Уладзимир Караткевич
Черният Олшански замък (23)

Седма глава

За почти докторите на науката, които също биват диванета, и за помощта, дошла непоправимо късно

Седяхме с Хилински до брега на езерото и ловяхме риба, там, където се вливаше в него Олшанка. Бяхме заметнали въдиците. В същност само той ловеше, като от време на време вадеше ту бабушка, ту кленче. Вече десетина риби сновяха в кофата му, като от време на време без видима причина започваха трескаво да подскачат.

— Всичко е ясно — рече той, като ме изслуша. — Ясно е, че Лапатуха е трябвало да загине след лекарското заключение на Лигановски. Някой се е побоял, че ще се възвърне психическото му равновесие.

— От присъствуващите ли?

— Защо? Всеки от тях е могъл да разкаже това на някого от роднините или познатите си.

— Лигановски наистина си замина.

— Да. Каза: „Ако всяка моя дума сред тези прекрасни и високоморални старини предизвиква такива последици, по-добре да изчезна, хората тук да си живеят по своите нрави и обичаи.“ И все пак не виждам кой от присъствуващите би могъл да стори такова нещо, кого миналото свързва с този злощастник.

— Знаем съвсем малко. Затова не можем да предвидим постъпките на този или на тези. Прав си: може да са казали на някого.

— Да предположим, да. Но заради нашето незнание загиват хора. Вие вчера се спасихте само по чудо.

— Мислиш ли, че срутването е било предизвикано?

— Разбира се. Къс от стената е паднал там, където са го съборили. Към сътресението се е присъединила сила, приложена към плочите.

Той дръпна. Този път извади костурче.

— Я зарежи — неочаквано ме помоли той. — Зарежи. Не е твоя работа това. Започна да става много опасно. Следващият път може да завърши по друг начин за теб. Пък и твоето нервно състояние. Всеки може да каже, че психически неуравновесен човек се занимавал с това. Няма да ти повярват.

— Ако щат. — Внезапно у мен се пробуди черен хумор, какъвто не бях очаквал от себе си. — Тук има толкова умници, че на всяка цена има нужда и от един луд. Щом го няма Лапатуха, нека бъда аз.

— Хайде, хайде. Лудите понякога стигат до парадоксални мисли. До еретични разсъждения. Дори посягат на авторитети. Особено когато преди това са имали прогресивни възгледи.

— Ами да… Свръхчовешко пренебрежение към ругатните и одобренията… В какво се забърках аз, къде попаднах? Къде могат да отведат човека прогресивните възгледи? А мнозина смятат възгледите си за прогресивни. А ако са с атрофирана съвест — те направо се смятат за най-напредничави. Изобретяват отровни газове, атомно оръжие, пранги за човечеството, шовинизъм, исторически катаклизми, ешафоди. И ни учат на морал, когато сметнат, че никой не се интересува от морала… Откриват ли, откриват неща, които не са нужни на никого. А ето, обикновено лекарство за зъби, за главоболие и в края на краищата за радикулит, когато човек го боли задникът, няма. Човечеството вие от болки, но това не ги засяга. Чоплят си глаголиците…

— Хайде, хайде. Съвсем се увлече…

Ала той внезапно впери очи в мен.

— Ти да не видя тук морски змей?

Очевидно се бе разтревожил, защото аз сякаш се вцепених, забил поглед в една точка.

Въдицата ми би се озовала посред езерото, ако той не я беше дръпнал.

— Видя ли, ето че и ти хвана нещо. Ама че си майстор… Но какво ти стана?

Тогава се запревивах от смях. Отначало кротко, но сетне се смеех презглава, неудържимо.

— Какво ти стана, момче? Наистина ли се побърка?

— Идиот! Идиот!

— Съгласен съм, но защо?

— Нали споменах… ох… глаголицата.

— Какво от това?

— Едва тогава разбрах… Ние търсехме под третата кула…

— Вярно. „Веди“ е третата буква и в глаголицата, и в кирилицата.

— Да, и в глаголицата… А-ха ха-ха! „Аз“ е първата буква и когато е с титла, означава едно, „буки“ — означава две, а „веди“ има значение на три… Ох, ще се пръсна от смях! Едва не ни погребаха, не ни убиха под третата кула.

— Да-а. Не виждам нищо смешно. Много ти е особен хуморът.

— Работата е там, че „аз“ наистина е едно, първо, „буки“ — две, второ, „веди“ — три, трето. Така е в глаголицата. Но в кирилицата „буки“, „б“ не е имало значение на числително. И никога не е имало, както „ж“, както „д“, както „ш, щ, ю“ и останалите. Не е имало.

— Какво, какво?

— Ето какво. Затова S стъпала надолу означава 6, а не осем стъпала. „Б“ и „ж“ в стара Белорусия не са имали значение при броенето, „а“ — първата кула, „б“ — никоя, разбираш ли, никоя. „В“ се пада втората от ъгъла. Значи, сбъркали сме не само ние, но и онези, които са искали да ни затрупат. Те не са знаели нищо, те само са вървели след нас. Но всичко, каквото… ох… то е под втората кула.

Каталясах от смях, съвсем премалях:

— Ох, боже мой! Диване! Дръвник! Дългоухо магаре.

— Нищо, магарето е с четири крака, но и то се препъва.

— Хайде, стига. Няма да позволя на това магаре повече да се препъва. В муле да се превърна, ако не стане така.

От този миг твърдо реших, че вече никога никой не ще ме сметне за магаре. Историята ще покаже дали бе така, или не.

Докато стигнахме до мястото, където трябваше да се разделим, споделих с Хилински всичките си разсъждения по разследванията. Да ги предава, на когото си иска. Не можех вече да рискувам. Малко ли премеждия можеха да ме сполетят в това село!

Той ме изслуша внимателно, сетне, без да коментира, само каза някак безразлично:

— Май има нещо вярно — и добави след пауза: — Виж какво. Ето ти нова тема за размисъл. Никога, още от построяването на павилиона за цигари, не са го снабдявали с „БТ“.

Какво ме интересуваше „БТ“-то и онзи клетник? Порази ме друго.

— Значи, разследването е продължило? Не е изоставено?

— Ех — махна с ръка той, — нищо не зная. Шчука веднъж се изпусна.

… След един ден нашият тих пристан се превърна във вавилонско стълпотворение. Между Олшани и Олшанка сновяха всякакви коли и всякакви хора. Пристигаха дори от Кладненския и от столичния музей.

Въртяха се наоколо и местни хора. Понякога на могилката дори се събираха на групи, някои оживени, други — мрачни.

— Какво, потръгна ли вече? — запита ме Ничипар Олшански.

И макар че когато изгребахме новата порция всевъзможен боклук във втората кула от ъгъла и на шест стъпала надолу намерихме изображение на кораб, издялано в камъка, аз отвърнах уклончиво:

— Дявол го знае. Такава бъркотия е, че човек не може да бъде сигурен… Я намерим нещо, я не.

Не исках да разпилявам почти подредения вече орнамент в калейдоскопа.

До вечерта разчистихме почти цялата площадка. Дори приблизително се ориентирах къде плочите на пода са по-малки. Там можеше да се намира зазиданият вход. Затова нарочно казах на момчетата да не довършват работата този ден.

— Стига за днес. Утре на ранина ще се захванем отново.

Те взеха да мърморят. Работата ги бе увлякла.

— Нищо, нищо. Оставете малко от приятното очакване и за утре.

— Ами, приятно — доста иронично продума Сташка. — Нищо приятно не ни очаква долу.

Намръщих се:

— Дори този път да съм прав, един ден няма да допринесе нищо и няма да промени нищо. Дори ако догадките ни са верни… Хората, в случая ние, сме закъснели с помощта си. Три и половина века.