Уладзимир Караткевич
Черният Олшански замък (19)

Трета глава

Пред очите на любовта, пред очите на лудостта и смъртта

През следващите дни в моята плебания^[1] зачестиха гости. Обикновено идваха Шаблика и Змагител, понякога археолозите в пълен или частичен състав. Случваше се и дядо Мултан да дойде заради културния разговор (самичък или със Стасик и Василко). Два-три пъти се появи и ксьондзът.

През онази вечер компанията се събра в пълен състав. На гредата, която заместваше пейка пред „нашата“ врата за плебанията, се настани слабичката Волат („Нашата дебелана Валентина“), „русичката и черничката“ — Таня Салей и Тереза Гайдучик, Сашка Речиц лично, Шаблика и Змагител. Изнесох столове за дядо Мултан и за ксьондза, а ние с Генка Седун удобно се разположихме право на тревата. Успях да им разкажа за някои резултати от търсенето, като, разбира се, нищо не продумах за най-важното, по-точно за Лапатуха, за братовчедите на Висоцки и, разбира се, за съмнението, което още падаше върху отец Леанард Жихович, който присъствуваше тук.

Вдигна се врява като на пазар. Възникна нещо като средновековен диспут: всеки предлагаше своя теза, всички се нахвърляха срещу него със своите антитези, всеки беше нещо като „адвокат на дявола“, необходим на всеки средновековен диспут (като не изключваме и Белорусия), личност, която е трябвало да оборва кандидата например за бакалавър с различни коварни и дори непозволени, дори еретически въпроси. Да предположим, че кандидатът предлага тезата, че зачатието ма Христос е било непорочно и невинно и че по Успение (на 15 или на 28 октомври нов стил) Мария се е споминала девствена. В отговор „адвокатът на дявола“ е поставял коварен въпрос, за който, ако не е бил по време на диспут, „адвокатът“ щял да бъде изгорен на клада или да бъде затворен в каменна яма година и шест седмици^[2] (разбира се, ако наблизо е имало такава тъмница, иначе можело да си остане безнаказан). Диалогът между тях е можел да изглежда така:

Диспутантът: „… и в деня на успението тя била девствена.“

Адвокатът на дявола: „Не, сетне родила братя на Христос. «Майка му и братята му стояха вън до къщата, като искаха да говорят с него»“… (Евангелие от Матея, 12, 46).

Диспутантът: „Не, уважаеми. Малко по-нататък: «И като посочи с ръка… учениците си, каза: Ето Моята майка и Моите братя» (Евангелие от Матея, 12, 49).

Диспутантът: «Може и те да са били братя по идея (почва да се запъва), но по-малко посветени, второ качество спрямо учениците му.»

Адвокатът (триумфално): «А как да разбираме по-нататък текста на Матея (13, 54 — 57), че когато Христос проповядвал в синагогата във Витлеем юдейски, всички се чудели и говорели: „… откъде има тази премъдрост и сила? Не е ли той син на дърводелеца? Не се ли казва майка му Мария и братята му Яков и Йосиф, Симон и Юда? А сестрите му не са ли всичките сред нас? Откъде е това у него? И се изкушили в мислите си за него. Като наказание за тяхното неверие. Той не сътворил различни чудеса там. Няма пророк в своето отечество.“»

Диспутантът (притиснат до стената, но заплашително): «Ти, значи, не вярваш в догмата за непорочността на Мария?»

Адвокатът на дявола (стреснат): «Не, не. Смятам, че си достоен за бакалавър, а този въпрос нека бъде решен по-горе.»

(Одобрителни възгласи.)

Нещо такова ставаше и сред нас, само че без коварство. А когато всички се умориха да си дерат гърлата, внезапно се намеси Шаблика:

— Под никакви кули, в никакви катакомби няма смисъл да търсим. Нали знаете какво се е случило? Държавният казначей не вписал тези съкровища в документите. Значи, шестстотин хиляди жълтици и шест милиона скъпоценни камъни, отнети от Пятро Олшански от заговорниците, от Михаил Слуцки и от другите, а също и от побори от кралските земи — не се върнали в казната нино нотама, вино при Витаут Олшански, който ограбил съзаклятниците на Валюжинич, след като ги издал, а трябвало да предаде още онези, предишните пари на краля. Изглежда, Гримислав Валюжинич и Ганна-Гордислава Олшанска са избягали с парите.

— Настигнали ги — каза ксьондзът.

— Но ги пуснали — възрази Шаблика. — Защото към преследвачите се присъединил съдията Станкевич. Настоял да ги пуснат.

— Възможно е сетне да са ги пресрещнали други хора на княза — обади се Валя Волат.

— Откъде знаете? — подхвърли Шаблика.

— Боже мой — внезапно се намеси Змагител, — защо сте такива сухи хора, такива рационални? Защо не вярвате на хорските приказки, на слуховете, на легендите? Нали и в тях има зрънце истина. А какво ни говори легендата? Казва, че те бягали, като съсипвали конете от препускане. По нашенските непроходими дебри, още по-гъсти от онези край Навагрудка. А там по онова време някакъв княз умрял на десет километра — на наши пари — от града, защото не успели да му закарат доктор. Преследвали ги, настигнали ги някъде край Замшани, а те се насочвали към Тъмни бор, та по Олшанка и по другите реки да стигнат до Неман, а оттам господ знае накъде да поемат. Може би на запад, защото на изток времената били смутни, или някъде към Кладно, където още бродели отделни техни съмишленици. Но ги настигнали и тъкмо се наканили да ги връзват, но Станкевич, който бил изостанал, изскочил на поляната и заповядал да ги пуснат. Заедно с багажа им. Витаут Фьодарович се подчинил на върховния съдия.

— А как така ги е пуснал с откраднатите богатства? — живо запита Таня Салей.

— Какво да стори, как да признае пред съдията, че откарват богатствата, които князът отнел от бунтовниците и не предал в хазната? — строго се намеси Тереза Гайдучик. — Наложило се да премълчи.

Змагител продължаваше:

— Всички се върнали обратно… И ето че хорската мълва твърди — пресрещнали ги за втори път, защото преследвачите се движили по реката и изпреварили бегълците, промъкващи се през дебрите, че засадата била край Бярезина. Там заловили и двамата. И че уж (по-нататък всеки разправя различно) ги пуснали или пък ги убили.

— Но дали е имало втора засада? — запита скептично Таня. — Може онези пари и другото отдавна да са прахосани.

— Не зная — каза Змагител, — но и слуховете трябва да се вземат под внимание. Ако са им отнели парите, защо по-късно, когато дошла кралската ревизия, Станкевич се клел пред евангелието, че заповядал бегълците да бъдат освободени, а Олшански също се заклел пред евангелието, че очевидно Валюжинич и Ганна са откарали парите, без той да знае това и затова ги пуснал, че не бил видял нито грош от тези пари, че не задържал нито един литовски билон.

— Две седмици по-късно — обади се ксьондзът. — Олшански се кле отново пред евангелието, че бегълците са живи. Не можел човек от онова време да лъже пред светото писание. И свидетелите се клели, че онези двамата са живи.

— Та така — продължи Змагител, — минала ревизия, а по време на тази ревизия Олшанският княз Витаут Фьодаравич внезапно и скоропостижно се споминал. Дори и да е било другояче, дори да е знаел нещо…

— Всичко е покрито с мрака на неизвестността — каза Шаблика, — всяко издирване е безнадеждно.

— Защо да е безнадеждно? — избухна Змагител. — А тайният надпис? В него може да става дума за тези неща. А германските сандъци? А германската «акция» преди отстъплението? Нали вероятно са криели нещо?

Не ми се нравеше, че този разговор се води пред ксьондза. По-добре той по-малко да знаеше за събитията. И за онези от края на петнадесети век и от началото на седемнадесети. И за онези от четиридесет и четвърта година. Докато не докажа, че свещеникът е или изчадие на ада, или е чист като стъкло.

А Сташка Речиц, може би поразена от тона, с който Змагител разказваше, се наведе (косите й с цвят на тъмночервено дърво тежко се спуснаха надолу) и с тънка тресчица в пръстите нарисува на пътечката плана на замъка.

— Ето — каза тя. — Ние във ваше отсъствие проучихме, опипахме земята вдясно от задната кула (пада се надясно, когато се върви натам от входната порта).

— И какво се оказа? — запитах аз.

— Има основи и останки от още една кула. До самия бряг на Олшанка. Така че ако се вземе тя под внимание, вашата «позната» кула ще е трета, а тази втора от края, където някога е била Слуцката порта, сетне зазидана. А не следващата след нея наляво.

— Не мисля така — след малко отвърнах аз. — Тази кула е била разположена встрани. До нея е отивало подземие, защото не са намерени стени, които да свързват тази крайречна кула със замъка. Очевидно крайречната е била водонапорна, прикривала е кладенец или може би примитивен водопровод, който водел от Олшанка към замъка. Дори и затова тя не е можела да бъде «ъглова». Ъгловата си е ъглова, тоест последна в ъгъла. Значи, третата по никакъв начин не може да бъде Слуцката, а другата вляво от нея.

— Трябва да се обмисли това. — Огромните й синьозелени очи с оттенък на лека ирония се вгледаха в мен.

— Кога е била зазидана Слуцката?

— Четири месеца преди смъртта на Витаут Фьодаравич Олшански.

— Още по-добре. Какво би могло да се скрие в кула, през която непрекъснато се минава?

Това май подействува.

— И какво са могли да скрият в отдавна зазидана кула хората на Химлер и Розенберг, последният Олшански? Как са могли да го скрият — там е въпросът.

— Да, сигурно имате право — каза ксьондзът.

Те скоро се пръснаха. Случи се така, че момичетата и Генка се завтекоха нанякъде, май на танци в Олшанка, затова ми се наложи да изпратя Сташка до нейните разкопки на Белая Гара.

Ние мълчахме. Сташка стъпваше леко, леко. Очевидно така ще върви, и когато измине петдесет километра. Истинска походка на скитница, точни, красиви движения.

— Защо този ваш приятел, Змагител, така странно мери разстоянията: «десет километра на наши пари»? Не сме ли имали нашенски мерки?

— Имали сме. И вие прекрасно знаете това. В началото «пеши» и «конен» преход, сетне, от единадесети век до осемнадесети най-разпространената мярка е била верстата. И у нас, и в Полша, и в Московията. Навред названието било едно и също, но дължината — различна. От петстотин до хиляда сажена^[3]. Нали? А от края на XVIII век около хиляда петстотин и шестдесет метра. А у нас в Белорусия изобщо имало две версти: малка — по 789 сажена, и голяма — от 1000 сажена.

— Че какво му струваше да го каже така?

— Е, да кажем, че ви определя среща между първата и втората верста от Олшани. А вие, горката, няма да знаете дали да вървите хиляда петстотин и шестдесет метра, или хиляда деветстотин четиридесет и осем. «А файтонджиите за какво са?» — цитирах аз.

Ние се засмяхме. Сетне тя ме погледна с «морските си очи» и запита:

— Наистина ли бихте ми дали среща? Къде, в края на малката или в края на голямата верста?

— Бих ви определил среща, ако много искате да бъдете нещастна.

— Нима чак толкова нещастна?

— Огледайте ме по-хубавичко.

Тогава направо си глътнах езика. Колко струва неандерталският прадед на варяга до тази светла като ден хубост, с тези черни вежди на вече загорялото лице, с тези тежки коси, притежаващи дълбоко златист отблясък. Не, подобно нещо би било изключителна глупост. Няма зъб да обеля повече. Нямаше защо да подхващам тази тема.

За щастие ни настигнаха Олшански и Ганчаронак. Известно време вървяхме заедно.

— Е, как е? — запита председателят.

— Кълбото се размотава полека-лека — кой знае защо, реших да опипам почвата аз. — Но още е далеч до края.

— Да, кълбото се развива — кой знае защо, втори път тази вечер ме «издаде» наистина Сташка. — Само спорим коя кула е втора и коя — трета от ъгъла.

— Може пък да не е в тях — опитах се аз да поправя положението. Неочаквано събитие прекъсна разговора. Някаква сянка, черна в здрача, прекоси пътя ни и се шмугна в храстите. Лещакът зашумоля подир него.

— Кой е този? — тихо запитах аз.

— Дявол го знае — отвърна Ганчаронак. — Може да е някаква двойка… Или… Лапатуха. Никой не знае откъде идва и къде отива. Защо не го пратим, където трябва? Там ще има надзор, режим, храна.

— И съвсем ще го травмират — каза Олшански.

— Но той си вреди повече от всякаква травма. Ту нощува у баба Настуля — тя го прибира от съжаление. Ту в някоя от кулите на замъка. И не само през топлото време. Ще замръзне някоя нощ — ние ще отговаряме.

— Травма — Сташка сбърчи черните си вежди.

— Но той е безобиден. Жалим го — каза Ничипар.

— Глупости — измърмори Ганчаронак. — Безобиден луд… Трае си, трае си, и току-виж се нахвърли на някого. Трябва да се пазим, че всичко се случва.

Пред очите му са разстрелвали хора. Допускам, че и негови близки.

— Ех, приятели, страхувам се аз от него — въздъхна счетоводителят. — Ако ме нападне… куче не мога да ударя, камо ли човек… Е, със здраве, ние сме насам.

— А ние натам — казах аз и поведох Сташка към мостчето през Олшанка.

Това мостче представляваше в същност две греди, затова се наложи да хвана спътничката си за лакътя. Почувствувах колко е остър и топъл и как ръката й над сгъвката леко настръхна дали от студа, или от вълнение. Разбрах, че бих й определил среща дори накрай света. Много ми се искаше да я целуна и да заплавам нанякъде под това звездно небе, над тази бърза тясна рекичка; да й кажа нещо, каквото никой мъж не е казвал на никоя жена. Стори ми се, че и тя някак едва доловимо се накланя към мен.

Но си прехапах езика. Нямах право. Бях по-голям от нея с десет и повече години. Тя бе дете, а аз — човек, преживял прекалено много премеждия.

«Девойко, за какво съм ти аз» — помислих си аз с думите на някаква стара легенда.

Затова само постоях на върха в края на разкопките, проследих с тъга как тя, стройна като тръстика, отива към огъня, и мрачно закретах обратно към своята плебания.

Така беше през онази вечер: надникнах мимоходом о очите на любовта, каквато я бях очаквал почти цял живот, и сам си казах: «Не бива. Да не си посмял. Не разваляй живота на чудесната девойка, която заслужава по-добра участ.» И седнах на гредата пред караулката, пушех като луд, гледах в нощта, мислех за Сташка и каква, дали бе същата онази тяхна любов в миналото. Дали е била по-пресметлива, или може би нашата е по-пресметлива, а тяхната е била много по-мъжествена и самопожертвувателна?

Май накрая задрямах. Плавах по синя, много топла река, която лъкатушеше между златисти брегове. Някой ме примамваше от брега и изчезваше, сетне се появяваше отново, на друго място. Знаех и не знаех кой е, защото не показваше лицето си.

Сетне навред се разля светлосиня вода, над главата ми също такова синьо небе. Лежах по гръб, усещайки небето с очи, а водата с гърба си.

Бях център на вселената. Сетне в тази вселена възникна нечие лице. Аз, без никак да се учудя, промълвих на глас:

«Всичко видимо ще покрият водите

и лика божии те ще отразят.»

— Спите ли? — Като през мъгла съзрях лицето на Леанард Жихович.

— Не.

Очите на ксьондза сякаш ми внушаваха нещо.

— Това е добре — със зловещ глас, както ми се стори в дрямката, произнесе той. — Мислете за хората, мислете за себе си.

И изчезна. Внезапно така ме унесе, че едва стигнах до леглото си и потънах в сън като в някаква яма.

Отново бе същият сън. Същият и не, продължение на предишния и сякаш не.

Удар и падане, стремително падане от скелите около костьола. Земята е все по-близо. Червено-зелен блясък като фосфорна светлина, сетне — взрив. И тъмнина.

Нощ, гигантски дънери, редки звездици из пролуките сред листата и коне, които запъхтени разкъсват въздуха с гърди, не — вятъра, не — урагана. Ала конете са уморени, зад гърбовете ни наближава, наближава тропотът на онези, на вражите подкови.

Ето поляна, скъпернически осветена от бледозелената светлина на смаляващата се луна. В далечината тя осветлява триъгълни или четириъгълни кули като пирамиди от недялан камък, сиво-зелен от мъх.

«Къде ги бях виждал? Аха, край Бездънното езеро до Слоним и… и край пътеката, по която минах от Замшани до Тъмни бор.»

«Да, измъкнахме се, пробихме пръстена, но каква полза, когато ни преследват, когато са по петите ни, а нашите коне са капнали и всеки миг враговете ще ни настигнат. Конят на Ганна, моя вече завинаги, на моята Гордислава, е по-малко уморен. Тя трябва да продължи самичка, защото трябва да спаси вече две души. А аз ще остана да я прикрия. На кого ми прилича лицето й под тази качулка? На Сташка. На каква Сташка?»

— Бързай, Гануся. Ти си лека, конят ти не е толкова изтощен… Препускай!

— Глупчо… «И ложето, и болест, и радост, и премеждие, и смърт са едни за двама ни.»

— Препускай!

Късно е. От три страни на поляната излизат конници, заобикалят ни. Отрядът все по-плътно сключва обръча около нас. Към четиридесет човека са. Някои са в цяла броня, други с брони от железни пластини, трети просто в ризници, двама или трима в ръбести брони, ковани на ивици (от плътните шлемове през отворите се вижда само безмилостният блясък на очите им). А ето трима с люспесто източно оръжие. Там пък неколцина с ризници, но всеки пръстен покрит отгоре със стоманена люспа. Някои с тигрови кожи на плещите (може би са хусари, може да са ги взели от някоя военна част или са участвували в лов с някои приятели хусари). Копия, саби, щитове. Сякаш са тръгнали на кървав бой, а не да ловят двамина съсипани бегълци.

В средата на обръча — той. Яхнал вран кон, заметнат с оранжево покривало. Под черния кунтуш^[4] към златистите треви се спуска жупанът му от пъстра коприна. На главата му кожен калпак със синьо перо. Препасан е с копринен турски шал, многоцветен като дъгата. И никаква броня.

«Лъжеш, уважаеми. Зная. Под жупана почти винаги носиш ризница. Пък и под копринения пояс за всеки случай, сигурен съм, си закопчал металически.»

А лицето му? Пази боже дори да ти се присъни такова подобие на сатаната. Лицето, сякаш излято от мед, черни мустаци, черни, но вече прошарени вълнисти коси, твърда уста, очи с цвета на стомана, пронизващи. Устните се извиват като две змийчета.

— Е, какво, вярна ми жено? Какво, младоженецо? Сполучи ли твоята измама? Толкова ли бързаше да ми прахосаш имота?

— Краден е твоят имот — аз отхвърлям монашеската качулка. — А онова, което не е откраднато, са Юдови сребърници, парите за продадените от теб другари.

Той се приближава. Враният кон тъпче зимзелена, извива очи и се зъби като дявол.

— Добре — усмихва се ездачът. — Посегна ти на жена ми, на имота ми, не се оплаквай сега от присъдата ми. Какво ще избереш? Обесване, две седмици в разтвор за щавене, да ти заякне кожата или слепи да ви натирим?

— Долен човек си ти, кален — отвръщам аз.

Той махва на отряда с ръкавицата.

— Всички да се спешат — и вдига глава. — Ах, дяволът. Как е научил къде отиваме? Хитър е, проклетият му лисугер.

Едва след минута дочувам далечния звук на рог, който се приближава непрестанно. Сетне сред гигантските черни дънери тук-там започват да просветват, сетне все повече да се изпълват с червено подвижни, все по-ярки петна.

Сетне на поляната излиза, съпровождан от четирима стражника с факли в левите ръце (десните им бяха или върху колчана, или върху дръжката на сабята) набит, но не много висок мъж с обикновена, но очевидно от скъп плат местна наметка, с жълти ботуши и спретната шапка от вълнен плат, обрамчена от тънка ивица пухкава кожа. В ръка държеше къс жезъл, знак на съдията.

Сваля си шапката, косите му се разпиляват, подстригани в кръг почти по селски. Лицето му е обикновено, слабо, макар и с широки скули и с твърди мускули на страните, очите му са проницателни и малко иронични.

«Съдията Станкевич. Един от малцината неподкупни, един от онези, които изкарват всяко дело до справедливия му и заслужен край.»

— Какво правиш, княже? Нали обеща? Научавам, че си излязъл на лов. Виждам сега какъв е този лов. И ми се врече да не преследваш и да не залавяш бегълците. Бива си я твоята дума, като виждам за седлата на твоите хора въжета. Какво сега, да пращам вестоносци при Жигимонт трети ли? Кръвта на Шведите и кръвта на Ягелоновци — как привличат те и друга кръв. Просто както магнитът желязото.

— Но ние наистина излязохме на лов — без да отмества поглед, заявява князът. — На лов, но ето че случайно се натъкнахме на тях. Сигурно те са се заблудили. Поне да ги изпратим до друма. А на заранта ще тръгнем пак на лов.

— Сами ще си излязат на друма. А вие заведете нас на мястото, където щяхте да станувате преди лова, да пренощувате, а зарана — сбогом. Зверовете, зубрите са там в дерето. А оттам, от вашия стан, ще намерим пътя до замъка и ще ви изчакаме да се върнете от лов.

— Но защо, най-светли? Щом сте навестили моя скромен замък, останете при нас, а заранта вкупом ще идем на лов…

— Уморен съм, ваше високоблагородие. Искам да си отпочина…

— Или вкупом сега ще тръгнем към замъка…

— Но защо да ви развалям забавлението? Само ни изпратете до вашия стан, където ще пренощувате. Нали е близо. Само на шест литовски версти.

— Полски, кажи-речи, дванайсет — измърморва ловчият.

— Нищо — възразява Станкевич, — време ми е да свикна. И да помним думите на вердикта: «Подолските мили, значи, украинските, са двойно по-дълги от полските, а колкото повече се доближаваме до Турция, толкова е по-голяма милята.» Там ще разпънете бивак, а ние ще продължим до замъка… Вие наистина трябва да се развеете, че от другата седмица на вас и на мен ни предстои нещо необичайно, чакат ни не много лесни и приятни дни — той поглежда нас, сетне княза. — А тези нека си вървят, път ги чака. Смятам, че кристалната ваза не е ценна, когато дъното й се пропука. Пък и други грижи ще имате, няма да ви е до съдини.

— Нямам намерение да я залепвам. Нека си вървят.

— Княже — тихо прошепва ловчият. — Ами откраднатите коне, ами товарът! Нима ще им го дадем? Те заслужават…

— Нека си заминават с багажите — обажда се дочулият Станкевич.

— Но там са…

— Млъкни — съска князът и мълчешката смушква с острата шпора ловчия по крака. Сега вече той изсъсква — от болка.

— На конете, проклетници! — тросва се княз Витаут. — Хайде, тръгваме.

Преследвачите се мятат на седлата, изчезват сред дърветата, стапят се, изгубват се. Помръкват светлините на факлите.

Главата на жената се отпуска върху гърдите ми.

— Боже, вечна да е славата ти — тя плаче. — Спаси ни от геената огнена, от вълчата паст.

— Недей, Ганна… Недей, Сташка… Недей, Гордислава — галя я аз по косата. — Свърши вече, сега всичко ще бъде наред…

Но мислите ми летят далеч. Потънал съм в тях.

Станкевич освободи забягналата съпруга на княза. Ясно, отмина времето, когато за прелюбодейство наказваха със смърт, макар че тук-там и сега се случва. Всички знаят за «симпатиите» му към княз Олшански. И друго: не е знаел, че аз съм любовникът, Валюжинич. Дали пък не е знаел? Много съм чувал за отношението на Станкевич към постъпките на Житимунд, макар че съдията предпочиташе да си мълчи. Знаел е. Сигурно е знаел. Затова ни освободи. Не е знаел само какво има в денковете върху гърбовете на откраднатите коне. Ако знаеше — нямаше лесно да се отървем.

А сега какво? Сега вече сигурно сме спасени. Шест полски мили — дванайсет нашенски. Сред мрака на нощната гора има четири часа път дотам, пък и дордето изпратят съдията до замъка и се наканят отново да ни преследват — още три и нещо, четири часа. През първите три часа ще се мъчим да си заплетем следите, още пет часа с все сили да препускаме през неговите земи. Сетне реката ще ни понесе към волния Неман. Спасени сме.

Но откъде това болезнено, тревожно предчувствие, че ни дебне някаква неминуема, неясна опасност, неумолима беда? Може би си струва да се върнем и да се оставим под защитата на съдията, на неговото име? Не, тогава може би ние ще останем живи, но парите на бунтовниците, оръжието, което ще купим един ден за тях — то ще бъде изгубено. Дори да умра, ще ги предам на онези, за които те са меч и живот, възможност да се сражават.

— Тръгваме. Препускай, Гордислава!

Конете са отпочинали малко, сега вече не е необходимо толкова да ги уморяваме. Клонките ни шибат по лицата. Гората се сгъстява все повече. Тя е нашата надежда, макар че нищо страшно и подсъзнателно неясно ни очаква.

… Тялото ми е — целият свят. Вървят по галерията дама и чер монах.

«Ясно… Ясно… Полудявам, полудявам… И не ще се възправя», както бе казал някой.

Пред лика на любовта,

пред лика на лудостта,

пред лика на самата смърт.“

… Ох, колко ме боли главата. Вратата ми е отворена и вратата от стаята на Мултан е отворена, вън е синкаво мъгливо утро, безброй невидими капчици вода, които понякога се сблъскват с нечут звънтеж и се нанизват по летвите на стобора, падат по тревата, заплитат се в паяжините и ги украсяват с дъга, когато слънцето изгрее.

— Какво става с теб? — мърмори от стаята си Мултан. — Цяла нощ пъшкаш, приказваш нещо насън, дори скърцаш със зъби. Мотаеш се цял ден гологлав на слънцето, напече те, не ядеш, пушиш като бесен, нагълташ се с дим, че на туй отгоре пиеш всякакви боклуци.

— Не бях пил.

— Че аз не съм против пиенето. Против съм, когато пият без мен. Хайде ела си плисни и се връщай да хапнеш пържени картофи, па си върви по работата.

… Леката мъгла се стелеше върху реката, като леко се откъсваше от водната повърхност. Промъкваше се на кичури из ракитака и се изгубваше там. Бухнах се в още хладната вода, изплувах и съзрях Сташка на отсрещния бряг. Очевидно вече се бе изкъпала, но стоеше с пешкира на рамо тъжна, уморена и сякаш сънена. Олекна ми малко, защото вече не ме болеше главата. Усещах най-банално умиление, бях трогнат почти до сълзи, изпитвах най-баналното чувство на света. Любов.

Разбрах, че естествено ще трябва да го премълчавам. И в същото време разбрах, че вече никой на света не ще може да го изтръгне от гърдите ми. Никой не ще ми помогне, никой не ще ме лиши нито от усещането за безнадеждност.

Какво ми оставаше? Да разменя със Сташка няколко незначителни думи, а сетне да изтърся ни в клин, ни в ръкав:

— Хайде днес да отидем в клуба. Казват, че имало нов филм.

— Хайде — склони тя.

Това най-обикновено съгласие, което с нищо не я задължаваше, събуди у мен такава безпричинна радост, че не забелязах нито Олшански, който разговаряше за нещо с Лапатуха, нито Висоцки, който ме пресрещна пред дома на ксьондза и ми подаде някаква сгъната телеграма.

— Бях на пощата. Рекох си защо да се мъкне човекът чак до Олшани?

— Благодаря ви, Игнас Яковлевич.

Той си тръгна, а аз няколко пъти препрочетох напечатаните думи, без да схващам смисъла им чак докато не се съсредоточих. Телеграмата бе от Шчука.

„Връщай се. Намерих много интересни неща, открих човек, който знае много за онова събитие през тридесет и девета. Андрей.“

Боже мой! Каква глупост в сравнение с онова, което препъва душата ми!

Клубът, в който отидохме вечерта, бе от онези, каквито и до днес се срещат в някои колхози, сегашни „бригадири“, „предградия“ на централното селище. Там почти навсякъде настроиха нови сгради по на два-три стажа, със зали, с библиотеки и читални, с помещения за репетиции и какво ли още не. А в такива „махали“ в очакване на по-добри времена и свободни пари са си останали в обикновени къщи, може би само по-просторни.

Клубът в Олшанка беше в някогашната къща на православния свещеник, малко встрани от селото на по-високо място до развалините на черквата, разрушена през войната от пряко бомбено попадение. В нея имаше доста голяма зала с кабина за оператора и няколко малки помещения за гримьорни и всякакъв реквизит зад сцената, на която по време на прожекциите окачваха екран. И още една стая, която зиме и в дъждовно време служеше за фоайе и за танцова зала. Лятната танцова площадка се намираше под липите на попа, на празното място, до което още доживяваха дните си криви и мъшасали, отдавна не раждащи от старост ябълки.

Тук се бяха изхитрили дори да не прокарат електричество в очакване може би на нова сграда или на нещо друго и когато привечер на високото загромолясваше динамото — на всички без всякакви обяви им ставаше ясно, че в клуба има прожекция, спектакъл или танци. Защото тракането му се чуваше далеч в тихия въздух, стигаше до най-крайните къщи.

Откровено казано, не помня нито какъв филм се прожектираше, нито кой присъствуваше. Паметта ми отбеляза само, кои знае защо, Генка Сезун и сиамските близнаци Шаблика и Змагител.

По екрана търчаха някакви хора, ехтяха изстрели със сълзи и целувки между тях. Откровено казано: дори не гледах натам, а бях извил очи към крехкия в мрака профил на Сташка и благославях бога, че пред мен бе седнал някакъв дангалак, та бях „принуден“, „за да видя нещо“, да се навеждам към Сташка, да докосвам ръката й с ръка и рамото й с рамо, макар че, разбира се, със същия успех бих могъл да се наведа към съседката си отляво.

Боже какво щастие е това — обикновеният, уж случаен допир. Боже, колко аз, опитният и препатил мъж, приличах пред себе си самия на онова вдъхновено, плахо и увлечено момче, каквото бях тъй отдавна, когато тази до мен е била още дете.

Затова не можех да бъда друг. Мъдрата природа бе се разпоредила така.

… Филмът свърши. Младежта остана на танци, по-възрастните погледаха малко и поеха из пътя към домовете си.

— Ще останем ли? — запитах аз.

Сташка отрицателно поклати глава и свърна по пътечката, която водеше направо, най-напред по височинката, сетне между млади гъсти липички, дъбчета и брезички, сред върби, обвити от къпинак, сетне в мочурлива долчина, почти издъхващо блатце — а сетне през ниската ограда направо към замъка и костьола.

Ние мълчахме. Бях сигурен, че и тя мисли за това, което възниква между нас и че не бива да му се дава воля.

Из гъсталака се обади славей, в началото цвърчеше като сланина на огън, сетне чак се задави от сладост и зацъка „цъ-цъ“, „цъ-цъ“.

Тя първа наруши мълчанието:

— Какви смешни случаи в живота ви са свързани с киното?

— Знам ли… А, спомням си един. Как открих италианския неореализъм. Отношението ми към италианските филми след войната беше… като към всички, взети „в качеството на трофеи след победата“… Може и да не са били италиански — говорех с лекота, защото най-сетне се намери за какво да говоря, — но вечно дебелият Джили пееше нещо сладникаво или някакви графове и графини страдаха за нещо. Най-сетне се отказах да ги гледам. Обаче веднъж имах важна среща точно по време на последните два часа. Щом е така, реших да пропусна и първите лекции този ден. Да се връщам в къщи — бе далеч и неудобно. Тръгнах да се скитам по улиците. Я да ида на кино, рекох си. Гледам един афиш: „Устин Малабази“. Рекох си, ще е нещо грузинско като „Георги Саакадзе“. Хубаво, що да не ида на грузински филм. При това, ако е исторически — у-ха! Отивам! Щом влязох, надпис на екрана: „Италия“. Едва не станах да си изляза. Сетне заглавието на филма „Стените на Малапага“. Един от първите филми на неореализма, каквито след този филм, след като се насмях и наплаках до немай-къде, не пропусках вече, без в началото да зная този термин.

Тя звънко се засмя, кротко и нежно.

— Така го открих… Стой! Стой! Не мърдай!

Бяхме в дъното на долчинката. Луната вече съвсем се бе спуснала на изток и в мократа долчина бе почти съвсем тъмно.

Може би само слабите пролетни звезди хвърляха нещо като светлина и в мрака по-скоро усетих, отколкото видях как от дънера на дебел черен бор се отделя не по-малко черна фигура.

Тя пое към нас.

— Кой е? — колкото може по-спокойно запитах аз.

Сянката продължи да се движи мълчешком. Не стига това, ами вдясно от тъмната стена на гъсталака се отдели втора. Не можехме да продължим напред. Погледнах назад: други две сенки ни отрязваха пътя към клуба.

Не можехме да се шмугнем в гъсталака: наоколо бе тресавище, макар и плитко, до коляно или до кръста — но не можеше да се бяга, щяхме да им паднем в ръцете.

Какъв глупак съм! Да не тръгна с хората. Да се натикам тук, при това с момиче и то като зная цялото кълбо тайни, заплело се тук.

Сенките се приближаваха с тежко оловно мълчание. Ей сега ще се нахвърлят и четиримата и нищо няма да ми помогне.

„Това е краят.“

И тогава единият от тях, дето бе отзад вляво, допусна дребна грешка: нахвърли се няколко мига преди другите. Скочих малко встрани и му нанесох саблен удар по мястото, където трябваше да му е адамовата ябълка.

— Хлъц! — дочу се в мрака и разбрах, че съм улучил. В същото време, сякаш нещо ме накара, се стоварих в краката на другия отдясно, който ми препречваше пътеката към клуба и като се претърколих няколко пъти, гърбом към врага, който се наведе над мен, го ритнах с все сила в онова място, за което русите казват, че „е неудобно да се назове“. Той изпъшка сподавено, а аз вече скочих на крака. Онзи се бе превил одве, а аз сграбчих Сташка за ръката и я блъснах по свободната в този миг пътечка:

— Сташка! Бягай! Бягай, моля те!

Тя изтича на няколко крачки.

— Не! Не!

— Бягай…

Нейното бавене ми струваше това, че третият нападател бе успял да ми пресече пътя след Сташка. А аз бих се възползувал от тази възможност без фалшив срам. Толкова неравностойна борба е вече нещо прекалено.

Двамина се гърчеха от болки на полянката. Но още двамина се приближаваха неумолимо, видях как от ръкава на онзи, дето ми прегради пътя за бягство, изскочи и блесна нож като сребриста рибка.

— Бя-гай!

Но тя не бягаше, а аз дори не можех да се обърна, макар да чувствувах близо зад гърба си дрезгавото дишане на другия.

Тогава Сташка внезапно замахна, някакъв тъмен предмет прелетя и трясна онзи, другия, по тила.

— Ха така!

Човекът с ножа изненадан се обърна към нападателката, ръката му с ножа се изви малко встрани, тогава със скок преодолях разстоянието и с все сила го халосах по горната част на носа, като в същото време стоварих десния си юмрук под лъжичката му.

Прескочих го — не зная дали така ми се стори, но май каскетът му беше с обърната козирка — хванах девойката за ръка и така препуснах, че ако ме бе зърнал олимпийският шампион, щеше да се запие от мъка поне за цял месец.

Едва тогава Сташка закрещя неочаквано силно, отчаяно. Пък и аз, като чувах след себе си стъпките на четвъртия, изведнъж заревах. На поляната някой се обади едва чуто, диво изпсува като безумен.

Неочаквано от онази страна, накъдето бягахме, в отговор на виковете ни се дочуха много гласове, затропаха крака по пътечката. След минута търчахме обратно, придружавани от поне още десетина души.

На поляната някой изсвири и когато изскочихме на нея, само нейде далеко се чуваше как пукат съчките в къпинака.

Безнадеждна работа бе да тичаме след тях. Очевидно знаеха някакви тайни пътечки из това блато.

Онези, които бях извадил от строя, те вероятно някак бяха помъкнали със себе си. Това беше обяснимо и малко страшно: значи, съм имал работа с банда.

— Кои бяха? — запита Шаблика. — Позна ли някого?

— Не. — Кой знае защо, не споменах за „лапатуховия“ начин да си обръща каскета. Малко ли хора биха могли да го приложат? Защо да хвърлям съмнение върху човека. — Никого не познах.

И внезапно всичко набрано у мен избухна:

— С нож бяха. Искаше да ми види сметката, мръсникът! Сташка, ами ти с какво го замери по тила?

— С об… обувка… Нищо друго нямах…

Около нас внезапно гръмна смях, дори се стреснах.

А тя изведнъж заплака така, че душата ми се сви. И… отпусна глава на гърдите ми. И това — разбрах го — бе нещо повече от сълзи на облекчение.

— Как… Как можаха?

Какво ми оставаше? Просто я галех по косата и бъбрех някакви безсмислени думи, от които тя плачеше още по-горчиво.

— Недей, горкичката ми… Хайде, мила моя, добра моя… Хайде, стига, стига.

— С обу-увка — прехласна се от смях Змагител. — Ах, мръсници, ще ви спипаме, ще ви го върнем тъпкано.

— Щурия му Змагител — измърмори Шаблика. — Пак добре, че не се е случило нещо лошо. Страшно е приятно никой да не ви налага с цепеница по главата… Особено втори път… Сами ще се убедите.

Довтаса съвсем запъхтеният Ганчаронак.

— Какво? Избягаха ли? — припряно бъбреше той. — Имали са ножове? Не може да бъде. Ама че безобразие. Ах, м-мръсниците!

— Във всеки случай, просто не зная — каза Олшански. — Във всеки случай ще я разберем тая работа.

— У нас да се случи такова нещо! — вайкаше се Ганчаронак.

Генка Сядун поглади тъмните си вълнисти коси и изведнъж, без много-много да им цепи басма, каза:

— У вас, я. Както би казал един мой познат артист (вечно играе горски духове, вещици, та му викат „заслужилата баба Яга на републиката“), та той, ако научеше за тукашните събития, щеше да каже:

Морал ли търсим в този свят?

В гората той не е познат…

Спомних си всичките ужасни тайни, книжата, разхвърляни на писалището ми, и нищо не му отвърнах.