Валери Динев
Страхът (14) (Философско антропологичен анализ)

12.
Николай Бердяев

Страх от суеверията

За древния страх в нас. Страх от суеверието. Страх от болести. Страх от смъртта. Живот във вечен страх.

Н. Бердяев се опитва да погледне исторически на страха, съпровождал човека в неговата хилядолетна история. Затова Бердяев определя, че „страхът е състояние на треперещата, примирена, рухнала твар, която се намира в низините на битието и се вижда обградена с опасности… Древното първобитно човечество изпитвало страх Terror anticus (древен страх), то се страхувало от хаоса и непознатите природни сили, пред които се чувствало безпомощно, страх от духовете, от демоните, от боговете, маговете.“^[1] От своя страна човекът се е борел срещу страха с помощта на магията, на тотемистичните вярвания, на заклинателните формули, които му давали сила.

Освен от хаоса човекът се страхувал и от Бога. Религията създава безброй забрани и човек изпитва страх и притеснение пред възможността да ги наруши. На тази основа възникват и суеверията. А суеверията са сянка на вярванията, посочва Бердяев и винаги означават страхове. Затова и суеверният човек е уплашен и се страхува. Според Бердяев, „религията разграничава «сакралното» и «профанацията», пораждайки страх пред първото. Религията разделя «чистото» от «нечистото» и насажда един страх от «чистото», и друг страх — от «нечистото». Религиозните вярвания освобождават от едни страхове и създават безброй нови, защото те стоят под знака на греха.“^[2] Освен религиозните норми и моралните също заплашват човека. Към тях Бердяев прибавя и есхатологичния страх, свързан с крайната съдба на човека и света. За Бердяев страхливият човек създава свой фантасмагоричен свят. И това е факт, защото страхът пречи за разграничаването и възприемането на реалностите. За уплашения човек всички житейски перспективи се променят. Не случайно една поговорка казва, че „на страха очите са големи“. „А тъй като в една или друга степен и в едно или друго отношение всички хора се страхуват, може да се каже, че в този грешен свят човек изобщо не възприема съвсем точно реалностите и всички негови перспективи в живота са белязани от фантасмагориите. Страхливостта, която във всичко търси повод за уплаха, постоянно създава фантасмагоричен свят.“^[3]

Н. Бердяев много добре е разбрал, че страхът има голям дял при създаването на религиозните вярвания. „Затова просветителите казват, че религията създава фантасмагоричен свят; свят, създаден от страхове и същевременно предназначен да избавя от страхове. В действителност нещата са по-сложни и дълбоки. Древният страх, който измъчва човека, чувството за безпомощност и изоставеност, нуждата от помощ и покровителство, е преплитане на свещения, трансцедентен ужас пред тайната на битието, пред бездната, със страха на животното, завладяно от грешния свят, страх в буквалния смисъл на думата. Затова в историята на религиозното съзнание чак до християнството, животинският и болезнено-патологичен страх винаги е смесен с другия, духовния страх, който аз наричам ужас и който опетнява чистотата на религиозната вяра. Религиозната вяра, каквато трябва да бъде, насочва грешния, измъчен от света човек към познаване на реалността и го освобождава от фантасмагориите, създадени от страха. Но той прибавя към нея собствените си фантасмагории, родени от страха. Суеверието е страхова фантасмагория. Под влиянието на страха вярата лесно може да премине в суеверие.“^[4]

Що се отнася до страха от болестите, Бердяев изтъква, че той сам става болест и такъв човек започва да вижда навсякъде несъществуваща опасност от зараза. В подобна ситуация изпада и този, който се страхува от смъртта, тъй като той навсякъде започва да вижда призраците на смъртта.^[5] Бердяев смята, че всяка власт се опира на страха и добре го експлоатира. Самото човешко общество е било според Бердяев построено върху страха, който намира своя най-краен вид в тоталитарните общества или при управление в условия на терор.^[6] Това показва, че човек живее както в индивидуалния си живот в страх, така и в своя социален живот. Човек не може да избяга от страха, и поради това е принуден да живее във вечен страх. А това не може да не се отрази върху поведението му.

Отчитайки ролята на страха като един от важните модуси на душата, Бердяев дори предлага наред с многото определения за човека да прибавим и това, че той е „същество, изпитващо страх“.^[7]

В анализа си Бердяев обръща внимание и на факта, че страхът е присъщ на всичко живо. Той е свързан с опасностите, които крият условията на живот. Това именно кара животните да се защитават от грозящите ги опасности. За Бердяев самата борба за съществуване, с която е изпълнен животът, предполага страх. Въпреки че показва наличието на страх не само при хората, но и при животните, Бердяев не отива по-далеч в своя анализ. Тази празнина ние смятаме, че ще бъде запълнена от изследванията на Иренойс Айбъл-Айбесфелд, който се опитва да разкрие общото между страха при животните и този при хората. Откриването на тази връзка, според нас, ще ни даде възможност да видим нови страни на страха, за които не сме и предполагали.