Уладзимир Караткевич
Черният Олшански замък (22)

Шеста глава

Къде са техните следи, къде са твоите следи? Кой ще ги намери, кой ще намери теб?

Кротко, малко сънено утро, обляно от бледа светлина, се вдигаше над Олшанка. Тревата бе цялата в роса — като че някой нагъсто бе пръснал студени сачми. Вървях както някога в детството си, нарочно влачех крака, та след мен да остава непрекъсната тъмнозелена следа. Поне за миг, докато изгрее слънцето. А то всеки миг щеше да изплува и с лекия си, топъл, още не парещ дъх за няколко минути да попие росата. Сякаш да изтрие моята мимолетна следа върху земята.

Наистина, какво ще остане след мен само след няколко години? Статиите, които малцина ще прочетат? Две-три книги, които ще останат малко по-дълго? Кръгообращението на веществата в природата? Е, това да. Но никой не ще ме разпознае нито в тревата, нито в червената длан на кленовия лист, паднал върху склона.

Ала не ми се мислеше за това. Нощем отново изгряваше младата луна, която надебеляваше все повече и скоро щеше да настъпи пълнолунието, за да излее добрата си нежност върху земята. Заран чучулига будеше слънцето, вечер го приспиваше славеят.

Учените са дръвници, но зоолозите и орнитолозите са абсолютни магарета. Защото те (учените) включват славеите в отряда врабчови (наистина в подгрупата пойни), при враните, свраките, сврачките и тям подобни субекти. Много странно! Никога не бих затворил славей в клетка, но що се отнася до враните — тях пък съвсем.

Беше още толкова рано, че из пътя до Белая Гара не срещнах жива душа.

Мислех, че ще трябва да се кача до разкопките, за да събудя Сташка, но щом наближих подножието на вкамененото величие, за свое учудване видях, че тя вече е там. Седнала бе на някаква отломка, неудобно изопнала дългите си крака. Бе с лека пъстра поличка, с тънка блузка, наметната на раменете. Чакаше.

Очите й бяха леко подпухнали вероятно от умора, устните й се усмихваха. Никога не ми е била толкова скъпа както в този момент. Никога не е била тъй желана.

— Добро утро! Как са твоите?

— Още хъркат всички начело с Генка. А твоите?

— Мултан тъкмо сънува десетия си сън. И Вячорка с него. Не, наистина ще трябва да бягам. Дори в караулната ме намери.

— Нали тъй и тъй утре си заминаваш.

— Не се знае. Зависи от държанието на някои хора.

— А Вячорка?

— Ще му дам пътя. Седнал у нас вчера вечерта с Мултан. Дойде жената на Вячорка. „Ха наздраве. Ливни го“ — вика дядото. „Нещо много начесто взе да ги ливваш — обади се жената на Вячорка, — гледай да не се повредиш.“ Тогава Зеляпушчанак махна с ръка: „Я не слушай тая жаба, само знае да квака.“

— А вие какво?

— Аз си седя и си мисля: „Ето, това се казва истинско мъжко отношение към жената. Не е той кой да е, а истински господар и владетел.“

— Е, да, мъжете тук са сериозни хора. Великани.

Спуснахме се в третата кула. Шест плоскости, шест ъгъла. Таванът и подът на втория етаж частично са разбити, както и част от вътрешната облицовка на стените.

Кули шестоъгълни,

отвън шесторъбести.

Изтананиках си това, но тя ме дочу и ме погледна.

— „Поезията е бог в светите мечти на земята“ — цитира тя някого.

— Това още нищо не е — в тон й отговорих аз. — Понякога хора от Олимп, майстори с непоклатим авторитет, такива шедьоври редят, каквито начеващите поети не са и сънували. Например някой отгледал:

край Валожин буен лен.

за това бил награден.

Не вярвате ли? Аз самият съм го прочел. А ритъмът на стиха е такъв, че сякаш да отгледаш небивал лен е като да изиграеш „Калинка“. Бива си ги момчетата.

— Е, стига сме се шегували. Да почваме.

Подът на кулата бе затрупан с тънък пласт камънак, изронена мазилка и боклуци и в този пласт стърчаха три гранитни плочи.

— Не ще можем да ги поместим — каза Сташка.

Наистина плочите бяха приблизително метър и половина на метър и четвърт. Бяха дебели към шестдесет сантиметра.

— Не ще можем — повтори тя. — Дали да повикам нашите?

— А приоритетът? — несполучливо се пошегувах аз. — Не, просто няма да ги побутваме. Ще съберем боклука, дори просто ще го изринем към стените. Очевидно отворът към подземието ще е някъде по средата. Ако плочите са върху него — няма накъде, ще трябва да подирим помощ. Ако ли не — плочите няма да ни попречат.

Час и половина работихме упорито. Тя с една ламарина пълнеше две пробити кофи с боклук и трошляк, а аз отнасях всичко това до стените, изсипвах го там. Сетне ми се стори, че работата върви бавно. Взех втората лопата и направо започнах да изхвърлям от центъра на площадката падналата мазилка, натрошените тухли, прахолякът и прочие.

И ето че в края на втория час лопатата изскърца по пода. Веднъж, втори път, трети път.

Ето го отвора. Отгоре почти напълно го закрива дебела плоча от гладък, на вид като че шлифован пясъчник. Върху плочата има кръст с четири заоблени краища, в тях по една неясна буква (защото са запълнени с пръст). Там, където орнаментите се пресичат, има шестоъгълен кръст с „покривче“ като на старинните гробове. На староверските символи.

Имах някъде лост, но кога да го търся. Нетърпението възпираше дори дъха ни: поемахме въздух трескаво, припряно.

Промушихме лопатите в отвора. Натиснахме. Но тогава, натиснал с гърди дръжката на лопатата, промуших ръка в пролуката и вдигнах плочата към себе си, назад, към разтворените си крака.

Провидя се целият отвор. Тъмна пропаст под него. Драснах клечка кибрит и я „изстрелях“ долу. Така тя гори по-дълго, отколкото ако само я пусна. За миг освети само тесни и много стръмни стъпала от червени тухли.

— Ето, готово — рекох аз. — Сега вече може да викаме и момчетата, и момичетата.

— Ами приоритетът? — повтори тя думите ми.

Извадих една свещ (имах още две в джоба), съблякох якето си и застанах на първото стъпало.

— Вие ще останете тук.

— Че защо? — учуди се Сташка.

— Чували ли сте за „ефекта на кучешката пещера“ в Италия?

— На каква пещера?

— Има там една дълбока пещера. Когато човек влезе в нея, нищо му няма. А куче или заек издъхват след няколко минути.

— Но защо?

— От една вулканична пукнатина излиза въглероден двуокис. Процежда се полека-лека. Тъй като е по-тежък от въздуха, остава ниско долу. Главата на човека е над тази зона. Кучешката — не.

— Нали сам казвате — над зоната сме. — Няма да ходим на четири крака я. Освен това в Италия има вулкани…

— А тук може да е имало трупове. И никаква вентилация, дори минимална. Равнището на газа може да бъде по-високо. Тогава ще се разправя за „ефекта на човешката пещера в Белорусия“. Само че ще говорят други, не ние. За нас ще остане славата на пионери. Макар и посмъртна.

— Нищо му няма на въздуха, нормален си е. Не мирише на спарено.

— От спарен въздух не се умира. Макар че…

— Макар че какво?

— Ами такова, въглеродният двуокис не мирише. Ако искате да знаете, мирише само на едно — на смърт.

— Според мен въглеродният двуокис се различава от окиса на въглерода. Той е анхидрид.

— Боже, колко сте учена! СО или СО2 — не е ли все едно… Така мисля. Вярно, толкова съм химик, колкото и…

Заслизах надолу, тя тръгна след мен. Бях вдигнал вече ръце. Да идва, вироглавката. Отначало осветявах само стъпалата пред себе си, но сетне светех и на нея, за да не забие нос в тухлите.

И все пак на последните стъпала се препъна и аз, застанал на равната площадка, едва сварих да я подхвана.

Ужасно ме беше яд на нея, че се навира, където не я викат. (Макар че тук беше по-безопасно, отколкото в нашите стари мини за добив на кремък до Вовковиск. А тя бе пропълзяла по корем там целия онзи неолит.)

И все пак не се стърпях:

— Да вървим. Много сте горда. А в същност „ако ние не бяхме се вдигнали и въстанали, вие щяхте да забиете нос в калта“.

— Какви са тези диаманти на художественото творчество?

— Когато на времето московчани се фукали и се подигравали на нижни новгородците, те им отговаряли по този начин. Напомняли им за Минин.

— Хайде, добре, добре — очевидно се посмути тя. — Осветете наоколо… Минин.

Вдигнах свещта и се заоглеждах.

Това бе абсолютно празна килия, склад или мазе. Просто подземие? Помещение, предназначено за складиране на нещо? Но тук нищо не бе складирано. Бе празно като в студентски джоб преди стипендия (разбира се, имам пред вид типичния, истинския, стопроцентовия студент).

Подът бе настлан с огромни каменни плочи. Стените и сводът бяха от дебели пластове недялан камък и от тесни ивици тухли.

По форма това бе яйце, обелено и прерязано по средата, сетне поставено върху отрязаната страна. Дълго бе към четиринадесет метра и високо към три и половина.

Само на едно място (на метър и половина под свода) имаше някакво тъмно петно с размери на тетрадка. Отвор ли беше? Не можеше лесно да се разбере. Да можех да се привдигна на нещо. Но на какво? На гърба на Сташка? Само това липсваше да крепи на гърба си моите почти сто килограма. Аз да й подложа гръб? Хубава работа. „Тя на гърба му стоеше и сол му триеше.“ Ама че глупости. Нека ми се качи на гърба, щом се налага.

Още по-горе, почти под свода, още едно петно.

— Вижте какво — рекох аз, — стъпете на гърба ми, ето ви свещта. Погледнете какво се чернее и дим да ни няма оттук.

Разочарованието, изписано на лицето й, бе такова, че ми бе жал да я гледам.

— Дали да не почукаме по пода, може някъде да е кухо? Или по стените?

— Празна работа. Веднага си личи — строено за векове.

Дочух някакво шумолене отгоре. Сетне през отвора се плъзна като питон дебела, сива, някак отвратително жива струя трошляк, мазилка и пясък.

— Руши се! — изкрещях аз и се втурнах към стъпалата, като дърпах Сташка подире си.

В този миг горе нещо тъпо и тежко бухна, като раздруса зидовете и закри почти напълно дневния светлик, който се процеждаше през отвора.

Като в отговор струйката от натрошени тухли, пясък, мазилка, се превърна в поток.

Вече стоях сред него, но стъпалата се превърнаха в лавина, сред която краката ми губеха опора. Лицето ми се напраши, ръкавите ми бяха пълни с прахоляк.

Отново нещо се сгромоляса. Остана само тъничък лъч колкото острие на нож и в тази светлина забелязах как по повърхността на прашния поток се хлъзна доста голямо парче стъкло. Добре че не улучи главата ми.

Сетне се стовари нещо встрани, лъчът изчезна и още нещо за трети път се сгромоляса над главите ни, полъхът угаси свещта.

— Какво става? — викна гласът й отдолу.

— Срутване! Плочите се стовариха върху отвора.

Смъкнах се надолу, потънал до колене в този насип от различни боклуци.

— Къде сте?

— Ето ме.

— Ориентирайте се по гласа ми… Тук съм… Насам… Насам… Ето.

Ние се сблъскахме. Сетне ръцете ни се намериха.

— Нищо ли не може да се направи?

— Мисля, че не. Те нали са метър и четвърт на метър и петдесет, дебели по шестдесет сантиметра. Това е… това е… ако не греша, всяка плоча е по нула цяло и шестдесет кубика. Не помня относителното тегло на гранита. Но си представете стълб метър на метър, висок… Да, май не греша. Но такава тежест не ми е по силите. Чувате ли?

Горе се дочу шумол, леко постъргване, съсък.

— А това какво е?

— Натрупаните боклуци се свличат върху плочите. А ние толкова лекомислено ги изхвърлихме „малко настрани“… Дори нямаме някакъв лост. Или да подпрем плочите с нещо — все пак можехме да опитаме.

— Какво ще правим? — запита тихият й глас.

— Почакайте. Трябва да запалим свещта, за да се огледаме. Без светлина сме загубени.

Опипах джобовете си и по гръбнака ми плъзнаха ледени тръпки.

— П-по дяв-волите!

— Какво има?

— Оставил съм кибрита горе. В якето.

— Да-а.

— Да. Весела перспектива.

— Какво сега?

— Ще седнем, ще чакаме. Ще мислим.

— За какво?

— За това, че всяка плоча представлява нула цяло и шест десети кубика. Ако бъдем по-точни, дори нула цяло, шестдесет и девет стотни кубика… Спомних си, теглото на гранита е от три до седем тона в кубик. Зависи от плътността, както казваше нашият майор.

— Значи?

— Умножете по три. Ето на, дори при най-добър късмет онова горе тежи шест тона. Не ще можем дори на косъм да отместим плочата.

— Значи, могат да ни помогнат само отгоре?

— Да.

— Е, какво да се прави — промълви тя, — да гледаме истината в очите. Няма кой да ни помогне отвън.

— Защо? — И веднага се досетих.

— Дойдохме тук, когато всички спяха. Никой не ни видя. Не предупредихме нито децата, нито колегите, нито хазаите ни. На всичко отгоре насочихме по погрешна, фалшива следа дори Хилински и Лигановски. Към онази могила гробница, че това, че онова. Може да ни търсят из гората, из целия район, само не и тук… Дори няма и следа по росата: слънцето изгрява, росата изсушава.

— И все пак това свличане ми е съмнително. Плочите стояха стабилно. Опитах се да разклатя някоя от тях, но нито една не помръдна.

— Какво предполагате?

— Мисля, че това е пореден опит да се отърват от мен, поредно нападение срещу хората, които знаят твърде много.

— Няма що — ще чакаме… Нали казвахте, че без храна…

— Казвах колко дена може да се преживее без храна. Но не съм казал колко може да се изкара без вода. Вода нямаме. Дори не капе от тавана.

И си помислих: „Към три дена.“

Ръцете ми още диреха из джобовете това, което го нямаше. Ето я кърпичката, ножчето, цигарите (без кибрит), химикалката. Изведнъж в ъгълчето на десния джоб, почти наполовина под хастара напипах нещо тъничко и крехко. Издърпах го, като още не смеех да повярвам.

— Сташка, кибритена клечка!

— Какво от това? Клечка, но без кибрита.

— Глупаче, стига само…

Трескаво мислех, стиснал скъпоценната клечка, от която нямаше нищо по-важно сега.

Можеше, можеше да се запали и без кибритена кутия. Но как?

Първо, да си свия крака и когато панталонът ми се опъне, да драсна клечката по бедрото си.

Можеше, но не знаех дали панталонът ми е от чиста вълна (тогава всичко е наред!) или с примес, дори и незначителен, на някакъв синтетичен боклук.

Грапавава стена? Но дали мазилката е достатъчно дребнозърнеста и достатъчно суха?

— Аха… Сташка, къде ти е ръката? Дръж. Пазил те господ да я изпуснеш и да я изгубиш.

— Какво си намислил?

— Чакай.

Спомних си предмета, плъзнал се върху прахоляка, по потока от боклуци при последния лъч светлинка от отвора.

— Стъклото!

Запълзях към свлачището, към горната му част (слава богу, че не се бях отдалечил) и като попаднах сред боклуците, ги заопипвах сантиметър по сантиметър, като дори ровех и по-надолу.

Задачата ми беше почти безнадеждна. Стъклото е могло да падне далеч встрани, да е засипано. Но все опипвах в пълния мрак толкова упорито, като че това бе последната ни надежда. Макар че каква ли полза от това стъкло? Може би щеше да ни даде един-единствен несполучлив опит. А какво би могла да ни даде светлината, дори да я добиехме?

Но аз шарех, опипвах, ровех, почти си бях заврял носа в отпадъците. Ето… ето… не, не е то. Ето. То е… то е, дяволите ме взели.

— Сташка.

— Тук съм… Ела… Насам… Насам… Какво намери?

Долепих стъклото до страната си — слава богу, сухо беше. Нито следа от влага по него, очевидно е било сред пясъка.

— Дай клечката.

Внимателно я прокарах по косата си, за наш късмет също суха. Сухата коса е по-добра от всякаква попивателна.

— Дръж свещта… Така. Дръж я тук. И не дишай, за бога.

Като притиснах силно с пръсти главичката, силно и бързо драснах по стъклото. Веднъж… Втори… Трети път…

Изсъска.

На крайчето й разцъфна вълшебно живо цветче, синкаво отдолу, оранжево по-горе и жълто на връхчето.

Пламна фитилът на свещта.

С нови очи огледах нашата тъмница, ивиците камък и тухли, конуса боклуци, затрупал стъпалата. Боднах свещта върху боклука и сложих до нея другите две.

— Ще ни стигнат за кратко време само защото ще трябва да ги палим една от друга.

— Не знаем — промълви тя — дали можем да си позволим дори този разкош? Дали ще ни стигне въздухът в тази клопка? А вие дори запалихте цигара, Антоне.

— Точно затова я запалих. Нали виждате, димът отива към онова тъмно петно, по-ниското, и към онова горе. Тук става течение, има въздух. Поне няма да се задушим. Ще се опитам да направя фитил, ако ще от дървесна гъба. Дори и от собствените си гащи.

Дълбоко всмукнах от цигарата и издухах поредната струйка дим. Тя отново се насочи към тъмното петно на стената.

Отвор е. И съществува тяга. Силна тяга.

— И все пак какво стана, защо всичко това тъй неочаквано се срути? — замислено продума тя.

— Можеш ли разбра. Възможно е стената да е била несигурна, да е рухнала и ударът да е раздвижил всичко… А най-вероятно някой да ни е проследил. Някой се помъчи да ни зазида тук. Заедно с нас да погребе и своето минало.

— Но тук няма нищо. Какво минало? Къде е то?

Точно тогава започнах да чукам с камък по пода.

— Да. Няма второ подземие под нашето. Значи, сгрешили сме. Значи, трябва да търсим на друго място.

— Ще търсите ли? Но нали щяхте да се отказвате.

— Как не — казах аз. — Имат много здраве. Ще го намеря.

— Само че най-напред се измъкнете оттук.

— Ще изляза. Не зная как, но ще изляза. През стени ще мина, но ще изляза. Земята ще изровя — но ще ги докопам. Заедно с миналото им, с настоящето им и с бъдещето, което — ще положа всички сили — те няма да имат.

Тези думи сякаш раздвижиха нещо у мен. Говорех повече подсъзнателно, отколкото съзнавайки смисъла на думите си.

Защо бях сигурен, че са ни затрупали? Първо, сътресението от нещо съборило се не би могло да повали плочите. Би трябвало да се приложи и някакво механично усилие, за да паднат. Второ, все пак хвърляхме трошляка доста надалеч. Не би могъл току-така да се посипе изпърво между плочите, сетне върху тях и да ни погребе. Ясно. Станало е нещо като в старинния източен химн, цитиран, струва ми се, в книгата „Душата на един народ“ от английския офицер Филдинг. Тази книга разказваше за Бирма и бе на около сто години. Как бе казано в нея?

„Къде са техните следи, къде са твоите следи?

Кой ще намери тях, кой ще намери теб?“

Да, май там го прочетох. Деветдесет и девет срещу едно, че този „срутвач“ не е чел Филдинг. Но е разсъждавал приблизително по този начин.

Какво ме порази в собствените ми думи, че ще ги докопам, пък ако ще земята да преровя. Заедно с миналото и сегашното им?

Събитията, думите, фактите, слуховете току-що бяха шепичка разноцветни стъкълца, но сега, сякаш пуснати в някакъв вълшебен калейдоскоп, започнаха полека да се раздвижват, да се подреждат в геометричен орнамент, който имаше симетрия и дори някакъв смисъл.

Следи — аз обиколих нашата тъмница — нямаше, освен моите. За съжаление не погледнах дали нямаше по стъпалата. Ако е имало, значи, те са слезли малко по стъпалата, без да огледат подробно подземието и може би не са забелязали отворите, през които влизаше въздух.

Според тях ние няма да умрем от жажда след два-три дена. Ние би трябвало да се задушим тук след два-три часа.

Те не са искали да рискуват. Няколко дена са твърде много. Катастрофа, два часа и задушаване — това е „сигурна работа“.

Обзе ме студена ярост. Да загина заради някакви си мръсници? Не-е, няма да го бъде. А калейдоскопът полека се завърташе, стъкълцата тихо потракваха и заемаха местата си.

Всички стъкълца. Поне повечето от тях. Чак до думите за „страшните яйца“, които произнесли над пияния Вячорка онези непознати. Врагове на мен, на Сташка, на всички ни.

Осъзнах веднага яйцевидната форма на подземието. Но дали бе само едно?

Да, калейдоскопът се подреждаше. Но кой? Кой от живите ще знае, че в ума ми той се е подредил логично?

Никой.

Взех свещта и тръгнах към отвора. Пламъчето все повече се накланяше натам. Значи, отнякъде проникваше въздух. Може би плочите не затваряха плътно отвора.

Протегнах зад себе си ръката със свещта, а с другата заопипвах стената. Да, наистина в стената имаше отвор с ръждиви решетки накръст.

— Дръж, Сташка — подадох й аз свещта. — Дръж я малко встрани от течението.

Щом освободих дясната си ръка, подскочих, хванах се за решетките и ги разлюлях (или може би аз се залюлях на тях).

Това бе глупост. Дори да изтръгнех ръждясалите железа, кой би се промъкнал през дупка с размери двадесет на двадесет и пет сантиметра? Но не бях в състояние да разсъждавам логично за каквото и да било извън своя „калейдоскоп“. Люлях се, люлях се, като ту се издърпвах с ръце нагоре, ту силно се отблъсквах от зида с крака.

Дали ми се стори или не, но като че по някое време решетките и камъкът в зида под тях малко се раздвижиха като разклатен зъб.

Пуснах ги да си почина малко и тогава съзрях, че от вертикалната пръчка на решетките надолу по стената се спуска тясна пукнатинка.

Тогава разбрах, че опитите ми „да се превърна в маймуна“ са били правилни. Така някога зазиждали решетките в каменна стена: минимум два камъка в реда са били двойни или с дупки. Двата края на кръста влизали в дупките, а двата други просто се промушвали в пролуките, които сетне се запълвали с гъст хоросан. Ето че хоросанът не бе издържал.

Отново увиснах на решетките. Това продължи цял век. Във всеки случай първата свещ изгоря, Сташка запали втората.

Първият камък се стовари на пода… Вторият за проклетия се държеше, като че имаше корени. Хиляди корени. Но най-сетне и той се тръшна в краката ми.

Единият камък върху другия.

— Стъпете на тях, Сташка. Ще ви вдигна и извинявайте много, но ще ви промуша през дупката с краката напред.

За пръв и последен път я държах в ръцете си. Встрани гореше забодената в боклуците предпоследна наша свещ. Усещах през роклята топлите й заоблени крака. Сетне, когато те изчезнаха в отвора, твърдите й кръгли гърди.

Пред очите ми в полумрака бяха нейните очи, кичурче от косата й гъделичкаше слепоочието ми.

— Стъпихте ли?

— Май стъпих — шепнешком ми отвърна тя.

Отидох да взема светлинката, поех живото пламъче в ръка и тръгнах към отвора. Внезапно дочух сподавен вик на ужас. Озърнах се. Срутването горе зад гърба ми заплашително се огъваше. Тогава хукнах, мушнах свещта в ръката й:

— Дръпнете се.

Сигурно така скачат лъвовете в цирка през огнения кръг. Във всеки случай аз почти прелетях през отвора, приземих се на четири крака и… море от пламъци сякаш обхвана главата ми, сипна се на огненозелени искри.

— Жив ли сте?

— Жив съм. Само че като че ли си навехнах малко ръката.

Като по уговорка погледнахме през пролуката и се ужасихме. Долната плоча се бе провиснала. Очевидно я затискаха горните две. Едва я крепяха. Ако хвърлехме камък по нея или нещо друго, дори сякаш само да покашляхме или да викнем, всичко това щеше да рухне надолу, като премазва и избива всичко живо. Пътят обратно бе отрязан. Дори нарочно да предизвикахме тази лавина, не се знаеше дали тя не би затрупала отвора, през който бяхме влезли тук. А къде бяхме влезли? Обиколихме околовръст същото подземие, същото „страшно яйце“, само че без изход, със съвсем съборени стълби. Никаква пролука. Не, имаше също такъв отвор, само че двойно по-малък и без решетка. Значи, нямаше как да го разширим.

Освен това имаше една слаба надежда — малко прозорче над нас с размери на длан. Наистина то не беше тъмно. Провиждаше се слабо петно светлина, дневна светлина, която падаше някъде отвисоко и осветяваше дори някаква достойна за съжаление тревичка, поникнала очевидно в дъното на някакъв кладенец или просто на яма, в която излизаше прозорчето.

Капнали, насядахме право на плочите и откровено казано, толкова паднахме духом, че се оклюмахме съвсем. Това бе наистина краят.

Наистина слаба утеха бе за нас, че те, ако наистина съществуваха, не знаеха за съществуването на съседните помещения и че поради това не се задушихме, не бяхме още мъртви, погребани от срутването.

Нашата сполука означаваше само по-бавна смърт. Ако моите кошмари съдържаха поне зрънце истина — значи, скритото тук от разни хора ще има вече четирима вардачи.

— Нищо, нищо, Сташка — промълвих аз. — Няма да се предаваме. Все ще измислим как да се измъкнем. В края на краищата ще изгорим на свещта нещо от дрехите си. Нима не ще забележат поне струйката дим? Ще ни намерят, ще видиш.

— Не ме утешавайте — тихо продума тя. — Тук живеят стотици хора, димят стотина комини. Кой ще им обърне внимание?… Не, трябва да бъдем реалисти. Това е краят.

Раменете й затрепериха. Стори ми се, че плаче, че цялата й дребна фигурка е живо въплъщение на отчаянието.

— Не плачи — погалих я по косата. По тази дивна коса с цвят на червено дърво със златист оттенък, която никой на света — най-малко аз — би нарекъл рижа. Пък и тя не бе такава.

— Аз не плача — неочаквано твърдо, дори сухо, може би поради безнадеждността, заяви тя. — Яд ме е за друго.

— За какво?

— Сега вече мога да го кажа. Защото нищо няма да промени.

— Какво има? — прошушнах аз.

— Мъчно ми е, че ти не забеляза. Не забеляза, че почти още от самото начало те обичам…

— Недей — казах аз. — Аз, аз не исках ти да забележиш. Преживял съм толкова много години повече от теб, толкова безсрамно много, че нямам право…

— На всичко имаше право… Много, много те обичам. Все едно ми е, че не си знаел — нали сега знаеш. Все едно ми е, че сме тук и че няма да излезем. Защото сме заедно. Ти и аз. И други вече не ще имаме, дори да се случи непоправимото и да престана да те обичам. Не мисли за друго. Аз съм щастлива.

— Аз съм щастлив, че неволята помогна да чуя думите ти. Никога не бих посмял да ти кажа за любовта си… Макар че бих желал да живееш дълго, дълго, докато съществува този проклет, този благословен свят. Повече от всичко на света бих искал ти да живееш. Много, много те обичам. Леко ми е да ти призная това.

Тя се помести по-близо до мен и отпусна глава на коленете ми.

— Всичко бих дала за теб. Така е, защото съдбата ни отне възможността да лъжем. Дори с една дума.

— Аз и иначе не бих те излъгал никога. Теб, тази тежка коса, тези морски очи, тези ресници не бих могъл да излъжа. Благодаря ти за всичко. Бъди благословена.

Така седяхме в обръча на неразривни прегръдки, слети в едно, очакващи края…

Друго не ни бе отсъдено.

Отминаха минути, може би часове, а може би и векове. Бояхме се да помръднем. Бяхме потънали в някакъв друг, по-висш живот.

Ние просто не бяхме вече живи.

По някое време вдигнах глава. Стори ми се, че дочух вик. Детски ли беше? Или вик на възрастен, заглушен от дебелите каменни зидове?

Този вик сякаш се луташе, дочуваше се ту по-близо, ту по-далеч, ту изобщо изчезваше, ту се блъскаше из някакви заплетени лабиринти. Боботеше сякаш изпод земята и внезапно се дочуваше тъй ясно, сякаш идваше от няколко метра под откритото небе.

— Чичко-о! — като бръмчене на комарче се дочуваше отнякъде глас.

И като че избухваше сред паяжината на катакомбите:

— Идвам!

Сетне отново като през памук:

— Идвам.

Халюцинации? Толкова скоро? В края на краищата какво друго да очакваме от това късче земя, открай време отровено от омраза, вероломство, подлост, страховит ужас и дори от смърт!

Последната свещ бе догоряла до половината. Посърна светлото петно в прозорчето. Нищо. Скоро всичко ще свърши. Сиви, черни камъни околовръст, камъкът на предателството и убийството ще ни изпие.

Стори ми се, че не сме сами, че нечий неизвестен поглед е спрял върху ни. Вдигнах глава, като внимавах да не се помръдна, да не обезпокоя девойката, отпуснала глава на коленете ми…

… От прозорчето, кръстосано от решетка, ме гледаше човешко лице. Гледаше ме внимателно и както ми се стори, зловещо. Очите блестяха, огромни сред тъмните очни вдлъбнатини. Цветът на кожата изглеждаше пергаментово жълт от свещта. Върху тънките устни, винаги така приятно-иронични, лисичи, се виждаше злорадно подигравателна, безразлично проницателна усмивка.

Ксьондзът Леанард. Гледаше почти зловещо…

Да го повикам ли? Не смеех. Би било ужасно да го видя как ще се усмихне и ще се отдръпне и ще изчезне последната надежда за спасение.

А той наистина се усмихваше, лицето му се извърна и изчезна. Светлината помръкна.

Сташка неочаквано трепна:

— Имаше ли някой? — запита тя.

— Никой не е идвал. Седи кротко. Подремни си. Не, не бих очаквал такова нещо… Моят калейдоскоп се разпадна. В него е попаднало едно стъкълце повече… Би било интересно откъде се взе то и защо, по какъв начин развали орнамента.

— Какво става с теб? Говориш си сам? Не те разбирам — в гласа й се долавяше нервност и напрежение.

— Тихо. Мълчи.

Тогава дочух леко поскърцване, сякаш мишки драскаха някъде, сетне — громолене. То се засили, като от време на време пронизително скърцаше.

Безкрайно учуден, защото досега само в приказките бях чувал за такива неща и ги бях виждал само на кино, не свалях очи от вертикалната линия на стената. Тя се разширяваше с някакво монотонно боботене и скърцане, а аз се облещих от изненада, когато тя се превърна в пролука и започна все повече да се разширява — отпърво през нея можеше да мине котка, сетне се превърна в широк коридор, през който можеше да премине човек.

Тясно правоъгълно парче от стената се местеше. Пред очите ни се разкриваха полукръгли жлебове в пода, които сякаш описваха четвърт окръжност. Очевидно в стената имаше същите жлебове, затова тя се движеше върху каменни топчета (бях виждал такъв механизъм в един таен вход на стар крижацки замък. Както се казва сега, учили са се един от друг. Общо взето, не е ли това принципът на нашите лагери?)

А в същност дали не бълнувах? Така ми се бе объркало всичко в главата след тези няколко часа в подземието.

Внимателно привдигнах Сташка под мишниците и станах.

От отвора към нас търчаха вече две дребни фигурки: Стасик Мултан и Василко Шубайла:

— Чичко Антос! Тук ли сте? Леличко! И вие ли сте тук?

Дъхът ми секна, на гърлото ми бе заседнала тежка, задавяща буца. Може би щях да закрещя. Но се възпрях.

Защото след тях се появи от мрака фигурата на ксьондза. Черна сянка и две пергаментови петна. Ръка със свещ, като че с налепени по нея малки сталактити восък. И лицето със същата, застинала на него, проницателно-равнодушна усмивка, която сякаш ни иронизираше и ни изпитваше.

— Живи ли сте? — помръднаха устните му.

Подозрението ми нарасна още повече.

— Слава богу — промълви той. — Да вървим.

През „коридора“ влязохме в малко помещение.

Ксьондзът блъсна стената и тя отново се плъзна на мястото си с громол и скърцане.

Свихме зад ъгъла и се озовахме в дълъг нисък коридор катакомба.

— Близо е вече — обади се Жихович, — слава богу, че тук има вход.

— Слава богу, че децата не са знаели за него и за второто овално помещение.

— Не го знаех и аз — рече ксьондзът. И добави след малко: — Да се благодарим на тях. Толкова ми додяваха с това подземие, че тръгнах, колкото да ме оставят на мира. Другите се разтревожиха и тръгнаха да дирят някаква неизвестна могила „гробница“ преди около час… Засрамете се, тръгнали сте към възможна опасност, а насочвате хората по грешна следа. Малката лъжа понякога води до непоправими последици…

Той самият би изглеждал като въплъщение на фалша, ако не беше горчивият сарказъм в думите му.

— Стига вече смърт в това нещастно кътче на земята. Същински Бермудски триъгълник: Кладно — Олшани — Тъмни бор.

— Кой е виновен за това? — още не можех да се отърся от съмнението си.

— Не зная. И аз съм виновен. За това, че съм жив, когато другарите ми… и другарките ми отдавна загинаха.

Той креташе по коридора като жива сянка. Наистина бе такава.

— Би било ужасно да загинете и вие. И то на прага на някакво откритие — той ме изгледа проницателно.

Засрамих се. Ако се съдеше по миналото му, той бе извън всякакви подозрения.

— Слушайте — казах аз, може би прекалено рязко, защото не можех да забравя усмивката му на прозорчето, — възможно ли е да съществува стопроцентов християнин както през първите години на християнството? В наши дни, с нашето минало? Без да лъже дори в дреболиите, без да прелюбодействува дори с поглед. Не. Вие, струва ми се, сте такъв или искате да бъдете такъв. Обяснете ми как става това?

— Хайде, недейте.

— Обаче аз не вярвам. Не вярвам, защото повечето хора водят двоен живот.

— Не му вярвайте — тихо промълви Сташка, — просто той преживя стрес, не може още да се опомни.

— Двоен живот. Възможно е и онези двамата да са били зазидани както в моя сън. В калейдоскопа ми не достига само още едно стъкълце.

— Кое?

— Какво означаваха онези думи от кошмара ми: „двамина вардачи неопети и един некръстен“? Кои са тези тримата?

— Слушайте — каза ксьондзът, — наистина доста проличава нервната ви неуравновесеност.

Измъкнахме се навън. Тревата зеленееше. Зад портата, на селската улица, сред облака прах долиташе спокойния и кротък хорал на вечерната чарда: кравите мучаха, овцете блееха гъгниво, жалостиво. Хванах Сташка за ръката, разтърси ме треска. Страхувах се дори да продумам, за да не се разридая от облекчение. Не заради себе си, повярвайте.

— Не съжаляваш ли за днешния ден? — шепнешком ме запита тя.

— Не. Някой бе казал: „Не знаех как изглежда родният ми дом, преди да изляза отвън стените му. Не знаех какво е щастие, преди да премина през бездната на мъката“…

И все пак накрая се наложи да съжалявам. Насреща ми се втурна Мултан.

— Слава богу, живи сте. Слава богу, поне вие сте живи. Защото трима души в един ден…

Сякаш нещо стегна сърцето ми.

— Кой?

— Вячорка днес си вадил мрежата край Дъбов дол (дявол го знае защо залага мрежата си вечно из ония коренища) и измъкнал…

— Лапатуха ли?

— Точно него. Милицията вече го откара. Очевидно на тъмното е паднал от урвата. Ударил си слепоочието в някое коренище или в пън — там край брега стърчат колкото щеш. И свършил!

Спомних си достойния за състрадание безобиден мъченик, неговото беззащитно „момченце, недей“ и как се бе опитал да ме наплаши, за да не се навъртам край „неговия замък“. Сетих се за своите съмнения и си представих последното стъкълце от калейдоскопа: тялото на удавника.