Невидимият комитет
Идващият бунт (2)

Първият кръг: „Аз съм това, което съм“.

„Аз съм това, което съм“. Това е последният принос на маркетинга в света, последният стадий на рекламната еволюция. Тя е отишла толкова напред в призивите си „да бъдем различни, да бъдем самите себе си“ и да пием Кока-Кола. Концепциите за „Аза“, развивани в течение на десетилетия, стигнаха до чистата тавтология: Аз = Аз. Проблемите му, с които ни занимават? Той тича върху подвижната пътека пред едно огледало в неговия гимнастически клуб. Тя се връща от работа със своята кола „Смарт“. Дали ще се срещнат?

„Аз съм това, което съм“. Моето тяло ми принадлежи. Аз съм си аз, ти си ти. Колко дълбоко! Масова персонализация. Индивидуализация на всички условия — на живот, на труд, на нещастия. Една всепроникваща шизофрения. Завладяваща депресия. Атомизиране на елементарни параноидни частици. Истеризиране на контактите. Колкото повече искам да бъда Аз, толкова повече чувствам празнотата. Изразявайки се, аз пресъхвам. Колкото повече тичам след себе си, толкова повече се изморявам. Аз държа, ти държиш, ние държим нашето Аз като една досадна сергия. Ние сме се превърнали в търговски пътници на самите себе си — това е странна търговия с индивидуалността ни, която накрая заприличва на ампутация. Ние се разрушаваме с помощта на една повече или по-малко замаскирана глупост. Ежедневно Аз успявам да намеря себе си — своя блог, своя апартамент, последния вик на модната глупост, семейните или ебалните клюки — всякакви протези, които са ми нужни в тоя свят, за да удържам своето Аз. Ако „обществото“ не бе станало тази окончателна абстракция, то би приело очертанията на екзистенциални патерици, които ми се подават, за да си позволя да се влача още, натоварен с всички зависимости, които получих срещу своята самоличност. Инвалидът е техният модел за гражданина на бъдещето. Не случайно асоциациите, които го експлоатират, искат понастоящем за него един „доход за оцеляване“.

* * *

Повсеместната повеля „да бъдеш някой“ поддържа патологичното състояние, което прави това общество необходимо. Повелята да бъдеш силен произвежда слабостта, чрез която то се поддържа до степен, при която всичко приема терапевтичен аспект, дори това да работиш или да обичаш. Всички тези „Как си?“, които си разменяме непрекъснато, ни правят да приличаме на общество от пациенти, които си измерват взаимно температурата. Общуването днес се изгражда от хиляди малки ниши, от хиляди малки огнища, където се топлим. В тях все пак е по-добре, отколкото на студа отвън. В тях всичко е фалш, понеже всичко е само претекст да се сгреем. В тях нищо не може да се случи, защото сме заети с това да зъзнем заедно. Това общество скоро ще се държи само на устрема на всички свои социални атоми към илюзорното оздравяване. То е като една централа, чиито турбини се въртят от гигантска река от сълзи, готова всеки момент да се разлее.

„Аз съм това, което съм“. Никога господството не е намирало по-невинно звучащ лозунг. Поддържането на Аза в едно постоянно полуразстроено състояние, в една хронична полунемощ, е най-строго пазената тайна на днешния обществен ред. Слабият, депресиран, самокритичен, виртуален Аз е по същество онзи безкрайно приспособяващ се субект, който се нуждае от едно производство, базирано върху обновяване, ускорена амортизация на технологиите, постоянния хаос на социалните норми и всеобщо огъване. Азът е едновременно най-хищният консуматор и — парадоксално — най-производителният „Аз“, който се нахвърля с растяща енергия и жажда върху най-дребните проекти, за да се върне след това към своето първоначално състояние на амеба.

Тогава „Какво съм Аз“? Обливан от детството си с потоци мляко, миризми, звуци, истории, идеи, привързаности, пресметливости, субстанции, жестове, впечатления, погледи, песни и плюскане. Какво съм Аз? Обвързан от всички страни с месторождение или местожителство, със страдания, предци, приятели, любови, събития, езици, спомени, от всякакви неща, които очевидно не са аз. Всичко, което ме привързва към света, всички връзки, които ме формират, всички сили, които ме изпълват, не могат да изтъкат самоличността, която ме подтикват да размахвам като знаме. Това може да стори само едно оригинално, социално, живо съществувание, от което на моменти, на едно или друго място, ще се появи това същество, което казва „аз“. Нашето чувство на неустойчивост е резултат от наивната вяра в постоянството на „Аза“ и от безгрижието, с което се отнасяме към това, което ни прави каквито сме.

Завива ни се свят, когато видим върху един небостъргач в Шанхай същата тази „мъдрост“, закачена от Reebok: „Аз съм това, което съм“. Западът напредва повсеместно с любимия си Троянския кон: тази убийствена антиномия между Аза и света, между индивида и групата, между привързаността и свободата. Свободата не е жестът, с който унищожаваме своите привързаности, а практическата възможност да въздействаме върху тях, да ни подтикнат към дела, да ги заздравим или отстраним. Семейството съществува като такова — тоест като един ад — само за онзи, който отказва да промени отслабващите му механизми или не знае как да го направи. Свободата да се изтръгнем винаги е била фантомът на свободата. Не можем да се освободим от оковите на нещо, без в същото време да изгубим онова, върху което бихме могли да упражним силите си.

Следователно, „Аз съм това, което съм“, не е обикновена измама или рекламна кампания, а военна кампания, боен вик, насочен срещу всичко, което свързва съществата, срещу всичко, което циркулира незабележимо, всичко, което ги сближава невидимо, всичко, което е бариера срещу пълното отчаяние, срещу всичко, поради което ние съществуваме и поради което светът все още не е заприличал на една магистрала, на един Дисниленд, на една менажерия или на един от новите градове: чиста досада, без страсти, добре подредено празно и заледено пространство, през което могат да преминат само дамгосаните със затворнически номера върху раираните рубашки, автомобилните молекули и „идеалните стоки“.

* * *

Франция не би била отечеството на успокоителните, раят на антидепресантите, Меката на неврозите, ако не бе същевременно европейски първенец в почасовото (нормираното) производство. Болестта, умората, депресията могат да се възприемат като индивидуални симптоми на това, от което трябва да се излекуваме. Те работят за поддържането на съществуващия ред, за моето омекотено приспособяване към идиотските му норми и за модернизирането на патериците ми. Те определят резултата от моите опортюнистични, конформистки, производителни заложби, както и от онези, които трябва кротко да бъдат изоставени. „Трябва да знаем да се променяме, нали?“ Но моите слабости, погледнати като факти, могат също да доведат до разпад на хипотезата за Аза. Те са и актове на съпротива в започналата война. Те стават център на енергията и на бунта срещу всичко, което заговорничи, за да ни „нормализира“ и ампутира. Не Азът у нас е в криза, а матрицата, която искат да отпечатат върху ни. Искат да ни превърнат в ограничени, добре изолирани, класирани, класифицирани, кастрирани и преброени — накратко: контролирани и контролируеми „Азове“, докато ние сме творци сред творците, оригинали сред себеподобните ни, жива плът, от която е изтъкана плътта на света.

Противно на това, което ни повтарят от детството, интелигентността не е в това да се приспособяваш (а ако това е интелигентност, то тя е тази на роба). Нашата неприспособимост и нашата умора са проблеми само от гледната точка на онези, които искат да ни покорят. Те сочат по-скоро една отправна точка, пресечна точка, за едно необичайно съучастничество. Те разкриват един доста по-разпокъсан, но безкрайно по-споделен пейзаж, отколкото всички фантасмагории, които това общество поддържа за своя сметка.

Ние не сме депресирани, ние сме в стачка. За този, който отказва да бъде управляван, „депресията“ не е състояние, а преминаване, сбогуване, една стъпка в посока на откъсването ни от политиката. От тук нататък няма друго помиряване, освен медикаментозното или полицейското. Именно затова обществото не се страхува да обуе „ританките“ на своите прекалено живи деца, да ги направи зависими от фармацевтиката и да претендира, че от три години е открило „смущаващи симптоми в поведението им“. Защото вече навсякъде се пропуква хипотезата на „Аза“.