Невидимият комитет
Идващият бунт (13)

Да запалим огън от всяка криза

„Трябва още да добавим, че не можем да лекуваме цялото население на Франция. Ще трябва, следователно, да се направи избор.“ С тези думи един експерт-вирусолог резюмира пред в-к Льо Монд от 7 септември 2005 г. това, което би станало в случай на една пандемия на свински грип.

„Терористични заплахи“, „природни катастрофи“, „вирусни тревоги“, „социални движения“, „насилие в предградията“ са за управниците моменти на дестабилизация, в които те задържат властта си чрез селекцията на това, което ги допълва, и унищожението на онова, което ги затруднява. Логично е това да бъде възможност за всяка друга сила да се консолидира или да се разшири, докато заема насрещна позиция.

Прекъсването на стоковите потоци, нарушаването на „нормалното“ — достатъчно е да се види как се преобръща животът в един блок, внезапно лишен от електричество, за да си представим какво би се случило с живота на един град, лишен от всичко, включително и от полицейския контрол — ще освободи потенциалът за самоорганизация и самоуправление, немислим при други обстоятелства. Това не убягва никому. Революционното работническо движение беше разбрало добре, че кризите на буржоазната икономика са сигнали за превръщането му в непреодолима сила. Ислямските партии са най-силни там, където успяват интелигентно да заместят разкапващата се държавност — например при изграждането на местни звена за помощ след земетресението в Бумерд, Алжир или при ежедневното подпомагане на населението в разрушения от израелската армия Южен Ливан.

Както подчертахме по-горе, опустошеният от урагана Катрина Ню Орлиънс даде възможност на една периферна част от северноамериканското анархистическо движение да постигне нечувано дотогава сплотяване, като обедини всички хора, които се съпротивляваха на насилствената евакуация. Уличните кухни изискват предварителното обмисляне на снабдяването с провизии; бързата медицинска помощ изисква придобиването на необходимите познания и материали, както и инсталирането на свободни радиопредаватели. Социалната наситеност на подобни инициативи се гарантира от радостта, която съдържат, от начина, по който достигат отвъд индивидуалния стоицизъм, и от демонстрацията на осезаема реалност, която успява да избяга от натрапчивото всекидневие на реда и работата.

В страна като Франция (където радиоактивните облаци се спират на границата и където не се страхуват да построят „канцерополис“ върху бившето селище Севезо след експлозията на азотния завод AZF) трябва по-малко да разчитаме на „природните“ кризи, вместо на социалните. На социалните движения се пада най-често да прекъсват нормалния курс на разрухата. Разбира се, през последните години различните стачки станаха преди всичко възможности за властта и собствениците на предприятия да увеличават все повече и повече „минималните услуги“^[1] и по този начин да превръщат спирането на работата в чисто символичен акт, който не нанася по-големи щети от един снеговалеж или самоубийство на железопътните релси. Като тръгнаха срещу установените практики за съпротива със систематичната окупация на учрежденията и упоритите блокади, борбата на гимназистите през 2005 г. и борбата срещу закона СРЕ ни припомниха за способността на големите движения да създават неприятности и да провеждат разнообразни офанзиви. Във всички групи по интереси, които те родиха и оставиха след себе си, ние зърнахме за миг условията, които позволяват на социалните движение да станат почва за нововъзникващи комуни.

Да саботираме всяка представителна инстанция.

Да генерализираме говоренето. Да премахнем общите събрания.

Всяко социално движение среща като първо препятствие, преди самата полиция, интегрираните в днешното общество синдикати и цялата тази микробюрокрация, чието призвание и задача е да поставя граници на социалните борби. Комуните, групите сред масите, бандите спонтанно не им се доверяват. Ето защо, парабюрократичните йерархии изобретяват от двадесетина години насам всевъзможни координационни комитети и съвети на групи по интереси, които изглеждат по-невинни с отсъствието на етикети, но от това не се променят и остават идеален терен за техните маневри. Ако един колектив реши да се отцепи и да се самоуправлява, те ще изпразнят този акт от всякакъв смисъл, като предотвратят поставянето на всеки реален проблем. Те се настървяват и горещят, но не поради желанието си да поддържат спора, а поради желанието си да го прекратят. Когато тяхната настойчива защита на апатията накрая вземе връх над волята на колектива, „координаторите“ обясняват провала с липсата на… политическо съзнание. Трябва да отбележим, че във Франция младите активисти добре са усвоили изкуството на политическата манипулация, до голяма степен благодарение на бясната активност на различните троцкистки фракции. Не можем да очакваме от тях да извлекат урока на пожарите през ноември 2005 г.: че координациите са излишни, когато координация има, а организациите не са необходими, когато хората се организират сами.

Друг рефлекс е при най-незначителното раздвижване да се прави общо събрание и да се гласува. Това е пълен абсурд. Играта на гласуване, на избирането на „победител“, е достатъчна да превърне събранието в кошмар, в театър, в бойно поле, където се сблъскват всички претенции да се властва. Ние изпитваме тук лошия пример на парламентаризма. Такова събрание не се свиква, за да се вземе решение, а за да се дърдори, да се упражнява безцелно свободата на словото.

Нуждата от събиране е също толкова постоянна при хората, колкото е рядка необходимостта да се взимат решения. Събирането съответства на радостта от усещането на общата сила. Да се решава е жизнено важно само в ситуации на крайна необходимост, когато упражняването на демокрацията е напълно компрометирано. През останалото време „демократичният характер на процеса на вземане на решения“ е проблем единствено за фанатиците на процедурата. Въпросът не е в това да критикуваме събранията или да ги напуснем, а да освободим словото, жестовете и взаимодействието между участващите хора. Просто трябва да видим, че всеки идва на събрание не само с гледна точка или предложение, но и с желания, с връзки, с възможности, сили, тъги и определена предразположеност към останалите, с откритост. Ако успеем да се простим с фантазията за Общото събрание и да го заменим със събрание на присъствията, ако успеем да надвием завинаги възраждащото се изкушение на хегемонията, ако престанем да търсим решението като самоцел, имаме някакъв шанс да постигнем тази масовизация, един от тези моменти на колективно изкристализиране, когато едно решение завладява изцяло или частично хората.

Същото се отнася и за решенията за акции. Ако тръгнем от принципа, че „акцията сама ще подреди протичането на събранието“, ще направим невъзможни както енергичния дебат, така и ефективната акция. Едно многобройно събрание на хора, които не се познават, се задължава да прибегне към специалистите по акциите, тоест да жертва самата акция в името на контрола върху нея. От една страна хората с определен мандат са ограничени в своите действия, а от друга нищо не им пречи да измамят всички.

Идеална форма за акция няма. Най-важното е акцията да приема определена форма, да поражда форма, вместо да се подчинява на такава. Това предполага споделяне на идеи и географско положение — както е било със секциите на Парижката комуна по време на Френската революция, — а също така и тиражирането на споделени познания. Колкото до вземането на решението за акции, принципът може да бъде следният: всеки провежда самостоятелно разузнаване, натрупаната информация се събира на едно място, след което решението трябва да изникне пред нас, вместо да бъде изработено от нас. Тиражирането на познанията отхвърля йерархията — то издига нивото, като го изравнява. Разпространението на хоризонталната комуникация е също така най-добрата форма на координация между различните комуни — най-добрият начин да сложим край на хегемонията.

Да блокираме икономиката, но да премерим силата на нашата блокада според нашето ниво на самоорганизация

В края на юни 2006 г. в целия щат Уахака кметствата се окупират повсеместно, въстаниците завземат административните сгради. В някои общини кметовете са изритани, а служебните коли — реквизирани. Месец по-късно, редица хотели и туристически комплекси са блокирани. Министърът на туризма на Мексико започва да говори за „катастрофа, сравнима с урагана Уилма“. Няколко години по-рано блокадите стават една от основните форми на движението на аржентинските бунтовници; различни местни групи си помагат взаимно при блокирането на едно или друго основно шосе, като непрекъснато застрашават със своите съвместни акции да парализират цялата страна, ако исканията им не бъдат удовлетворени. Години наред тези заплахи са мощен лост в ръцете на железничарите, шофьорите на камиони и работниците от енергетиката. Движението против СРЕ във Франция не се поколеба да блокира гарите, околовръстните пътища, магистралите, фабриките, супермаркетите и дори летищата. В Рен се оказаха достатъчни едва триста души, за да блокират часове наред главния път до града и да предизвикат 40-километрово задръстване.

Да се блокира всичко — това ще бъде първият рефлекс на всеки, който ще се изправи срещу днешния ред. Блокадата на една икономика, която няма определено място, където предприятията функционират непрекъснато и ритмично, където преимуществата се дължат на свързването им в мрежа и където магистралите са връзките на едно производство, което няма краен продукт, което се движи от подизпълнител към подизпълнител и от там — към друга фабрика за сглобяване, блокирането на движението по веригата означава блокиране на самото производство.

Не трябва обаче да блокираме повече от това, което е необходимо и позволява да се поддържа капацитетът за снабдяване, комуникациите между въстаниците и ефикасното самоорганизиране на различните комуни. Как ще се храним, ако всичко е парализирано? Плячкосването на магазините, както в Аржентина, има своите граници: колкото и необятни да са „храмовете на потреблението“, те не са бездънни складове за продукти. Придобиването на умения и навици за продължително самостоятелно осигуряване на средствата за съществуване налага завземането на необходимите средства за тяхното производство. В този смисъл няма какво да чакаме повече. Да оставяме два процента от населението да произвеждат храната на всички останали — както е днес — е както историческа, така и стратегическа аномалия.

Да освободим територията от полицейската окупация. Да избягваме, доколкото е възможно, директен сблъсък.

„Това означава, че си имаме работа не с младежи, издигащи социални искания, а с лица, които обявяват война на Републиката“ — отбеляза едно ченге в момент на просветление по повод последните сблъсъци. Офанзивата, целяща освобождението на територията от полицейската окупация, вече тече и може да разчита на неизчерпаемите резерви от негодувание, които силите на реда успяха да мобилизират срещу нея. Дори самите „социални движения“ се изкушават от бунта, като „гуляйджиите“ в Рен, които през 2005 г. всеки четвъртък вечер нападаха жандармите, или тези в Барселона, които опустошиха една от търговските артерии на града по време на една от традиционните младежки улични разпивки. Движението против СРЕ се върна към редовната употреба на „коктейлите Молотов“. Но в това отношение определени предградия си остават ненадминати. Включително в техниката, която от дълго време се практикува там — капаните. Като този от 13 октомври 2006 г. в Епине: екип на частна охранителна фирма тръгва по сигнал за нещо, откраднато от автомобил. Когато пристигат, един от охранителите „се оказва обграден от две коли, паркирани диагонално на улицата, и от повече от трийсет души с метални прътове и пистолети, които замерят автомобила с камъни и използват сълзотворен газ срещу полицаите“. В по-малки мащаби, това се повтаря срещу кварталните полицейски участъци през нощта: изпочупени прозорци, опожарени полицейски автомобили.

Един от резултатите от тези скорошни движения е осъзнаването, че оттук нататък всяка реална демонстрация трябва да бъде „стихийна“, а не обявена предварително на полицията. Като използваме тактиката на избора на бойно поле, можем, като Черния блок в Генуа през 2001 г., да избягваме червените зони и директния сблъсък. Като избираме сами маршрута, можем да водим ченгетата — включително синдикалните и пацифистките — за носа, вместо да се оставяме те да ни подбират като стадо. В Генуа видяхме как хиляда решителни души отблъскват цели автобуси, пълни с карабинери, след което им опожаряват возилата. Не е важно да имаш по-добри оръжия, важно е да имаш инициативата. Храбростта не решава нищо, увереността в собствената храброст решава всичко, а още по-добре е да имаш инициативата.

Въпреки това, всичко сочи към едно схващане за директните сблъсъци като към средство, което връзва ръцете на противника, печели време и ни позволява да атакуваме на друго място — дори в непосредствена близост. Фактът, че не можем да избегнем сблъсъка, не ни пречи да го превърнем в просто отвличане на вниманието. Със съгласуването на акциите трябва да се ангажираме повече, отколкото със самите акции. Целта на набезите срещу полицията е да я накараш да бъде навсякъде, за да не успее никъде.

Всеки набег напомня за една истина, изречена още през 1842 г.: „Животът на полицейския агент е мъчителен; неговото обществено положение е не по-малко унизително и презряно от самото престъпление… Срам и позор го обграждат от всички страни, обществото го отритва, изолира го като парий, заплюва с презрение полицейския агент, тъй както изплюва заплатата му, без угризения, без съжаление, без жалост… Полицейската значка, която носи в джоба, е документ за неговия срам.“^[2] На 21 ноември 2006 г. протестиращите в Париж пожарникари нападат полицаите за борба с безредиците с чукове и раняват петнайсет от тях. С това само напомняме, че ако следваш „призванието да помагаш на другите“, няма как да станеш полицай.

На оръжие! Да направим всичко възможно, за да не се наложи да го използваме! Единствената победа срещу армията е идейната.

Мирно въстание няма. Оръжието е необходимо. Въпросът е да направим всичко възможно, за да не се наложи да го използваме. В едно въстание е по-важно народът да се въоръжи и да поддържа „въоръжено присъствие“, отколкото да води въоръжена борба. Трябва да правим ясна разлика между това да бъдем въоръжени и употребата на оръжията. Оръжията присъстват неизменно във всяка революционна ситуация, но не се използват често и рядко имат решаващо значение в големите повратни моменти: 10 август 1792 г., 18 март 1871 г., октомври 1917 г., октомври 1956 г. в Унгария. Когато властта се въргаля в канавката, е достатъчно да я прегазим.

Поради дистанцията, която ни дели от тях, оръжията едновременно ни привличат и отвращават. Това раздвоение можем да преодолеем единствено като боравим с тях. Истинският пацифизъм не е в отказа от оръжията, а само от тяхната употреба. Пацифизъм без възможност да откриеш огън не е нищо повече от теоретична формулировка на безсилие. Такъв пацифизъм a priori е един вид превантивно разоръжаване — чисто полицейска операция. В действителност въпросът за пацифизма стои сериозно само пред онзи, който има възможността да открие огън. В този случай пацифизмът става признак за сила, тъй като само в позиция на ясно надмощие сме освободени от необходимостта да стреляме.

От стратегическа гледна точка непрякото асиметрично действие изглежда по-печелившо, по-подходящо за нашето време: окупационна армия не се атакува фронтално. Въпреки това, перспективата за една градска партизанска война в иракски стил, която се точи безкрайно без възможност за преминаване в настъпление по-скоро трябва да се избягва, отколкото да се търси. Милитаризацията на гражданската война е равносилна на неуспех за въстанието! Червените постигат своята победа през 1921 г. (срещу Махновщината и Кронщад), но Руската революция е вече изгубена.

Трябва да се разгледат два типа държавна реакция. Едната е открито враждебна, а другата е по-коварна и демократична. Първата цели нашето безцеремонно ликвидиране, докато втората, подмолна, но неумолима военна операция, цели единствено да ни вербува. Можем да претърпим поражение както от диктатурата, така и от свеждането на борбата само до борба срещу диктатурата. Поражението е както в загубата на войната, така и в загубата на избора на войната, която ще водим. И двете поражения са възможни, както го доказа опитът на Испания от 1936 г.: революционерите претърпяха двойно поражение — от фашизма и от републиката.

Щом нещата станат сериозни, армията окупира терена. Дали тя ще влезе в сражение обаче не е толкова сигурно. За това е необходимо държавата да реши да започне клане, което засега е само заплаха — нещо като заплахата с употреба на ядреното оръжие от половин век насам. Макар и отдавна ранено, държавното чудовище е още опасно. Срещу армията е необходима една огромна тълпа, която да навлезе в редиците й и да се побратими с войниците. Нужен е 18 март 1871 г.^[3] Когато армията излезе на улицата, имаме ситуация на въстание. Влизането й в действие ускорява изхода от нея. Всеки се оказва принуден да вземе страна, да избере между анархията и страха от анархията. Едно въстание трябва да възтържествува като идейна сила. Не е невъзможно да се победи една армия идейно.

Да свалим властта на местно ниво

Целта на всяко въстание е да стане необратимо. Необратимостта се постига, когато е победена както властта, така и нуждата от власт, както собствеността, така и ламтежът за собственост, както хегемонията, така и желанието за хегемония. Ето защо процесът на въстанието съдържа в себе си формата на своята победа или на своя неуспех. В действителност разрушението само по себе си никога не е било достатъчно за неговата необратимост. Всичко зависи от подхода. Има начини на разрушение, които предизвикват неизбежно връщането на това, което сме разрушили. Който прахосва силите си с трупа на един ред, може да бъде сигурен, че това ще събуди желание за мъст. Затова там, където икономиката е блокирана и полицията — неутрализирана, е важно властта да се сваля възможно най-хладнокръвно. Тя трябва да бъде детронирана с най-методично безразличие и насмешка.

В наше време краят на централизираните революции е отражение на децентрализацията на властта. „Зимни дворци“ има и днес, но те са оставени по-скоро на атаката на туристите, отколкото на въстаниците. В наши дни може да се завземе Париж, Рим или Буенос Айрес, без да се спечели решителният бой. Завземането на Рюнжис^[4] определено би имало по-голям ефект, отколкото превземането на Елисейския дворец. Властта вече не е концентрирана в една точка на света, тя се е превърнала в самия свят с неговите потоци и булеварди, с неговите хора и норми, неговите кодове и технологии. Властта е също и организацията на мегаполиса. Тя е завършената цялост на света на стоките във всяка негова точка. Всеки, който я победи на местно ниво, излъчва глобална ударна вълна по нейните мрежи. Бунтовете в Клиши-су-Боа зарадваха не едно американско семейство, докато въстаниците в Уахака намериха съратници в сърцето на Париж. За Франция отпадането на централизираната власт бележи края на Париж като център на революционна дейност. Всяко ново движение след стачките през 1995 г. го потвърждава. Най-дръзките и последователни акции вече не се извършват в Париж. Накрая Париж остава единствено цел за набези — терен, който чисто и просто трябва да се опустоши и плячкоса. Бързи и яростни нападения отвън поразяват потоците в метрополията в техните точки на максимална плътност. Пламъците на гнева плъзват по тази пустиня на фалшивото изобилие и бързо изчезват. Ще дойде ден, когато от тази столица и нейното чудовищно стълпотворение на властта ще остане величествен куп развалини, но това ще стане в края на един процес, който другаде ще е стигнал много по-далеч.