Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Ruy Blas, 1838 (Обществено достояние)
- Превод от френски
- Димитър Симидов, 1956 (Пълни авторски права)
- Форма
- Пиеса
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- няма
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване, корекция и форматиране
- stomart (2011 г.)
Издание
Виктор Юго. Избрани творби в осем тома. Том 6. Драми
Френска, първо, второ и трето издание
Преводачи: Стоян Бакърджиев, Иван Теофилов, Гено Генов, Димитър Симидов
Редакционна колегия: Гено Генов, Георги Цанков, Иван Теофилов, Симеон Хаджикосев
Водещ редактор: Силвия Вагенщайн
Редактори: Албена Стамболова, Силвия Вагенщайн, Иван Теофилов
Оформление: Николай Пекарев
Рисунка на обложката: Раймон Морети
Художник-редактор: Стефан Десподов
Технически редактор: Езекил Лападатов
Коректори: Стефка Добрева, Здравка Славянова
Дадена за набор: януари 1990 г.
Подписана за печат: юни 1990 г.
Излязла от печат: август 1990 г.
Формат: 84×108/32
Печатни коли: 40,50
Издателски коли: 34,02
ДП „Димитър Благоев“ — София, 1990 г.
ДИ „Народна култура“ — София, 1990 г.
История
- — Добавяне
Сцена втора
Същите, Руи Блас.
РУИ БЛАС (неочаквано)
Приятен апетит!
Всички се обръщат. Мълчат от изненада и тревога. Руи Блас си слага шапката и продължава, като ги гледа в лицето.
Министри честни, верни,
съветници добри и предани до смърт!
Безсъвестни слуги, що къщата крадат!
О, как не ви е срам! Във този час тъй мрачен
Испания край вас агонизира, плаче,
а вий не виждате друг светъл интерес,
освен — препълнен джоб и поругана чест.
О, мародери зли! Родината умира,
а вашият грабеж пред гроба й не спира.
О, засрамете се и вижте я добре:
велика беше тя, но днес душа бере.
И всичко се руши. След Филипа Четвърти
Бразилия от нас без битка се откърти[1]
Елзас ни бе отнет, а пропастта расте:
Щайнфорд във Люксембург и после — Франшконте,
Ормуз и Русийон, и Гоа в океана.
От Фернанбуко пък и помен не остана.[2]
Европа мрази ви от изток и от юг
и с присмех отдалеч посочва ви юмрук…
А кралят гледа как Британия продължава
с Холандия да краде от нашата държава.
А затова, че нас ни мами даже Рим,
чак в Пиемонт войски испански ний държим
Савойските земи с опасности са пълни
и Франция свой дял очаква да погълне.
И Австрия слухти. Баварският дофен
умира[3]. Другите — крадци посред бял ден;
Медина във разврат Неапол цял удавя[4],
безочлив Водемон Милано разпродава.[5]
Къде е тук церът? Испания гори.
А липсват й добри войници и пари.
Във морските вълни потъна нашта флота —
от триста кораба и хиляди живота.
И вие дръзвате?!… Народът ни, за срам
(грижливо проверил съм всички цифри сам!),
за четвърт век за вас, за вашите метреси,
за ваште пиршества, за ваште интереси
изстисквал е за вас злочестият народ
почти за петстотин милиона своя пот…
Но малко ви е туй. И още ви се иска.
Аз вече се гнуся от вашта алчност низка.
Различни скитници на път и кръстопът
реколтата горят, убиват и крадат.
Не стигат ли войни? Война между князете,
между монасите, метежи в градовете!
Зад всеки храст злодей, приготвил остър меч,
заплашва своя брат със поголовна сеч.
И черквата дори е пълна с пепелянки,
а бурени растат над нейните останки.
Интригите цъфтят, загива честността.
Испания е трап, там хвърля се сметта
на не един народ. Дори сеньори стари
държат със тъмна цел на шайка главатари —
различни чужденци. Мадрид е Вавилон.
Бедняка срещат с бой, богатия — с поклон.
Убийства всяка нощ. И всеки мълком гледа.
Ограбиха и мен оная нощ в Толедо.
Плячкосва се Мадрид, и то посред бял ден.
Подкупен е съда, войникът — зле платен.
Владеехме света до вчера с мощ велика,
а днес едва броим шест хиляди войника —
голтаци, просяци, планинци само с нож,
това е нашта мощ, военната ни мощ.
Един пехотен полк днес банда образува
и падне ли нощта, започва да тършува.
Войникът тъпче с крак и вяра, и закон;
Маталобос е вожд, по-важен от барон:
Крадецът спорове дори със краля води;
а нашият селяк, що в кални ниви броди,
изпраща с хулна реч и кралската кола.
А той, самият крал, терзан от мъка зла,
седи в Ескуриал със мъртвите в беседа
и общия разгром най-безучастно гледа.
Европа със нозе потъпква ни без жал:
порфира бяхме ний, а днес — уви! — парцал.
Страната се руши, а в туй ужасно време
вий карате се — кой останките да вземе.
Испанският народ, на чийто мършав гръб
живеехте до днес, издъхва в мрак и скръб,
издъхва като лъв, от кърлежи изяден,
в бърлогата си — сам, осакатен и гладен.
Карл Пети![6] В тези дни на ужас и на смърт
на своя камен гроб вдигни гранита твърд,
стани, ела и виж: тук само зло владее.
Империята, що създаде ти, къде е?
Ръка ни протегни, ела ни помогни,
Испания живей последните си дни!
Ти глобуса държа в ръката си корава,
бе като слънце той и беше наша слава.
Да, слънцето тогаз изгряваше в Мадрид,
но днес Мадрид е в мрак и е в мъгла обвит —
тъй както в късна нощ, проядена, над бездни,
луната изведнъж зад облаци изчезне…
Империята ти продажници мърсят,
от твоите лъчи монети те секат…
Как, великане, спиш? Те скиптъра ти златен
продават на тегло. Джуджета, рой развратен,
от твоя кралски плащ елечета кроят,
а кралският орел, що не единствен път
със пламъци и гръм изпълвал е простора,
сега оскубан ври в котела на позора.
Съветниците мълчат като зашеметени. Само маркиз Де Прието и граф Де Кампореал вдигат глави и гледат Руи Блас със злоба. После Кампореал, след като казва нещо на Приего, отива при масата, написва няколко думи върху лист хартия, подписва се и дава листа на маркиза, който също се подписва.
ГРАФ ДЕ КАМПОРЕАЛ (посочва маркиз Де Приего и подава листа на Руи Блас)
Ний, господин херцог, в оставка сме от днес.
Ний двама — аз и той.
РУИ БЛАС (взема листа, студено)
Това ви прави чест.
Изпращам ви от днес със вашата фамилия…
(На Приего.)
Вас — в Андалусия.
(На Кампореал.)
Вас, графе, във Кастилия.
По родните места. И тъй, на добър час!
Двамата благородници се покланят и излизат гордо, с шапки на главата. Руи Блас се обръща към останалите.
И който не върви там, гдето искам аз,
да тръгва подир тях!
Мълчание сред присъстващите. Руи Блас сяда до масата в креслото с високото облегало и почва да разпечатва кореспонденцията. Докато чете писмата едно след друго, Коваденга, Ариас и Убиля разговарят тихо.
ДОН АНТОНИО УБИЛЯ (на Коваденга, посочва Руи Блас)
Да, този мъж не дреме…
Велик ще стане той…
ДОН МАНУЕЛ АРИАС
Дали ще има време?!
КОВАДЕНГА
Ако не е дребнав, какъвто беше днес…
ДОН АНТОНИО УБИЛЯ
Ще стане Ришельо!
ДОН МАНУЕЛ АРИАС
Или Оливарес!
РУИ БЛАС (след като е прочел с интерес писмото, което току-що е отворил)
Комплот?! Предсказах ви… Това ни е награда!
(Чете.)
„Внимавай, Д’Олмедо! Подготвя се засада,
за да се отвлече правителствен човек…“
(Разглежда писмото.)
Ала не казва кой… Добре, ще съм нащрек…
Без подпис е.
Влиза един Чиновник и с дълбоки поклони се приближава.
РУИ БЛАС
Какво?
ЧИНОВНИКЪТ
Французкият посланик
за среща е дошел — за статистични данни…
РУИ БЛАС
Аха. Д’Аркур?[7] О не, не мога…
ЧИНОВНИКЪТ
Чака ви
посланикът на Рим…
РУИ БЛАС
И той да си върви!
Да го приема днес, съвсем е невъзможно.
Чиновникът се покланя и излиза. Малко преди това е влязъл един Паж, облечен в ливрея огнен цвят, със сребърни галони. Той се приближава до Руи Блас.
РУИ БЛАС (забелязва го)
И моят паж бил тук?! Пак нещо неотложно?
ПАЖЪТ (тихо)
От Нойбург е дошел граф Гуритан…
РУИ БЛАС (изненадан)
Ах, да!
Да дойде утре там, на края на града
при мене в моя дом… Къде е, обясни му.
Пажът излиза. Към съветниците.
След малко, господа, ще е необходимо
да поговорим пак.
Всички излизат, като се покланят дълбоко на Руи Блас. Руи Блас остава сам и почва да се разхожда, потънал в дълбок размисъл. Изведнъж в ъгъла на салона гобленът се открехва и се показва Кралицата. Тя е облечена в бяло и носи корона на главата си. Сияе от радост, като гледа Руи Блас, и погледът й изразява и възхищение, и уважение. Тя държи с едната си ръка гоблена, зад който се провижда тъмна стаичка с малка врата. Като се обръща, Руи Блас забелязва Кралицата и остава като вкаменен пред нея.