Мишел Фейбър
Аленото цвете и бялото (9)

Осем

А сега, преди да продължим нататък… простете ми, ако греша, но оставам с впечатлението, че като оглеждате къщата на Ракъмови — полираното дърво на стълбите, пълните с прислуга коридори, пищно обзаведените стаи, осветени от газени лампи — вие предполагате, че тя е много стара. Напротив — къщата е съвсем нова. Толкова нова, че когато например Уилям реши, че е недопустимо струйка дъждовна вода да се процежда в салона през френските прозорци, му е необходимо само да намери картичката на дърводелеца, който бе гарантирал непропускливостта на рамките.

Когато Хенри Колдър Ракъм беше още момче, Нотинг Хил беше обикновено селце в енория Кенсингтън. Крави пасяха на мястото, където петдесет години по-късно вие наблюдавахте не толкова успешния опит на Уилям и Агнес да закусват заедно. Порто Бело беше ферма, Нотинг Барн — също. Уормууд Скръбс си беше пълен с храсталаци, а Шепърдс Буш^[1] беше място, където наистина се срещаха овчари. Материалите, от които впоследствие бе направена трапезарията на Ракъмови, си стояха непокътнати в гори и каменоломни, а бъдещият баща на Уилям, тогава още ерген, бе първоначално прекалено зает с фабриките и фермите си, за да мисли за дом и дори за създаването на наследник.

През годините преди брака си Хенри Колдър Ракъм живееше в една доста внушителна къща в Уестборн, но обичаше да казва на шега (най-вече в разговор с непоправими сноби, чието приятелство не бе в състояние да спечели), че истинският му дом била гара Падингтън, защото бизнесът можел да отиде по дяволите, ако човек не го контролира отблизо всеки ден и не следи какво вършат работниците. За Хенри Колдър Ракъм работата никога не е била мръсна дума, въпреки че — колкото и да е странно — това така и не му спечели привързаността на работниците в предприятията му. За тези, които работят във фабриките „Ракъм“, появата му на някоя от железните рампи високо над главите им, облечен в черен костюм и с цилиндър, не е достатъчна, за да ги обземе вдъхновение при вида на такава солидарност. А може би в сърцето си той си е останал простичък селски човек… но и работниците в неговите лавандулови полета не са кой знае колко привързани към него. Възможно ли е да страдат от заблудата, че грубоватите селски дрехи, които навлича всеки път, когато се явява на полето, са претенциозна преструвка, а не предпочитаното от него облекло?

Друга неоценена (според него) част от неговата душевност е способността му на страстна привързаност. Навремето клюкарите (и в селото, и в града) шушукаха, че той би имал по-добри шансове, ако започне да ухажва някоя селскостопанска машина, вместо истинска, жива жена. Представете си само изненадата им, когато той внезапно се ожени, при това за много хубава жена! Дума не можеха да кажат от удивление — всеки път, когато я водеше някъде, за да я покаже, изпълнен с гордост.

Но ако появата на съпругата действително изненада всички, то бягството й, девет години по-късно, бе прието като нещо съвсем естествено. Всъщност излезе, че хората са били наясно, още преди съпругът, жертвата на изневярата, да научи — много неприятна история. След това имаше продължителни спорове дали той я е пропъдил, или тя е избягала по собствено желание. Но какво значение има това? Тя се изпари от живота му и остави след себе си две малки момчета. Но, оставайки практичен дори в скръбта, той нае още една прислужница, която да поеме функциите, които дотогава бе изпълнявала съпругата му, и продължи да се занимава с делата си.

Изминаха години, момчетата пораснаха, без да се забелязват каквито и да било отрицателни ефекти от описаните събития, бизнесът процъфтяваше, докато се стигна до мига, когато Ракъм старши трябваше да реши къде ще живее младият Хенри, неговият наследник. По това време, петдесетте години на деветнайсети век, Нотинг Хил вече беше изгубил провинциалния си вид. Кварталът на керамичните фабрики, в западната част на селището, беше все още пълен с цигани и свинарници, а неуспешните опити половината Нотинг Хил да бъде превърнат в хиподрум развалиха атмосферата на целия район, но въпреки това имаше признаци, че струпаните около Ладброук Скуеър къщи можеха да се превърнат в изискан квартал. И наистина, през шейсетте години тази част на града стана известна като добро място за живеене, отговарящо на изискванията на видни личности, които обаче нямат амбицията да проникнат в най-висшите кръгове на обществото. Освен това мястото имаше добри железопътни връзки, а младият Хенри щеше да пътува често с влак, когато поемеше ръководството на фирмата.

И тъй, Хенри старши купи за наследника си голяма и хубава къща, една от вилите в Чепстоу, строена едва преди десет години, в отлично състояние. А къде щеше да живее Уилям, вторият му син, е… това момчето можеше да реши само.

Но ето, че бъдещето вече е факт, и историята на империята „Ракъм“ не се разви съобразно предвижданията. Хенри старши изпълни съвестно своята част от сделката — успя, съчетавайки грубоватия си чар и способността си да дава дискретно пари на заем, да проникне в доброто общество, сред приятелите му вече се числят магистрати, перове на кралството и всякакъв вид благородници. За сметка на това Хенри младши, първородният му син, води монашески живот в някаква жалка къщица близо до Брик Фийлд, а Уилям, получил най-доброто образование, което може да се купи с пари, се задоволява да играе ролята на джентълмен и да ползва къщата в Чепстоу — без обаче да разполага с лични средства, които да му позволяват да живее по такъв начин. Колко години минаха, откакто завърши университета, а и досега не е спечелил дори пени от парите, с които се издържа! Така ли смята да продължава — да прехвърля отговорностите на стария си баща, а той да се забавлява, пишейки стихотворения, които никой не издава? Крайно време е да забележи, че гербът с буквата „Р“ е вплетен дори в решетките на желязната ограда, заобиколила дома му!

В къщата се забелязват признаци на недоимък. Градините са във възмутително състояние, особено около стените на сградата и отзад, при кухнята. В конюшнята няма коне, няма и карета. Малката къщичка, предвидена за жилище на кочияша, никога досега не е била обитавана по предназначение. Уилям, по време на краткотрайното си пристрастяване към рисуването, я беше превърнал в ателие, а сега си стои изоставена. Ниските парници приличат на стъклени ковчези, пълни до пръсване с всякакъв боклук, който никне, когато за растенията не се грижи градинар. Наистина, всичко това е достойно за съжаление, но от друга страна е напълно разбираемо — Хенри старши, в опит да излекува Уилям, наложи на домакинството поредица травматични шокове — вследствие на това лечение наличните прислужници са се оттеглили, като намалял приток на кръв, от сърцето на дома към неговата периферия.

Вътре в къщата няма нищо, с което човек може да бъде впечатлен — освен ако е чужденец като вас. Може би оглеждате възторжено стаите с високи тавани, тъмните, лъснати до блясък дървени подове, стотиците части на мебелировката, които по ваше време ще са изпълнили антикварните магазини, мълчаливото трудолюбие на прислужниците. Тук всички тези неща се приемат като нещо естествено. За все по-стесняващия се кръг от приятели на Ракъм над този дом виси някаква прокоба — тук мирише на провалени соарета, потискащи градински увеселения, чува се звук от строшено стъкло — Агнес е счупила някакъв съд по време на вечеря, гостите се сбогуват смутено и си тръгват унили. Мирише на пусти помещения, в които масите се огъват от ненужни деликатеси, по подовете отекват тежките стъпки на самотния домакин. Не, никой не вижда причина да посети отново Ракъмови — след това, което се случи.

 

 

В спалнята на Агнес Ракъм завесите са плътни и почти винаги спуснати — тази подробност не е убягнала на клюкарите, които надзъртат откъм Пембридж Мюз.

Тези спуснати завеси водят до неприятни последици вътре в стаята — в стаята на Агнес трябва да има изкуствено осветление и през деня, освен това тук мирише силно на изгоряла лой от свещите (тя няма доверие на газените лампи). При това в редките случаи, когато Агнес се осмелява да излезе и някой духва свещите (освен всичко останало, тя все се бои, че къщата ще изгори), при завръщането й стаята е тъмна като гроб.

На такава картина попадаме и сутринта, когато Агнес се прибира в стаята си след неуспешния опит да закуси заедно със съпруга си. Тя и прислужницата стоят на прага на стаята, и двете задъхани от дългото изкачване. Клара не може едновременно да носи свещ и да подкрепя господарката си, така че вратата се отваря с лакът и двете влизат, влачейки крака, без да виждат накъде вървят в тъмното. По една случайност точно в момента, в който вратата на спалнята се отваря, долу хлопва външната врата, така че Агнес чува как съпругът й излиза. Къде ли отива? — пита се тя, докато я въвеждат в стая, която сякаш се е променила до неузнаваемост, докато тя не е била тук.

Бялото легло се откроява недвусмислено в мрака, но какво е това там в ъгъла? Скелет, увит в превръзки? А до него… може би голямо куче?

Клара пали маслена лампа и веднага става ясно какво представляват загадъчните силуети — шивашки манекен, по който са набодени парчета плат, а до него, готова да служи, също като посребрен доберман, стои шевната машина.

— Подайте ми ръцете си, госпожо Ракъм.

Агнес покорно се повлича към прислужницата, но не като стара жена — по-скоро като дете, което слагат отново да си легне, след като е било събудено от кошмарен сън.

— Сега всичко ще се оправи, госпожо Ракъм — Клара отмята завивките. — Ще можете да си починете на спокойствие.

Мърморейки машинално подобни успокоителни фрази, Клара съблича господарката си и я слага да си легне. После й подава любимата четка и Агнес автоматично започва да разресва косата си — безпокоят я къдриците, сплели се при падането.

— Как изглеждам?

Клара, която сгъва роклята на господарката си, докато тя добива размерите на калъф за възглавница, спира за миг и я оглежда одобрително.

— Прекрасно, мадам — казва тя усмихнато.

Усмивката й е неискрена. Всичките й усмивки са такива и Агнес знае това много добре. Но те й се отправят без лошо чувство, по задължение, нищо неприятно не се крие зад тях; Агнес го съзнава и е благодарна и за това. Между нея и прислужницата й съществува негласно споразумение, че срещу гарантирано пожизнено работно място Клара ще задоволява всички нейни капризи, ще бъде безмълвен свидетел на всички провали, и няма да се оплаква от нищо. Ще я успокоява от зори до полунощ, а понякога и в тежки моменти през остатъка от денонощието. Ще бъде довереница на всичко, което Агнес реши да й довери, колкото и налудничаво да е то, а ако след час бъде помолена да забрави споделеното, ще го изтрива от паметта си като неволно разлято мляко.

И най-важното — ще помага на господарката си да не се подчинява на всички нареждания, издавани от двамата злодеи — доктор Кърлоу и Уилям Ракъм.

Съвместният живот с Клара осигурява на Агнес една игра, която тя може да играе в пълна безопасност — редовно поддържана програма на леки упражнения, подпомагани от добронамерен домашен дух. С помощта на Клара тя възстановява уменията за поведение в обществото, които са жизненоважни за предстоящия лондонски сезон. Например тя понякога нарежда на Клара да изпълнява ролята на лейди Еди-коя си, и двете разиграват цели малки пиеси, за да може Агнес да упражнява отговорите си. Не че актьорското умение на Клара е кой знае колко убедително, но на Агнес й е все едно. Пък и прекалено автентичната имитация може да я изнерви излишно.

Поуспокоила се от съзнанието, че косата й вече е мека и подредена, тя остава настрани четката и се отпуска на възглавниците.

— Клара, подай ми новата книга за красотата — нарежда тя с мек глас. Ръцете на прислужницата й връчват книгата, и Агнес я отваря на глава „Как да се защитаваме срещу врага“. Врагът в случая е старостта. Тя разтрива бузите и слепоочията си, изпълнявайки колкото можа по-съвестно инструкциите, макар че й е трудно да разтърква „В посока, обратна на посоката на бръчките“, защото още няма никакви бръчки. „Сменяйте ръцете, ако почувствате умора“ — така пише в книгата, и тя действително е уморена, но как да смени ръцете, като има общо само две? И как да прецени, дали се разтрива правилно, с точно необходимото „уверено, но нежно притискане“, и какви ли са последиците, ако при разтриването не се ползва препоръчваният от автора крем? Книгите никога не казват това, което човек наистина иска да научи.

Прекалено уморена, за да продължава с упражненията, тя прелиства нататък.

„Кожата на лицето се сбръчква по същата причина, по която се сбръчква и кората на една ябълка. Месото на плода под кората изсъхва и се свива, когато жизнените сокове започват да намаляват…“

Агнес затваря рязко книгата и казва:

— Махни я, Клара.

— Да, госпожо.

Клара знае как да постъпи — малко по-нататък на същия етаж има специална стая, в която се трупат всички нежелани вещи.

После Агнес хвърля плах поглед към шевната машина.

Клара не го е пропуснала.

— Може би, мадам — казва тя, — ще продължим с работата по новата ви рокля? Най-трудната част вече мина, нали, мадам?

Лицето на Агнес грейва. Каква радост — да имаш какво да правиш, с какво да запълваш времето — и то точно сега! Тя не е забравила, че скоро трябва да приеме доктор Кърлоу.

В името Божие, защо не остави Уилям да спре Биатрис, преди да бе тръгнала да вика лекаря? Той беше склонен да го стори — да изтича надолу, през цялата къща, дори да изтича на улицата, за да отмени нареждането си! И тя отказа! Каква лудост! Но докато лежеше там, на пода, поне за миг тя разполагаше с опияняваща власт над него — властта да презре предложеното маслиново клонче. Да се изправи така срещу него — макар че всъщност лежеше в краката му — и това си беше някакво отмъщение.

Агнес се взира в недовършената рокля, представя си как тя покрива тялото й като копринена броня. Усмихва се плахо на Клара и получава усмивка в отговор.

— Да — казва тя, — струва ми се, че се чувствам достатъчно добре и можем да продължим.

 

 

Само след минути бръмченето на шевната машина вече заглушава тиктакането на часовника. След завършването на всеки шев, на всяко плисе, двете жени прекъсват работата си, свалят роклята от машината и я поставят отново на манекена. Отново и отново обличат безполовата фигура, и всеки път тя добива по-изящна, по-женствена форма.

— Все едно, че правим магия! — гука възторжено госпожа Ракъм, почти забравила, че доктор Кърлоу вече е на път, стиснал в облечения си с ръкавица юмрук чанта, която размахва, като върви.

Но шиенето за нея не е просто приятно занимание. Тя има нужда от поне още четири рокли, ако все още храни някаква надежда да се яви в обществото по време на тазгодишния сезон, а Бог й е свидетел, тя твърдо е решила да го стори. Защото, ако има нещо, което е разклатило вярата на Агнес в душевното й здраве, то е неспособността да се яви в обществото през изминалия сезон. И ако има нещо, което е в състояние да й върне тази вяра, то е, така да се каже, закърпването на този пропуск.

Действително, от самото си раждане Агнес не е учена на нищо друго, освен да се движи в обществото и да изглежда добре. Но не това е причината тя да шие тези великолепни рокли, тези сложни конструкции, в които се надява да се плъзга изящно из чуждите салони. Участието в лондонския сезон за нея е единственото, което ще докаже извън всякакво съмнение, че тя не е луда. Защото, обзета от несигурност в опитите си да прецени къде точно минава границата между лудостта и психическото здраве, Агнес е избрала една условна граница лично за себе си. Ако само съумее да се удържи на отсамната страна на тази граница, ще бъде душевно здрава — първо в очите на хората, после в очите на съпруга си, а най-сетне ще съумее да убеди и доктор Кърлоу.

А какво мисли за това тя самата? В собствените си очи тя не е нито здрава, нито луда; тя си е просто Агнес… При това Агнес Пигот, ако нямате нищо против. Погледнете в сърцето й, и там ще видите една прелестна картина — също като картичките с написани на тях молитви и с картинки от детството на Светата Дева. На картинката се вижда Агнес, но не такава, каквато я познаваме — една Агнес, която няма възраст, която не се изменя, която не може да бъде омърсена, която не е доведена дъщеря на някакъв си Ънуин, нито пък съпруга на някой си Ракъм. Косата й е по-лъскава, дрехите — по-пищни, гърдите й са още високи, първата й поява в обществото е все още предстояща.

От гърдите й се откъсва въздишка. В действителност от първата й поява в обществото са минали повече години, отколкото би искала да преброи, и амбициите й, свързани с предстоящия сезон, са много скромни. Мечтата й да се движи в най-висшите кръгове — десетте хиляди души, представляващи същинския връх на обществото — нещо, което изглеждаше напълно постижимо, докато бе доведена дъщеря на лорд Ънуин, е избледняла сега, когато е повече от ясно, че Уилям, дори да има някакво бъдеще, никога няма да стане прочут писател, какъвто го виждаше тя в мечтите си. Ще бъде шеф на парфюмерийните фабрики — когато най-сетне събере сили да поеме тази отговорност — и тогава, когато стане много, много богат, може да започне да се изкачва бавно по социалния небосклон. Но дотогава ниските сфери на светското общество са най-доброто, на което Ракъмови могат да се надяват. Агнес знае това. То не й се нрави, но тя го съзнава ясно и е твърдо решена да се възползва от възможностите си.

И тъй, какво очаква тя всъщност? Никога не е искала мъжете да я считат за красива — тези неща предизвикват само нещастия. Не се надява и на възхищение от страна на другите жени; от тях очаква единствено учтиво безразличие и злостни клюки зад гърба й. Ако трябва да бъдем честни, в представите си за предстоящия сезон тя не вижда каквито и да било контакти и разговори. Напротив, надява се да успее да премине плавно през всички събирания, почти без да забелязва когото и да било, като произнася само най-безсъдържателните формули и се вслушва единствено в неща, които изискват само повърхността внимание. От опит знае, че това е най-сигурният подход. Повече от всичко Агнес копнее да бъде приемана някъде извън границите на собствената си спалня, да се облича в по-хубави дрехи, а не все в тези обсипани с петна и протрити от пране нощници.

— Знаете ли, мадам — казва Клара, — госпожа Уимпър ще позеленее от завист, когато ви види в тази рокля. Срещнах прислужницата й, когато бях в града, и тя ми каза, че госпожа Уимпър умирала за този модел, но била прекалено напълняла, за да може да го носи.

Агнес се смее като дете, съзнавайки отлично, че това най-вероятно е лъжа. Клара постоянно си измисля такива неща. Тя се чувства все по-добре с всяка изминала минута; болката в главата е намаляла; може би дори ще помоли Клара да дръпне завесите…

Но точно тогава на вратата се почуква.

Клара няма друг избор — тя оставя роклята да се хлъзне по коленете й и да се свлече на пода, оставяйки господарката си цялата усукана в коприна. Тя става, проси извинение с усмивка, и отива забързано към вратата, за да отвори на лекаря. В стаята пада дълга сянка.

— Добър ден, госпожо Ракъм — казва докторът и влиза безшумно. Парфюмираната атмосфера в тази женска светая светих, е нарушена от недвусмислено мъжката му миризма, въздушните пластове са разместени от едрата му фигура. Той оставя чантата си на пода до леглото на Агнес, сяда на ръба му и кимва на Клара. Кимването има стойност на заповед — то означава, че Клара може да си върви.

Агнес, обърнала стола си с гръб към шевната машина и с лице към лекаря, знае, докато следи с очи излизащата Клара, че капанът е щракнал, но въпреки всичко се бори да се освободи от железните му челюсти.

— Съжалявам, че е трябвало да идвате отново дотук — казва тя. — Защото за съжаление — искам да кажа, за щастие — за мен, но не и за вас, аз вече се чувствам отлично, както и сам виждате.

Добрият доктор мълчи.

— Беше много мило от страна на съпруга ми да ви повика, наистина…

Докторът мръщи чело. Той не е от хората, които подминават явни непоследователности.

— О, но доколкото знам от Уилям, тъкмо вие сте настояли да бъда повикан.

— Да, наистина, съжалявам много — отвръща Агнес и забелязва с ужас, че както обикновено, той накланя леко глава встрани, докато изслушва думите й, като че ли държи да не пропусне нито една от невероятните й лъжи. — Предполагам, че в момента, когато се почувствах зле, съм се… уплашила, че ще се случи най-лошото. Тъй или иначе, сега вече се чувствам добре.

Доктор Кърлоу подпира елегантно подстриганата си брада на сключените си ръце.

— Струвате ми се много бледа, госпожо Ракъм, ако позволите да отбележа.

Агнес се опитва да потисне надигналата се паника с плаха полуусмивка.

— О, но това сигурно се дължи на пудрата, нали?

Доктор Кърлоу изглежда озадачен. Агнес познава отлично това изражение и го счита за най-противното, най-вбесяващото от целия му репертоар.

— Но нима аз не съм ви предупреждавал, че ползването на козметични препарати ще навреди на кожата ви?

Агнес въздъхва.

— Да, докторе, предупреждавали сте ме.

— Всъщност, доколкото знам…

— … изхвърлих всички козметични препарати, така е — довършва тя.

— Така че…

— Така че не може да се дължи на пудрата — казва тя с нова въздишка.

Докторът опира върховете на пръстите в брадичката си и си поема дълбоко дъх.

— Моля ви, госпожо Ракъм — започва да я увещава той. — Знам, че ви е неприятно да ви преглеждат. Но това, което ви харесва и това, което е полезно за здравето ви, са две различни неща, които невинаги съвпадат. Много тежки обрати в някоя съвсем лечима болест са можели да бъдат предотвратени при един навременен преглед.

Агнес се обляга назад на стола и си позволява да притвори очи. Каквото и да каже, то ще е все някоя фраза, която е произнасяла безрезултатно и друг път. Прекалено съм уморена, за да ме преглеждате. „Уморена ли? Значи сте болна!“ Чувствам се прекалено зле, за да ме преглеждате. „Но прегледът ще ви помогне да се почувствате по-добре!“ Преглеждате ме всяка седмица, какво толкова ще се случи, ако пропуснете веднъж прегледа? „Не е възможно да говорите сериозно; само една луда жена би допуснала доброволно здравето й да се влоши!“ Не съм луда! „Разбира се, че не сте. Именно затова искам съгласието ви за преглед, вместо да не обръщам внимание на желанията ви, както бих постъпил, ако бяхте пациентка в приют за душевноболни“. Но сега съм прекалено уморена… и така нататък.

Нима убеждението й, че доктор Кърлоу я принуждава неоснователно да допуска тези прегледи, е признак на лудост? Лудост ли е съмнението, че си позволява с нея волности, на каквито никой лекар няма право? Тя до такава степен е загубила връзка с външния свят — възможно ли е да е пропуснала някакви забележителни промени по отношение правата на лекарите спрямо техните пациенти? Нима самата кралица е подлагана на такива насилия и заплахи от страна на личния си лекар? Ако се случи нещо такова, кралицата би го прогонила, нали? Колко прекрасно би било да може да каже на доктор Кърлоу, че вече не се нуждае от услугите му, че няма повече работа тук.

Вместо това, както винаги, тя приема неизбежното, и ляга на леглото. Добрият доктор дърпа завесите, за да може слънцето да осветява това, което върши. Агнес насочва вниманието си към няколкото угаснали свещи, започва да брои стеклите се, застинали восъчни струйки. Обърква бройката, започва отново, като през цялото време се опитва да не обръща внимание на напрежението, което пронизва като електричество цялото й тяло — от пръстите на краката до корените на косата — когато докторът повдига края на роклята над коленете й.

 

 

Междувременно Уилям Ракъм вече е пред вратата на госпожа Кастауей. Първо почуква, после звъни, и чака нетърпеливо да му отворят. Влажният, вятър връхлита на пристъпи и подръпва панталоните му; натруфено облечени уличници го оглеждат, когато минават край него. Кожата на главата го сърби от обилните количества помада, с които е поливал косата си, когато се е ресал. Минава цяла минута — излиза, че тук положението е също толкова лошо, колкото и в собствения му дом!

След още една минута резето щраква. През един едва забележим процеп се вижда блестящо женско око, което го оглежда подозрително.

— Шугър е заета — неприязненият глас принадлежи на Ейми Хаулет. — Ако искате, елате по-късно.

— Всъщност, бих искал да разговарям с вашата… с госпожа Кастауей — казва Уилям. — По делови въпроси.

— Тук — отвръща присмехулно момичето, — се обсъждат единствено делови въпроси.

Умът му не може да побере как някой мъж би могъл да целува и прегръща такова цинично същество, но Уилям прави още един опит:

— Настоявам… става дума за нещо, което би представлявало голям интерес за госпожа Кастауей, убеден съм в това.

След което госпожица Хаулет отваря рязко цялата врата, и веднага му обръща гръб.

 

 

В приемната на госпожа Кастауей всичко изглежда точно така, както когато Уилям — тогава още господин Хънт — влезе тук за първи път. Както и преди, той се смайва от многобройните изображения на Мария Магдалена, окачени по стените, огънят пламти все така силно, а самата госпожа Кастауей, седнала зад бюрото си, пак е облечена в аленочервено. Този път обаче няма и следа от госпожица Лестър и нейното виолончело — столът й е празен. Ейми Хаулет отива лениво към мястото си и се отпуска тежко сред шумоленето на изпомачканите си поли — оттам наблюдава с лукав поглед влизането на Уилям. Отпуснала ръце край тялото си, отметнала назад глава, тя вдишва дима и после прави нещо много странно — разтваря устни и започва да изпълнява някакъв фокус с цигарата, прилепнала към крайчеца на езика й. За миг изглежда, че ще я глътне, после я задържа, без да я угаси, между зъбите си. После отново всмуква дим. През цялото време не мигва нито веднъж.

— Наистина се надявам, че ще извините поведението на Ейми — казва госпожа Кастауей и кани с жест Уилям да седне на един от столовете. — Маниерите й са извънредно привлекателни за някои от посетителите ни.

Ейми се усмихва иронично.

— Наистина, не съм искала да ви засегна, господин… господин… — напразният опит да си припомни името й прекъсва упражнението по добро поведение, тя свива рамене и отвръща поглед.

— Хънт — казва Уилям. — Джордж У. Хънт.

Госпожа Кастауей присвива очи. Присвива ги толкова силно, че кървясалите еклери почти изчезват, а тъмните ириси лъщят като облизани лакрицови бонбони. Тя е по-едра, отколкото си я спомня той, и някак по-внушителна.

— И тъй, с какво можем да ви помогнем, господин Хънт? — пита тя нежно. Аленочервените й устни се издуват, когато произнася гласните. — Не очаквахме да ви видим пак толкова скоро.

Уилям поема дълбоко дъх, привежда се напред, и започва да излага предложението си. Говори сериозно, припряно, притеснено. Измисленият от него господин Хънт е свенлив, но богат човек. А какъв е източникът на богатството му? О, той е един вид неофициален, да не кажем таен партньор в голямо издателство, чийто приход по груба преценка възлиза на 20 000 лири стерлинги годишно. Изданията им са толкова многобройни, че не би могъл да ги изреди, но сред техните автори са имена като Маколи, Кенъм Дигби, Льо Фану и Уилям Ейнсуърт. Всъщност, той има среща със стария си приятел Уилки — Уилки Колинс — след… — той изважда сребърния си часовник така, че всички да го видят — след четири часа. Но преди това…

Той защитава позициите си, но освен че изтъква своите аргументи, не пропуска да задава и въпроси. Задаването на въпроси (така поне твърди Хенри Колдър Ракъм в преписките, които Уилям е чел допреди малко) е основно средство да подчиниш бъдещия партньор на волята си. „Задавай въпроси“, настоява старецът, „изразявай съчувствие към затрудненията, в които е изпаднал човекът, с когото искаш да сключиш сделка, после подчертай, че изходът е в твои ръце“. Уилям продължава с пълна пара, по челото му е избила пот, от устата му се сипе порой от думи. „Не допускай да се възцари мълчание, което другият може да запълни със своите възражения“, това е още нещо, което старият повтаря непрекъснато. Уилям не допуска възцаряването на мълчание. „Гледай събеседника си право в очите“. Уилям гледа госпожа Кастауей в очите, и след време изпитва чувството, че е постигнал някакъв напредък. Тя става все по-откровена, когато цитира цифри; кима сериозно, когато той й обяснява как смята да постигне нарастването им.

— И така — казва той в заключение, — Шугър остава изключително за мое ползване. Какво ще кажете за предложението ми?

Отговорът на госпожа Кастауей гласи:

— Съжалявам, господин Хънт. Не.

Шокиран, Уилям поглежда към Ейми Хаулет, като че ли очаква тя да се намеси в негова полза. Но Ейми се е отпуснала на стола и си чопли ноктите — точно сега острият й поглед е насочен за щастие в друга посока.

— Но защо не? — възкликва той, като се старае да не повишава тон, за да не го изхвърли пазачът, който сигурно се крие някъде наблизо. — Не мога да си представя какви причини имате да не приемете. (Какъв би бил съветът на Хенри Колдър Ракъм? „Кажи на човека същото, което той ти е казал току-що“). — Казвате, че за една вечер Шугър приема един-двама, най-много трима джентълмени. Аз ви приемам да покрия разходите за предполагаемите й три ангажимента. На самата Шугър ще плащам по моя преценка. Печалбата ви си остава същата, само дето ще получавате парите от един човек, а не от няколко.

Вместо да плесне чело със сбръчканата си ръка в израз на закъсняло прозрение, госпожа Кастауей отвръща на настояването на Уилям по смущаващ начин. Тя започва да рови в едно от чекмеджетата на писалището си и изважда свитък изпомачкани листове. После хваща голямата ножица и започва да трака с нея, сякаш да провери върши ли работа.

— Тези неща не са толкова прости, колкото ви се струват, господин Хънт — казва тя тихо, и започва да подрежда листовете на писалището пред себе си. Очите й се прехвърлят от Уилям върху разпилените листове и обратно — очевидно е нетърпението й да продължи работата си. — Като начало, нашето заведение е малко и всички изчисления са в наш ущърб. Ако една трета от това, което предлагаме на клиентите, постоянно не е в наличност…

Звукът на звънеца кара и двамата да трепнат.

Ейми Хаулет изпъшква и отправя поглед към тавана.

— Къде е това момче? — въздъхва тя, после става от стола си.

— Господин Хънт, моля за извинение — казва госпожа Кастауей, когато Ейми изфучава навън, за да изпълни за пореден път задълженията на спящия Кристофър. — Едно от нашите малки правила е господата, които ни посещават, никога да не се срещат. Затова, ако бъдете така добър да минете в съседната стая… — тя му сочи пътя с ножиците, — само за миг…

Госпожа Кастауей му кимва майчински и той се подчинява.

— Болката — тъкмо казва доктор Кърлоу, — се дължи единствено на желанието за съпротива.

Избърсва пръсти в бяла носна кърпичка, пъхва я обратно в джоба си, и се навежда, за да опита още веднъж. Няма спор, госпожа Ракъм го кара да се поизпоти за хонорара си.

 

 

„Не и Шугър, само Шугър не, мръсник такъв, свиня!“, повтаря си Уилям, докато се гърчи от притеснение в съседната стая, притиснал ухо към вратата. „Тя е заета. Отказал си се. Омекнал си“.

— … още доста рано… — чува той гласа на госпожа Кастауей.

— … Шугър… — произнася мъжът.

Косата на Уилям настръхва от омраза. Изкушава се да връхлети в другата стая и да нападне съперника си, да го свали с юмруци на пода.

— … можем да предложим други удоволствия…

Сърцето му бие ускорено; той съзнава, че бъдещето му се крепи на косъм, чака спасение или провал. Как е възможно доскоро Шугър да не е съществувала за него? А ето го сега — стои тук, свил юмруци в джобовете, и е готов да убие човек заради нея!

Оказва се обаче, че кръвопролитието е излишно. Господинът в приемната се съгласява да се задоволи с госпожица Хаулет. Пада му се на мръсника. Уилям се надява тя да му хвърли такъв бой, че едва да оживее — задето се е осмелил да пита за Шугър.

— … значи без вино, да, разбирам, че бързате… като хиляда и една нощи, сведени до няколко минути…

Уилям се заслушва в музиката, съпровождаща сключването на сделката. Странно как човешкият говор става почти недоловим, когато го слушаш през вратата, а звънът на монети се чува толкова ясно!

— Господин Хънт?

Слава Богу.

Едва сега Уилям осъзнава какво представлява стаята, в която се беше скрил — малка болнична стая, оборудвана с бурканчета, пълни с лекарства, и всякакви превързочни материали. Има и шишета със силни спиртни тинктури, препарати, предизвикващи аборти, белязани с кръстосани кости и детски черепи, ароматизирани дезинфектанти, произведени от… (той се чуди дали няма да види познатия герб с вплетеното в него „Р“) — от „Бийчъмс“.

— Господин Хънт?

— Госпожо Ракъм?

Агнес Ракъм лежи на леглото си, на много мили оттук, обърната на една страна, за да улесни доктор Кърлоу в опитите му да бръкне по-надълбоко в нея.

— Добре — мърмори той разсеяно. — Благодаря.

Опитва се да намери матката на Агнес, която съгласно неговите познания би трябвало да се намира точно на четири инча от външния отвор. Средният му пръст е дълъг точно четири инча (мерил го е) и той е много озадачен, защото не намира това, което търси.

 

 

— Споменахте някакви… усложнения, които не съм предвидил? — подхваща Уилям отново разговора.

— Много, много усложнения — въздиша госпожа Кастауей. Сякаш за да го откаже, тя отново се е заела със своите изрезки — реже някакви листове, които според Уилям приличат на страници, откъснати от книги. — Току-що се сетих за още едно — нашето заведение има… е, може би не точно договор, но неписано споразумение с „Камината“. Били ли сте в „Камината“? О, да, разбира се, че сте били — тя отново откъсва очи от него и насочва ножиците към нов лист. — Вие например, господин Хънт, след като оценявате така високо качествата на Шугър, можете да разберете, че тя е считана за една от атракциите на „Камината“ — присъствието й привлича клиенти, или така поне считат собствениците на „Камината“. Така че ние им правим услуга, която може да няма точно парично измерение, но независимо от това е ценна. Ако Шугър внезапно… изчезне — колкото и ласкателна да е причината за изчезването й, господин Хънт — собствениците на „Камината“ ще се чувстват ощетени, нали?

Пред Уилям се оформя мъничка човешка фигурка — бяла откъм него, сива от гравирания образ откъм госпожа Кастауей.

„Тя е луда“, казва си той, докато гледа как фигурката на светица с ореол, изрязана от някакъв илюстриран католически молитвеник, пада леко на писалището. Как би могъл да сключи сделка с луда жена? Кой от двата образа — от гледна точка на лудата, която изрязва образи на Мария Магдалена от книгите — би бил по-внушителен; съвсем истински наследник на парфюмерийна индустрия, или измисленият партньор в престижно издателство? И какво, по дяволите, има предвид с тези намеци за „Камината“ — иска просто още малко пари, или ще се наложи да купи цялата проклета кръчма?

„Накарай събеседника си да произнесе поне веднъж думата «да» — тези думи баща му беше подчертал със зелено мастило. Всичко останало са подробности“.

— Мадам, това несъмнено са само подробности — заявява той. — Не бихме ли могли… — какво щастливо хрумване! — не бихме ли могли да повикаме самата Шугър. Уважавам вашите възражения, мадам, но все пак тук се решава нейното бъдеще…

Госпожа Кастауей взема друг лист. На гърба му се вижда съвсем явно печатът на някаква заемна библиотека.

— Господин Хънт, има нещо, което вие пропускате. Не сте преценили вероятността Шугър да предпочита — моля да бъде извинена, не искам да ви засегна — да предпочита разнообразието.

Уилям не й обръща внимание; съзнава, че няма полза да дава израз на възмущението си.

— Мадам, настоявам — умолявам ви — нека чуем какво ще каже самата Шугър.

„Дай ми я, дай ми я“, повтаря той на ум, вперил поглед в очите на лудата. Никога не е желал нищо по страстно — сам се учудва от силата на желанието си. Ако може да получи само това, което иска, няма да моли Бога за нищо повече — за нищо друго, докато е жив.

Госпожа Кастауей измъква пръсти от ножиците, бута стола си назад и става. От тавана висят три копринени шнура. Тя дръпва единия. Кого ли призовава? Някой бияч, за да го изхвърли? Или Шугър? Очите на госпожа Кастауей не издават нищо.

Господи всемогъщи, това се оказа далеч по-трудно, отколкото завоюването на ръката на Агнес, мисли Уилям. Ако само тази луда стара сводница се съгласи да рискува с него, така, както се съгласи навремето лорд Ънуин!

Докато седи тук, в публичния дом на госпожа Кастауей, и очаква появата на Шугър или на някой едър мъжага, той си спомня как бе поканен в кабинета на съсухрения стар аристократ — и там, докато пиеха портвайн, му беше прочетен договорът, съгласно който щеше да се сключи бракът между Агнес Ънуин и Уилям Ракъм, ескуайър. Спомня си, че юридическите термини му се сториха напълно неразбираеми, затова, когато лорд Ънуин свърши с четенето и каза със заядлив тон нещо от рода на: „Е, това устройва ли ви?“, той не знаеше какво да отговори. „Това означава, че тя е ваша, Бог да ви е на помощ“, поясни лорд Ънуин и напълни отново чашата му.

Ето, по стълбите се мярва някаква сянка… Дали… Тя е! В подплатен син пеньоар, по пантофи, с разпуснати и разбъркани коси, още сънлива, Бог да я благослови. По предната част на пеньоара й се виждат тъмни пръски вода. Сърцето му, доскоро изпълнено с убийствени помисли по адрес на госпожа Кастауей, внезапно сякаш ще прелее от нежност.

— Виж ти, господин Хънт — казва тихо Шугър и спира насред стълбите, — каква приятна изненада, да ви видя отново толкова скоро! — тя посочва с извинителен жест неподходящото си облекло. Течението по стълбището развява косата й и един кичур се увива около бузите и голата й шия. Как е възможно досега да не е забелязал колко слаба е шията й! А и устните й са толкова бледи и сухи — като късчета дантела; тя сигурно не пие достатъчно течности! Каква наслада би било да втрива мехлем в тези устни, докато тя целува пръстите му…

— Господин Хънт има едно предложение към теб, Шугър — казва госпожа Кастауей. — Господин Хънт?

Стара вещица! Дори не покани Шугър да седне — като че ли предложението му е толкова скандално, че момичето със сигурност ще откаже, още преди да е слязло по стълбите. Но погледът, който си разменят с Шугър, му вдъхва смелост — този поглед говори: „Ние се познаваме, нали, аз и ти?“

Той я кани любезно да седне и тя се разполага на стола на госпожица Лестър. После Уилям повтаря кратката си реч, но този път, освободен от противното задължение да се обръща към госпожа Кастауей, говори, гледайки Шугър право в лицето (тя все още гледа сънливо; облизва сухите си устни с малкото си червено езиче, същият език, който… съсредоточи се, Ракъм!). Той вече не е толкова напрегнат; когато повтаря измислиците за Джордж У. Хънт, й отправя съучастническа усмивка, израз на взаимно разбиране, на нещо споделено, вече част от съвместната им история. Но когато се стига до цифри, той заговаря ясно и точно. От дипломатичност споменава възраженията на госпожа Кастауей, и ги включва в своето описание. Всеки от тях, твърди той уверено, ще стане по-богат в резултат на това начинание — никой няма да претърпи и най-дребната неприятност.

— Но вие още не сте споменали — обажда се старата жена от другия край на помещението, — какво ще плащате на Шугър?

Уилям трепва. Въпросът му се струва груб, неделикатен — при това отговорът изобщо не я засяга. Та това не е някакъв долен бардак!

— Ще й плащам толкова — казва той, — колкото е необходимо, за да се чувства щастлива. И кимва едва забележимо към Шугър, за да подчертае, че говори напълно сериозно.

Шугър примигва няколко пъти, прекарва пръсти през разчорленото оранжево руно на главата си. Лавината от факти и цифри малко я е зашеметила, като че ли на събуждане вместо варено яйце е видяла пред себе си „Принципи на политическата икономия“ от Джон Стюарт Мил. Най-сетне тя отваря уста и казва с лукава усмивка:

— Добре, господин Хънт. Съгласна съм.

 

 

Да! Тя каза „да“! Ракъм едва се сдържа. Но трябва, трябва. Детинският ентусиазъм не би му подхождал; нали е издател!

Затова, свел глава над писалището на госпожа Кастауей, той следи как тя съставя договора „през настоящия 24 ден на месец ноември 1874 година“. Чиста загуба на труд и мастило; ако тя само знаеше, че той би подписал всичко, дори празен лист, на който е написана само тази единствена дума — „Всичко“! Но тя има други изисквания. И той чете думите, които изтичат изпод перото й, изписани (нека й отдадем дължимото) красиво и с елегантен стил… „упоменаван по-нататък като Домът“… Боже милостиви! Тя смята да го измами, повече от ясно е… но какво значение има това? В сравнение с богатството, което скоро ще бъде негово, размерите на нейната алчност си остават лилипутски.

При всички положения, ако той реши да се отметне, какво би могла да стори тя? Да преследва някаква въображаема личност чрез съдилищата за закрила на проституцията? Короната изслушва делото „Кастауей срещу Хънт“? Престани да дращиш, жено, и остави място за подписите!

В сравнение с това тук договорът, с който му бе дадена ръката на Агнес, бе съставен изключително небрежно — претенциите към него бяха далеч по-малки, отколкото в сегашния документ. В един брачен договор човек би могъл да очаква проява на бащинска загриженост, но лорд Ънуин прояви (така си казва Уилям сега, когато си припомня миналото) извънредно слабо желание да закриля Агнес. Зестрата й не беше кой знае каква — сума, която една млада жена може да изхарчи за година-две — а в договора не бе залегнала и дата, на която Уилям да се задължава да придобие собствено състояние. Не се споменаваше и колко голям гардероб с модни дрехи е длъжен да поддържа съпругът й, нито пък как Агнес ще продължава да води начина на живот, към който е привикнала. Ако се съдеше по този договор, на лорд Ънуин му беше все едно дали бъдещият му зет няма да разпродаде дрехите на Агнес, бижутата и книгите й, и да отпрати прислужниците й. Излизаше едва ли не, че той си умива ръцете от всякакви задължения към нея — сякаш е знаел (хитрият му стар пияница!) каква отрова разяжда душевното здраве на доведената му дъщеря.

Някъде в къщата отеква далечно хлопване на врата — тръгва си посетителят на госпожица Хаулет. Уилям поглежда изкосо Шугър, но тя е потънала в креслото, облегнала глава на свитата си ръка, и е притворила очи. Ръкавът на пеньоара й се е хлъзнал назад и разкрива бялата плът на ръката й, нашарена със синкави белези от пръсти. Сигурно са от него — а дали е така? Стреснат, той осъзнава, че договорът зависи не само от доверието на жените в него, но и от неговото доверие в тях. Какво би им попречило да продължат да вършат същото като досега зад гърба му? Нищо, освен ако той не се постарае да се държи непредсказуемо, и не им казва никога кога ще дойде следващия път… Не, това е лудост, той трябва да е луд — и все пак около ъгълчетата на устата му играе усмивка, когато подписва със замах измисленото си име под сделката, сключена с една сводница и една проститутка.

— С най-голямо удоволствие — заявява той и вади десетте гвинеи, получени от продажбата на някои ненужни вещи на Агнес, — да затвърдя с подпис този договор.

Госпожа Кастауей приема парите. Внезапно лицето й е станало прастаро и много уморено.

— Убедена съм, че можете да си представите доста по-приятни неща от подписването на договор, господин Хънт — казва тя. — Шугър, скъпа, събуди се.

 

 

Агнес се взира в малките дръжки от слонова кост на нощното шкафче, старателно отбелязва всяка пукнатина и драскотина по тях. Сянката на главата на доктора пада върху лицето й. Вече е извадил пръстите си от нея.

— Опасявам се, че не всичко е наред.

Думите достигат до Агнес като случайно доловен откъс от разговор на някоя гара. Тя вече изпада в унес, клепачите й се притварят, по лицето й е избила пот — виждала е това много пъти насън, но никога досега наяве. Сънят за едно пътуване…

Но доктор Кърлоу говори, опитва се да я изтръгне от унеса. Полека, но настоятелно той притиска пръст към определено място на голия й корем.

— Чувствате ли това място тук? Тук, където ви докосвам? Матката ви е стигнала чак дотук, много по-високо от мястото, където би трябвало да бъде, а то е… ето тук. Пръстите му се плъзват към кичурчетата руси косми, които Агнес е мярвала може би двайсетина пъти през живота си, и всеки път много се е срамувала. Но този път няма основание да се срамува — пръстите на лекаря се плъзгат (поне така мисли тя в съня си) не по тялото й, а по някаква друга повърхност — по стъклото на прозореца например. Тя седи в някакъв влак, който тъкмо потегля от гарата, а някакъв човек отвън, на перона, опира пръст в прозореца на нейното купе.

Агнес затваря очи.

 

 

Горе, в стаята на Шугър, Уилям разкопчава яката си. Шугър, коленичила в краката му, търка лице в копчетата на панталона му и мърка:

— Рррр…

Копчетата на ризата му са неподатливи — облякъл е най-елегантните си дрехи, за да впечатли госпожа Кастауей. Докато се бори с тях, той хвърля поглед към писалището, отрупано както винаги с книжа. При това книжата имат мъжки вид, не са листчета цветна оризова хартия и пликове с отпечатани по тях цветя; никъде не се вижда книга с готварски рецепти и проповеди, украсени с превзети акварелни рисунки, няма и кръстословици и ребуси от популярната преса. Не тези листове са натрупани в неспретнати купчини на бюрото на Шугър, целите изписани, по някои има мастилени петна, други са смачкани, а между тях се виждат угарки от свещи. Най-отгоре се вижда някакъв памфлет — листът е гъсто напечатан, а полетата са изпълнени с бележки в тъмносиньо мастило.

— Каквото и да вършиш тук, забелязвам, че не е лесна работа — отбелязва той.

— Нищо, което би представлявало интерес за един мъж — отвръща тя тихо и драска леко с пръсти по задната част на панталона му. — Ела, вземи ме.

Завесите на леглото вече са прибрани встрани като на театрална сцена. В огледалото на горната табла Уилям вижда собственото си отражение — как се препъва, воден към изпомачканите чаршафи, които още пазят неговата миризма и миризмата на Шугър.

— Вече съм влажна от желание, господин Хънт — гука тя.

— Не, наистина, казвай ми Уилям — отвръща той. — И наистина трябва да ми повярваш, вече няма да ти се налага да работиш изобщо, освен…

— Ммм, да — отвръща тя и го придърпва на леглото до себе си. Повдига меката, свободно падаща тъкан на пеньоара си и го нахлузва на главата му; той се върти, но тя го е хванала здраво, притиснат към талията й. Горещият му, влажен дъх плъзва по тялото й, тя го оставя да пълзи нагоре, към светлината, която прониква през отвора около шията.

— Ооо, не още — продължава да гука Шугър и го задържа, както е покрит с пеньоара. — Гърдите ми изгарят за докосването ти.

Той започва да ближе гърдите й — нежно, слава Богу. Някои мъже ръфаха зърната им като ябълка. Устните на този са меки, езикът — гладък, зъбите почти не се чувстват. Безобиден, доколкото може да бъде безобиден един мъж, при това с много пари, които има желание да изхарчи. Ако иска името й да фигурира в някакъв договор, защо да не изпълни желанието му?

Но, Божичко, в никакъв случай не бива да допуска той да види какво има на писалището й. Този път майка й наистина я изненада — позвъни много рано. Беше заспала много дълбоко, потънала във възглавниците на леглото. Как би могло да се очаква, че както бе полузаспала, ще се сети да разчисти бюрото си? И без това едва успя да се завлече до долу, без да си строши врата по стълбите — на нищо повече не бе способна. И за какво? Никой не би могъл да я вини, че не можеше да предвиди за какво я викаха — да се обрече на вечна вярност на някакъв мъж…

Но за в бъдеще трябва да бъде по-внимателна — не бива да оставя всички книжа така, че той да може да се рови из тях. Какво ли е оставила най-отгоре точно сега? Опитва се да си представи повърхността на бюрото, докато повдига роклята си, за да може мъжът, усукан в нея, да си поеме дъх… Дали не беше онзи отвратителен памфлет за… о, Господи, да! Тя пребледнява при мисълта, че ако не беше го дръпнала към леглото, той можеше да си е пъхнал носа в него.

На писалището й лежи отворен един медицински трактат, откраднат от обществената библиотека на Тревър Скуеър. Текстът не би трябвало да бъде изненада за него — вероятно е чел такива неща и преди:

 

 

„Нито една жена не би могла да разсъждава сериозно, без да увреди функциите на организма си, предназначен за износване, раждане и отглеждане на деца. Най-често жената «интелектуална» е инвалид от детство или практически хермафродит, който при друго развитие би могъл да се превърне в здрава жена и съпруга.

Нека запушим уши, за да не чуваме гласовете на тези, които ни предлагат да получим резултатите на някакъв женски интелектуален труд в замяна на оскъдно, болнаво и хилаво поколение. Бъдещето ни се нуждае много повече от здрави и плодоносни утроби, отколкото от някакви си женски драсканици“.

 

 

Но не това е текстът, който не трябва да попада пред очите на новия благодетел на Шугър, а ръкописните коментари на Шугър в полетата — тях той не трябва да вижда в никакъв случай. „Надут глупак!“ например или „Тирания!“, или „Погрешно, погрешно, погрешно!“ (някъде другаде), а накрая, като заключение, е надраскано сред много мастилени петна: „Ще видим тази работа, проклет стар глупако! Скоро започва новият век, и тогава вие ще ИЗМРЕТЕ — ти и всички като теб!“

 

 

Докато доктор Кърлоу рови из чантата си, за да намери кутията с пиявиците, той съзира крайчеца на някакво списание, който се подава изпод леглото на пациентката му — едно от тези списания, които той не й позволява да чете. (Става дума за „Лондон Периодикъл Ривю“. Агнес го чете с напълно невинното желание да научи какво би трябвало да мисли за новите картини, които не е могла да види, новоиздадената поезия, която не е могла да прочете, последните събития, на които не е присъствала — за в случай, че й се наложи да сподели мнението си на някоя от тези теми по време на предстоящия сезон).

— Извинете, госпожо Ракъм — казва той, без да съзнава, че тя вече не го чува. Той е вдигнал непозволения материал високо нагоре, и го държи точно пред невиждащите й очи. — Това списание ваше ли е?

Докторът не очаква от нея отговор — упрекът му изключва всякакви извинения. Освен това няма значение дали става дума за „Лондон Периодикъл Ривю“, за „Сянката на Ашлидиат“ от госпожа Хенри Ууд или някаква друга подобна глупост. Четене на прекалено вълнуващи, прекалено уморителни, прекалено въздействащи текстове, прекалено често миене, прекалено излагане на слънце, прекалено стегнати корсети, сладолед, аспержи, грейки за крака — всички тези и още много други неща причиняват заболявания на матката. Но няма повод за безпокойство, докторът разполага с нужното лекарство.

Той оглежда за миг късчето бяла кожа зад ухото на Агнес, сетне поставя там, с абсолютна точност, първата пиявица. Агнес избира тъкмо този неподходящ момент, за да се изтръгне от унеса си с надеждата, че междувременно външният свят е станал отново безопасен. Тя наблюдава как стиснатата в пинсета пиявица се насочва към лицето й. Преди да намери отново убежище в безсъзнанието, тя усеща студеното докосване на инструмента зад ухото си, и въпреки че не може да почувства как пиявицата започва да смуче, си представя много живо кървавата спирала, която се издига нагоре от вътрешностите към главата й, пълзи като аленочервен червей из някаква лепкава каша. Но после потъва отново в сънищата си, и в момента, когато доктор Кърлоу полага втората пиявица, влакът вече е потеглил.

Докторът завърта полека главата й на другата страна, за да повтори процедурата.

— Извинете, госпожо Ракъм.

Агнес не помръдва; пътуването й наближава стремително към своя край. Двама старци я изнасят от гарата на носилка — озовават се някъде насред полетата, в дълбоката провинция, пред Манастира на здравето. Една монахиня пристига тичешком, за да отвори портите — огромни железни порти, покрити с шумолящ бръшлян и ружи. Старците полагат внимателно носилката на огрятата от слънцето трева и свалят шапки. Монахинята коленичи пред Агнес и полага хладната си длан върху челото й.

— Мило, мило дете — казва тя с любяща загриженост. — Какво да правим с теб?

 

 

Сега, когато страстите са се успокоили, Уилям е в състояние да огледа по-добре трофея си. Разглежда я подробно, изпълнен с любов. Тя лежи в прегръдките му и като че ли спи — клепачите й са спуснати. Той плъзва пръсти по косата й, наслаждава се на неочакваните отсенки, скрити в червеникавите кичури — проблясъци на чисто злато, бяло-руси косъмчета, къдрици с цвят на потъмнял бронз. Никога не е виждал кожа като нейната — навсякъде, по крайниците, по бедрата и корема, тя има… как би могъл да ги нарече? Тигрови шарки. Спираловидни, геометрични шарки от суха, белеща се кожа се редуват със зачервени, раздразнени участъци. Шарките са симетрични, сякаш нарисувани по тялото й от педантичен естет, или от някой африкански дивак. (Ако беше тук, доктор Кърлоу би могъл да обясни на Уилям, а всъщност и на самата Шугър, че тя страда от псориазис, обхванал необичайно големи участъци от тялото й, който на места преминава в едно по-рядко страдание, наречено „ихтиозис“. Би могъл и да предпише разни мехлеми, които биха повлияли на пукнатините по ръцете на Шугър или на белещата се на парцали кожа по бедрата й също толкова малко, колкото и евтиното масло, с което се маже в момента). За Уилям тези шарки са очарователни, подходяща проява на животинската й природа. Дори миризмата й е животинска, или поне мирише така, както той си представя, че миришат животните, защото Уилям не обича животни. Влажният процеп между краката й излъчва силен аромат, по косъмчетата проблясват капчици пот и сперма.

Той повдига леко глава, за да огледа по-добре гърдите й. Така, както е легнала по гръб, гръдният й кош изглежда почти съвсем плосък, но зърната на гърдите й са издути и недвусмислено женствени. (Освен това, когато тя лежи по корем, определено има какво да изпълни ръцете му). Всъщност всеки сантиметър от тялото й го изпълва с възторг; тя като че ли е създадена единствено с цел да го докарва до оргазъм.

Той притиска раменете й. Трябва да я разбуди, за да й зададе въпроса, който вече почти цял час копнее да постави.

— Шугър?

— Мммм?

— Ти… харесваш ли ме?

Шугър се засмива гърлено, извръща глава към него и притиска лице към бузата му.

— О, Уилям, да — отвръща тя. — Нали ти си моят спасител? Моят рицар… — сухата кожа на дланта й драска гениталиите му. — Още не мога да повярвам на късмета си.

Той се протяга и блажено притваря очи. Тя скрито дъвче своите белещи се устни, обезпокоена от едно малко парченце кожа, което всеки момент ще се откъсне. Не бива да го дърпа, защото ще прокърви. Колко пари да поиска този път? Голямата му, мека ръка е обхванала едната й гърда, сърцето му бие точно до острата лопатка, изхвръкнала на гърба й. На лицето му е застинал израз на блаженство. Хрумва й — не, всъщност тя предполагаше нещо подобно от мига, когато срещна за първи път очите му — че въпреки всичките му ексцентрични пози, той си остава дете, търсещо топло легло, в което да спи. Достатъчно е само да погали мазните му руси къдрици, да ги отметне от потното му чело, и той ще й даде всичко, което тя пожелае.

Той е започнал да диша по-дълбоко и почти се е унесъл, когато на вратата се почуква — плахо и колебливо.

— Какво, по дяволите… — мърмори Уилям.

Но това почукване е познато на Шугър.

— Кристофър! — подвиква тя тихо. — Какво има?

— Много се извинявам — долита гласът на момчето през ключалката, — но трябва да предам известие от госпожа Кастауей. За джентълмена. Трябва да му припомня… в случай, че е забравил — че има среща. С мистър Уилки Колинс.

Уилям се обръща към Шугър и се усмихва смутено.

— Дългът ме зове — казва той.

 

 

Няколко часа по-късно Агнес чувства как малките, женствени ръце на Клара я галят механично през завивките, но тя е потънала прекалено дълбоко в съня си, за да разпознае чии са ръцете.

Сънят, достигнал небесната си кулминация, е започнал пак отначало. Тя пътува към Манастира на здравето: едно купе е специално подготвено за нея, така че да напомня колкото е възможно повече на стаята й у дома; тя лежи на кушетка до прозореца, по стените има истински тапети и портрети на майка й и баща й в рамки.

Тя се повдига на възглавниците, за да погледне към оживения перон, по който пътниците тичат насам-натам, момчета залитат под тежестта на куфарите, гълъби пърхат под високия купол на покрива, а край най-далечния перон, близо до улицата, пръхтят нетърпеливо файтонджийските коне. Неприятният мъж, който почука по прозореца на купето й, е изчезнал, на негово място усмихнатият стар началник-гара подвиква през стъклото:

— Всичко наред ли е, госпожице?

— Да, благодаря — отвръща тя и се отпуска обратно на възглавниците. Отвън се чува изсвирване и влакът потегля с почти незабележимо разтърсване.

 

 

След още час и нещо Уилям Ракъм, разположил се удобно в кабинета си, рови из чекмеджетата на писалището си и осъзнава с известен потрес, че вече е изчел цялата документация на империята „Ракъм“. Най-сетне е преорал всички книжа; успял е да изтръгне същината им. Пред него лежи отворен голям тефтер с кожена подвързия. В него, със собствения му едър почерк, са записани някои неизяснени въпроси. Скоро ще получи отговори и на тях.

Зашеметен от мадейра и от съзнанието за постигнатия успех, той разкъсва кафявата опаковка на един девствен досега пакет хартия за писма с герба на парфюмериите „Ракъм“. Изважда един лист, поставя го внимателно на писалището, затиска единия му край с лакът, потапя перодръжката в мастилницата и започва да пише под украсения с роза фирмен герб: „Скъпи татко…“