ден. Във черквица прохладна
ще ида и дано ми бог изпрати лек.
Взема шапката си от масичката и звъни с едно звънче, сложено на масата. Двама негри, облечени в дрехи от светлозелено кадифе и златен брокат, в плисирани жакети на големи гънки, се появяват на вратата в дъното.
Излизам. А след мен ще дойде тук човек.
Той има ключ и сам вратата ще отключи
като във собствен дом. Каквото да се случи,
не се намесвайте. И ако дойдат други…
(След миг колебание.)
Да,
пуснете ги и тях.
С жест отпраща негрите, които му се покланят в знак на покорност и излизат. Руи Блас също излиза.
В момента, когато вратата след него се затваря, разнася се силен шум в камината и от комина пада неочаквано човек, загърнат в парцалива наметка, и се втурва в стаята.
Това е Дон Цезар.