Невидимият комитет
Идващият бунт (4)

Третият кръг: „Животът, здравето, любовта са нетрайни и несигурни. Защо трудът трябва да избегне този закон?“

Във Франция няма по-заплетен въпрос от този за труда. Няма по-усукано отношение от това на французите към работата. Идете в Андалусия, в Алжир или в Неапол. Там презират работата от дъното на душата си. В Германия, в САЩ или в Япония тя е на почит. Вярно е, че нещата се променят. В Япония има отаку^[1], в Германия са се появили „фрьобе“ безработни^[2], а в Андалусия — работохолици, но засега това са само куриози. Във Франция драпат със зъби и нокти да се издигнат в йерархията, но в същото време се ласкаят, че това не се отнася за тях и насаме се подиграват с драпащите. Заринати в нея, те остават вечер до десет часа на работните си места, но нямат никакви скрупули да си крадват канцеларски материали или да свият от сандъка резервни части и при случай да ги продадат. Те презират началниците си, но искат на всяка цена да бъдат наети. Да имаш работа тук е щастие, но да работиш — признак за сервилност. Накратко, това е перфектна клинична картина на хистерията. Обича се, презирайки, и се презира, обичайки. Всеизвестно е изумлението и объркаността, които спохождат истерика, когато изгуби своята жертва или своя господар. Най-често след това той не може да се съвземе.

В тази дълбоко политизирана страна, каквато е Франция, индустриалната власт винаги е била подчинена на държавната. Икономическата дейност никога не е преставала да бъде подозрително заобиколена от административни мижитурки. Едрите капиталисти, които не излизат от средите на държавната аристокрация, завършила Политехниката ЕНА^[3], са париите в деловите кръгове, които зад кулисите считат, че са за окайване. Бернар Тапи е техният трагичен герой: днес лицемерно превъзнасян, утре — изпращан в затвора, но винаги парий. В това, че отново е на сцената, няма нищо удивително. Съзерцавайки го, както се наблюдава едно чудовище, френската публика стои на разстояние от него и чрез спектакъла на една толкова ослепителна подлост се предпазва от контакти с него. Въпреки големия блъф на 80-те години, култът към предприемачеството никога не е пускал корен във Франция. Всяка книга оплюваща бизнеса е гарантиран бестселър. Мениджърите, техните нрави и литература, въпреки добре организирания публичен парад, остават оградени с един санитарен кордон от присмех, океан от презрение и море от сарказъм. Предприемачът не е част от „семейството“. Но в йерархията на отвращението все пак той отстъпва първото место на полицая. Да бъдеш чиновник, напук на всичко, си остава далавера. Може да се завижда на богатството на онзи, който не е чиновник, но никой не завижда на неговия статут.

Върху основата на тази невроза поредицата от правителства може още да паразитира и всяко да декларира своята „война“ с безработицата. Те могат да претендират, че започват „битката за работни места“, докато бивши мениджъри продължават да висят край бреговете на Сена със своите лаптопи в палатките на „Лекари без граници“. Агенциите за безработни, въпреки всичките статистически шмекерии, не съумяват да намалят броя на безработните под два милиона. „Минималният доход за реинтеграция“ си остава, дори и според мнението на полицейските служби, единствената гаранция срещу една социална експлозия, възможна във всеки момент. В тази игра на поддържане на трудовата фикция залогът е психическата икономика на французите и политическата стабилност на страната.

Извинявайте, че не ни пука!

Ние принадлежим към поколението, което живее много добре без тази фикция. Поколение, което никога не е разчитало нито на пенсии, нито на правото на труд, а още по-малко на трудовото право, което дори не е „временно заето“, както се напъват да теоретизират и протестират най-прогресивните фракции на левичарските активисти. Защото да бъдеш временно зает означава да се определяш по отношение на сферата на труда, която е подложена на разпад. Ние приемаме необходимостта да намерим пари, защото понастоящем все още е невъзможно да минем без тях, но не и необходимостта да работим. Прочее, ние повече не работим, ние дори не симулираме, че се трудим. Предприятието не е мястото, където съществуваме, то е място, през което преминаваме. Ние не сме циници, ние само отказваме да се оставим да злоупотребяват с нас. Речите за мотивация, качество, лично инвестиране, се плъзгат край нас за най-голямо объркване на всички планиращи и управляващи „човешките ресурси“. Казват, че сме разочаровани от предприятието, че то не е оценило лоялността на родителите ни и ги е уволнило много ловко. Лъжат ви. За да сме разочаровани, би трябвало преди това да сме имали някаква надежда. Но ние никога не сме се надявали на предприятието. Ние го виждаме такова, каквото е и никога не е преставало да бъде — една игра за глупци с променлив уют. Ние само съжаляваме нашите родители, че са попаднали в капана, поне тези от тях, които са му повярвали.

* * *

Объркването на чувствата, което идва с въпроса за работата, може да се обясни така: понятието работа винаги е имало две противоречиви измерения: едното — на експлоатация, а другото — на участие. Експлоатацията на колективната и индивидуална работна сила чрез частното или държавно присвояване на принадената стойност и участието в едно общо дело чрез връзките, които се изтъкават между коопериращите се в сърцето на производството. Тези две измерения са порочно претопени в понятието за работа, което в крайна сметка обяснява безразличието на работниците спрямо марксистката риторика, отричаща измерението на участието, както и срещу капиталистическата апология, която отхвърля измерението на експлоатацията. От тук и двойнствеността на трудовите отношения — едновременно проклинати като такива, които ни отчуждават от това, което правим, и боготворени за това, че са част от самите нас. Катастрофата тук е предвидима: тя лежи във всичко, което трябваше да разрушим, във всичко, които трябваше да изкореним, за да може работата да се прояви като единствен начин на съществуване. Ужасът от работата не е в самата нея, а по-скоро в методичното вековно опустошение на всичко, което е вън от нея: приятелството в квартала и в професията, в селището и в борбите, в роднинството и в привързаността към местата, към съществата, към сезоните, към начина по който говорим, общуваме и се обичаме.

Това е днешният парадокс: работата триумфира над всички други начини на съществуване в едно време, в което самите работници са станали излишни. Печалбите от производителността, от делокализацията, от механизацията, от автоматизацията и от цифровизацията на производството прогресираха толкова много, че редуцираха почти до нула количеството на необходимата жива работа за изработката на всички стоки. Ние изживяваме парадокса на едно общество на работници без работа, където развлечението, консумацията, свободното време само подчертават липсата на онова, което би трябвало да ни увлича. Мината на Кармо, която беше прочута в течение на цял век със своите страшни стачки, сега е превърната в „Галерия на Откритията“. От скейтборда и велосипедите направиха „мултиразвлекателен полюс“, а в един миньорски музей симулират експлозии на газ гризу за забавление на курортистите.

В корпорациите работата се разделя все по-видимо на висококвалифицирани професии за изследване, за концепции, за управление, за координация и за комуникация, свързани с използването на всички познания, необходими за новия кибернетизиран производствен процес, и от друга страна — на ниско квалифицирани постове за поддръжка и наблюдение на този процес. Първите са малко на брой, много добре платени и следователно желани от мениджърите, които внимават да не оставят никой от това „позлатено“ малцинство да им се изплъзне. Тяхната работа и самите те са в една смъртоносна прегръдка. Мениджъри, учени, изследователи, лобисти, програмисти, проектанти, консултанти и инженери всъщност никога не престават да работят. Дори техните „незаконни“ полови връзки увеличават производителността на труда им. „Най-творческите предприятия — теоретизира някакъв философ на човешките ресурси — са тези, в които интимните отношения са най-многобройни“. „Сътрудниците на предприятието — потвърждава друг HR от «Даймлер-Бенц» — са част от капитала му. Тяхната мотивация, познания, капацитет за изобретяване на новости и рационализирането им, тяхната грижа за удовлетворяване желанията на клиентелата, образуват «суровината» на иновационните услуги. Тяхното поведение, социална и морална компетентност имат все по-нарастващо тегло при оценката на работата им. Тя не се измерва вече с броя на присъствените часове, а на базата на постигнатите цели и на качеството на резултатите. Те също са предприемачи.“

Множеството задачи, които не са могли да бъдат подложени на автоматизиране, образуват една мъглявина от длъжности, които, за да не бъдат поети от машините, са заети от някакво човешко същество — по поддръжката, магазинери, работници на конвейерите, сезонни и т.н. Тази гъвкава, неразличима работна ръка, която минава от задача към задача и никога не остава дълго в едно и също предприятие, вече не е в състояние да се консолидира като една сила, защото не е в центъра на производствения процес, а е „пулверизирана“ в множество къси интервали, заета със запушване на дупките на онова, което все още не е автоматизирано. Работникът за временна работа вече не е работник, вече няма професия, може само да продаде способностите си, и самото му присъствие е също негова способност.

* * *

На границата на малкото ядро от ефективни работници, необходими за доброто функциониране на икономическата машина, се простира едно мнозинство, което в последствие става „извънщатно“, следователно излишно, което определено е полезно за консумирането на продукцията и нищо повече, и което тежи като риск върху машината със своето безделие, защото може във всеки момент да започне да я саботира. Заплахата от една всеобща демобилизация е призракът, който навещава най-често сегашната икономическа система. На въпроса: „Тогава защо да работим?“ не всички отговарят като бившия получател на минимални социални помощи пред вестник „Либерасион“^[4]: „За самочувствие. Трябва да съм зает“. Съществува сериозен риск, да приключим с намирането на работно място за нашето безделие. Това плаващо население трябва да бъде закотвено. Досега не е намерен по-добър, дисциплиниращ и дресиращ, метод от наемането срещу заплата. Следователно, властта ще трябва да продължи премахването и разрушаването на „социалните завоевания“, за да бъдат отведени и най-непокорните (тези, които ще се предадат само когато бъдат поставени пред алтернативата да пукнат от глад или да изгният по затворите) в кланицата на наемничеството и заплатите. Експанзията и експлозията на робския сектор на „личните услуги“ трябва да продължи: чистачки, миячки, келнери и готвачи в ресторантите, масажистки, оказващи помощ по домовете, луксозно обгрижване, проституция, компаньонки, манекенки, „звезди“, частни курсове, терапевтични услуги по желание, психологическа помощ и т.н., и т.н. Това е придружено от продължаващо повишаване на нормите за сигурност, хигиена, поведение и култура, от ускоряване на нетрайността в модата, която копнее за необходимостта от подобни услуги. В Руан устройствата, отчитащи часовете на присъствие на работния стол, отстъпиха место на „човешкия паркметър“: някой, който скучае по улицата, ви доставя билет за паркиране или в краен случай ви заема един чадър срещу внезапния проливен дъжд.

* * *

Трудовият ред беше редът на един свят. Неговото очевидно рухване предизвиква конвулсии само при мисълта за всичко, което ще последва. Да се работи днес е свързано по-малко с икономическата необходимост да се произвеждат стоки, отколкото с политическата нужда да се произведат „производители“ и консуматори, за да се спаси с всички средства редът на наемния труд и на пазара. Да се самопроизведеш е на път да стане доминиращата задача на едно общество, в което производството е станало безцелно: като дърводелец, който, лишен от своята работилница и останал без надежда, започва да рендосва сам себе си. От тук и спектакъла на всички тези млади хора, които тренират как да се усмихват на срещата със своя евентуален работодател, които си избелват зъбите за едно по-добро напредване по йерархическата стълбица, които ходят в нощните барове, за да стимулират духа си за работа в екип, които научават английски, за да подпомогнат кариерата си, които се развеждат или женят, за да имат по-добър отскок, които посещават театрални стажове, за да станат лидери или стажове за „лично развитие“, за да „управляват по-добре конфликтите“. „Най-висшето лично развитие — учи някакъв гуру — ще доведе до най-солидна емоционална стабилност, до едно по-широко рационално отваряне, до една по-добре дирижирана интелектуална проницателност и следователно — до най-добрата икономическа ефективност“. Гъмжилото на целия този малък свят или свят на малки хора, трениращи се по гореописаните начини, очаква с нетърпение да бъде селекциониран, за да стане естествената нова смяна в опита да бъде спасен трудовият ред, посредством етиката на мобилизацията. Да бъдеш мобилизиран означава да се отнасяш към труда си не като към дейност, а като към възможност. Ако безработният сваля своята обица, отива при фризьора и прави „проекти“, той работи — както се казва — „за своята назначаемост“, което свидетелства за степента на неговата мобилизация. Мобилизацията е онова леко отлепване спрямо самия себе си, онова минимално откъсване от това, което сме, онова условие на отчужденост, от което Азът може да бъде взет като обект на труда, от което става възможно да продаде себе си, а не работната си сила, да бъдеш платен не за това, което правиш, а за това, което си, за прекрасното владеене на социалните кодове, за талантите ни на общуване, нашата усмивка или нашия начин да се представим. Това са новите норми на проституиране на социализирането. Мобилизацията довежда до сливането на двата противоречиви полюса на труда: тук всеки участва в собствената си експлоатация и всяко участие се експлоатира. Сам по себе си продуктът на мобилизацията е едно малко предприятие — негов шеф и негов собствен продукт. Важното е, работиш или не, да акумулираш контакти, компетентности, „мрежи“, накратко: „човешки капитал“. Изричната планетарна заповед да се мобилизираме при най-малкия повод — „тероризмът“, земетресенията, ракът, хората без постоянен адрес — резюмира решимостта на господстващите сили да поддържат „царството на труда“ отвъд неговото физическо изчезване.

Днешният производствен апарат, следователно, е от една страна тази гигантска машина за физическо и психическо мобилизиране, изпомпваща човешките енергии, станали излишни, а от друга — това е тази машина, която сортира и отпуска кредити за оцеляване на конформистите и оставя да се провалят всички „рискови индивиди“, всички, които въплъщават едно друго използване на живота и които поради това се съпротивляват на машината за мобилизиране на индивидите и за планиране на кредитите. От една страна тя съживява призраците, от друга оставя живите да умрат. Тази е чисто политическата функция на сегашния производствен апарат.

* * *

От тук, да се организираме против работата, да дезертираме колективно от режима на мобилизацията, да манифестираме съществуването на една жизненост и една дисциплина в самата демобилизация е едно престъпление, което изнемогващата цивилизация не е готова да ни прости; но това, в действителност, е единственият начин да я надживеем.