Мишел Фейбър
Аленото цвете и бялото (18)

Седемнайсет

Красивият и благороден Хенри Ракъм, който навремето бе предопределен да стане „Онзи Ракъм, собственикът на парфюмериите“, а сега е само братът на тази видна личност, стои сам насред осеяната с кучешки лайна улица, в намокреното си от дъжда палто, и чака проститутка.

Не, случаят не е толкова тежък, колкото изглежда на пръв поглед — той чака една определена проститутка.

Не, не, пак не разбирате! Той се надява да поговори отново с жената, която срещна тук преди известно време, за да… за да доведе разговора им до по-подходящ завършек. Или, за да си послужим с думите на госпожа Фокс, да поправи стореното, защото тогава се е държал като магаре.

След като обмисли сериозно случилото се, той реши, че грешката, а респективно и грехът му, не е в това, че заговори жената. Не, грехът дойде по-късно. Всичко вървеше толкова добре до момента, когато вниманието му бе отвлечено под въздействието на плътско любопитство, и после, предизвикана от неговата болезнена похотливост, тя вдигна полите си… е, останалото е запечатано завинаги в паметта му, като триъгълна стигма в мозъчната му тъкан. Но той бе не по-малко виновен от нея, а освен това остава и въпросът какво да се прави оттук нататък! Душата й е в опасност, и ако тя бъде изоставена в обществото на злонамерени мъже, ако почтените християни й обърнат гръб, това би означавало оскверняване на Христовото учение.

Затова и Хенри стои сега насред Чърч Лейн в Сейнт Джайлс. Вече е успял да раздаде съдържанието на кошницата с храна на уличните хлапета (наистина гладни хлапета — или поне той се стреми да се убеди в това), успял е и няколко пъти да нагази в мръсотията. Отхвърли предложението на един хилав мъж, който приличаше в лицето на пор, да му почисти обувките. Вместо това клекна насред улицата и сам свърши тази работа; опитвайки се, докато чистеше, да въвлече подобния на пор мъж в разговор на религиозни теми. (Но не успя; човекът изсумтя удивено и му обърна гръб). Няколко души вече му подвикнаха „Ей, преподобни!“, но се скриваха с кикот в тъмните входове или зад прозорците веднага, щом той се обърнеше. Засега обаче никой не се е опитал да го нападне или да го обере. Той може да се опре дори на нещо толкова дребно по своя път към призванието си.

И тъй, Хенри чака на ъгъла на Чърч Лейн и Артър Стрийт. Дъждът е спрял, слънцето напича, а той се взира с присвити очи в минувачите. За сравнително краткото време, откакто е тук, са го заговорили четири проститутки — или по-скоро четири жени, които той счита за проститутки. Предложиха му съответно: китки кресон, да го упътят, сенчесто местенце, където да си почине, и „най-облекчаващата прегръдка в цял Лондон“. На което той отговори респективно: „Не, благодаря“, „Не, благодаря“, „Не, благодаря“ и „Не, благодаря, Бог да ти е на помощ“. Хенри чака жената в кафеникавата рокля. Едва след като изкупи прегрешението си към нея, може да се заеме с останалите.

Най-сетне се появява и тя, но изглежда толкова различна, че ако сърцевидното й личице не се бе запечатало така ясно в съзнанието й, той би и оставил да го подмине. Дори сега той се привежда напред и се взира в нея, за да се убеди, че става дума за едно и също лице. Разбирате ли, работата е там, че тя е облечена по друг начин, и този феномен го смущава, защото в мислите му тя вече се е превърнала в символичен образ с точно определен външен вид, като картина, окачена в църква. Тъй или иначе, ако изключим протритата синя рокля и розовия шал, това е тя, идва към него, пристъпвайки внимателно по мръсната улица, както преди. Хенри прочиства гърлото си.

Жената (да, не би могъл да не разпознае това симпатично вирнато носле!) не го забелязва или се преструва, че него забелязва — поне до мига, когато е толкова близо до него, че почти го докосва. Но тогава тя накланя глава встрани, удостоява го с поглед, и се усмихва широко.

— Живо-здраво, сър — казва тя. — Още въпроси ли има?

— Да — отговаря той твърдо. — Ако си съгласна да отговаряш.

— За два шилинга съм съгласна кажи-речи на всичко, сър — казва тя закачливо. — Е, поне на всичко, което бихте поискали вие.

Той стисва здраво челюсти. Какво намеква тя, че той не е толкова мъжествен в сравнение с мъжете, с които обикновено си има работа? Или просто че не е толкова развратен? И защо сега говори с толкова подчертан акцент на лондончанка? Миналия път гласът й звучеше като на хората от северните графства…

Тя подръпва ръкава му с приятелски укор, вече запозната със склонността му да се отплесва и решена да не допусне това да стане сега.

— Хайде тоз път да не го правим на улицата — предлага тя. — Знам едно тихо място, където можем да си поговорим.

— Така да бъде — отвръща Хенри незабавно. Сега е неин ред да се учуди. По лицето й преминава странно изражение — наполовина покровителствено, наполовина уплашено — но това е само за миг.

— Решено, значи — казва тя.

Той тръгва редом с нея. Тя го води и постоянно се озърта, като че ли води куче, на което не може много да се разчита, че ще я следва. За глупак ли го взема? Всъщност би трябвало да му е все едно какво си мисли тя. Важното е, че Бог вижда истинската причина той да приеме поканата й.

— Не е кой знае какво — отбелязва тя, посочвайки му една къща в джорджиански стил с рушаща се фасада. Първото впечатление на Хенри е, че фасадата има вида и цвета на свинска кожа; мазилката се лющи на мехури, тук-там се вижда и плесен. Но преди той да е успял да я огледа по-внимателно, тя вече го е повела през двора, пълен с оскубани кокоши пера, и го въвежда през вратата в едно мрачно антре. Той, Хенри Ракъм, може би бъдещ свещеник на тази енория, е прекрачил прага на дом, обитаван от проститутки.

На пода има ориенталски килими, но те са протрити, дъските скърцат тихо под стъпките му. Едната стена на коридора е хлътнала, а другата — издута. Раираните тапети са набръчкани като зле подбрани дрехи, по тях има окачени някакви картини в рамки, но стъклата са запотени и не се вижда нищо. От вътрешността на къщата се долавя миризма на нещо влажно и застояло, което напомня на… напомня на какви ли не неща, които Хенри Ракъм не е познал досега.

— Горе въздухът е по-свеж — казва жената до него, очевидно притеснена, че той ще се откаже и ще си тръгне. Ако само знаеше убеждението му, че сблъсъкът с тази мизерия е полезен за него! Неведнъж Хенри е молил госпожа Фокс да му опише как изглежда отвътре един такъв дом със съмнителна репутация, но въпреки нейната откровеност, по този въпрос той съхрани розовия оттенък на представите си за някакви вакханалии. Нито здравият разум, нито съвестното изучаване на статистически изследвания, нито думите на госпожа Фокс — нищо не успя да пропъди от мислите му фантазиите, в които виждаше публичния дом като пищно обзаведено хранилище на плътски наслади. Сега, отрезвен от мириса на истината, той влиза в приемната; жалко помещение, обзаведено с тъмни, разнебитени мебели. Тук–там се виждат украшения от пожълтял порцелан и военни отличия. Стаята е осветена с газени лампи, въпреки че слънчевите лъчи се опитват да проникнат през дебелите завеси с цвят на бекон.

Точно пред стълбите, които водят нагоре, седи някакъв съсипан старец на инвалидна количка, почти незабележим под купчините шалове и плетени завивки.

— Седем пенса за ползване на стаята — казва той под нос, без да се обръща конкретно към някого. Хенри трепва, проститутката примигва и отправя смутен поглед към него, сякаш не е предполагала, че той може да е толкова неопитен, та да мисли, че тя притежава собствена стая.

— Само седем пенса, сър — шепне тя. — За човек като вас…

Още докато Хенри бърка за монети в джоба си, той бива озарен от прозрение: тази жена осигурява услуги за бедните. Не е предвидено да бъде ползвана от хора като него; най-вероятно нито един джентълмен от неговата класа не е прекрачвал прага на тази рушаща се, вмирисана дупка. Дори само дрехите на гърба му струват повече от обзавеждането на цялата стая — мебели, украшения, медали и всичко останало, взето заедно.

— Нямам седем пенса, ето ви един шилинг — мърмори той смутено, докато подава монетата. Разкривените пръсти на стареца се сключват около монетата, един вълнен пласт шалове се смъква от лицето му, разкривайки подут червен нос, бузи, осеяни с червени жилчици, и противна беззъба уста.

— Ресто не очаквай — хрипти старецът и се оригва. Наоколо замирисва на алкохол и вкиснала храна, той завърта инвалидната количка и се оттегля встрани, позволявайки на Хенри и проститутката да минат край него.

— Така — започва Хенри, след като си поема дълбоко дъх, докато двамата тръгват нагоре по стълбите. — Как се казваш?

— Каролайн, сър — отвръща тя. — Внимавайте къде стъпвате, сър. По тези дъски стърчат пирони, та е опасно.

 

 

Двата шилинга осигуряват на Хенри двайсет минути. Каролайн седи на крайчеца на леглото си. Обещала е тържествено на Хенри да не си прави лоши шеги. Хенри стои прав, опрял се на отворения прозорец. Почти не поглежда към Каролайн, докато задава въпросите си; като че ли се обръща към почернелите от сажди покриви или към задръстената от боклуци Чърч Лейн. От време на време се обръща към нея по за половин секунда, и тя му се усмихва. Той отвръща на усмивката й от учтивост. Тя си мисли, че усмивката му е неочаквано мила. Той си мисли, че леглото й прилича на ясли, застлани с парцали.

През тези двайсет минути Хенри научава доста неща за различните видове проститутки, както и за населяваните от тях райони. Каролайн е „уличница“ — живее под наем в стая, за чието ползване тя (или за предпочитане клиентът) плаща при всяко влизане. Тя го уверява, че жалкият и мрачен вид на тази къща се дължи единствено на „стиснатостта“ на съдържателката, госпожа Лийк, и че имало други подобни къщи, чиито собственици ги поддържали „съвсем прилично“. Дори самата тя знаела за една такава къща, чиято собственица била майка на едно от момичетата, които предлагали услугите си там. Къщата била „като същински дворец, сър“ — въпреки че Каролайн никога не е стъпвала там, а така погледнато, не е стъпвала и в дворец; но тя е убедена, че това е така, защото същата жена навремето държала заведения на Чърч Лейн, само през три входа оттук — там сега живеели лоши хора, но когато госпожа Кастауей държала къщата, тя била толкова чиста, че можело да се храниш направо от пода. А дъщеря й вече била станала държанка на някакъв богаташ, но дори когато живеела тук, била като принцеса — не че Каролайн някога е виждала истинска принцеса, но пък е виждала картинки, и това момиче, Шугър изглеждало като принцесите от картинките. Така че, сам виждате какво може да се направи, когато хората проявяват интерес към работата си. Да вземем например спалнята на Каролайн — тя сама знае, че няма причини да се гордее с нея. „Ама ако вие бяхте на мойто място, сър, да работите тук, а долу да се разпорежда онзи, и цялата къща да мирише толкова лошо, ще ви се иска ли да лъскате таблите на леглото и да сложите някъде ваза с букетче цветя? Не ми се вярва“.

Хенри продължава да разпитва за публичните домове, и научава от нея, че те са „най-различни“. Някои са „като затвор, сър, същински затвор“, където разни грубияни и дърти вещици тормозят момичетата, „държат ги полуголи и полугладни“. Други пък са собственост на „важни хора“ и момичетата „се надигат от леглата само ако ги търсят крале и епископи“ — на Хенри му се налага да обмисли по-сериозно последното изявление. Едно нещо му става ясно; точните разделения, съществуващи в книгите, нямат кой знае каква стойност в действителния свят. При публичните домове явно също съществува йерархия, но те не се делят на категории, по-скоро всеки е различен, различна е и всяка отделна проститутка, и подвижността, с която преминават от една в друга категория, е удивителна.

Той научава доста неща и за Каролайн през откупените за два шилинга двайсет минути. За негов ужас тя говори за своята изгубена добродетел единствено с презрение. Добродетелта не може да ти плати наема, казва тя с насмешка; ако хората, които държат толкова на добродетелта на една жена, са готови да я подслонят, хранят и обличат, вместо просто да наблюдават мъчителните й усилия за оцеляване, тя сигурно би съхранила добродетелта си доста по-дълго време.

Ами Раят? Какво е мнението на Каролайн за царството небесно? Е, тя знае отлично, че няма да се озове там, но пък не вярва да отиде и в Ада, който е „само за истински лоши хора“. За Господ и за Иисус Христос няма мнение, но за сатаната смята, че „върши работа“, когато трябва да бъдат наказани „лошите“, и искрено се надява, че лошите хора, с които се е сблъсквала самата тя, и най-вече собственикът на една шивашка работилница, ще бъдат подложени на страшни мъчения след смъртта си. Но от друга страна, Каролайн подозира, че пак ще успеят да се измъкнат по някакъв начин.

— Мислила ли си някога да се върнеш у дома? — пита Хенри, защото, уморена от много говорене, тя отново забравя да прикрива северняшкия си акцент.

— И къде според вас е това „у дома“? — сопва се тя.

— Някъде в Йоркшир според мен — отвръща Хенри меко.

— Били ли сте в Йоркшир?

— Гостувал съм на приятели.

Леглото скръцва, когато тя става от него. Той преценява по нетърпеливата й въздишка, че по нейна преценка двайсетте му минути са изтекли.

— Там си имат достатъчно уличници според мен — казва тя с горчивина.

На раздяла и двамата изпитват известна неловкост; и двамата съзнават, че Хенри е прекрачил някаква граница, че й е причинил болка. Когато си тръгва, той с ужас забелязва мъката, която е легнала като сянка на лицето й — действително, той дойде тук с надеждата да й вдъхне страх Божи, но мисълта, че е станал причина тя да страда от носталгия, му се струва непоносима. Тя е жизнерадостна по природа — това му е ясно; колко ужасно постъпи той, като пропъди усмивката от лицето й! Тя от своя страна се чуди как да се раздели с него. Горкият дръвник! Ако го целуне, това би нарушило уговорката им. Но да затвори вратата на стаята пред сериозното му, смръщено лице би било страшно грубо.

— Да вървим, сър, ще ви изпратя до долу — казва тя с по-мек тон.

След минута Хенри Ракъм се озовава отново на уличката, вперил поглед в къщата, която току-що е напуснал, към прозореца на горния етаж, през чието мръсно стъкло е гледал със собствените си очи. Тежко бреме е паднало от плещите му, толкова тежко, че мисълта за спасението от него предизвиква у Хенри леко главозамайване. Иисус стои редом с него тук, в мръсната уличка, Господ Бог го гледа от небесата.

Какво облекчение го обзема! Ако не беше мръсотията, би коленичил още тук, за да каже своята благодарствена молитва. Защото тя — тази жена, тази Каролайн — докосна ръката му на раздяла, и го погледна в лицето, а той изобщо не бе обзет от похотливи желания — нито към нея, нито към която и да било от посестримите й. Обичта, която изпита към нея, когато отвърна на усмивката й, бе същата обич, с която се обръща към всеки човек, озовал се в опасност, бил той мъж, жена или дете; тя беше просто една нещастница, несъзнаваща, че пред нозете й се е разтворила пропаст.

Сега вече няма никакви пречки за това, което трябва да се случи между него и всички посестрими на Каролайн в целия този огромен град. Нека другите мъже се стремят към телата им — той и госпожа Фокс ще се стремят да спечелят душите им!

— Прости ми, отче, защото съгреших.

С тези думи, произнесени с детинска припряност, Агнес Ракъм се връща отново в онова тяло, което седеше тук преди тринайсет години. Тя свива несъзнателно рамене, сякаш да отрече няколкото сантиметра, с които е израснала, за да може пред очите й да стои същата част от решетката на изповедалнята, в която се е взирала като дете. Решетката е същата, до последната, ясно запечатана в паметта й подробност — дървените летвички не са нито по-захабени, нито по-лъснати; завеската от избродирана със златни нишки тъкан е все толкова изнищена — нито повече, нито по-малко.

— Колко време е минало от последната ти изповед?

Сърцето на Агнес се блъска в гръдния й кош (пред който в представите й вече не се издига женска гръд), когато тези думи проникват през решетката; блъска се не защото тя се бои от въпросите или от отговорите, които трябва да даде, а защото тя се надява искрено гласът от другата страна да е същият, който я укоряваше и й прощаваше навремето. Същият ли е? Дали е същият? Трудно й е да прецени само по осем произнесени думи.

— Тринайсет години, отче — произнася тя шепнешком. Сензационно признание!

— Защо не си се изповядвала толкова дълго, дъще?

Ухото й почти докосва преградата, но въпреки това тя не може да бъде сигурна дали разпознава гласа.

— Бях много млада, отче — пояснява тя и сега устните й почти докосват решетката, — и баща ми… искам да кажа, моят баща… не вие, отче… и не моят Небесен отец… и не моят…

— Да, да — гласът я подтиква малко раздразнено да продължи, и едва сега Агнес може да бъде сигурна — това е той! Самият отец Сканлън!

— Вторият ми баща настоя да се прехвърлим към англиканското вероизповедание — обобщава тя развълнувано.

— Да не би вторият ти баща да е починал? — пита отец Сканлън.

— Не, отче, той е в чужбина. Но аз съм вече голяма жена, достатъчно възрастна, за да направя сама избора си.

— Много добре, дете мое. Помниш ли с какви думи започва изповедта?

— О, да, отче — възкликва Агнес, малко разочарована задето свещеникът очевидно не споделя убеждението й, че изминалите години са само един кратък миг. Тя едва се удържа да не започне Confiteor на латински (за да му докаже обратното), но все пак решава да се придържа към английския вариант.

— Изповядвам се пред Всемогъщия Бог, пред Благословената Дева Мария, пред благословения Архангел Михаил, пред благословения Йоан Кръстител, пред светите апостоли Петър и Павел, пред всички светии и пред теб, отче, защото съм съгрешавала често с мисъл, слово и дело, и моя е вината, моя, моя е тежката вина. Затова моля Пресветата Дева Мария, и свети Архангел Михаил, и свети Йоан Кръстител, и светите апостоли — на това място отец Сканлън се закашля и подсмърква — Петър и Павел, и всички светии, и теб, отче, да молите Всемогъщия Бог за мен грешната.

Едва чуто мърморене от другата страна на преградата я подканя да започне с изповедта. Агнес се е подготвила за този момент. Тя вади от новата си чантичка един лист, на който предната вечер е записала всичките си грехове по реда на съгрешаването, както ги е отбелязвала в дневниците си през последните тринайсет години. Тя се кашля деликатно и започва:

— Това са моите грехове. На 12 юни 1862 година подарих един пръстен, който ми бе подарен от приятелка. На 21 юни същата година казах на същата приятелка, в отговор на нейния въпрос, че още пазя пръстена. На трети октомври 1869 година, когато по розовите ни храсти имаше някаква болест, откраднах една съвършено красива роза от градината на съседите, но по-късно през същия ден я изхвърлих от страх, че някой ще ме попита откъде съм я взела. На 25-ти януари 1873 година умишлено настъпих едно насекомо, което не ми бе сторило зло. На 14-ти юни 1875 — миналата седмица — се държах грубо с един полицай, защото ме болеше глава, и му казах, че не си върши работата и трябва да бъде уволнен.

— Да? — окуражава я свещеникът, също както правеше, когато тя беше малка.

— Това е всичко, отче — уверява го Агнес.

— Всичките ти грехове за изминалите тринайсет години?

— Ами да, отче.

Свещеникът въздъхва и се чува как се върти на стола си.

— Хайде, дете мое, сигурно има още нещо.

— Ако има, отче, то аз не съм го осъзнала.

Свещеникът въздъхва отново, този път по-силно.

— Нарушения на морала? — подсказва той. — Грехът на гордостта?

— Може да съм пропуснала нещо — приема Агнес. — Случвало се е да ми се спи толкова много, или да съчувствам толкова зле, че да не попълня дневника си.

— Много добре… — мърмори под нос свещеникът. — Покаяние, покаяние… не е много това, което можеш да сториш, след като е изминало толкова дълго време. Ако все още си близка с тази приятелка, която ти е подарила пръстена, кажи й истината и й поискай прошка. Що се отнася до цветето… — той изпъшква, — хайде да забравим за цветето. Колкото до насекомите, имаш право да стъпваш върху колкото си искаш от тях — в Библията е писано, че всички зверове земни трябва да се боят и да треперят от човека. Ако можеш да откриеш полицая, когото си наскърбила, извини му се. А сега: за покаянието. За лъжата и грубите думи трябва да кажеш три пъти „Аве Мария“. Освен това трябва да се опиташ да се вгледаш по-надълбоко в душата си. Малцина са тези от нас, които са в състояние да преживеят тринайсет години, без да сторят почти никакъв грях.

— Благодаря ти, отче — шепне Агнес, стисва здраво листа в свитата си длан и се привежда напред, за да получи опрощение.

— Dominus noster Iesus Christus te absolvat — мърмори старческият глас, — et ego auctoritate ipsius te absolvo… — Сълзи потичат изпод притворените клепачи на Агнес и се търкалят една подир друга по бузите й.

— … ego te absolvo a peccatis tuis, in nomine Patris, et Filii, et Spiritus Sancti. Amen^[1]

Агнес Ракъм излиза със своята плъзгаща се походка от изповедалнята. Чувства се по-лека от въздуха. Тя избързва и сяда на една от скамейките в дъното. За днешното си тайно посещение в църквата тя е сложила шапка с воалетка и обикновена тъмносива рокля — този тоалет със сигурност се различава много от онези, които носи на светските събирания, но пък тук, в църквата „Света Тереза“ в Крикълууд, тя съвсем не желае да прави впечатление някому. Задните редове на скамейките, далеч от местата, където обикновено седят редовните посетители, далеч от олтара и свещниците около него, са потънали в мрак. Всъщност тук е толкова тъмно, че когато се промушва между редиците, Агнес едва не се препъва в една молитвена възглавничка, която не е била поставена обратно на мястото си. Високо над главата й се издига наскоро боядисаният в синьо таван, но златните звезди, с които е изпъстрен, не хвърлят никаква светлина.

Сега Агнес е доволна — седи в мрака, лицето й е скрито в сянката на надвисналия над нея корниз. Службата ще започне всеки момент; отец Сканлън излезе от изповедалнята и се упъти към амвона. Той сваля лилавото расо от раменете си, подава го на един от клисарите, и навлича друго. Изобщо не се е променил! Най-важната му отличителна черта — брадавицата на челото — си е все толкова голяма.

Тя следи с увлечение подготовката за литургията. Иска й се да можеше да вземе участие, но съзнава, че не бива. Това, че тя не познава никого от присъстващите, не означава, че никой от тях не би я разпознал (в края на краищата, тя е съпруга на Уилям Ракъм, на онзи Уилям Ракъм) — не може да си позволи да става обект на клюки. Още не е настанало време светът да узнае за Завръщането й към Правата Вяра.

— Introibo ad altare Dei^[2] — подема отец Сканлън, и ритуалът започва. Агнес наблюдава от скривалището си в сенките, и повтаря шепнешком латинските думи на молитвите. Духом се пренася в озарения от свещи център на вниманието; когато свещеникът се привежда да целуне олтара, тя също свежда глава; повтаря всеки кръстен знак върху своите гърди; в устата й се насъбира слюнка от въображаемото причастие; влажните й устни се разтварят, за да приемат тялото Божие.

— Dominus vobiscum — шепне тя унесено заедно с отец Сканлън. — Et cum spirito tuo.^[3]

После, когато църквата се опразва, Агнес се осмелява да излезе на светло, за да остане за малко насаме с религиозната украса на своето детство. Минава край скамейките, където сядаше обикновено с майка си. Въпреки че днес тук седяха други хора, тя все още може да ги разпознае по драскотините и шарките на дървото. Постоянните декорации са си по местата, нова е само една мозайка в абсидата, на която е изобразено възшествието на Дева Мария на небесния престол, но цветовете й са много ярки, а и носът на Светата Дева не е добре изпълнен. Затова пък Възнесението точно зад олтара е непроменено, което й въздейства успокояващо — Светата Дева все така отлита от пухкавите ръчички на грозноватите херувими, които се вият на ята в краката й.

Агнес се пита още колко време ще й е необходимо, за да обърне публично гръб на англиканската църква и да си осигури запазено място тук, близо до олтара. Надява се да не е много дълго. Проблемът е, че тя не знае към кого да се обърне, колко ще струва запазеното място, и дали се плаща седмично — или може би годишно? Уилям го бива за такива неща, но тя не смее да му се довери.

Но първо има да се свършат по-важни неща; трябва да стори нещо, та да скъси времето, през което майка й ще се терзае в чистилището. Дали някой се е молил за Вайълет Ънуин от мига на смъртта й досега? Надали. Ако се съди по погребението й, на което присъстваха само приятелите на лорд Ънуин, на покойната не й бяха останали приятели католици.

Агнес винаги е била убедена, че майка й ще прекара дълго време в чистилището, най-вече за наказание, задето се е омъжила за лорд Ънуин; и после, защото му позволи да отнеме вярата на дъщеря й и на нея самата. Наистина се налага сериозна намеса.

Агнес отваря чантичката си на светлината на олтарните свещи и изважда изпод пудриерите, шишенцата с ароматни соли и копчетата, една много измачкана и протрита молитвена картичка. От едната страна има отпечатана гравюра с изображение на Иисус Христос, а от другата — молитва за индулгенция, която гарантира намаляване на дни, седмици и дори месеци от посмъртната присъда. Агнес прочита инструкциите. Надява се предвид обстоятелствата Господ да си затвори очите пред неизпълненото изискване да е получила Свето причастие; всички други изисквания са изпълнени; изповядала се е; застанала е пред разпятието, и знае наизуст „Отче Наш“, „Аве Мария“, както и „Слава на Всевишния“. Започва да чете бавно и отчетливо молитвите, а после прочита и молитвата от обратната страна на картичката.

— … Пробиха ми ръцете и нозе — завършва тя. — Можеше да се изброят всичките ми кости^[4].

Притваря очи в очакване на лекото изтръпване на дланите и стъпалата, което винаги съпровождаше в детството й прочита на тази молитва — тогава се молеше за някои позабравени лели, както и за любими исторически личности.

За да усили ефекта от молитвата си, тя отива до онзи ъгъл в кораба, където се палят свещи, и запалва една. Месинговият поднос със стотици отвори за свещи е съвсем същият — Агнес има чувството, че дори непочистените капки разтопен восък не са почистени от последния път, когато е стояла тук.

Тя застава под амвона — като дете никога не смееше да стои тук, защото отпред на него има масивна резбована фигура на орел, на чиито разперени криле свещеникът поставя разтворената Библия. Главата на орела е насочена надолу, точно към човека, който би застанал под амвона. Безстрашно, или почти безстрашно, Агнес вдига глава и среща помътнелите дървени очи на птицата.

Точно тогава църковната камбана започва да бие и Агнес трябва да се взира още по-внимателно в очите на орела, защото точно в такива случаи вълшебните същества оживяват. Камбаната продължава да бие, но дървената птица не помръдва. Ударите заглъхват и Агнес отвръща поглед.

Иска й се да можеше да погледне разпнатия Христос зад амвона, за да се убеди в правотата на спомена си — средният пръст на лявата Му ръка беше счупен и залепен отново. Но знае, че вече е късно и трябва да се прибира. Уилям ще се пита къде ли се е дянала.

Докато върви по страничната пътека, тя си припомня поредицата картини, изобразяващи пътя на Христа към Голгота. Само че сега минава край тях в обратен ред — от „Свалянето от кръста“ до „Присъдата на Пилат“. Тези мрачни изображения също са останали непроменени през изминалите тринайсет години, съхранили са запечатаната под лака заплаха. Като дете Агнес се боеше да гледа тези сцени, изобразяващи страдания, на фона на мрачни небеса с буреносни облаци; затваряше очи, за да не вижда кървавите следи от бичуването по мъртвешки сивата кожа; тънките струйки тъмна кръв, стекла се от челото, избодено от трънения венец, и най-вече приковаването на дясната ръка на Христа. В онези дни бе достатъчно само погледът й да падне случайно върху палача, замахнал с чука, и собствената й ръка се свиваше в юмрук, а тя я скриваше в гънките на полата си, сякаш да се запази.

Днес Агнес приема картините по съвсем различен начин, защото оттогава е преживяла немалко мъчения и знае, че има и по-лоши неща от мъчителната смърт. Нещо повече, вече разбира това, което не можеше да схване, когато беше дете — а именно защо Иисус, щом не е бил обикновен човек, се е оставил да бъде убит? Сега му завижда за мъченичеството, защото Той, също като Психо и мюсюлманските мистици, за които пише в брошурите на спиритистите, е можел да бъде убит, и след това да се върне към живот в непокътнатото си тяло. (В случая с Христос не съвсем непокътнато, защото са Му останали раните по дланите и нозете, но това за един мъж това не е толкова сериозен проблем — не колкото за една жена).

Тя спира пред вратата, която води към преддверието, и преди да излезе, оглежда лицето на Иисус на картината, на която се вижда как Пилат произнася присъдата си. Да, сега го вижда ясно — невъзмутимото спокойствие, което говори за вътрешно убеждение: „Невъзможно е да бъда унищожен“. Напомня й на изражението на онзи африкански племенен вожд, застанал на кладата (гравюрата била дело на очевидец — или поне така твърдеше авторът на „Чудесата и как се осъществяват те“ — брошура, която в момента е скрита под леглото й). Толкова хора в историята на човечеството са се върнали след смъртта, а тя, въпреки старанията си да изучи как става това, все още е изключена от този елит! Защо? Тя не моли за слава — нали не е син Божи — не е необходимо някой да разбере как го е направила, никому няма да казва!

Но не е редно да помрачава този прекрасен ден с мрачни мисли. Не и днес, когато е получила опрощение на греховете си, и е повтаряла латинските молитви заедно със свещеника, когото помни от детските си години. Тя излиза забързано от църквата, без да поглежда нито вляво, нито вдясно; устоява на изкушението да спре, за да разгледа изложените за продан религиозни принадлежности, да сравнява различните миниатюри, за да реши къде Агнецът Божи е най-добре, кой е най-красивият образ на Светата Дева, на Иисус Христос, и така нататък. Време е да се върне в Нотинг Хил и да си почине малко.

Навън е паднал мрак. За миг тя се пита озадачено как ще се прибере. И веднага си спомня прекрасния подарък, който й направи наскоро Уилям — неин собствен екипаж. Тя още не може да повярва, че е неин; но наистина — ето го там, пред каменоделската работилница срещу църквата. Тъмнокафявите коне с капаци на очите обръщат спокойно глави към нея, когато тя наближава, а на капрата, обвит в дима на лулата си, седи…

— Чийзмън? — подвиква тя, но тихо, почти на себе си, защото още не може да привикне към новата си собственост.

— Чийзмън? — този път Агнес вика по-високо, за да може той да я чуе.

Към къщи, моля.

— Много добре, госпожо Ракъм — отговаря кочияшът, и само след миг тя се озовава в купето, облягайки се плахо на тапицерията, а конете потеглят. Какъв красив екипаж! Много по-хубав от онзи на лейди Бриджлоу, и струвал цели 180 лири според Уилям. Значителен разход, разбира се, но си струва — и съвсем навременен, защото не остава много време до края на сезона.

Вече е простила на Уилям, че не се допита до нея за избора — екипажът наистина е безукорен, а и тя самата трудно би намерила по-подходящ кочияш от Чийзмън (като начало, той е и по-висок, и по-красив от кочияша на госпожа Бриджлоу). Явно Уилям много е държал да го запази в тайна, за да я изненада. И каква изненада беше, наистина, когато преди седмица Агнес спомена, че трябва да отиде за нещо в града и го попита кога ще мине следващият омнибус. Тогава Уилям каза:

— Защо не ползваш екипажа, скъпа?

— Чий екипаж? — попита тя.

— Ами нашия, разбира се, скъпа — каза той, взе я за ръка и я поведе, за да й покаже подаръка за рождения й ден.

Сега чудотворно появилият се Чийзмън я вози към дома — този жив подарък за рождения й ден, мълчалив и дискретен човек, комуто може да разчита, Агнес вече знае това. Миналата неделя той я откара на църква — англиканската църква в Нотинг Хил, и идущата неделя ще стори същото, но тази вечер я докара на литургия, и тя знае, че скоро ще му се наложи да направи отново същото. В края на краищата, тя може да му нареди да я откара до някоя джамия или синагога, и той само ще потупа мълчаливо с камшика конете по хълбоците, и ще потеглят!

Утре Чийзмън ще я откара до Кралската опера, където госпожа Аделина Пати ще пее в „Динора“. Всички ще я видят (Агнес, не госпожа Пати) как слиза от новия си екипаж. „Коя е тя?“ ще се питат хората, когато нежната фигурка се появи, подобно на Пепеляшка, от лакирания екипаж, а дантелите по полите й ще трептят като морска пяна… Обзета от еуфорията на приятното очакване, все още потръпваща от щастието, което я обзе, когато отец Сканлън й даде опрощение, полюлявана в уютната прегръдка на собствения си екипаж, Агнес дреме, отпуснала глава на кадифената възглавница, украсена с пискюли, която Уилям е поръчал именно за тази цел, докато конете я отвеждат към дома.

 

 

Това, че семейство Ракъм разполагат вече със собствен екипаж, не е тайна за Шугър. Тя помогна на Уилям да го избере, двамата прехвърляха папката с рисунки на различни модели, и го подсещаше за нуждите и желанията на жена му.

Да, слава Богу, очакваният обрат настана и Ракъм отново я посещава редовно. Казва, че вече не издържа да го влачат от едно префърцунено зрелище на друго, докато го чака толкова много работа. Появил се е там, където е трябвало, изтърпял е лекция за птеродактили в Кралския институт, изтърпял е „Хамлет“ на италиански, и сега вече, Бог му е свидетел, смята, че е понесъл достатъчно изпитания в името на Доброто общество.

Всевишният знае също, че Уилям присъстваше на половината от тези събития само защото се опасяваше, че с Агнес може да се случи някоя от обичайните „неприятности“, и в такъв случай той трябваше да е до нея, за да се намеси. Но тя като че ли е успяла да се справи с това, което я бе обсебило (каквото и да е било то), вече не припада и не получава пристъпи на публично място, всъщност дори се справя великолепно, така че Уилям няма никакво намерение да я съпровожда на всички концерти, пиеси, градински увеселения, благотворителни банкети, конни състезания, изложби на цветя и на какво ли не друго чак до септември. Във вторник във фермата в Мичъм са загинали шестима работници — някакво отравяне, което няма никаква връзка с парфюмерийните фабрики „Ракъм“, но полицията е провеждала разпити, а къде беше Уилям по това време? Хъркаше на мястото си в „Лайсиъм“ — ето къде, докато никакъв дебел последовател на Теспид с картонена корона се преструваше, че умира от отрова. Какъв тежък урок бе това за границата между фантазията и действителността, която никога не бива да се изпуска от очи (не че Уилям има нужда от такива поуки). Затова е решил отсега нататък да съпровожда Агнес единствено в случаите, когато това е абсолютно наложително.

О, разбира се, освен това Шугър му е липсвала ужасно. Думите са бедни, за да опишат доколко му е липсвала.

Шугър грее от щастие, възвърнала си е увереността благодарение на страстните му прегръдки, благодарение на новия прилив на интимност между двамата. Боеше се, че е изгубила контрол над положението, но се оказа, че не е така, той е склонен да споделя с нея повече от всякога. Страховете й са били напразни; тя е успяла да се вплете здраво в тъканта на неговия живот.

— Ах, какво ли бих правил без теб! — казва той с въздишка, когато се отпуска в прегръдките й, затоплен и задоволен. Шугър придърпва завивките нагоре, за да го завие по-добре, и вдъхва мириса на любов, който се надига от чаршафите — защото няма частица от тялото й, която Уилям да не е пожелал.

Работата с Хопсъм се уреди по възможно най-добър начин — самият Хопсъм е доволен, а репутацията на Ракъм — ненакърнена; и това се дължи до голяма степен на разумните съвети, давани от Шугър. Новият каталог на „Ракъм“ има блестящ успех, след като грубоватите фрази на стария Ракъм бяха напълно изчистени от текста, а стилните предложения на Шугър дотолкова промениха духа му, че броят на поръчките от аристократичните среди нарасна осезаемо. Само преди седмици се случваше Уилям да каже: „Но това не може да представлява интерес за теб“ или „Извинявай, но каква тема за разговор може да бъде това!“; сега обаче той споделя свободно всички свои планове и тревоги, и е очевидно, че цени високо нейното мнение.

— Не завиждай на „Пеърс“, скъпи — мърка тя успокояващо в ухото му една нощ, когато след страстните изблици той бе обзет от пристъп на меланхолия и си призна колко незначителен се чувства в сравнение с въпросния индустриален гигант. — Те имат повече земи и суровини от теб, и това е. Защо не помислиш в какво отношение можеш да бъдеш конкуренция на „Пеърс“ — например… ами вземи например красивите рисунки на техните рекламни плакати и етикети. Знаеш ли, те са изключително популярни; хващам се на бас, че склонността на хората да си купуват продукти на „Пеърс“ се дължи до голяма степен на привлекателността на тези рисунки.

— „Ракъм“ също използва рисунки, за да рекламира продукцията си — напомня й той и бърше мокрите от пот косми по гърдите си с чаршафа. — Рисува ги някакъв човек в Глазгоу, а ние поръчваме гравюрите по тях. Струва цяло състояние.

— Да, но модата се мени много бързо, Уилям. Вземи например рекламата ви в „Илюстрейтид Лъндън Нюз“ — не искам да кажа нищо лошо за вашия човек в Глазгоу, но фризурата на момичето е демодирана. Бретонът й е прилепнал на къдрички към челото, вместо да пада меко и свободно. Жените обръщат внимание на такива неща…

Тя обхваща с шепа гениталиите му, чувства как тестисите се раздвижват в меката си торбичка, докато мъжествеността му се събужда отново. Явно е, че той приема правотата й.

— Ще ти помогна за рекламните рисунки, Уилям — гука Шугър. — Жената, която ползва козметичните продукти „Ракъм“, ще отговаря на последните модни изисквания.

 

 

През следващите дни Уилям спазва обещанието си и все по-често обръща гръб на светската суматоха, оставяйки жена си да се занимава с нея, и прекарва освободеното по този начин време с Шугър — или се занимава с делата на парфюмерийните фабрики „Ракъм“, но най-добре се чувства, ако успее да съчетае двете занимания. Три пъти в продължение на една седмица той споделя леглото й — едната нощ дори остава да спи при нея! Освен това сутрин изобщо не бърза да си върви; Шугър е складирала запаси от сапун за бръснене, купила е бръсначи, сирене, изобщо всичко, от което Уилям може да има нужда на ставане от леглото.

Но един петък се налага той да замине за Бирмингам — там се продава една фалирала пакетажна фабрика, при това на подозрително ниска цена — трябва да проучи положението на място. Затова същата вечер, която Уилям трябва да прекара в някакъв бирмингамски хотел, Шугър съпровожда Агнес на представление в Кралската опера, за да чуе „Динора“ от Майербер.

Двете жени се срещат във фоайето — Шугър се озовава толкова близо до Агнес, колкото й позволява смелостта. В тълпата, очакваща спектакъла, Шугър застава така, че да ги дели само един човек, крие се ту зад един, ту зад друг, наднича над черните рамене на фракове или над бухнали ръкави на вечерни рокли.

Госпожа Ракъм е облечена в кремаво и маслиненозелено, и ако трябва да говорим истината, изглежда много отпаднала. Реши ли, че някой я наблюдава, веднага му се усмихва, но погледът й е отсъстващ, пръстите й стискат прекалено силно дръжката на ветрилото, а когато върви, залита едва забележимо.

— Колко се радвам да ви видя! — чурулика тя, когато срещне госпожа Тази и госпожа Онази, но е явно, че го прави без сърце, извинява се, след като е разменила само няколко фрази със събеседника си, и потъва отново в тълпата. В седем часа вече е седнала на мястото си в залата, отказвайки се от възможността да демонстрира елегантния си тоалет пред възторженото множество. Вместо това седи, разтрива с пръсти слепоочията си, и чака.

Два часа по-късно, след края на спектакъла, Агнес аплодира бездушно, докато залата около нея избухва в овации. Сред виковете „Бис!“ тя се измъква от редицата седалки и тръгва забързано към изхода. Шугър незабавно става да я последва, макар мъничко да се притеснява да не би хората около нея да си помислят, че представлението не й е харесало. А при това тя е във възторг! Беше величествено, ненадминато! Може ли да ръкопляска и да крещи „Бис!“, докато се препъва край коленете на хората, и ги настъпва в бързината, за да не изпусне от поглед госпожа Ракъм? Не, това би изглеждало абсурдно; ще трябва да се примири, че ще направи лошо впечатление.

Във фоайето вече са наизлезли и разговарят удивително много зрители. Това са все представители на преситения елит — барони и баронеси, полузаспали от скука, критици с монокли, които си палят взаимни пурите, лекомислени младежи, нетърпеливи да отлетят към друго забавление, престарели вдовици, чиито крайници са изтръпнали от дългото седене. Навсякъде се носи шум от разговори — обсъждат се времето, файтоните, общи приятели; няколко мъжки гласове коментират пренебрежително спектакъла и го сравняват с други представления на „Динора“, изнесени в други страни през други години; женски гласове осъждат вкуса на Аделина Пати по отношение на тоалетите; други, с трудно определим пол, я възхваляват. През цялата тази тълпа Агнес Ракъм се опитва да си пробие път.

— Ах! Агнес! — провиква се една тлъста дама във впечатляващо грозна виненочервена копринена рокля. — Трябва да чуя и вашето мнение!

Агнес застива на място и се обръща, заставайки лице в лице с жената, която й пречи да излезе.

— Нямам никакво мнение — отвръща тя с необичайно нисък, немелодичен глас. — Исках само да изляза на чист въздух…

— Божичко, наистина изглеждате зле, скъпа! — възкликва госпожа Еди–коя си. — Сигурна ли сте, че се храните достатъчно, скъпа?

Застанала зад Агнес, Шугър забелязва тръпката, която се плъзва по дългата редица копчета на гърба й. Настава кратка пауза, а междувременно разговорите наоколо затихват — по-скоро случайно, отколкото поради всеобщ интерес към мнението на госпожа Ракъм.

— Вие сте грозна и дебела, и аз никога не съм ви харесвала — думите отекват отчетливо, произнесени със сух, монотонен, неприсъщ на Агнес глас, който сякаш излиза от дълбочините на тялото й, а не от нежното й гърло. Шугър чувства как от този глас косите й настръхват; госпожа Еди-коя си стои като вкаменена; гласът наподобява на яростно кучешко ръмжене.

— Съпругът ви ме отвращава — продължава Агнес, — с лигавите си червени устни и старческите си зъби. Загрижеността ви за мен е фалшива и прикрива злобата ви. Имате косми по брадичката. Освен това на дебелите жени не трябва да им се позволява да носят коприна.

С тези думи Агнес се обръща рязко и напуска забързано фоайето, притиснала силно челото си с ръка, облечена в бяла ръкавица.

Шугър хуква след нея, минавайки край унизената госпожа Еди-коя си и зяпналите от удивление хора около нея — те се отдръпват плахо, сякаш правилата на играта дотолкова са се объркали, че те не биха се изненадали, ако тази непозната жена ги нападне.

— Извинете — шепне хрипливо Шугър, и ги оставя да зяпат.

Тя има основание да бърза; Агнес дори не минава през гардероба, а направо излиза тичешком от сградата на улицата, осветена от газени фенери. Портиерът, протегнал врат през вратата, едва е успял да прибере глава, когато Шугър профучава през тясното пространство край него и обърсва носа му с облеченото си в кадифе рамо.

— Извинете! — възкликват и двамата едновременно, но няма кой да приеме извиненията.

Шугър се взира в блъсканицата по Боу Стрийт — улицата прелива от амбулантни търговци, уличници, чужденци и почтени минувачи. За миг я обзема страх, че Агнес е потънала в това пъстро множество, особено като се има предвид, че по платното на улицата постоянно минават карети и файтони, така че отсрещната страна често се губи от поглед. Но опасенията й се оказват неоснователни; без тъмнозеленото си палто и тъмния чадър, които така и не взе от гардероба, госпожа Ракъм се забелязва отдалеч — светлите й поли се плъзгат по тъмния тротоар и се промушват през тълпата минувачи. Достатъчно е Шугър да следва най-светлото петно в тълпата — това със сигурност е Агнес.

Преследването трае не повече от половин минута; госпожа Ракъм хлътва в една странична пряка на Боу Стрийт — една от тези улички, които съществуват сякаш за удобство на крадците и проститутките, или на господата, изпитали нужда да се изпикаят. Веднага щом Шугър се шмугва в тъмния проход, до носа й долита миризма на изпражнения, а дочува и шум от стъпки — някой изчезва бързо нанякъде.

Стъпките обаче със сигурност не са на Агнес; малко по-надолу по уличката госпожа Ракъм се е проснала по лице в мръсотията и лежи неподвижно — като мъртва. Полите й се белеят в тъмнината като купчина сняг, оцелял по чудо след идването на пролетта.

— Дявол да го вземе… — прошепва под нос Шугър, обзета от страх и нерешителност. Хвърля поглед назад и се уверява, че от гледна точка на минувачите по Боу Стрийт, макар да е само на пет ярда от тях, тя вече се намира в друг свят, в някакво населено със сенки чистилище. Двете с Агнес са напуснали окъпания в светлина човешки поток и той продължава да тече без тях, без да отбелязва липсата им. От друга страна, Шугър знае отлично, че Скотланд Ярд се намира някъде зад близкия ъгъл; и че тъкмо тук вероятността да я спипат патрулиращи униформени полицаи и да я разпитват какво знае за дамата, която лежи безжизнена в краката й, е най-голяма.

— Агнес? — неподвижното тяло на земята не реагира. Кракът на госпожа Ракъм е изкривен под невъзможен ъгъл, дясната й ръка е отметната встрани, като че ли е паднала от голяма височина.

— Агнес? — Шугър коленичи до нея. Тя протяга ръка в мрака, подпъхва я под меките руси кичури и докосва с длан бузата на Агнес, усеща топлината на плътта й — тя е дори гореща — гладка и жива като собствените й голи гърди. Повдига главата на Агнес от студения, мръсен калдъръм, и чувства как пръстите й леко изтръпват.

— Агнес? — устните, опрели в дланта на Шугър, се раздвижват, устата мълви нещо беззвучно през пръстите й — като че всеки момент ще засмуче палеца й. — Агнес, ела на себе си!

Госпожа Ракъм потръпва леко, като сънуваща котка, ръцете и краката й помръдват безсилно в мръсотията.

— Клара? — проплаква тя.

— Не — шепне Шугър, навела се ниско над ухото на Агнес. — Още не си у дома.

С големи усилия, подпомогната от Шугър, Агнес застава на колене. В тъмнината е невъзможно да се прецени дали лъскавите тъмни петна по носа, брадичката й гърдите й са от кал или от кръв, или от двете.

— Не ме гледай в лицето — нарежда меко Шугър, хваща здраво Агнес за раменете и я изправя на крака. — Ще ти помогна, но ти не бива да ме гледаш в лицето.

Постепенно разбуждащото се съзнание на Агнес започва да осмисля сложността на ситуацията.

— Божичко, аз… аз съм мръсна! — тя потръпва от отвращение. — Цялата съм покрита с мръсотия!

Малките й ръчички трепкат безпомощно, плъзгат се по корсажа и се отпускат в мръсните дипли на полите й.

— Как… как да изляза пред хората в такъв вид? Как да стигна до вкъщи?

Тя обръща лице към спасителката си в инстинктивна молба, но Шугър незабавно се отдръпва в сенките.

— Не ме гледай в лицето — повтаря тя и стисва здраво Агнес за раменете. — Аз ще ти помогна. Чакай ме тук.

И тя хуква отново, този път към светлините на Боу Стрийт.

Озовала се отново в потока от хора и коли, Шугър се озърта и оглежда критично минувачите; има ли в това шумно гъмжило човек, който може да й даде това, което й трябва? Онези продавачки на кафе, потънали в облаци пара край сергията си? Не, много са опърпани — с тези… шапки и покрити с петна престилки… Дамите, които чакат да пресекат улицата, въртят чадърчетата си и демонстрират гордо кожените си наметки, докато чакат файтоните да преминат? Не, те току-що са излезли от операта; възможно е да познават Агнес; пък и при всички положения те по-скоро биха умрели, отколкото да… Онзи войник с хубавата черна пелерина? Не, той ще настоява да извикат полиция… Жената с дългия лилав шал — тя сигурно е проститутка и само ще създаде нови проблеми…

— Извинете! — подвиква изведнъж Шугър, и се упътва забързано към една едра жена, която мъкне кошница, пълна с презрели ягоди. Жената е бедно облечена — или е ирландка, или слабоумна, преценява Шугър, но независимо от това има едно ценно притежание, като изключим кошницата с полусмачканите плодове — голяма, старомодна бледосиня наметка, която я покрива от глава до пети.

— Чудесни ягоди — отвръща жената и се ухилва угоднически.

— Наметката ви — казва Шугър, отваря чантичката си и започва да рови из нея, за да намери най-лъскавите монети. — Продайте ми я. Ще ви дам десет шилинга за нея.

Още докато Шугър брои монетите — шест, седем, осем — жената започва да отстъпва назад и облизва плахо устни.

— Говоря сериозно! — настоява Шугър, вади още монети и ги поставя на дланта си така, че да блеснат на светлината.

— Сигурно е тъй, мадам — отвръща жената и прави опит за реверанс. Зачервените й очи се въртят смутено наоколо. — Но виждате ли, мадам, не мога да си продавам дрехите. Ягодите са…

— Но какво ви става? — възкликва отчаяно Шугър. Всеки момент някой от мародерите, които се крият в сенките на тъмните улички, може да се натъкне на сгушилата се наблизо Агнес; нищо чудно някой да й пререже гърлото с надеждата да се сдобие с някоя огърлица или сребърен медальон! — Това е евтино памучно наметало, винаги можете да си купите същото от вехтошарите на Петикоут Лейн!

— Да, мадам — настоява продавачката на ягоди, стиснала здраво наметалото за якичката. — Ама таз вечер е много студено, а под наметалото съм само с една тънка рокля.

— За Бога! — съска Шугър, вече на ръба на истерията, и си представя как някой прерязва с бляскаво острие врата на Агнес, как от него бликва кръв, а главата й отскача. — Десет шилинга! Вижте ги само! — тя протяга ръка и поднася лъскавите новички монети почти под носа на жената.

След миг сделката е сключена. Продавачката на ягоди взема парите, Шугър й смъква наметалото и под него се виждат голи ръце и отпуснати едри гърди; корсажът е изцапан там, където е избивало млякото на жената; тя явно кърми. Това предизвиква погнусеното потръпване на Шугър като финален акцент на сделката. Тя обръща гръб и си тръгва, без да каже и дума, притискайки сгънатата наметка към собствения си елегантен, покрит с кадифе бюст, и хлътва отново в тъмната уличка.

Агнес стои точно на мястото, където я остави — изглежда дори, че тя не е помръднала и на косъм, като че ли под въздействието на вълшебно заклинание. Послушно, без да трябва да й се напомня, тя отвръща лице при наближаването на ангела — висок, почти мъжки силует, а пред него се забелязва някакво тайнствено белезникаво сияние. Плъховете, които се навъртат около фустите й и душат меките й кожни обувки, се разбягват уплашено и потъват в мрака.

— Донесох ти нещо — казва Шугър, когато спира пред Агнес. — Не мърдай, за да го наглася.

Раменете на Агнес потръпват, когато наметалото се спуска върху тях. Тя възкликва едва чуто — не може да се разбере дали от удоволствие, от болка или от страх. После плъзва ръка нагоре по гърдите си, като че ли не мож да прецени къде да подхване непознатата дреха… не, не е това, тя се кръсти.

— … Светия Дух… — чува се треперливият й глас.

— А сега — казва Шугър, стисвайки Агнес за лактите, през бледосинята тъкан на наметалото, — ще ти кажа какво да правиш. Трябва да излезеш от тази уличка и да завиеш надясно. Чуваш ли ме?

Агнес кимва и издава звук, който много напомня на сладострастната въздишка, с която Шугър обикновено приема навлизането на втвърдения мъжки член в тялото си.

— Когато излезеш на голямата улица, повърви малко, само стотина крачки, не повече — продължава Шугър и побутва леко Агнес към светлината, стъпка по стъпка. — Когато стигнеш до количката на цветарката, завий надясно и ще видиш Чийзмън, който те чака. Аз ще те следвам, за да се убедя, че няма да ти се случи нищо лошо.

Тя се привежда през рамото на Агнес, вижда едно влажно петно от кръв и кал, и го избърсва с тъмния си ръкав.

— Благословена да си… — казва Агнес и пристъпва, залитайки, напред, но пак накланя назад тялото си, като че ли се е изкривила телта, която поддържа право малкото й телце. — Уилям к-казва, че си… п-плод на въображението ми.

— Не обръщай внимание на това, което казва Уилям. — Как трепери Агнес в ръцете й! Като малко дете… Разбира се, представите си за треперещи малки деца Шугър черпи единствено от романите. — Не забравяй, при количката на цветарката завиваш вдясно!

— Тази прекрасна б-бяла мантия — казва Агнес, възвръщайки си смелостта и равновесието с всяка нова стъпка. — Сигурно той ще каже, че и т-това съм си измислила…

— Не му казвай нищо. Нека това си остане наша тайна.

— Т-тайна ли?

Двете почти са стигнали края на уличката — отвън човешкият поток си тече, а те сякаш все още се намират в някакво друго измерение.

— Да — потвърждава Шугър, и обзета от моментно вдъхновение, произнася най-подходящите за случая думи. — Разбираш ли, Агнес, на ангелите не им е позволено да вършат… това, което аз направих за теб. Мога да си имам страшни неприятности.

— С Приснодева Мария ли?

— Присно… — Какво, по дяволите, има предвид Агнес? Шугър се колебае, но после в съзнанието й изпъква споменът за изрезките в албумите на госпожа Кастауей, и пъстроцветното ято от лъснали от лепило мадони. — Да, с нея.

— О, бъди благословена!

Викът на Агнес кара един елегантен господин да забави за миг крачка; нослето на госпожа Ракъм отново е насочено по течението на Живота.

— Тръгвай, Агнес — нарежда й Шугър и я побутва леко.

Госпожа Ракъм излиза с неуверена стъпка на Боу Стрийт и потегля в правилната посока, с изправено и стегнато тяло, като автомат. Не поглежда нито вляво, нито вдясно, въпреки че някъде по-надолу по улицата внезапно настава суматоха, появява се полиция, насъбират се ръкомахащи зяпачи; но Агнес извървява необходимите сто крачки, и стига до пиацата за файтони и завива вдясно съгласно инструкциите. Едва тогава Шугър напуска наблюдателния си пост и тръгва след нея; когато стига до количката на цветарката и надниква зад ъгъла, госпожа Ракъм вече е настанена удобно в своя екипаж, Чийзмън се качва на капрата, а конете пръхтят в очакване на заповед да потеглят.

— Слава Богу — казва под нос Шугър, и залита леко назад. Внезапно я връхлита умора. А сега трябва да потърси файтон и за себе си.

Суматохата на Боу Стрийт е утихнала. Гъстата тълпа зяпачи се разотиват от мястото на събитието. Двама полицаи вдигат една носилка, върху която се очертава отпуснато тяло, увито в бял чаршаф. Внимателно, но все пак припряно, за да не пречат на движението, те натоварват отпуснатото тяло в покрит файтон, и дават сигнал на файтонджията да потегля.

 

 

Чак след два часа, в тишината на апартамента си на Прайъри Клоуз, когато Шугър се е отпуснала в топлата вана и се взира в обгърнатия с пара таван, една мисъл я връхлита изневиделица.

Трупът е бил на продавачката на ягоди.

Тя трепва и надига глава над водата. Мократа й коса е толкова тежка, че едва не я дръпва обратно, лактите й, хлъзгави от сапунена пяна, не се задържат по гладкия емайлиран ръб на ваната.

Глупости, казва си тя. Бил е някой пияница. Или просяк.

Изправя се във ваната и започва да се плакне, обливайки се с кани чиста вода. Сапунената вода прави малки водовъртежи около коленете й, посивяла от мръсотията на големия град.

Всички крадци и бандити по Боу Стрийт са ме видели как й давам онези монети. Дрипава жена, която се разхожда нощем с десет шилинга в джоба си…

Тя излиза от ваната, увива се в любимата си снежнобяла хавлиена кърпа — най-доброто, което можа да намери в магазина на Питър Робинсън последния път, когато отиде да пазарува там. Ако си легне веднага, косата й ще изсъхне в неправилна форма; редно е първо да я изсуши пред камината, като при това я реши непрекъснато, докато тя придобие обема и блясъка, на които Уилям толкова се възхищава. Утре може да спи цял ден; Уилям още няма да се е върнал от Бирмингам.

Всеки ден някой старец умира от глад по улиците на Лондон. Пияници попадат под колелата на екипажите. Не е била продавачката на ягоди. Тя вече си хърка в леглото с десетте шилинга под възглавницата.

Гола, Шугър коленичи пред запалената камина, спуска мократа си грива пред лицето си, и започва да я реши, и реши, и реши, и реши. Струйки вода, тънки като огърлици, се стичат по ръцете и раменете й и се изпаряват от топлината на огъня. Отвън се надига остър вятър, свисти и вие около къщата, вдига боклуци и ги запраща по френските прозорци на кабинета. Коминът кашля, дървеният скелет на постройката, скрит под мазилка и тапети, поскърцва.

Внезапно Шугър подскача стреснато — чула е почукване на входната врата. Дали не е внушение? Не, ето пак! Уилям? Кой друг би могъл да бъде? Тя скача на крака, обзета едновременно от страх и възбуда. Защо се е върнал толкова скоро? Какво ли е станало с фабриката? „На половин път към Бирмингам се отказах“ — Шугър вече почти дочува обясненията му. „Не може нещо толкова евтино да си струва труда“. Господи, къде ли е напъхала нощницата си?

Подтикната от внезапен импулс, тя хуква гола към вратата. Защо не? Той ще бъде във възторг да я види така — своята смела и непресторена куртизанка, прилична на току-що разопакован подарък — мека, чиста плът, ухаеща на парфюм „Ракъм“. Едва ще успее да се удържи, докато тя ще го примамва, отстъпвайки гъвкаво назад, към спалнята…

Тя отваря вратата, и вътре нахлува леден вятър, от който кожата й настръхва. Отвън, в мастиленочерния мрак на верандата, няма никой.