Мишел Фейбър
Аленото цвете и бялото (28)

Двайсет и седем

— Весела Коледа! Весела Коледа на всички!

С този весел възглас Хенри Колдър Ракъм връхлита в дома на сина си, сякаш самият той е дядо Коледа — или поне Чарлз Дикенс, който реве с пълно гърло от някаква трибуна.

— Весела Коледа и на теб, татко — отвръща Уилям Ракъм, вече притеснен не само от добродушните изблици на баща си, но и от затруднението, което прислужницата среща при смъкването на палтото от гърба му. Също като лорд Ънуин и Хенри Колдър Ракъм е преминал рязко от закръгленост към затлъстяване — за същия този период от време, през който Уилям се превърна от превзет безделник във виден индустриалец.

— Ах, каква миризма! — продължава възторжено по-старият Ракъм. — Отсега знам, че тази вечеря ще ме съсипе!

След тази реплика той се оставя да бъде въведен в приемната на сина си, където е приветстван горещо от прислугата.

— Хммм… май не съм те виждал преди? — казва той на постъпилите наскоро, а на отдавнашния персонал:

— А ти беше… не, не ми казвай, сетих се!

Но прислужниците приемат думите му с усмивка и само след секунди той се превръща в церемониалмайстор и се заема да ръководи веселите и сантиментални празнични ритуали.

— Гърмящите бонбони! Къде са гърмящите бонбони? — пита той, потривайки ръце, и ето, донасят малките бомбички, увити в пъстра хартия.

Ходът на времето, който като че ли се позабави след сутрешното разопаковане на подаръците, сега отново се ускорява, докато бащата на Уилям се посвещава от сърце и душа на салонните игри.

— Прекрасно! Ами сега какво да правим? — подвиква той непрекъснато, и Уилям гледа удивено, защото не може да свърже този весел шегаджия с образа на упорития стар тиранин, който бе превърнал същия този дом в свърталище на недоимъка и потиснатостта.

Независимо от лекото притеснение, Уилям проявява търпимост и дори изпитва известна благодарност към баща си за грубиянското му веселие; благодарение на него се съхранява духът на празника, който иначе сигурно би протекъл потиснато предвид ужасното състояние на Агнес. Всички тук (освен може би Джейни и такива като нея) са напълно наясно, че господарката лежи упоена на горния етаж, а господарят се измъчва. Той прави всичко по силите си, за да не се поддава на мрачното си настроение, но мисълта за съдбата на Агнес непрекъснато се връща и го връхлита, и тогава тишината заплашва да приглуши веселието като със саван. Човек би казал, че цяло стадо жени биха успели да поддържат оживлението поне за един ден! Но не — необходима е намесата на мъж, а Уилям вече няма сили да изпълнява тази роля.

Наистина, градинарят се появи за малко сутринта, което облекчи донякъде задачата на Уилям, но пък появата му беше действително много кратка. Само след десет минути Шиърс побягна от това внушително изобилие на женственост и потърси сигурно убежище в пристройката, където държи градинските сечива. Чийзмън би свършил по-добра работа, но той изчезна — трябвало да посети майка си, как ли пък не.

Така че в тази приемна, претъпкана с представителки на нежния пол, които се веселят извънредно въздържано, потиснати от ограниченията на добрите нрави, появата на Хенри Колдър Ракъм — добродушният, шумен и весел дебеланко — за Уилям е същинско спасение. Продължавай в същия дух, старче! Точно това е необходимо, за да минат по-бързо дългите часове до вечерята.

Всъщност засега денят преминава добре. Дори, честно казано, по-добре, отколкото предишните Коледи, когато Агнес (макар винаги да изглеждаше невероятно красива) нерядко смущаваше веселието с извънредно странни забележки — забележки, които вероятно имаха за цел да изтръгнат коледния празник от блатото на комерсиалното и да му възвърнат действителната религиозна значимост.

— Питал ли си се някога защо вече не отбелязваме 28-ми декември? — попита тя веднъж. Подаръкът й от Уилям лежеше в скута й неотворен и вече забравен.

— Двайсет и осми декември ли, скъпа?

— Да, денят, в който цар Ирод е изклал младенците.

Тази година, слава Богу, никой не подхваща такива разговори. Освен това, макар отсъствието на Агнес да навява тъга, благодарение на него се осъществи друго щастливо събитие — появата на дъщеря й в приемната. Да, години наред Коледа се празнуваше при режим на строго разделение — подаръците на Софи, заедно с изстинали порции от коледната вечеря се изпращаха скришом горе, в детската стая, докато всичко долу се въртеше около господарката на къщата. Сега най-сетне детето има възможност да участва в празника, което е чудесно. „И крайно време беше“, казва си Уилям. Тя е мило малко същество с очарователна усмивка, и вече е прекалено голяма, за да се отнасят с нея като с бебе. Освен това, въпреки проявяваната през изминалите години склонност да приема възгледа на Агнес, че Коледа е ритуален празник за възрастни, той винаги е прикривал убеждението си, че има нещо много тъжно в една коледна елха, пред която не си играе дете.

Миналата година отварянето на подаръците бе помрачено по всевъзможни причини — досадната нужда да пестят; тежкият облак на недоверието, с което Хенри Колдър Ракъм се отнасяше към собствения си син; надменното презрение, с което Агнес гледаше на всеки опит за простовато веселие; отегчението и неблагодарността на прислугата.

Тази година същата церемония — всички обитатели на дома, коленичили пред коледното дърво, сред преливащата отвсякъде като пяна пъстроцветна хартия, премина извънредно приятно. Освободен от оковите на дълговете, Уилям твърдо бе решил да се превърне в символ на щедрост. (Когато лейди Бриджлоу изрази известно съмнение, че може да разглези прислугата, той отвърна: „Нямате доверие в човешката природа, Констанс“). Така че, докато лейди Бриджлоу несъмнено бе спазила традицията и бе подарила на всяка от прислужничките по един пакет с плат за нова униформа, неговите прислужнички получиха готови униформи (наистина, защо да кара горките момичета да си ги шият сами, след като така или иначе бъдещето принадлежи на готовото облекло?). И не само това; всяка от тях получи и допълнителни пакетчета, в които вместо предметите от ежедневна необходимост, които вероятно очакваха — някой кухненски прибор за готвачката, нова четка за момичето от миялната, и така нататък — имаше предмети, които за тях са истински лукс. Боже мили, та нали той вече е богат човек — трябва ли наистина да изтърпява всеки път киселото „благодаря ви, сър“, произнесено с нежелание при вида на смехотворен подарък като черпак или ново ведро например, вместо да се наслади на проявите на искрена, непресторена радост?

Затова и тази сутрин всяко от момичетата получи (за тяхно огромно удивление) по една кутия шоколадови бонбони, чифт ръкавици от ярешка кожа, бронзова кука за закопчаване на рокли и по едно фино ориенталско ветрило. Според Уилям ръкавиците са особено вдъхновен жест — те подчертават, че Уилям Ракъм е господар, за когото прислужниците не са нито вещ, нито хора от по-ниско качество, че ги приема като жени, които сигурно искат да се наслаждават на външния свят през свободното си време.

Беше страшно интересно да се наблюдават проявите на истинската природа на момичетата след първата изненада. Подозрителният блясък незабавно се върна в очите на Клара, тя сви упорито устни и веднага помоли за позволение да се върне при госпожа Ракъм. Роуз подреди старателно подаръците до себе си и отново се зае да следи внимателно събитията около себе си, да не би нещо в хода на празненството да се обърка. Горката Джейни не спираше да опипва подаръците си, зашеметена от тяхната необичайност и от идеята, че бедно момиче като нея може изобщо да има нужда от такива неща. Лети, невъзмутимо глуповата както винаги, струпа съкровищата в полата си и започна да се оглежда удивено, като че ли току-що й бе станало ясно, че отсега нататък няма да се налага да се безпокои за нищо. Новата кухненска помощница, Хариет, и перачката, чието ирландско име Уилям не може нито да напише, мито да произнесе правилно, веднага проявиха кокетно нетърпение да се възползват от неочакваните дарове, склонност да се натъпчат с шоколад или да тръгнат по улиците да се перчат с новите си ръкавици. За разлика от тях готвачката (която безспорно отдавна вече не е момиче) реагира с добродушно удивление, сякаш искаше да каже: „Божичко! Че какво би могла да прави с тези неща жена на моята възраст и с моето положение?“. Но все пак беше поласкана, то беше очевидно… полът й си каза своето.

Проблемът с Шугър беше по-сложен. Как да я възнагради за всичко, което направи, без да възбуди подозренията на останалите? Известно време той обмисляше възможността да отпразнува с нея тайно една втора Коледа в спалнята й, но с наближаването на празника реши, че това крие прекалено голям риск — не да бъдат изненадани, а ангажиментите да му отнемат всеки свободен момент.

Не, по-добре ще е да й се отблагодари публично. Но с какво? Разбира се, тя ще си получи бонбоните, ръкавиците, куката за закопчаване и ветрилото като всички останали, но какво повече би могъл да й подари, без да накара другите момичета да започнат да клюкарстват, като оцени същевременно по достойнство изключителните й качества? Тази сутрин пред коледното дърво, пред погледите на цялата прислуга, той бе обзет от гордост, когато се убеди, че изборът му е бил изключително мъдър.

Когато Лети връчи на Шугър тайнствената кутия, тя се удиви от размерите и теглото й, но когато свали червената опаковъчна хартия и извади съдържанието й, очите й се разшириха още повече, и тя разтвори уста. „Ето такова нещо не може да се изиграе!“, каза си Уилям. Опитвайки се да запази привидно безразличие, той продължи да я наблюдава как гледа, лишена от дар слово, подвързаните с кожа томове на Шекспир — всеки от тях изработен по най-висок стандарт — трагедиите в тъмнокафяво с гравирани златни букви; комедиите — в светлокафяво с черни букви, а историческите драми — в черно и сребърно. Останалите прислужници също зяпаха, разбира се — неграмотните озадачено, четящите с нещо близко до завист. Но все пак не беше точно завист — каква радост биха им донесли събраните съчинения на Шекспир, ако бяха техни? Пък и какъв по-подходящ, какъв по-оправдан подарък би могла да получи една гувернантка от книги, по които може да обучава и ученичката си?

Но Шугър, разбира се, знаеше истинската причина. Задавена от вълнение, тя едва успя да изкаже благодарностите си.

Що се отнася до подаръка на Софи… той го затрудни още повече. След продължително двоумене Уилям реши, че тази година обичаят да се поднася на Софи подарък „от мама“ няма да се спази. В предишните години Биатрис Клийв прибягваше до тази малка измама на Коледа и на рождените дни на детето и то не разбираше нищо. Тази година няколко неща говореха против продължаването на измамата: нежеланието му да обременява допълнително Шугър, категоричното неодобрение, с което доктор Кърлоу се отнасяше към тази практика, отсъствието на Агнес от празненството, както и гризящото го подозрение, че Софи е вече прекалено голяма, за да повярва на изтърканата лъжа.

Така че „подарък от мама“ нямаше. Доктор Кърлоу го бе уверил, че ще дойде ден, когато Агнес, излекувана от болезнените си фантазии, ще дари дъщеря си с нещо безкрайно по-ценно от някой пакет, опакован в шарена хартия. Може и така да стане, може би… но във всеки случай Уилям се постара тази сутрин Софи да не почувства недостиг на пакети, опаковани в шарена хартия.

Като признание, че я приема за голямо момиче, той подари ръкавици и на нея — деликатни миниатюри от свинска кожа, които щяха да я накарат да се почувства като малка дама. Подари й четка за коса, направена от коруба на костенурка, шнола за коса от китова кост, огледало с дръжка от слонова кост и несесер от козя кожа, за да поставя в него тоалетните си принадлежности.

Всичко това Софи прие с видима радост и почуда. Но най-голямата изненада дойде, когато тя разопакова най-големия пакет под дървото и установи, че вътре има приказно красива кукла. Всички в салона започнаха да ахкат и изпаднаха във възторг — куклата беше френска, облечена пищно с вечерен тоалет, с бледо като алабастър порцеланово лице и сложно накъдрена перука от естествен косъм, а върху нея — шапка с щраусово перо. В едната си ръка куклата държеше синьо ветрило; другата беше отпусната свободно. Копринената й рокля — с по-голямо деколте, отколкото на която и да било английска кукла — се разстилаше пищно под тънкото като на оса кръстче, беше бледорозова, поръбена с бяло кадифе. Но най-интересното от всичко беше, че обувките на куклата бяха здраво залепени на платформа с четири колелца, така че тя можеше да се движи напред-назад по пода.

— Да му се не види! — отбеляза печално бащата на Уилям. — Това май е нещо доста по-добро от онова евтино негърче, което й подарих преди години, а?

Но Хенри Колдър Ракъм също готвеше изненада — всъщност я криеше под стола си. Сега той извади оттам някакъв цилиндричен предмет, опакован в кафява хартия и вързан с канап, който Уилям в началото взе за бутилка вино, и го връчи на Софи веднага когато тя дойде на себе си след проявите на бащината й щедрост.

— Ето, мила — каза старият човек, — убеден съм, че това ще ти се стори далеч по-интересно от онзи куп стари парцали, свален от кутията с чай.

Той се облегна доволно на стола, докато Софи сваляше хартията и от пакета се показа… стоманеносив далекоглед.

Нови ахкания и шушукане сред прислужниците, обзети от почуда и недоумение. Какво ли беше това? Калъф за бутилка? Калейдоскоп? Луксозна кутия, предназначена за куки за плетене? Уилям, разбира се, разпозна незабавно предмета, но си каза, че далекогледът може би не е най-подходящият подарък за една млада госпожица. Освен това, докато захласнатата Софи въртеше далекогледа в ръцете си, той отбеляза, че предметът е изподраскан тук-там.

— Това не е играчка, Софи — каза баща му, — а точен инструмент, който ми беше подарен от един мой познат изследовател. Сега ще ти покажа как да го използваш.

Той допълзя на колене до Софи по осеяния с панделки килим и започна да й показва функциите на телескопа. Само след секунди тя се въртеше насам-натам и изражението й се менеше от възторг до разочарование, когато виждаше ту размазаните шарки на тапета, ту нечие уродливо увеличено око.

А какво получи самият Уилям? Той се опитва да си припомни подаръците… Да, един поръбен с дантели калъф за кутията за пури, върху който Софи е избродирала собствения му образ, копиран от опаковките на сапун „Ракъм“ (освен ако не й е помагала гувернантката — но ако това е така, Шугър не е проявила особен талант.) О, да, и известно количество що-годе прилични пури, които дължи на баща си. И това, Бог му е свидетел, е всичко, което получи за Коледа! Тъжно наистина, но такава е съдбата на човек, който разполага с цяла глутница прислужници и едно малко дете, човек, чийто брат е загинал млад, чиято майка е опозорена и отхвърлена от обществото, чийто баща е стар скъперник, който се е скарал с двамата си стари приятели, чиято съпруга е в такова състояние, че трябва да бъде постоянно под въздействието на приспивателни. Има ли друг мъж в Англия, сполетян от толкова неприятности? Но ако даде Бог, това няма да бъде все така!

— А сега да поиграем на „музикални столове“! — Хенри Колдър Ракъм пляска силно с месестите си длани. — Кой иска да играе на „музикални столове“?

 

 

На известно разстояние от дома на семейство Ракъм, в една скромна къщица, натъпкана до покрива с боклуци и излишни мебели, Емелин Фокс яде захаросани плодове, а котаракът мърка, притиснат към босите й крака.

За да не стигате до погрешни изводи, трябва да се подчертае, че днес са боси само краката й — нагоре тя е облечена напълно, безукорно, всъщност дори още не е свалила шапката си, защото преди малко се прибра у дома. Била е на гости у баща си, за да му връчи коледния подарък — напълно безсмислено занимание, като се има предвид, че той не празнува нищо и няма нужда от нищо, но все пак й е баща, а тя — негова дъщеря, и това е неоспоримият факт. Така че всяка година по Коледа двамата си подаряват книги, които ще си останат непрочетени, и си честитят Рождество Христово, въпреки че докторът не вярва в Христа, а Емелин не е убедена, че Спасителят е бил роден на 25 декември. Такива глупави компромиси правим всички, за да поддържаме добрите си отношения със собствената си плът и кръв.

Откакто се е върнала от дома на баща си, Емелин не си е направила труда да свърши каквото и да било освен да свали обувките си, защото те й стягат в пръстите. Имаше време, когато тя не можеше да разбере как най-бедните хора могат да ходят боси през цялата година, без това видимо да им пречи — всъщност и неуморните старания на госпожа Тимпърли да събира обувки от хората, облагодетелствани от съдбата, и да ги разпределя сред босоногите сякаш не намалиха дори с един броя на хората, които ходят боси по улиците. Сега вече Емелин е наясно — крака, привикнали да бъдат боси, не се чувстват добре в обувки. Все едно да обуеш в обувки котка.

— Какво ще кажеш за чифт елегантни черни чизми, Писане? — пита тя. — Точно като в приказката!

Двамата седят на любимото й място — на половин път нагоре по стълбите. Коледният ден вече е наполовина отминал, а любимият й Хенри е мъртъв от три месеца. Три месеца по календара, три мигвания на Божието око, три вечности, прекарани в глухата самота на нейния дом, където вече не влиза никой, освен нея.

„Три кокошки, четири пойни птици, пет златни жълтици…“ пеят весели гласове в съседната къща, изреждайки тези странни доказателства за истинска любов. Защо чува гласовете на тези хора толкова ясно днес? Никога досега не ги е чувала… Висок женски глас, чудесно подчертан от баритона на мъжа…

Преди три месеца Хенри още ходеше по тази земя, три месеца изминаха, откакто бе погребан в нея. Колкото повече време минава, откакто той си отиде, толкова по-често мисли тя за него, толкова по-изпълнени с вълнение са тези мисли. Сравнени с него, всички останали мъже изглеждат като лукави егоисти; в сравнение с високата, мускулеста фигура на Хенри, останалите мъже й се струват смехотворни и сгърчени. Как страшно боли — сякаш остри нокти се забиват в нежното й сърце — когато си представя как той гние в гроба, как скъпото му лице се смесва с пръстта, как черепът му, приютил някога толкова страст и искреност, сега се превръща в дом за червеите. Емелин знае, че няма право да допуска в мислите си ужасните картини, които въображението й рисува, че не бива да се самоизмъчва, вместо да очаква щастливия миг, когато двамата с Хенри ще бъдат отново заедно… Но възможно ли е Второто пришествие да настъпи, докато тя е още жива? Надали. Хиляда години могат да минат, преди да види отново лицето му.

Миналата Коледа двамата вървяха по улиците, един до друг, и обсъждаха евангелските текстове, докато повечето хора си седяха у дома и се забавляваха със салонни игри. Хенри току-що беше прочел… какво бе прочел всъщност? За него това беше обичайно състояние — току-що прочел нещо, той винаги гореше от желание да го сподели с нея, преди мислите му да се отклонят в друга посока… О, да, ставаше дума за едно есе, написано от някакъв специалист по старогръцки, в което се решаваше окончателно водения в продължение на столетия спор за значението на 25-ти стих от първа глава на Евангелие от Матея. Католическото тълкувание бе несъмнено погрешно — новите изследвания доказваха, че когато свети Матей е писал „докле“, е имал предвид именно това. Хенри казваше, че би било по-добре вестниците да разпространят новината за едно такова доказателство с огромно значение, вместо да изпълват страниците си със сензационни описания на убийства и реклами на боя за коса.

А тя? Как отвърна тя на сериозния му идеализъм? Ами както винаги — започна да спори с горкия човек. Каза, че този спор никога няма да бъде разрешен, тъй като ако някой тъй или иначе не вярва, че девица може да роди, той надали ще обърне внимание на писанията на някакъв си специалист по старогръцки, и че на нея самата също й било все едно, тъй като поначало предпочитала евангелията от Марка и Йоана — защото като разумни хора те обсъждали много по-важни неща от състоянието на интимните части на Дева Мария.

— Но вие все пак вярвате, че нашият Спасител се е въплътил от Светия Дух, нали? — каза Хенри и се смръщи по онзи свой очарователен начин.

В отговор тя невъзмутимо смени темата, какъвто й беше обичаят.

— За мен — каза тя категорично, — истинският разказ започва едва с кръщението в реката Йордан.

Господи! Как смръщваше вежди Хенри в такива случаи! Колко сериозно започваше да размишлява, за да се убеди, че тя не богохулства и не върви срещу вярата, която ги свързваше! Приятно ли й беше да го дразни? Да, сигурно е било така. През колко много слънчеви следобеди тя го отпращаше да си върви у дома озадачен, а е трябвало да го целуне, да го обвие с ръце, да притисне буза до неговата и да му каже, че го обича…

Тя изтрива лицето си с ръкав и се надява, че Бог ще я разбере.

— Мяу? — намесва се въпросително котаракът и бута голия й глезен с косматата си глава. Не го е хранила от сутринта, а спуснатите завеси на долния етаж вече тлеят кехлибарено-жълти в светлината на залеза.

— Ядеш ли захаросани плодове, Писане? — пита тя и му предлага една лъжица лепкава смес от буркана, който държи в скута си. Той подушва сместа, дори я докосва с нос, но… отказва да яде.

— Жалко — мърмори под нос Емелин. — Има още много.

Това са излишъците от захаросани плодове на госпожа Борли — всяка членка на Дружеството за спасение получи по един буркан с ясната уговорка, че ще използва съдържанието за пълнеж на коледни пайове. Несъмнено другите спасителки са посрещнали това предизвикателство — или собственоръчно, или са прехвърлили задачата на прислужниците си, но времената, когато Емелин правеше коледни сладкиши, са потънали в мъглите на времето, когато беше съпруга на Бърти. Суровата смес също е много вкусна. Тя гребе с лъжицата направо от буркана, съзнавайки, че или ще й стане лошо, или ще получи разстройство, но въпреки това се наслаждава на ароматните, сладки късчета.

Баща й скоро ще седне на коледна вечеря с колегите си. От учтивост, а може би и защото имаше някаква смътна представа от състоянието на домакинството й напоследък, той повтори многократно поканата си тя да се присъедини към тях, но Емелин отказа. И по-добре! Последния път, когато прие поканата на баща си за коледната вечеря, го посрами ужасно с лекцията си на тема „защо проститутките отбягват лекарските услуги“, и на всичкото отгоре настоя пред колегите му, че е редно те да обслужват тези отчаяни жени безплатно веднъж седмично. Ако днес бе отишла на вечерята с него, сигурно щеше да измънка няколко пъти „приятно ми е да се запознаем“, щеше да издържи десетина минути безсмислени светски разговори и после щеше да се прояви в истинската си светлина. Познава се прекалено добре.

От друга страна, колко хубаво би било да се възползва от храната! Само като си помисли, ястие след ястие, цвърчащи и димящи в сребърните чинии… Не, разбира се, тя не може да приеме чревоугодничеството, на което се отдават привилегированите класи по време на този свят някога празник; тя не забравя огромната пропаст, която зее между онези, които тъпчат с купища месо и без това издутите си шкембета и другите, които се редят на опашка, за да получат паница разредена супа. Тя не е особено лакома — ако бе седнала на масата с коледна вечеря, би хапнала само малко печено пиле или пуйка, малко задушени зеленчуци и нищо повече, докато не сервират пудинга. Не, тя наистина не обича да си угажда — но приготвянето на топла храна, особено на печено, е толкова досадно и сложно, ако трябва да го правиш само за себе си!

— Горкият Писан — казва тя нежно и гали котарака по главата. — На теб две сочни гугутки ще ти дойдат добре, нали? Или може би някоя яребица? Да видим какво мога да намеря за теб.

Тя започва да рови из кухнята, но не намира нищо. Немитата дъска за рязане лъщи от слой рибна мазнина, с която котаракът се справя за две минути, но Емелин не открива никъде остатъка от мляна шунка — след малко си спомня, че е изяла и него. Какво бе казал веднъж Хенри: „Изтръпвам, като си помисля колко лесно човек може да прекара целия си живот, задоволявайки животинските си инстинкти!“ А Емелин вероятно ще прекара остатъка от живота си в спомени за нещата, които е казвал Хенри.

— Мяу! — казва с укор котаракът и тя се съгласява, че добрите намерения не могат да заместят делата. Затова взема обувките си и решава да излезе отново. Какво като е Коледа — все ще намери откъде да купи месо, ако е склонна да слезе до по-низшите социални кръгове, за да го намери. Почтените люде може и да затварят магазините си в чест на новородения Младенец, но бедняците трябва да хранят гладни гърла, пък и за тях всеки ден е еднакъв. Емелин закопчава високите си обувки и отупва прахта от полите си, с което пропъжда Писан под една кула от натрупани един върху друг столове. Тя взема чантичката си и проверява колко пари има още в нея. Предостатъчно.

Емелин се пита дали не е злоупотребила с доверието на госпожа Ракъм, обсъждайки нейния случай с последния човек, комуто тя самата би се доверила. В своя защита тя може да каже само, че се постара да не издаде нещастницата, като се поинтересува от професионалното мнение на баща си за случаите на психически заболявания при жените, които се отличават с халюцинации и видения.

Разбира се, той веднага я попита:

— Защо се интересуваш?

Груб както винаги, без помен от дипломатичност! Но Емелин не може да го обвинява за това, тъй като самата тя е напълно лишена от умението да увърта.

— О, от чисто любопитство — отвърна тя. Опитваше се да наподоби безгрижното безразличие, което бе забелязвала у много жени, но вероятно старанията й не се бяха увенчали с успех. — Обичам да научавам разни неща.

— И какво по-точно би желала да научиш?

Тя продължи да се опитва да запази тайната на госпожа Ракъм.

— Ами… например: по какъв начин може една душевноболна жена да бъде убедена, че дадено нейно убеждение е налудничаво.

— Не може да бъде убедена — отвърна баща й незабавно.

— Аха.

Навремето това би приключило разговора, но напоследък баща й вече не е толкова рязък с нея — откакто бе повярвал, че ще я загуби. Болестта й почти накара обичта към нея (в която Емелин никога не се е съмнявала) да излезе на бял свят — като обрив, избил по кожата, и оттогава той все още не е възвърнал обичайната си хладна въздържаност.

— Такова нещо не е необходимо, скъпа — продължи да обяснява той днес сутринта. — Каква полза би имал един душевноболен човек, ако го принудим да каже: „Да, признавам, че страдам от халюцинации“? Само след час пак ще твърди обратното. Това, което е необходимо, е да бъде излекуван болният й мозък, така, че халюцинациите вече да станат невъзможни. Да вземем например един човек със счупена ръка — той може да твърди, че ръката му не е счупена, или пък да знае, че е счупена, но това няма никаква връзка с необходимото лечение.

— Добре, но какви са шансовете такава жена да бъде излекувана?

— Съвсем прилични, ако жената е на зряла възраст и е била трезвомислеща, преди, да кажем, някоя трагична загуба да размъти съзнанието й. Но ако се отдава на фантазии и самоизмами от ранната си младост, бих казал, че шансовете са минимални.

— Разбирам — отвърна Емелин. — Мисля, че това задоволява напълно любопитството ми. Благодаря.

Видимото й разочарование от ограничените възможности на медицината като че ли го засегна, защото той допълни:

— Убеден съм, че един ден фармацията ще може да предложи лечение и на най-тежките душевни заболявания. Например нещо като ваксина. Сигурен съм, че през идущия век ни предстои да видим много чудеса.

— Това е слаба утеха за тези, които боледуват сега.

— Не — усмихна се той, — тук грешиш, моето момиче. Неизлечимо лудите са неизлечимо луди, защото предпочитат да останат такива. Те не желаят да бъдат излекувани! И в това отношение — извини ме, че го казвам — те много приличат на твоите паднали жени.

— Да не започваме отново, татко — каза Емелин с предупредителен тон. — И без това трябва да тръгвам. Благодаря ти за подаръка и весела Коледа.

Но обезпокоен от мисълта, че се разделят с остри реплики, той реши да направи последен помирителен жест.

— Моля те, Емелин, кажи ми, защо ме разпитваш за тези неща? Може би ще успея да ти кажа нещо по-конкретно, ако знам нещо повече за случая…

Тя се поколеба, обмисляйки внимателно думите си — но както винаги се оказа, че не е била достатъчно предпазлива.

— Една дама ми изпрати писмо, в което ме моли да й разкрия тайната на вечния живот. Става дума за вечен живот на плътската обвивка. Тя като че ли е убедена, че знам мястото, където… се съхранява и я очаква безсмъртното й тяло.

— Много е мило от твоя страна да се безпокоиш за госпожа Ракъм — отвърна баща й тихо и поверително. — Мога да те уверя, че тя скоро ще бъде в добри ръце.

— Мяу! — извива Писан и забива нокти в полите й.

— Добре, добре, тръгвам — отвръща Емелин.

 

 

Нощ е паднала над дома на семейство Ракъм и според Уилям коледното празненство продължава да се развива по най-добрия възможен начин, като се вземат предвид обстоятелствата.

Призивът на баща му да играят на „музикални столове“ предизвика кратко объркване, когато доброволците установиха, че никой тук не може да свири на пиано — тоест никой от присъстващите в приемната. Тогава Шугър спаси положението — Бог да я благослови — с идеята да ползват вместо това музикалната кутия. Всички си отдъхнаха облекчено, а машинката работеше чудесно! Уилям възложи на Клара да сваля и спуска капака на кутията, убеден, че това занимание й подхожда повече, отколкото да тича и да се блъска из салона с останалите прислужници. И е прав. Дали не забеляза усмивка по устните й, когато Лети едва не падна? Клара определено успява да затвори капака така, че да прекъсне нотата наполовина и да обърка и най-ловкия играч. Единственият, който винаги успява да се добере до стол, е Хенри Колдър Ракъм, защото не го е грижа кого ще бутне по задника, и колко грубо ще е бутването.

Старият участва и в играта „Измами дракона“, която е следваща в списъка. Когато угасят светлините и запалват купата с бренди, три поколения Ракъмови се нареждат около нея, готови да пъхнат ръце в пламъците. Хенри Колдър Ракъм е първи. Късите му, сбръчкани пръсти се стрелват за миг под трептящите пламъци по повърхността, и също толкова бързо пъхват стафидата в устата му.

— Не се страхувай, детето ми — казва той окуражително на внучката си. — Няма да се опариш, ако пипаш бързо.

Но Софи продължава да се колебае, вперила плахо поглед в голямата, широка купа, над която се издигат синкави пламъци, и Уилям, притеснен, че алкохолът може да прегори, докато се колебае, бръква на свой ред и измъква стафида.

— Хайде, Софи, миличка — нарежда той с мек глас, докато Ракъм Старши се възползва от възможността да си измъкне още една стафида.

Софи покорно протяга ръка и изпищява от страх и възбуда, когато успява да извади една стафида от пламъците. Тя оглежда набързо мъничкия, тъмен и сбръчкан плод, който е стиснала в пръсти, и когато се убеждава, че по него не се виждат никакви пламъци, го пъхва предпазливо в устата си, докато двамата по-възрастни Ракъмови продължават да търсят останалите стафиди.

Следващото забавление е вечерята. Бащата на Уилям се заема с нея с присъщия си замах. Ястията следват едно след друго, а той изяжда също такива количества, каквито погълна лорд Ънуин на вечерята у лейди Бриджлоу, макар менюто, разбира се, да е различно. Готвачката на Ракъмови няма слабост към това, което нарича „дивашки рецепти“, но пък произведенията й винаги са много вкусни, а Хенри Колдър Ракъм им отдава дължимото. Пуйка, пъдпъдъци, говеждо печено, банички със стриди, баница с месо, коледен пудинг, желирани плодове с вино и ябълков сладкиш — порции от всичко това се сервират пред него и изчезват незабавно в неговия тресящ се от смях търбух.

Затова и когато, настава време за по-нататъшни забавления, и Ракъм Старши се разполага до магическия фенер, за да пъха изрисуваните плаки в бронзовия му процеп, той се възползва от тъмнината и факта, че всички гледат в обратната посока, за да разкопчае жилетката и панталона си.

— Букетче си купете от малкото дете — започва да рецитира той хрипливо, четейки на Софи текста, докато прожектираната картина свети от стената — бузесто, но парцаливо момиченце позира на измислена лондонска улица, ловко разкрасена от четките на художниците, които работят за производителите на магически фенери.

Откъснати са рано от изораното поле;

набрало е лютиче, камбанки, минзухар —

не са надменни рози, но са сърдечен дар.

Детето, разбира се, умира в осмия кадър. Тъй като и без това прилича на ангел още докато продава минзухарите, лицето му съумява да изглежда само малко по-лъчезарно, когато красивите серафими подхващат тялото му и го понасят нагоре, към Рая.

Уилям, привикнал по-скоро към порнографските изображения, прожектирани от приятелите му Бодли и Ашуел, скучае, но не се издава, защото баща му си е направил труда да купи три комплекта плаки, и дори му се извини полугласно преди прожекцията: „Много малко от проклетите неща са подходящи за деца — пълно е с убийства и изневери“.

Следва втори разказ с прожекция — за героизъм, проявен по време на корабокрушение. Разказът е приет добре от публиката, въпреки че в историята няма женски роли. Третата, последна приказка, за една малка продавачка на зеленчук, която умира, за да спаси пияния си баща, става причина Лети и Джейни да избухнат в плач, и завършва с думата „ВЪЗДЪРЖАНИЕ!“, която остава да трепти на стената — малко неподходящ финал, тъй като междувременно и Уилям, и баща му са закопнели да пийнат нещо по-силно.

— Лека нощ, мъничка Софи — казва Уилям, когато Роуз запалва отново лампите, а магическият фенер е изгасен. За миг Шугър се поколебава, без да разбира какво точно означава това, а после стреснато разбира, че коледният празник е приключил — поне за детето и гувернантката.

— Да, лека нощ, мъничка Софи — казва Хенри Колдър Ракъм и разгъва чиста салфетка на коленете си. — Бягай при хубавите си нови играчки — преди някой крадец да е дошъл да ти ги отмъкне!

Шугър се озърта и забелязва, че подаръците са изнесени от дневната, че по пода вече няма и помен от опаковъчна хартия, нито следа от късчетата лъскави панделки. Като изключим Роуз, която е заета да отпушва бутилките, прислужниците са потънали някъде из дълбините на къщата, и всеки вече се е заел със задълженията си. Двамата Ракъмовци са се отпуснали в креслата си и почти дремят, уморени от усилията да създадат толкова много радост.

Шугър спира за миг на прага на салона, стиснала в ръка ръчичката на Софи и хвърля поглед към Роуз. Успява да срещне очите й, но прислужницата не реагира и се привежда по-ниско, за да вдигне капака от подноса, където сладкишът с ром е подготвен за сервиране. Каквато и да е била споделената близост между нея и Шугър, каквито и весели приключения да са преживели заедно, бариерата между тях двете отново се е издигнала.

— Лека нощ — казва Шугър, но толкова тихо, че никой не я чува, и повежда Софи нагоре по стълбите, към безмълвието на къщата — там, където ги очакват подаръците, подредени в тъмните им стаи.

Изключено е Софи да заспи толкова скоро; детето е превъзбудено, пък и има толкова чудесни нови играчки, с които може да се забавлява! Шугър се чуди как да постъпи и наблюдава детето, което, коленичило на пода, вози напред-назад френската кукла. Тук, в мътната жълтеникава светлина на лампата, куклата изглежда по-загадъчна, отколкото беше в салона; по-загадъчна, но и по-истинска, като същинска дама, току–що напуснала бала или театъра, която прекосява покритата с килим улица, за да се качи в собствения си екипаж.

— Къде ли е този човек? — мърмори Софи с превзето безпомощен тон, и върти куклата на 360 градуса. — Казах му да ме чака тук…

Тя вдига далекогледа, разтяга го докрай и го повдига към дясното си око.

— Ето как ще го открия — заявява детето, вече с по-момчешки, самоуверен тон. — Дори ако е много, много далече — и тя продължава да се върти с далекогледа, като спира, когато попадне на нещо по-обещаващо — тъмно петно върху дъските, полюшващият се пискюл в края на лентата, с която прибират завесите, размазаните очертания на полите на гувернантката.

Станала внезапно сериозна, Софи вдига поглед към Шугър и пита:

— Мислите ли, че ще мога да стана изследовател, госпожице?

— Изследовател ли?

— Когато порасна, госпожице.

— Аз… не виждам защо не.

Шугър би искала Софи да спомене и ако може, да се зарадва мъничко на тънката книжка, която се търкаля захвърлена на пода — на титулната й страница пише „На Софи, от госпожица Шугър, Коледа, 1875“.

— Може да не е позволено, госпожице — Софи бръчка чело. — Да не може да има дами изследователки.

— Живеем в нови времена, скъпа Софи — казва с въздишка Шугър. — Какво ли не правят жените в наши дни.

Бръчките по челото на Софи стават още по-дълбоки, защото убежденията на бавачката и на гувернантката й по този въпрос са абсолютно противоположни — умът й не може да се справи с това противоречие.

— Кой знае — казва тя замислено, — може пък да ми позволят да изследвам разни места, които господата изследователи не искат да изследват.

До тях достига някакъв шум отвън — цяла процесия от непознати минават край дома на Ракъмови и пеят „Желаем ви весела Коледа“. Грубоватите гласове звучат неясно, отвявани от пристъпите на вятъра. Софи отива до прозореца, застава на пръсти и се опитва да погледне, но в мрака не се вижда нищо.

— Още хора! — заявява тя с такъв тон, сякаш казва „Невероятно!“ — като някоя домакиня от приказките, която е поканила шестима гости, а вместо тях в дома й нахлуват хиляди. Шугър вижда, че детето е полузаспало от умора и преценява, че е крайно време да го убеди да си легне.

— Хайде, Софи — казва тя. — Време е да си лягаш. Ваната ще отложим за утре. Ще ти трябва поне цял нов ден, за да опознаеш всичките си подаръци.

Софи се откъсва с неуверени стъпки от прозореца и се оставя на грижите на госпожица Шугър. Макар че не се противи, когато Шугър я съблича, тя не е толкова склонна да й помага, а само се взира замаяно пред себе си, докато гувернантката смъква дрехите през неподатливите й крайници. На лицето й се е изписало странно, тревожно изражение — голото й тяло като че ли реагира обидено, когато Шугър я побутва леко, за да повдигне ръце и да си облече нощницата.

Пудинг ни донесете,

пудинг ни донесете,

пудинг ни донесете,

и чаша със ром…

… продължава долу коледната песен.

— Сега вече няма защо да будим мама, нали, госпожице? — изтърсва внезапно Софи. — Тя и без това проспа празника.

Шугър отмята завивките, изважда грейката, която Лети е пъхнала вътре, и потупва с длан по затопленото място.

Без тях не ще си тръгнем,

без тях не ще си тръгнем…

— Тя не е добре, Софи — казва Шугър.

— Мисля си, че тя ще умре скоро — решава Софи, докато се наглася в леглото. — И тогава ще я закопаят в земята.

Долу се хлопва врата и гласовете млъкват, вероятно певците са получили желаното. Шугър се опитва да потисне ледената вълна, която се надигна в нея, когато чу думите на детето, завива Софи и наглася възглавницата й. Като преценява колко важни ще бъдат първите впечатления на другата утрин, тя събира подаръците и се заема да ги подрежда внимателно върху скрина. Царствената френска кукла стои точно до отпуснатата фигурка на ухиленото тъмнокожо момче. Новият несесер на Софи, четката, шнолата и огледалото са подредени в една редица, а далекогледът стои накрая като удивителна. Най-отзад, изправена, стои книгата.

„Алиса в страната на чудесата“ — така пише на корицата. Но Софи вече е паднала в заешката дупка на съня и се е озовала в своята собствена страна на обезпокоителни чудеса.

 

 

Чук-чук.

— Госпожице Шугър?

Чук-чук-чук.

— Госпожице Шугър?

Чук-чук-чук-чук.

— Госпожице Шугър!

Тя се изправя рязко в леглото, задъхана, уплашена и объркана, докато онзи звяр, който беше дошъл да я „стопли“, потъва някъде и оставя на мира детското й тяло, и тя отново остава сама — по-голяма, по-зряла, някъде другаде, в тъмнината.

— К-кой е? — пита тя.

— Клара, госпожице.

Шугър потрива очи с грубите си длани, убедена, че ако примигне още няколко пъти, ще види дневната светлина.

— Успала ли съм се?

— Моля ви, госпожице Шугър, господин Ракъм ме праща и каза да вляза при вас.

Вратата се отваря широко и прислужницата влиза с високо вдигната лампа, с измачкана униформа, а около главата й се очертава като ореол разбърканата, несресана коса. Лицето на Клара, обикновено безизразно или самодоволно, е набраздено от трептящите сенки и разкривено от непресторен страх.

— Трябва да проверя дали някой не е влязъл в стаята ви, госпожице.

Шугър примигва неразбиращо през червеникавата маса на собствената си разплетена коса. Тя дава с жест позволение на Клара да огледа мъничката й стая и прислужницата незабавно насочва лампата към четирите ъгъла — светлините и сенките трептят драматично. Изпълнявайки дословно заповедите, Клара напомня на католически свещеник, размахващ кадилница.

— Извинете, госпожице — казва тя и открехва вратата на гардероба.

— Софи добре ли е? — пита Шугър, която междувременно е запалила лампата на масичката до леглото си. Сега вече вижда, че часът е три след полунощ.

Клара не отговаря, а вместо това прави дълбок, церемониален реверанс, все едно че се покланя пред кралицата. Чак в последния миг Шугър осъзнава, че това не е реверанс, а прислужницата се готви да погледне под леглото.

— Нека видя и аз — казва тя припряно и се протяга от едната страна на леглото така, че дългата, й несресана коса се повлича по пода. Подпряна на лакът, тя мушва ръка в сенките под леглото и бутва небрежно дневниците към стената, за да подчертае, че каквито и боклуци да има отдолу, за човек и дума не може да става.

— Извинете, госпожице — измънква Клара и излиза забързано от стаята.

Щом тя затваря вратата зад себе си, Шугър скача от леглото и започва да се облича. Сега вече съзнава, че из цялата къща цари суматоха, чува се силен шепот, отварят се врати, през пролуката на собствената си врата тя вижда движещи се светлини, които ту се усилват, ту почти изчезват. Бързо, бързо! Косата й е невъзможна, трябваше да бъде подстригана още преди седмици, но кой би могъл да я подстриже? Вече няма и следа от някогашния накъдрен бретон, кичурите се задържат в порядък с дузини фуркети и цяла шепа фиби. Къде ли са обувките й? Защо не може да се пребори с копчетата на корсажа? Сигурно ризата й отдолу се е набрала!

— В тъмната стаичка! — чува се някъде отдолу викът на Уилям. — Да не си глуха?

Тънък женски глас, трудно е да се разбере чий, отвръща с хленч, че всички стаи са тъмни.

— Не, не! — продължава да крещи Уилям, който явно е извън себе си. — Стаята, където… О, не, това беше преди ти да почнеш работа тук!

И Шугър чува тежките му стъпки да се отдалечават по коридора.

Добила горе-долу приличен вид, Шугър излиза забързано в коридора със свещ в ръка. Отива първо в стаята на Софи, но когато се промъква вътре, вижда, че детето спи дълбоко — или поне се преструва, че спи.

Едва когато Шугър тръгва обратно по коридора, тя забелязва нещо извънредно необичайно — вратата на Агнес е отворена. Тогава хуква надолу, натам, откъдето се носят гласовете.

За място на срещата е избрана кухнята. Насядали са тук, мрачни и сънливи, сред стените, от които повява хлад като в мавзолей. В кухнята далеч не присъстват всички обитатели на къщата — готвачката е оставена да хърка на таванския етаж, а когато внезапно разразилата се суматоха събуди любопитството на по-новите прислужници, на чиято дискретност все още не може да се разчита, бе им казано да си лягат и да не се месят. Така че тук, треперещи от студ и напълно облечени, седят Уилям, Лети, Роуз и Клара. О, да, тук е всъщност и Джейни — стои на прага на миялната, потънала в сълзи, защото не успя да намери госпожа Ракъм в сандъка с лед, където държат месото, въпреки гневните настоявания на госпожица Тилотсън.

Лети обгръща тялото си с ръце и стиска здраво конските си зъби, за да не тракат. Бялата й униформена престилка блести от влага — веднъж вече й се е наложило да излезе в градината, за да почука на вратата на пристройката, където живее Шиърс. Но Шиърс се оказа толкова пиян, че тя така и не можа да го събуди, а Чийзмън очевидно не е успял да устои на настояванията на „майка си“ да остане до сутринта. Така че отново Уилям Ракъм е единственият мъж, който трябва да се справи с възникналото положение.

Той посреща Шугър с недружелюбно смръщване; лицето му изглежда ужасно на светлината, отразена в масата за рязане и каменния под — те са още мокри от здравото миене преди няколко часа.

— Тя е някъде навън, сър — настоява Роуз, а гласът й трепери от опасения, които не смее да изтъкне пред господаря си — че той губи ценно време и може би дори осъжда жена си на смърт, като отказва да пренесе търсенето извън стените на къщата.

— А мазето? — упорства Уилям. — Лети, ти влезе там само за миг.

— Празно е, сър — хленчи настоятелно момичето, а медните тигани по стените прозвънтяват от възмутено извисения й глас.

Уилям прокарва пръсти през косата и вперва поглед през прозореца. Черните стъкла са напръскани със суграшица и обрамчени със сняг. Не е възможно това да се случва с него!

— Роуз, донеси огнеупорните фенери — казва той с несвой глас след дълго, мъчително мълчание. — Трябва да претърсим градината. — Внезапно очите му се проясняват, като че ли в тях със закъснение лумва пламък — или го връхлита треска. — Сложете дебели палта! И не забравяйте ръкавици!

 

 

Още първия оглед на градината потвърждава най-лошите им опасения — откриват стъпки в снега, които водят от входната врата към градинската порта, а оттам — на улицата. Портата е широко отворена. Уличните лампи на Чепстоу мъждукат слабо в снежния мрак — около всеки фенер има само един малък кръг светлина, на петнайсетина фута над земята. Улицата тъне в черен мрак, само в далечината се виждат едва забележими очертания на неосветени сгради и тесни улички. Жена в тъмни дрехи лесно може да бъде погълната от такава тъмнина.

— Знаеш ли дали е облечена в бяло? — обръща се Уилям към Клара, докато групата се кани да излезе навън. Тя го изглежда така, сякаш го смята за идиот — като че ли я е попитал коя от балните си рокли е избрала госпожа Ракъм за това изключително събитие.

— Искам да кажа дали е по нощница, Бог да й е на помощ! — сопва се той.

— Не знам, сър — отвръща Клара намръщено, потискайки желанието си да му каже, че ако госпожа Ракъм е умряла от премръзване, това вероятно се е случило, докато тя по негово нареждане претърсваше шкафовете за метли и се завираше под леглото на гувернантката.

Трудно подвижен в тежкото си палто, Уилям тръгва напред, обвит в облак пара от собствения си дъх, а подир него вървят две жени. Тъй като успяха да открият само три работещи огнеупорни фенера, те бяха разпределени между Уилям, Клара и Роуз. Лети и Джейни са толкова слисани, че и без това няма да свършат никаква работа и е най-добре да си легнат, а що се отнася до госпожица Шугър, тя изобщо не е трябвало да си прави труда да става.

Шугър стои на входната врата и ги изпраща с поглед. Докато те минават през градинската порта и тръгват в различни посоки, по улицата минава наемен файтон, който подчертава възможността въпреки късния час Агнес да е спряла кола и вече да се намира на мили оттук, изгубена в огромния, враждебен град, да се лута из непознати улици с непознати къщи, пълни с непознати хора. Пиянски смях се разнася от файтона и й напомня, че смъртта от премръзване далеч не е единствената опасност, на която се излага беззащитната жена, тръгнала сама по широкия свят.

Така, както стои, треперейки, на верандата, й минава през ума, че в момента никой не пази къщата на Ракъмови — ако предположим, че останалите прислужници изпълнят заповедите и останат по леглата си, никой не би я видял как отваря забранени врати, никой не може да я спре, ако реши да се рови, където пожелае. Съзнавайки, че не бива да пропуска такава златна възможност, тя си представя как стои пред писалището на Уилям и чете някакъв секретен документ. Да; време е да изтича на горния етаж и да осъществи тази фантазия, вместо да я вижда в мислите си като прожектирана от магически фенер… Но не; Шугър вече няма сили за това; омръзнало й е да следи и да подслушва; не й трябва да разкрива нищо повече; иска само едно — да бъде член на семейството, да не бъде прицел на подозрения, да бъде приета в уютното му лоно, завинаги.

Внезапно, като гръм от ясно небе — или от черно небе, ако трябва да бъдем точни — я връхлита мисълта, че Агнес е някъде наблизо. Тази сигурност нахлува в съзнанието й като религиозно убеждение, обзета е от просветление като апостол Павел по пътя към Дамаск. Колко глупаво постъпиха Уилям и останалите — тръгнаха по следите на певците на коледни песни, които просто не са се постарали да затворят градинската порта! Разбира се, че Агнес не е навън, из улиците, тя е тук, крие се някъде наблизо — съвсем наблизо!

Шугър влиза бързо в къщата, намира лампа, и след минути излиза с мъничък светилник, предназначен да осветява няколко ярда от покрития с килим под на коридора — от една спалня до друга. Тя изнася предпазливо лампата навън, на студа и вятъра, предпазвайки с длан отвора на стъкленото шише, за да не угасне пламъчето. Суграшицата плюе бузите й с ледена плюнка — толкова студена, че сякаш я изгаря, като неизгаснали въгленчета, понесени от вятъра. Постъпката й е налудничава, но тя няма да се върне в къщата, докато не намери Агнес.

Къде да потърси първо в тази криеница, при която залогът е човешки живот? Тя излиза на пътя към конюшните, чува се тихо „хрус, хрус, хрус“, когато обувките й хлътват в замръзналия сняг. „Не, не“, обажда се някакъв глас в главата й, докато тя върви покрай страничната стена на къщата, покрай издадените прозоречни ниши на приемната и трапезарията, „Не, не е тук. Дори не е «топло». По-надалеч от къщата — далеч от светлината. Вече е «топло», да, «топло»!“

Тя се осмелява да отиде към непознатата част на малкия парк, отвъд парниците за зеленчуци, чиито покрити със сняг черупки светят като мраморни саркофази в тъмното. На всеки две-три стъпки, поради постоянните й усилия да пази пламъка, тя пропуска да погледне къде стъпва и едва не пада, препъва се — ту в някое градинско сечиво, ту в чувал за въглища, но успява да стигне до конюшнята, без да падне.

„Много горещо“, отбелязва гласът в главата й.

Вратата на пристройката за карети е затворена, но не е заключена; инстинктът, който я доведе дотук, е толкова силен, че тя е убедена в това, още преди да опита да отвори. Вдига резето, побутва леко вратата, тя се открехва и Шугър промушва високо вдигнатата лампа в пролуката.

— Агнес?

Никакъв отговор, но интуицията гори все така силно в гърдите й. Тя отваря вратата на пристройката малко по-широко и влиза вътре. Вижда неподвижните очертания на екипажа в мрака — той изглежда по-висок и по-голям, не такъв, какъвто си го спомня. Лъскав, целият в стоманени гвоздеи, той я изпълва с необяснимо безпокойство. Вериги и кожени каиши са се стекли от едната му страна като в локва.

Шугър отива до прозорчето на купето и повдига лампата до него. Вътре се раздвижва някаква белезникава фигура.

— Агнес?

— Благословена… сестро…

Шугър отваря вратата и открива Агнес, сгушена на пода на купето, притиснала колене към брадичката си. Брадичката й е зацапана, защото Агнес е повръщала. Трудно й е да държи очите си отворени, примигва слабо, но в процепите се виждат само млечнобелите еклери. Тя вече не трепери, обзета е от летаргията на премръзването, но поне не е започнала да посинява — устните й, намазани с мехлем, са все още розови като майска пъпка. Слава Богу, не е само по нощница — дрехата не може да я стопли, но още не е пропуснала студа, който би пръснал сърцето й. Върху нощницата си има лилав пеньоар от дебела коприна с ориенталска кройка. Пеньоарът покрива донякъде памучната нощница, макар да е закопчан накриво от несръчните й пръсти. Краката на Агнес са увити в превръзки до глезените, а върху тях тя е нахлузила широки плетени пантофи — те са подгизнали от разтопения сняг и бодливи от закачилите се по тях съчки и сухи листа.

— Моля — измънква с усилие Агнес, едва повдигайки глава от коленете си. — Кажи ми, че вече е време.

— Време за какво?

— Да замина… за Манастира… с теб — и тя облизва устни, опитвайки се неуспешно да прочисти с език мръсотията, полепнала в мехлема.

— Времето още… не е дошло — отвръща Шугър, полагайки въпреки крайното си нежелание усилия да говори с авторитета на ангел.

— Те се опитват да ме отровят — проплаква Агнес. Главата й отново клюмва надолу и влажни кичури руса коса започват да се хлъзгат един по един от раменете й. — Клара се е съюзила с тях. Тя ми дава хляб и мляко… напоени с отрова.

— Излез оттук, Агнес — казва Шугър и протяга вътре ръка, за да погали ръката на Агнес, сякаш тя е ранено животно. — Можеш ли да вървиш?

Но Агнес като че ли не я е чула.

— Угояват ме за жертвоприношението — продължава тя с тревожен, висок шепот. — Жертвата се принася бавно… цял живот. Всеки ден ще идва различен демон, за да гризе плътта ми.

— Глупости, Агнес! — казва Шугър. — Ти ще оздравееш.

Агнес обръща глава към светлината. Изпод завесата на косата примигват сините й зачервени очи.

— Виждала ли си краката ми? — казва тя внезапно с ясен, гневен глас. — Като натъртен плод. А натъртените плодове не стават пак здрави.

— Не се страхувай, Агнес — казва Шугър, въпреки че самата тя е много уплашена — бои се, че налудничавият блясък в очите на Агнес и силата на страданието й ще разбият собствените й нерви. Тя си поема дъх — дълбоко, но полека, както може да се очаква от ангел, и заявява с нежен глас, който би трябвало да прозвучи убедително:

— Всичко ще бъде наред, обещавам ти. Ще видиш, че всичко ще е за добро.

Но уверенията й не впечатляват Агнес — въпреки че звучат точно като в приказките, те само й напомнят за още неприятности.

— Червеи са изяли дневниците ми — проплаква тя отново. — Скъпите ми спомени за мама и татко…

— Червеите не са изяли дневниците ти, Агнес. Те са на сигурно място — при мен — Шугър отново се привежда напред, за да погали Агнес по ръката. — Дори дневниците от Абътс Лангли, с всички истории за френския език и гимнастиката. Всички са на сигурно място.

Агнес повдига високо глава и изплаква облекчено. Бялата й шия потръпва от вика, косата й се отмята назад и разкрива сълзите по бузите.

— Вземи ме — умолява тя. — Вземи ме със себе си, преди да са ме взели те.

— Не сега, Агнес. Времето още не е дошло — Шугър поставя лампата на пода и започва да се качва бавно по стълбичката към купето. — Скоро ще ти помогна да се махнеш оттук. Скоро, обещавам ти. Но сега трябва да си легнеш на топло, в чистото си, меко легло, и да си починеш.

Тя обвива с ръка раменете на Агнес, после плъзва пръсти под мишниците й, които са горещи и потни от треската.

— Ела — казва тя и повдига госпожа Ракъм.

 

 

Връщането към къщата се оказва не чак такъв кошмар, какъвто си представяше Шугър. Наистина, трябва да вървят през градината без лампа, защото тя не може да носи и лампа, и да помага на Агнес. Но суграшицата и вятърът вече не са толкова силни, тревожна тишина е надвиснала под тежките, пълни със сняг облаци. Освен това Агнес не е съвсем безпомощна — тя се е посъвзела малко, куца и залита редом с Шугър, без да се оплаква, съвсем като пияна уличница. А сега, когато пред тях се извисява крайната цел — огромният силует на къщата, чиито прозорци на долния етаж за щастие греят от светлини, вървенето става по-лесно, отколкото докато Шугър търсеше опипом пътя.

— Уилям ще ми се сърди — казва тревожно Агнес, докато двете вървят по алеята — под стъпките на четирите им крака се разнася тихо „хрус, хрус, хрус“ и „хссс, хссс, хссс“.

— Той не е тук — отвръща Шугър. — Нито пък Клара.

Агнес поглежда удивено спасителката си, представяйки си Уилям и Клара избутани встрани като двете части на разделилото се Червено море, вижда ги как размахват ръце в безсилна ярост, докато непобедимата сила на магията ги изтласква от картината. Тя спира като закована и започва да оглежда критично къщата, през чийто праг ще я преведе след малко нейният ангел-пазител.

— Знаеш ли, никога не съм харесвала това място — отбелязва тя замислено, с унесен глас, докато нови снежинки започват да прехвърчат и да падат, блещукайки, по главата и раменете й. — Мирише… Мирише на хора, които ужасно много се стараят да бъдат щастливи, но нито за миг не успяват.