Валери Динев
Страхът (7) (Философско антропологичен анализ)

5.
Дейвид Хюм

Страх и надежда

Афектите на човешката душа винаги са примесени, което им влияе. Всяка степен на увеличаване вероятностите на един афект е за сметка на другия. Афектите „страх и надежда“ са смес от мъка и радост. Страх и надежда от добро и зло. Удивлението като източник на страха. Несигурността като източник на страха. Съмнението като източник на страха.

Д. Хюм смята, че повечето от афектите в нас са примесени, което оказва влияние върху тяхното засилване или подтискане.^[1] Това се дължи на факта, че обектите, които предизвикват определени афекти, може да са едни и същи. Ако са различни, тогава според Хюм, афектите приличат на две противоположни питиета, поставени в различни бутилки.^[2]

Като илюстрация на тази своя идея, Хюм се спира на връзката между страх и надежда. „Афектите страх и надежда могат да възникнат тогава, когато шансовете на двете страни са равни и няма превъзходство на единия над другия. При тези условия афектите са най-силни, защото духът ни не се спрял на нищо и се намира под влиянието на най-голямата възможна неувереност. Дайте по-голяма степен на вероятност на мъката и веднага ще видите, че този афект обхваща цялата смес, придавайки й оттенък от страх. Продължавайте да увеличавате съответната вероятност, а заедно с нея и мъката — ще видите, че страхът ще придобива все по-голямо преобладание, като накрая незабелязано се превърне в чиста мъка, тъй като радостта непрекъснато ще намалява. След като сте довели афектите до това състояние, намалете мъката по същия начин, по който сте я усилвали — т.е. намалете нейната вероятност. Ще видите, че афектът постепенно започва да се прояснява, незабелязано се превръща в надежда, която отново по същия начин — слабо и постепенно — преминава в радост по силата на това, че усилвайки тази част на сместа, вие увеличавате и съответната вероятност. Не е ли това ясно доказателство за факта, че афектите страх и надежда представляват всъщност смес от мъка и радост?“^[3]

Тази двойственост на страха и надеждата според Хюм е обвързана с наличието на два вида вероятност. „Или обектът сам по себе си е действително недостоверен и неговото съществуване или несъществуване зависи от случайността, или обектът сам по себе си е достоверен, но нашето съждение за него е недостоверно, като намираме цял куп доказателства за и против неговото съществуване. И двете посочени вида вероятност възбуждат страх и надежда, което може да бъде обяснено само с наличието на едно и също свойство у тях, а именно онази недостоверност, онова колебание, което те предават на въображението благодарение на противоположността на присъщите им гледни точки.“^[4]

Д. Хюм също смята, че надеждата и страхът се пораждат и от вероятностното добро и зло. Според него „откриваме, че зло, което се разглежда само като възможно, понякога поражда страх — особено ако е много голямо. Човек не може да мисли без вътрешно потръпване за изключителни болки и мъчения, особено ако съществува и най-малка опасност да ги изпита.“^[5]

Според Хюм страхът може да бъде възбуден не само от възможни бедствия, а и от такива, които трябва да бъдат признати за невъзможни. За пример той посочва нашето треперене, когато стоим накрая на една пропаст, макар и да знаем, че се намираме в пълна безопасност и от нас зависи дали да направим стъпка повече или не. Хюм е убеден, че това се дължи или по-точно се поражда от непосредственото присъствие на злото, което влияе върху въображението ни.^[6] В анализа си Хюм констатира и друга зависимост, че истинските нещастия понякога предизвикват такъв страх, какъвто пораждат възможните или невъзможните. Като илюстрация на това свое твърдение той взима пример с човек, който се намира в строго охраняван затвор, без никаква възможност за бягство, и същевременно треперещ при мисълта за предстоящите изпитания, които го очакват. Хюм изтъква, че „това става само тогава, когато неизбежното зло ни заплашва и потиска с особена сила; при този случай духът ни непрекъснато се отвръща с ужас от него, но то отново и отново се връща в нашите мисли.“^[7]

Задълбочавайки своя анализ на връзката между страха и надеждата, Хюм установява, че те възникват не само, когато е несигурно съществуването на доброто и злото, но те биха могли да възникнат и когато е осигурен и техният вид. Във връзка с това, той привежда следния пример. „Ако даден човек научи от лице, в чиято искреност не се съмнява, че един от синовете му е внезапно убит, ясно е, че афектът, предизвикан от това събитие, няма да се превърне в чиста мъка, докато бащата не получи сигурни сведения кой точно от синовете му е загинал. Тук имаме наличие на сигурно нещастие, но неговият вид е недостоверен; следователно страхът, който изпитваме при подобен случай, не носи в себе си никакъв примес на радост и се основава изключително върху колебанието на въображението, което не знае на кой от своите обекти да се спре.“^[8]

Към посочените дотук примери и приведени аргументи Хюм прибавя и това, че дори и удивлението е в състояние да се превърне в страх, че всяко неочаквано нещо ни плаши. Хюм допуска, че ние по природа сме страхливи, тъй като при всяка неочаквана поява на някакъв обект сме склонни да направим заключението, че той ни носи зло. Много често ние се подаваме на страха, смята Хюм, без да сме дочакали изследването на неговата природа, независимо дали тя е добра или лоша.^[9] Според Хюм това се дължи на факта, че „човек много често се среща с неща, към които не е привикнал или не ги очаква, те го плашат, той се страхува. Така че ние много често в своя страх се ръководим по-скоро от актуалното ни настроение, а не от природата на обектите.“^[10] Това дава основание на Хюм да защитава идеята си, че всички видове недостоверност имат силна връзка със страха. „Те са налице и дори когато не причиняват противопоставяне на афектите чрез противоположните гледни точки и различните съображения, които ни подсказват. Човек, който изоставя болния си другар, ще се тревожи за него повече по време на своето отсъствие, отколкото ако се намира до него, въпреки че той може би не е в състояние да му помогне, нито пък може да съди за изхода от неговата болест.“^[11]

Дейвид Хюм разширява своята представа за несигурността като източник на страха, като отива още по-далече, посочвайки, че страхът може да бъде породен от всяко съмнение, независимо дали е породено от нещо, което за нас лично не би било неприятно и нежелателно. Като пример Хюм посочва факта, че „в първата си брачна нощ девицата се приближава към леглото, изпълнена със страх и трепет, макар и да очаква само висша наслада от това, за което цял живот е мечтала. Новостта и важността на събитието, смесването на различни желания и радости така смущават духа й, че тя не знае върху какъв афект да се спре; оттук произтичат и вълнението, и безпокойството на духовете, които твърде леко преминават в страх, тъй като до известна степен са неприятни.“^[12]

Д. Хюм е твърдо убеден в своето основно предположение, че много често смесването на различни състояния на душата предизвиква страх в нея. „Ние виждаме — изтъква той, че всичко, което предизвиква известно колебание или смесване на афектите под влиянието на известна степен на неприятно чувство, винаги поражда страх или поне афект, който толкова много прилича на него, че едва ли може да бъде различен.“^[13] Тази идея на Хюм за смесването на афектите е много интересна, но твърде малко разработена. Надявам се, че един ден ще се използува от съвременната антропология и психология за по-добро изучаване на човешката природа и поведение.