Уладзимир Караткевич
Черният Олшански замък (14)

Тринадесета глава

Съветът на двама ергени, един вдовец и един женен

На заранта позвъних в Кладно на Максим Смицки, един от най-добрите, ако ли не най-добрият познавач на града и околностите. За късмет го заварих в къщи.

— Максиме, чувал ли си историята на Олшанския замък?

— Приятелю, ти ме смяташ за дете. Току-виж ме сложиш на чина и ме накараш да уча история…

— Какво?

— Стихчета от буквара.

— Хм. Ама че го рече. Искаха да рушат замъка в Олшани…

— Кой?… Ах, мамицата им!… Кой?

— Не мога да ти кажа… Обещах да мълча. Нямало да се повтори. Та ти като „охрана на културните паметници“ помни това и при удобен случай го посплаши. Закачете нова паметна плоча.

— Ах, по дяволите! А толкова красива легенда е свързана с него. Ам-ма, че работа!

— Може тя да е имала някаква реална основа.

— Каква?

— Чувал ли си за бунта на Валюжинич? За посланието на кладненския епископ?

— Хайде, хайде, елементарни неща.

Той много приличаше на Марян. Шегуваха се по един и същи начин: съответно на епохата и на времето. И все пак той не беше същото, не беше. Макар да бе истинска подвижна енциклопедия.

Тогава нещо ми хрумна:

— Максиме, какво знаеш за разстреляните в Кладно в последния ден преди отстъплението на германците?

— Има паметник. По-точно плоча. Само че тук са избити половината. Другата част по-нататък, край Белосток. Не се знае кой къде. Разстреляни са били поляци и белоруси.

— Помниш ли текста?

— Помня го, но за по-сигурно ще си погледна картотеката.

И след пауза:

— Ето, слушай. Първо на полски, сетне на белоруски.

Тук почиват останките

на 22 боеца от Съпротивата,

убити от хитлеристите

на 17. VII. 1944 година.

 

Аблоцки от Краков

П. Ромски

 

В. Станкевич от Олшани.

В. Висоцки от Кладно,

а също и седемнадесет души

неизвестни.

Вечна слава на

героите.

— Благодаря, Максиме, до нова среща. — Затворих телефона.

Защо ми хрумна да питам за това? Всичко в тази история бе загадка, затова се налагаше да се вглеждам във всичко. Какво означаваше онзи човек под прозорците? Случаят в музея? Приспиването на кучетата? Убийството? (да, подсъзнателно усещах, че е убийство и дори желаех да е така, иначе би било прекалено нелепа смърт). Бележката, написана уж от мен? Странните налудничави хора в Олшанка (а аз дори успях да проверя, че никой от тях през последните два месеца не беше ходил в Минск). В края на краищата цялата тази история със старата легенда и странната й връзка със съвременността, чудноватото прераждане на старата приказка. Пък и, общо взето, къде е могъл да изчезне такъв човек като Валюжинич? Макар че… Макар че е могъл след последния си разгром да пришпори коня и следите му, както казва един велик историк, да „се изгубят в мрака на историята“. Но тази история е моята история, а не другата, в замъка — твърде мръсна и в много отношения дори страшна.

Никак не ми се отиваше у Хилински, но се налагаше. Може да е узнал нещо от Шчука? Не биваше аз, съмнителното лице, да бягам от закона. Но все отлагах и отлагах. Отидох при „светия Герард“, купих си цигари, този път имаше „Шипка“, а „БТ“ само едно кашонче. Бях му благодарен, задето ми го бе запазил.

— Задълго ли пристигнахте, другарю Космич?

— Не, за два дена, сетне отново…

— Все търсите, а? — запита той.

— Все търся.

— Случва ли се да намирате?

— Случва се… Най-често намирам… А сега трябва да пробивам стени с глава и със задник. — Отлагах посещението у Адам, колкото можех. — Проста работа.

— Хм. Човешките истории са повечето все такива „прости работи“.

Все пак тръгнах към своята голгота. Когато Адам ми отвори, сякаш ме халосаха по главата с тъпото на брадва.

… До масата седяха и пиеха чай полковник Шчука и Ростик Грибок. Тази идилия ми взе ума. И в същото време ужасът ми изчезна. Той бе у мен през цялото време. Ужас. Ужас от онази бележка. От собствения ми почерк. Откровено казано, нито преди това, нито по-късно съм се страхувал дори в най-сложни ситуации. Но едно нещо е да убиваш на война, дори на улицата, когато се биеш с бандити в състояние на афект. Съвсем друго нещо е, когато между теб и другаря ти застават някакви пари, когато човек заради наследство убива единствения си приятел. При това като го измъква тъй подло от къщи…

Едва когато хората — всички хора — разберат това, ще настъпи справедливостта. Преди това няма смисъл да я очакваме.

— Каква е тази врява у вас като в баня?

— Гюрултия — неочаквано се обади Грибок — също като в баня или в залата за свиждания на четвърти километър.

— Да не сте били там? — запитах аз.

— Бил съм. Но да ме затваря — не дай боже…

Наистина за там ли е такава огромна гъба? Празни приказки.

— Навред съм бил — каза Ростик.

— Е, на северния полюс не сте били — рекох аз.

— Стига вече — изведнъж отряза Шчука. — Не виждате ли, че едвам е жив от лоши предчувствия? Само такива глупаци като нас могат да се шегуват дори под бесилката.

— Вярно — признах си аз. — Понякога ужасно ме боли главата. Някакви кошмари ме мъчат.

— Преуморен си, момче, почини си, поспи, поплавай, влюби се — каза Шчука. — Зарежи тая работа. Не струва пукната пара. Помисли си за какво се блъскаш толкова? От пусто в празно! А за твое успокоение ще ти кажа: почеркът не е твой, Антос. Доказа го графологичната експертиза. Почти не се различава, но не е твоят. Хартията е твоя.

Главата ми се замая. Напоследък така ме цепеше, че се страхувах да не съм сторил нещо и да не помня. Затова не реагирах на последните му думи.

— Кой е идвал у вас? — запита Шчука. — Кой познава почерка ти?

— Ами-и, тате, леля… Вие… Е, съседите… Марян… Някои колеги от работата.

— Отпадат.

— Е, не ми се вярва да са жени — внезапно се намеси Хилински. — Пък и тя беше една и вече я няма.

Бях му благодарен, че не позволи да назова името на Зоя.

— Добре — каза Шчука. — Това сто на сто не е свързано със старата ти история. Впрочем вземи книгата — това са няколко копия. Оригиналът ще остане у нас. Какво ново при тебе?

Разказах им накратко.

— Това вече е интересно — каза Шчука. — Дори ние не знаем подробности за разстреляните. Ако узнаеш нещо интересно — кажи на него — кимна той към Адам. — И се занимавай само с работата си.

Ех, как да се занимавам само със своята работа!

— А за онзи Висоцки, дето бил обесен през тридесет и девета — продължи Шчука, си спомням. Този процес бе един от най-шумните. Наистина казваха, че имал политическа основа. Но друго нищо не знаем. Архивите изгоряха.

Отново си налях вода и я изпих.

— Какво все пиеш вода, сякаш си махмурлия? — напита Хилински.

— Нещо напоследък все съм жаден. Главата ми е като в мъгла…

— Ами онези, разстреляните? Ами избитите в Кладно?

— Нали ти казвам — отвърна Шчука, — архивите изгоряха. Архивите на съда. Камо ли варшавските. И кладненският архив на гестапо не се знае къде е. Дали е изгорял? Дали не са го скрили самите германци? Не са могли да го откарат. Много бързо настъпиха нашите.

— Ами пресметни — намеси се Ростик. — Твоите кладненци са били разстреляни на седемнайсети. А Кладно бе освободено на осемнадесети юли. Значи, може би не са успели да откарат архива и награбеното от хората на Розенберг.

— А ти какво си направил, че в Олшанка станал скандал? — Хилински въртеше в ръцете си една от лентите.

— Фотографирах замъка — мрачно отвърнах аз. — Сетне ще продам лентата на японците.

— Ще ти приклещят дългия език някога — измърмори Грибок.

— Няма да го приклещят — обади се полковникът. — Затова споделяме с него. Затова разговаряме с него тук, а не там… Въпреки усилията на някои.

— Оная лента не е палимпсест^[1] — внезапно заяви Хилински. — Пергаментът е бил изстърган по някаква друга причина.

— Да не са прикривали нещо? — запита Грибок.

— Кой знае! Мисля, че може да е заличено от лепилото, с което лентата е била прикрепена към предмета — навъсено продума Хилински. — Но какъв е този предмет? Къде да го намерим? — И добави, загледан как отново пия вода: — Все пак помисли и ти, Антос. Вместо ребус.

— Аз вече отгатнах този ребус и без предмета.

— Склонен съм да приема твоето мнение, Антос, че има нещо — каза Адам. — Едва ли този човек би шифровал нещо маловажно. По-скоро обратното. Но… не се бъркай прекалено в работите на Андрей и на… Ростик. Твоето поприще е историята. А на тях давай само онова, което сметнеш за необходимо… И те ще ти кажат… онова, което те засяга. Ще ти помогнат. Но и ти им помогни според силите си.

И натъртено произнесе:

— Ако сметнат за необходимо да се заемат.

— Смъртта на моя Марян — да е нещо незначително?…

— Защото те не обичат — прекъсна ме той — да говорят за работата си с външни хора. А понякога просто нямат право. Не го обвинявай. Не им се бъркай, както те на теб. Ако ли се случи нещо сериозно — сами ще го разнищят.

Бях обзет от ярост, макар и хладна. Да не смятат за сериозно такова нещо?

— Хайде не се самонавивай — каза Шчука. — Ако е било убийство, рано или късно ще излезе на бял свят.

— Кой ще го извади на бял свят?

— Ние.

— Е, да ви помага господ — сухо продумах аз.

Хилински стана да ме изпрати. Спряхме на жалката си площадка и си поприказвахме.

— Слушай, какво значи това твое В?

— Три — казах аз.

— Хм. Добре. Виж какво, попитай кой е този Боубел, чиято банда по време на войната и след войната се е въртяла около Олшани?

— Важно ли е?

— Шчука смята така.

— Може тогава.

— Някакви щуротии пише в оная лента — каза той. — Освен „Слуцката порта“ и думата „жажда“.

— Защо?

— Не зная… Кълве ли рибата в Олшанка?

— Не зная — със същия тон му отвърнах аз.

— Попитай, ако кълве, може да довтасам. Какво друго остава на човек пенсионер?

— Виж какво, пенсионере — заявих аз. — Махай ми се от главата.

— Махам се — усмихна се той и затвори вратата си.