Валери Динев
Страхът (8) (Философско антропологичен анализ)

6.
Мартин Хайдегер

Страх пред света

Страх и уплаха. Страх от нищото. За първичния страх. Страх пред света. Страхът, че си никъде. Страх „за“ и страх „от“. Неуютност от страха.

М. Хайдегер многократно в различни свои произведения се спира върху страха и най-вече върху екзистенциалния страх. Така например в „Що е метафизика?“ той посочва, че до голяма степен човешките настроения се влияят не само от въздействието на външния свят, но и от света, който е в нас. Много често човек, когато се изправи пред собственото си битие, изпитва чувства, породени от самия него. М. Хайдегер изтъква, че сред много чувства страхът най-ярко се усеща. „С този страх ние нямаме предвид сравнително често обхващащата ни страхливост, който в основни линии напълно принадлежи към лесно появяващата се уплаха. Страхът е коренно различен от нея. Ние се плашим от това или онова определено съществуващо, заплашващо ни в това или онова определено отношение. Уплахата от… винаги е боязън за нещо определено. Тъй като на нея й е присъщо ограничението «от какво и за какво», уплашеният и плашещото се придържат към това, в което тя се изразява. В стремежа си да се спаси от него — от това определено плашещо — човек става несигурен по отношение на нещо друго, т.е. изцяло е в «паника».^[1]

Според Хайдегер за разлика от уплахата страхът не позволява да се появи такова объркване. «По-скоро той налага своеобразно спокойствие. Наистина страхът винаги е страх от но не от това или онова. Страхът от… винаги е страх за но не за това или онова. Все пак тази негова неопределеност „от какво и за какво“ не просто е липса на определеност, а направо — съществена невъзможност за определяне.»^[2] За да стане по-ясно разликата между страх и уплаха, Хайдегер се спира върху момента, когато в страха казваме че «нещо става някак страшно.» Във връзка с това «какво значи „нещо“ и какво „някак“, той посочва, че ние не може да кажем от какво някак е страшно. Защо някак изцяло е така?» Всички неща и самите ние потъваме в безразличие. Естествено това не е в смисъл на едно пълно изчезване, а по-скоро, че при изместването на нещата като такива те се връщат отново при нас. Това изместване на съществуващото в цялостността му, която ни заобикаля в страха, ни и подтиска. На нас не ни остава никаква опора.“^[3]

Хайдегер е убеден, че в този момент страхът открива нищото, тъй като се изплъзва съществуващото. Оттук нататък ние започваме да витаем „в страх“. „Казано по-ясно, страхът ни оставя да витаем, защото е изместил изцяло съществуващото. Тук е причината, че ние самите — съществуващите хора — се изплъзваме един на друг тъкмо в съществуващото. Затова е страшно: нещо не ми е страшно на мен или на теб, а «някак». Останала е само чистата наличност на разтърсващото ни витаене, в което човек няма на какво да се опре.“^[4] И точно в този момент, според Хайдегер, „страхът заглушава думите ни. Тъй като съществуващото в цялостта си се е изплъзнало и тъкмо така е проникнало нищото, заглъхва всяко казване, че нещо «е». Това, че в ужаса на страха често се опитваме да нарушим мълчанието с безразборно говорене, е само доказателство за присъствието на нищото. Че страхът го е разкрил, се потвърждава непосредствено, когато той е изчезнал. В светлината на мига, носещ пресния спомен, трябва да кажем: това, от което сме се страхували, и това, за което сме се страхували, «собствено» е било нищо. В действителност самото нищо — като такова — е било тук.“^[5]

Тези идеи на Хайдегер може да ги разберем по-добре в неговото произведение „Битие и време“, където той преповтаря някои неща, но и същевременно дава ново тяхно дообясняване. И тук Хайдегер посочва, че в страха човек застава пред собственото си битие, но добавя, че това става така че феноменологично в страха човек определя себе си в собственото си битие. В страха това себеопределяне се подготвя.^[6]

Хайдегер смята, че трябва да се прави разлика между страх (Angst) и уплаха, боязън (Furcht), но фактически те остават неразделени. Според Хайдегер в уплахата ние бягаме от нещо, което е определено, което се приближава към нас. Това, от което бягаме, е нещо заплашително. Заплахата, която може да бъде открита в уплахата винаги идва от вътрешно-светово съществуващото. Едва страхът, посочва Хайдегер, прави възможна боязънта (уплахата)^[7]. Причината за страха е битието-в-света като такова. Това, от което страхът се страхува, и това, от което боязънта се бои. За Хайдегер, това от което се страхуваме, не е в никакъв случай вътрешно-светово съществуващо. Заплахата няма характера на една определена заплаха. При това положение причината за страха е напълно неопределена. „В тази неопределеност остава фактически нерешено какво е това вътрешно-светово съществуващо, което ни заплашва, но тази неопределеност показва, че вътрешно-светово съществуващото изобщо не е «релевантно»… Светът няма никакво значение за страха. Но в страха не ни среща това или онова нещо, което той да може да види като заплашително. Затова в страха няма определено «тук» и «там», от което да се приближава заплашителното. За страха заплашителното е никъде.“^[8]

Според Хайдегер, страхът не знае това, от което се страхува. „Но «никъде» не означава нищо, а никъде това е местността изобщо. Заплашителното не идва от някаква посока към нас, защото то вече е тук, но все пак е никъде. То е толкова близко, че спира дъхът ни и все пак е никъде. Причината за страха е нищото и никъдето. Причината за страха е светът като такъв.“^[9]

Хайдегер смята, че във всекидневната реч, когато сме се страхували, нямаме от какво да се страхуваме, това от което се страхуваме в крайна сметка, не беше нищо. „Това означава, че това, от което страхът се страхува, не е нищо налично. Това означава, че това нищо е светът като цяло, но този свят е компонент на човешкото битие и това означава, че страхът се страхува от самия свят, в който човек живее. Страхът не възниква като някаква рационална промисъл, а аз изначално се страхувам.“^[10]

За Хайдегер страхът не е само „за“, но и страх „от“, защото всичко се намира в света, тъй като ние сме в него, едновременно за и от нещата, които ни заобикалят.

Хайдегер изтъква, че в страха наличното в света изчезва (потъва),^[11] а самият свят не е в състояние да ни предложи нещо повече сам по себе си или във връзка с другите. „Ето защо в страха ние не можем да разберем себе си от света. В страха човек остава сам в себе си, при себе си, всичко друго отпада. В този момент човек започва да чувства себе си свободен да избере и проумее себе си.“^[12] Според Хайдегер в страха аз се обособявам като само Аз — „solus ipse“.

Хайдегер твърди, че човек се чувства неуютно в страха. „Тази неуютност идва от неопределеността — това, че те е страх от нищо и от никъде. Тази неуютност означава, че не си си у дома.“^[13] От своя страна тази сигурност, това „у дома“, за Хайдегер е усреднената всекидневност. А тази всекидневна интимност се разрушава в страха, защото вече не си в дома си, откъдето идва неуютността. Бягството към дома, според Хайдегер, е бягство от неуютността и бездомността на захвърленото в света човешко битие. Страхът, твърди той, може да нарасне в най-безобидни ситуации, тъй като няма нужда да е тъмно, за да ти стане по-лесно неуютно.^[14]

За Хайдегер истинският страх рядко се осъзнава екзистенциално, защото по-често е обусловен „физиологично“. Според Хайдегер, „физиологичното разгръщане на страха става възможно само защото човешкото същество се бои в дълбините на собственото си битие.“^[15] Хайдегер е категоричен, че „единствено в страха ние се обособяваме, като в това обособяване човешкото битие се въздига от собственото си падение и за него автентичността и неавтентичността стават реални възможности на битието му. Тези възможности са мои и те се показват в страха.“^[16]

М. Хайдегер разглежда не само връзката страх — нищо, но и се спира върху така наречения „първичен страх.“ Смятайки го за присъщ на човека, Хайдегер не посочва откъде той се е вселил в нас, а още по-малко, каква е неговата природа. Но независимо от това, Хайдегер дава някои интересни характеристики за него. Например, че много често страхът се намира в състояние на подтиснатост във всеки един от нас. „Той само спи. Духът му непрестанно трепти в битието — най-малко чрез «боязливото» да-да и не-не на предприемчивия; най-често — при въздържащия се; най-силно в битието на радикално рискуващия… Първичният страх може да се събуди всеки момент в човешкото битие. Затова той не се нуждае от будилника на необикновеното събитие. На дълбочината на властта му често пъти отговаря маловажността на възможния повод. Но той непрестанно е готов за скок, правейки го все пак рядко, за да ни откъсне от блуждаенето.“^[17] Много често човек остава със заблуждението, че този страх го няма или че сме го победили. В действителност той винаги е в нас, тъй като е заложен биологично в нас, подобно на страха, формиран с хилядолетия от еволюцията в поведението на животните. Този „първичен страх“ е генетично заложен в нас и социалните фактори може само да го засилват или подтискат, но не и премахнат, както ще видим по-късно.