Валери Динев
Страхът (15) (Философско антропологичен анализ)

13.
Васил Македонски

Страхът като чувство за несигурност

Страхът като защитна реакция. Защо човек се страхува за своето бъдеще? Уплахата и страхът в човешкото поведение. Чувството за сигурност и несигурност в човека и животното. Формиране на няколко типа хора според страха — „несигурен тип“, „меланхоличен тип“, „страхлив тип“. Видове страх — телесен и органен страх, хипохондричен страх, психо-невротичен страх. Пътища за намаляване на страха.

В. Македонски подобно на М. Хайдегер, Жан-Пол Сартр и др. автори също се опитва да направи разлика между страх и уплаха в книгата си „Страхът“, която е сред малкото у нас, посветени на този модус на човешката душа. За него обстоятелството, че съществуват повече от две думи, фиксиращи състоянията на уплаха във всички културни езици, говори за степени и качествени различия при тези психофизиологични реакции на индивида срещу заплахата.^[1]

Македонски посочва, че подобно на другите езици и българският език притежава няколко думи, които са показатели за тези различия — трепване, стряскване, сепване, уплашване, ужасяване, боязън и страх. По принцип всички те могат да бъдат предизвикани или породени, както от фактори в нас, така и вън от нас. За Македонски страхът се явява в определено отношение форма на защитна реакция, която се е формирала исторически в нас. „С развитието на възприятието от просто усещане за собственото тяло — до чувството за себе си и чувството за света, и с порастването на съзнанието до световно, се изменя в съответно отношение и самозащитната реакция. С появяването на едно по-голямо, грамадно психическо пространство у културния човек и едно безкрайно време, съставено от минало, настояще и бъдеще, събитията около индивида се извършват в сегашно време, но те продължават да живеят и в миналото. Миналото не е променливо, то има качество на непроменимо и малко ни интересува — но бъдещето предстои и с това придобива извънредна важност. Оттук е и впитият поглед на съзнателния човек в това магическо бъдеще през целия му живот, през цялата му история. Човекът се стреми да осигури едно добро бъдеще за себе си и едно още по-далечно бъдеще на поколението, нацията и човечеството.“^[2]

Определено можем да кажем, че именно в този момент, когато човек е стигнал до съзнанието си на индивид, на едно цялостно органическо неповторимо същество, което може да има едно неизвестно, криещо много изненади бъдеще, се появява страхът като форма на защитна реакция. Като модус на душата страхът в един такъв момент се явява едно твърде неприятно чувство, създаващо напрежение в човека. Македонски допуска, че „той е винаги налице, когато ни предстои едно важно действие или едно решение, дори само мисловно, чийто изход е неизвестен. Неизвестността съдържа успехи, но съдържа и неуспехи, фаталното, съдбоносното и именно пред тази неприятна неизвестност човек е обезпокоен.“^[3]

Тази ангажираност на страха с бъдещето дава основания на В. Македонски да твърди, че страхът като едно състояние на душата, предизвикано от възможното неблагоприятно събитие, се различава основно от уплахата. Много често човек се страхува по отношение възможното настъпване на едно събитие, което лежи в едно близко или далечно бъдеще и което може никога да не настъпи. За Македонски „само допускането на тази възможност в бъдещето е достатъчно да обезпокои и това безпокойство да нарасне до напълно развит страх. Така човек се страхува пред изпит, среща с началник, с приятелка, с непознат човек и др. Всички тези случаи на страх се появяват при очакването на едно важно за индивида събитие, което лежи в бъдещето, което е неизвестно или известно и в повечето случаи не заплашва непосредствено индивида, а личността и нейните качества, които я представляват.“^[4]

За разлика от страха, уплахата според В. Македонски се проявява не по отношение на бъдещето, а по отношение на сегашния момент. До голяма степен тя е моментна, непосредствена, предметна. „Тя е предметна, дори тогава, когато като причина за нейното появяване имаме една заблуда или една измама. Като непосредствена, моментна и предметна тя е насочена предимно да заплаши съществуването на индивида или го отстрани като временна пречка.“^[5]

Македонски допуска, че така диференцирани и разграничени една от друга, тези две форми на защитна реакция ще имат и различна проява и времетраене. Уплахата се характеризира с по-голяма външна изява, което я прави по-телесна и по-буйна. За Македонски такава я прави самата опасност, която е непосредствена и моментална. В резултат на което защитната система на човека трябва веднага да влезе в действие и то колкото се може по-бързо. Това именно прави реакцията при уплахата да бъде телесна и буйна, и същевременно стихийна и краткотрайна.

За разлика от уплахата, обаче, при страха поради липса на непосредствена, предметна заплаха, тези буйни телесни симптоми са на по-заден план. Македонски смята, че на преден план излиза едно неприятно чувство и едно вътрешно напрежение на очакване. Поради това, страхът придобива една по-психична изява, т.е. той завладява повече душата, отколкото тялото. Ние споделяме възгледа на Македонски, че това, което заплашва човека, много често лежи в неопределеното бъдеще и страхът е по-продължителен, за разлика от уплахата, която най-вече е краткотрайна. Отчитайки тези особености Македонски изтъква:

„Така различавани уплахата и страха въпреки техния общ корен на произхода — защитна реакция — показват как с нарастването на съзнанието човек открива все повече заплахи, лежащи в бъдещето и по-малко моментни уплахи в света, отколкото познава примитивният човек и животното. Ето защо ние можем да кажем, че те се повече плашат, а културният човек се повече страхува.“^[6] За Македонски именно модерният човек „не се плаши, както природният човек, но се страхува за съдбата на личната и общата сигурност. Този човек, с огромен интелект, има едно историческо съзнание, което му разкрива всемирната картина на народите, този човек, който е неимоверно сигурен при разгадаване на механическите закони на природата, чиято религия е позитивна, естествената наука, трепва от страх пред проблема на бъдещето.“^[7]

Освен като индивидуални психически явления уплахата и страхът могат да придобият и масов характер, когато обхванат група от хора, сражаващи се армии и дори цял един народ или народи. Историята ни е пълна с такива примери.

Според В. Македонски, уплахата и страхът при нормални условия не са един недостатък и несъвършени форми на защитна система у човека. Те стават обаче недостатък когато достигнат остри патологични форми. „Системата на отбрана е крайно необходима, защото предупреждава, възпира, принуждава към мерки, борба или бягство индивида, като изхожда от неговия витален интерес и за запазване на позициите му в живота. Уплахата и страхът са дадени в организационен план на всяко живо същество.“^[8]

Много често ние ставаме свидетели на факта, че страхът и уплахата не само самостоятелно се проявяват, но и примесени с чувството на обич, страдание, примирение, които изпълват и обогатяват душевния образ на човека. Както вдяхме в началото, и Хюм достига до подобни изводи.

Разглеждайки страха и уплахата като вид защитна система, пред нас възниква въпросът, кое я е породило. Според В. Македонски, а и по-късно ще видим, че не само той, а и други автори прокарват идеята, че всеки човек, а може да се каже и животно, се раждат с едно чувство на сигурност и несигурност. „Всяко живо същество притежава един защитен апарат, който осигурява неговото съществуване. При висшите същества той е по-сложен, но въпреки това е негоден бързо, моментално да влезе в действие, поради рефлексовидните механизми, които притежава. Този защитен орган е толкова по-способен, колкото сетивните апарати за възприемане на заплахата са по-съвършени и могат да съобщят на индивида за опасността и да приведат енергично в действие защитната система.“^[9] Независимо от наличието на тази усъвършенствувана в хода на еволюцията и отлично функционираща защитна система, всеки човек (а и животно) се ражда с едно чувство на сигурност и несигурност. Македонски е убеден, че това чувство като че ли е заложено в самата биологична природа на индивида. От нея то получава своята плътност, но същевременно е много силно повлияно и от отношението на реалността към индивида и как той я преценява. Това последното важи най-вече за човека. „Всеки се ражда върху едно пространство, изпълнено със заплахи и изненади, всеки узнава с развитието си за неизбежно настъпващата смърт и въпреки това като че не иска да повярва, че съдбата на безчет предшественици ще бъде и негова. Той не се страхува от далечната смърт, като че животът му ще бъде вечен.

Това чувство на сигурност лежи в кръвта на организма и се подкрепя от възможността за избягване на една трагична участ. От друга страна огромността на Вселената и ограничеността на човека сред нея, неговата преходност и вечна смяна на нещата, изградена в едно непрекъснато създаване и разрушение, неизвестността, внезапната възможна изненада около пътя на живота, създават основата на онова чувство на несигурност, което придружава човека през неговото съществуване. Тази несигурност е изразена така ярко в историята с постоянния стремеж на човека към вечност, към сигурност. Грандиозните материални и културни постижения са и усилия за повече сигурност.“^[10]

Според В. Македонски целият живот на човека протича под сянката на вечния баланс между чувството на сигурност и несигурност, между страха и увереността. В този негов житейски път чувството за несигурност може да се настани трайно и да придобие характер на страдание. В потвърждение на това Македонски дава пример с един учител, който една привечер полегнал на полянката край селото и се загледал в бледите звезди на още светлия небосклон, когато почувствувал едно леко възбуждане и бил обхванат от чувство на несигурност, което било повишено до страх, при мисълта, че земята е планета и се движи свободно в дълбокото пространство, без да е подпряна на него. От този момент страхът не го напуснал.^[11]

Ние споделяме напълно извода на Македонски, че това е само един от многото примери или случаи на екзистенциален страх, при който имаме нарушаване на чувството за сигурност, без в случай да е налице някакво телесно или психично заболяване. Следователно страхът, който латентно присъствува във всеки от нас, става не само манифестен, но се превръща в хронически.

Много често всеки от нас е свидетел, че всяка ситуация, която изисква напрежение, включва определен риск, среща с новото, води до безпокойство, несигурност и чувство на страх, даже и тогава, когато тези чувства не могат да бъдат конкретизирани.^[12]

Според В. Македонски, в резултат на това до каква степен един човек е завладян от чувството на сигурност или несигурност може да се говори за няколко типа хора — „несигурен тип“, „меланхоличен тип“, „страхлив тип“ и др.

За „несигурния тип“ може да се каже, допуска Македонски, че е налице една значителна чувствителност придружена с една слабост на чувството за сигурност, с една вътрешна несигурност пред света. Като резултат от неговото неспокойно отношение, несигурният тип е вътрешно психически богат, но неговият активитет и външни прояви са скромни и небиещи на очи. За да прикрие своята несигурност много често този човешки тип прибягва до маскиране. В. Македонски също смята, че въпреки това в социално-обществено отношение той е честен, съвестен, дори консервативен, но не винаги по убеждение, а поради несигурност.^[13]

Според Македонски близко до несигурния е депресивният „меланхоличен тип“, който се характеризира с изострена чувствителност, раздразнимост. За него може да се каже, че той до голяма степен е боязлив, песимист, ироничен, често печален, вечно предпазлив, вечно обмислящ и недоверяващ се на бъдещето. „За такива хора миналото не е важно, а бъдещето е съмнително. Това са социални, но безрадостни хора, които не познават обикновената радост в живота. Те са чувствителни, талантливи, но несигурни и страхливи.“^[14]

Хората, числящи се към третия тип — „страхливият“, не са толкова плашливи, колкото страхливи. Според Македонски, „техният страх е перманентен и странен по форма. На тях се натрапва непрекъснато мисълта за неуспеха, нещастието и се оформя като страх пред бъдещето: Страх пред идващото нещастие, пред отговорността, пред болест, пред зараза, пред мисълта, че му е добре! Страхът, основната характеристика на тези хора, се придружава от съмнение, безкрайно дообмисляне, болезнена съвестност и най-вече нерешителност.“^[15]

В анализа на страха В. Македонски констатира наличието на още няколко вида страх, които ние смятаме да разгледаме по-подробно.

Телесен и органен страх

При формулирането на тези видове страх В. Македонски се позовава на изследванията на редица мислители, сред които е и Макс Шелер. Той смята, че има един отделен телесен страх, породен от телесни усещания, и един психически, който изхожда от съвършено други по-висши слоеве в степенния строеж на индивида.^[16] В. Македонски също допуска съществуването на два вида страх, но според него те имат една обща телесна основа. „Тази, именно, обща телесна основа на двата типа страх е която не позволява те лесно да бъдат различавани като два страха. «Телесният страх» е именно един остатък от онова «праисторическо» време при развитието на психическата част на нервната система. Както споменахме, преди да «има» психика (или когато е начална) организмът притежава органи за възприемане и превеждане неприятните усещания до по-централно място. Заплахата съществува и за най-нисшите организми, съществува заедно с това и примитивна система за отбрана: фобичният рефлекс. Организмът възприема неприятното раздразнение качествено и по сила, като «заплаха» и реагира с отбранителен щурм. Цялата му моторна система влиза в действие и резултира в локомоторна възбуденост. Тази инстинктивна моторна възбуденост тук е по-необходима, отколкото при душевния страх, където срещу заплахата има много повече средства и възражения. При нисшите същества психическата дейност е рефлексна и обикновено максимална — цялото тяло е във възбуденост. Това е основният и характерен тип на телесния «страх».^[17]

В тясна връзка с «телесния страх» се говори и за «органен страх», т.е. че някои органи са в много близко отношение спрямо страха или че някои органи са органи на страха. Редица автори дори посочват органите, които имат особено тясно отношение със страха: сърцето, мозъка, белите дробове и назовават съответно наличието на «сърдечен страх», «мозъчен страх», «астматичен страх» и т.н.

Най-често мислителите дават предимство на сърцето^[18], като орган на страха. Още от най-дълбока древност в различни поверия, по-късно в Библията, се намират доказателства, които говорят за тесни връзки между здравето на сърцето и страха. «Наблюдения върху сърдечно болни или хора, които усещат своето сърце, водят към приемането, че чистото усещане на страх е, като едно примерно специфично усещане на сърцето, и че сърдечното усещане на стенокардика не е нищо друго освен — повече или по-малко прикрит, често съвършенно открит страх.»^[19] Подобно на редица други мислители и В. Македонски счита, че най-силна степен страхът на сърцето достига при Angina pectoris: «Един мъж между 50 — 60 год. до това време напълно здрав, работещ, бива събуден посред нощ от дълбок сън, уплашен от една ужасна болка в сърдечната област, която продължила и при появяването на лекаря. Болният имал чувството, като че ли един нож е вкаран в сърцето и постоянно се обръща, или като че ли е обхванато сърцето му от една желязна скоба, която все повече го стяга. Но това, което е още по-ужасно от болката, по-ужасно в истинския смисъл на думата, е едно усещане, което по непознат начин също така иде от сърцето, стягащо, побеждаващо, парализиращо, едно чудвство на унищожение, несъмнено усещане, че се касае за живота, че това е умирането. И това усещане, което в момента на своето появяване владее напълно човека, което поглъща цялата личност, прониква и боядисва е, както болният сам казва, страхът, смъртният страх, усещането за предстоящо спиране на сърцето, едно чувство на безпомощност на всички сили. Това е едно съвършено специфично усещане и е субективният признак на Angina pectoris.»^[20]

Според В. Македонски тези органни усещания, които безспорно има и сърцето, при по-голяма сила във връзка със съзнанието довеждат до безпредметното усещане на «телесния страх». Македонски е категоричен, че «страхът е по произход винаги телесен. В сърцето се появява усещане на страх, както усещането на светлината в окото, усещането на звук в ухото. Всяко усещане започва телесно и свършва душевно. Телесният страх е без обект. Уплахата има свой обект, който лежи във външния свят.»^[21]

Сърцето не реагира само при болестно състояние, касаещо неговата дейност. То реагира и усеща разтегляне при усилена работа, усеща натиск, усеща болки, усеща неспокойство при изчерпване на силите му, пред очакване на нещо неизвестно или лошо и др. «Освен тези усещания то реагира, макар и дълбоко скрито, с функционални изменения върху най-разнообразни чувствени влияния, идещи към него от обекта на душевните колебания и преживявания. То е твърде „чувствително“ и поради тези усещания народите са възприемали и сърдечната област като място на душата. Но за да се оформят тези телесни усещания като страх, е необходимо и участието на съзнанието, което да осъзнава опасностите.»^[22] Изследвайки и други форми на телесен страх, В. Македонски стига до извода, че «квалитативното и квантитативното усещане на някой орган влияе на психиката в зависимост от неговата важност. Болка в малкия пръст не е принудила никой нормален човек да изпада в панически страх, че ще умре или полудее, и по пътя на това влияние, инстинктивно, подобно механизма на болката, на фобичния рефлекс се идва до едно възбуждане на централни места, вероятно от подсъзнателен характер. Това възбуждане на органическата материя, изразено най-силно в усещането на неприятното, болката, затруднението, усиленото дразнене бива възприето от съзнанието като алармиращ знак и то отговаря с чувството на страх. Така преплетени телесни усещания и психическата чувствителност резултират онази картина на страха, която пораства до максимално неспокойство на тялото и безпомощност на личността. Всички телесни неспокойства и безпомощност импонират като уплаха или страх, ако не ги придружава хипоамниалната сигурност въпреки че те са психомоторни възбуждения, придружавани от неприятни телесни усещания и от безрезултатен стремеж да се освободят от тях. Тези безсмислени движения за освобождаване от нещо много неприятно са движенията на примитивното животно, хванато в мрежа. В тази отчаяна борба напрежението нараства в целия организъм неимоверно от неприятните усещания и инстинктивното стремление към освобождение. Когато представата за събитието, идеята за заплахата и несигурност се появят, тогова се ражда жестокият страх и картината се оформя в пристъпа на уплаха и страх. На това е способна развитата психика и нейният първенец — съзнанието. Така е за страха, така е и за болката: „една привилегия имат висшите натури да усещат болка. И колкото по-висша е натурата, толкова по-дълбока е болката“ (Hegel).^[23]

Хипохондричен страх

Според В. Македонски „хипохондричният страх“ е страхът от заболяване на тялото.^[24] Той най-често възниква или съпътствува всички телесни усещания в определено важни органи — стомах, сърце, мозък и т.н. Усещанията в тях се преработват от нашето съзнание, в резултат от което настъпват съмнения и страх. Македонски предполага, че хипохондрикът винаги е нащрек за дейността на неговото тяло. Това до голяма степен превръща хипохондрика в недоверчива личност. Ходи на десетки лекари, сменя различни лекарства. Тази негова недоверчивост се отразява върху отношението му като цяло към живота. Често търси уединение. Плаши се от всяка болест, за която чуе, и я търси в себе си, и не се успокоява докато не я намери.

Към хипохондричния страх някои мислители отнасят: страх по отношение на собственото тяло; страх по отношение на близките; страх за собственото материално състояние; страх по отношение на социалната част; страх по отношение на съвестността; и религиозен страх.^[25]

В. Македонски смята, че всички видове хипохондричен страх, освен първия, все по-малко и по-малко имат „телесен характер“ и се отнасят главно до страх от нараняване на личността, и то повече в нейната етическа стойност, онази която гарантира свободното й съществуване и развитие в бъдещето.^[26]

Параноиден страх

Според В. Македонски този вид страх се формира при преувеличаване или на вътрешната страна в човека „страх“ от заболяване на тялото или „страх“ от външни опасности, от страна на природните явления и живи същества.^[27]

Въпреки че човек се ражда с чувство за сигурност, всекидневното му пребиваване в анонимния и недружелюбен свят, който го заобикаля, го кара да бъде нащрек, да бъде подозрителен и внимателен. Това е така, защото човек никога не е сигурен за намеренията на заобикалящите го хора. „Естествената недоверчивост към околната среда, към другите хора може по незначителен повод да нарастне в следствие нарушеното чувство на сигурност до размери, които носят ясно изразен параноиден характер.“^[28] Македонски посочва, че чести или пък серии от неуспехи, плюс засилено чувство на недоверие у някои хора е добра предпоставка за формиране в тях на чувство за преследване или организирана съпротива срещу тях. Други хора, подпомагани от случайността или от целенасочени злонамерени действия, формират подозрителност до степен на патологична форма на страх — параноиден страх. Веднъж превърнато подозрението в едно постоянно отношение към хората, то лесно кара човек навсякъде да вижда пръста на преследвачите.

В. Македонски смята, че „едно от основните различия между обикновения страх и параноидния е в неговата некорегируемост.“^[29] Параноидната психика, която открива навсякъде, според Македонски тайния враг, не е способна да се коригира дори от безброй доказателства, които говорят, че е погрешно подозрението й. Носейки в себе си тази параноя, човек стига до извода, че човешкият свят го преследва.

Натрапчивият страх

Македонски предполага, че докато при хипохондрика съмнението е насочено към „въображаемото“ заболяване на тялото, а при параноика към съмнителната и враждебна околна среда, то при натрапливия страх имаме съмнения в правотата, вероятността и безопасността на собствените мисли и действия. Този страх е придружен от мисълта, че ще се случи нещо лошо. Натрапчивите страхове, според В. Македонски, са сродни с натрапливите представи.^[30]

Психо-невротичен страх

Той възниква в резултат на разстройства, засягащи психиката — натрапчиви идеи, халюцинации, психози, неврози и др. Те могат да бъдат изразени в различни телесни и душевни симптоми — главоболие, виене на свят, повръщане и др. Според Македонски тези симптоми възникват най-често, когато човек е свидетел на брутални и жестоки сцени, насилие върху него, посегателство върху личността му и др. Много често неврозите настъпват, когато е налице конфликт или заплаха за даден човек. „Тези конфликти са ежедневни, но те не всякога водят към невроза. Само тогава, когато вътрешната психична дейност се окаже неспособна да възстанови нарушеното равновесие, предизвикано от травмиращото преживяване, когато тя не е в състояние поне отчасти да възстанови предишната трайна, психическа констелация, когато ние нямаме едно отчитане на нараняващата психична енергия, която дислокацията между инстинкти, желания, чувства и съзнанието не може да бъде отстранена и душата се превие сгърчена (Seelische Verkrampfung), тогава равновесието и протичането на функциите е за по-дълго нарушено и симптомите на неврозата са налице.“^[31]

В. Македонски е убеден, че „в живота не се върви всякога по нашите желания, амбиции и чувства, а човешкото Аз е много чувствително и лесно наранимо. Невротичният страх не е изключително явление между интелигентните среди в милионния град, но по-големият брой неврози се срещат в средите на по-интелигентните с безброй много амбициозни желания, където конфликтността е перманентна, било тя латентна или открита. Постоянното напрегнато състояние е условие за лесно увреждане, ако приспособителната способност на индивида е слаба.“^[32]

Определено може да се каже, че невротичният страх е най-разпространеният хроничен страх, и това до голяма степен, според Македонски, се дължи на особената чувствителност и максималното напрежение вследствие увеличеното възприемане и раздразнението на модерния човек.^[33]

В заключение, към анализа на видовете страх, направен от В. Македонски, може да прибавим още един, който според него стои между невротичния и нормалният страх. Той може да бъде пресичан и засилван от зрителни и слухови псевдохалюцинационни възприятия, действуващи непосредствено и плашещи — това е: „страхът на (от) съвестта“.

Според В. Македонски, „факторът на съвестта бива подтикнат от възбуденото чувство на справедливост, или страх от отмъщение, заради престъпното дело на лъжеца, измамника, предателя, убиеца, онзи страх, който възбуден от съвестта изтощава престъпника между живите сенки на свеща и яростното нападение на мисълта срещу полумрака на разтревожената човешка душа.^[34] Този страх на съвестта преследва упорито, жестоко, така че понякога се открива единствен път за бягство към пропастта на небитието.“^[35]

След като разкрива различните видове страх, които съпътстват човека, В. Македонски търси пътища за намаляване и за преодоляване на страха. Той смята, че пред смъртта човек се страхува за последен път, а през целия си живот той се страхува безброй пъти.» Този именно страх през живота трябва да бъде преодоляван, защото както органическите болести могат да увредят организма, така страхът може да спъва и унищожи личността социално, като я лишава не само от успехите, но и от радост.“^[36]

По принцип безстрашни хора няма. Следователно, след като живеем в постоянен страх, ние трябва да търсим пътища за неговото намаляване. Според В. Македонски, възможността за повлияване на уплахата и страха почива върху принципа на сигурност и несигурност за индивида. Засилването на чувството за сигурност води до намаляване на страха. А това чувство може да бъде засилено с помощта на вярата. Тук тя се разбира в широк смисъл на думата — вяра в личния успех, вяра в една научна социална, философска и религиозна идея. Дори в примирението В. Македонски вижда възможност за намаляване и преодоляване на страха.^[37] Като важна възможност за намаляване на страха се посочва регулирането на отношението между Аза и обществото, между Аза и Ние.

В. Македонски е категоричен, че „човек в живота си трябва да се стреми към намаляване на страха, защото в живота успява най-често не физически по-силният, нито по-умният, а по-смелият.“^[38]