Мишел Фейбър
Аленото цвете и бялото (22)

Двайсет и едно

След още няколко тиктакания на часовника ще бъде двайсет и девети септември, лето Господне 1875-то. Пленница в Дома на Злото, лишена от надежда за бягство, две седмици след връхлетялата двойна трагедия — смъртта на Хенри Ракъм и неописуемото нещастие, което се случи с нея под същата демонична луна, Агнес се изправя в леглото и дръпва шнура на звънеца. Отново е текла кръв — Клара трябва да дойде веднага, да я измие и да смени превръзките.

Прислужницата се явява незабавно; тя знае за какво я викат, защото носи метален леген, пълен с гореща вода. В нея плуват сапунът и сюнгерът — като две мъртви морски животни, извадени от естествената си среда.

— Още тече — шепне тревожно Агнес, но Клара вече отмята завивките, за да разкрие тялото на господарката си, увито като в пелени. Не е нейна работа да разпитва защо госпожа Ракъм се държи така, като че ли обикновеното месечно неразположение трябва да се приема като смъртно нараняване; работата й е да изпълнява нареждания.

— Това е шести ден, мадам — казва тя и свива на топка просмукалата с кръв превръзка. — До утре сигурно ще спре.

Агнес не намира основания за подобен оптимизъм — и защо ли, след като е рухнала цялата й вселена?

— Ако даде Бог — казва тя и отвратено отвръща поглед от стигмата на тялото си. Колко твърдо бе повярвала, че се е излекувала, беше убедена, че това е било някакво заболяване, характерно за по-ранната възраст, което преминава със съзряването; как ли се радва сега сатаната, задето е изгубила илюзиите си!

Агнес отклонява поглед, докато прислужницата мие и подсушава единствената част на тялото й, която тя никога не е виждала в огледалото. Агнес, която познава отлично всяко косъмче на веждите си, която следи ежедневно и най-незабележимата луничка по лицето си, която би могла, ако се налага, да нарисува съвсем точни скици на брадичката си, видяна под няколко възможни ъгъла — същата тази Агнес има съвсем смътна представа от това, което тя нарича свои „долни части“. Единственото, което знае, е, че тази нейна част, поради някаква пагубна грешка при създаването й, не е затворена, както би трябвало да бъде, и затова е изложена на нападенията на злите сили.

Несъмнено доктор Кърлоу е в съюз с тези сили — той едва прикрива радостта си от нейното падение; и то се случи тъкмо когато и Уилям вече бе започнал да не го харесва. По време на целия сезон визитите на лекаря бяха за щастие малко на брой и краткотрайни — но вчера Уилям допусна той да остане тук цял час, а после двамата мъже се оттеглиха в пушалнята и разговаряха много дълго — за какво? В кошмарите си Агнес се вижда прикована към някаква колона в двора на лудницата, заобиколена от уродливи старици и сумтящи идиоти, докато Уилям и доктор Кърлоу й обръщат гръб и си тръгват. Случва й се също да сънува, че се къпе във вана, пълна с чиста, топла вода — в съня си тя заспива във ваната, а когато се събужда, вижда, че е потънала до шия в студена, гъста, лепкава като желе кръв.

Изтощена, Агнес се отпуска отново на възглавниците. Клара е излязла, тя отново е чиста и се е сгушила под завивките. Ако само сънят можеше да я отведе в Манастира на здравето! Защо я напусна и нейната Света Сестра? От нея няма и следа, няма дори следи от пръстите й по дневника… На погребението на Хенри Агнес постоянно се озърташе с надеждата, че небесната й пазителка ще се появи отнякъде, поне отдалеч, скрита сред дърветата край гробището. Но не се случи нищо подобно. А нощем, дори ако сънят започне обещаващо, влакът никога не успява да напусне гарата; вместо това тя чака, обзета от тревога, в този потракващ, но така и не потеглящ влак, край прозореца минават безмълвни носачи, докато най-сетне й става ясно, че този влак не е превозно средство, а затвор.

— Сестро, къде си? — проплаква в тъмното Агнес.

— Тук съм, мадам — отговаря след малко Клара, провряла глава през открехнатата врата на спалнята — при това доста кисело, ако слухът не лъже Агнес.

 

 

— Пощата, господин Ракъм — казва на следващата сутрин Лети, застанала колебливо на прага на кабинета. В ръцете си държи сребърен поднос, върху който има купчина писма и съболезнователни картички.

— Само белите пликове, Лети, благодаря ти — казва Уилям, без да стане от мястото си зад бюрото, и щраква с пръсти, подканвайки прислужницата да влезе. — Отнеси картичките на госпожа Ракъм.

— Да, господин Ракъм — Лети се заема да раздели деловата кореспонденция (тъй да се каже, „зърното“) от обрамчената с черно плява, оставя реколтата на едно свободно място върху претрупаното с документи писалище на господаря си, и излиза.

Уилям потрива уморено лице, преди да се заеме с това, което му носи новият ден; очите му са зачервени от недоспиване, от тъгата по загубения брат, от скръб, че е наскърбил жена си, и от… ами от всички възникнали усложнения. Уилям е установил, че нищо не предизвиква повече усложнения от една смърт — освен, разбира се, някоя сватба.

Действително, траурният отдел на „Питър Робинсън“ осигури всичко необходимо за домакинството в невероятно кратък срок. Само двайсет и четири часа след получаването на поръчката запристигаха кутии с рокли от черен креп, траурни шапки, рединготи, шалове и какво ли още не — пощенските услуги бяха допълнително ускорени от вълшебните думи „спешно за погребение“. Но това съвсем не бе краят, а само началото на суматохата. Веднага, след като прислужниците облякоха черните си дрехи, те се защураха из цялата къща, за да покриват мебелите и украшенията, да окачат черни завеси, да връзват черни панделки на шнуровете на звънците и Бог знае още какво. После се стигна и до абсурдната задача да се избере ковчег… Едно е да избираш от петдесет закачалки най-подходящата за антрето на Шугър, но що за човек би бил този, който ще има желание непосредствено след смъртта на брат си да оглежда петстотин различни модела на ковчези? „Един изискан джентълмен като вас, сър, ако смея да съдя по високото качество на собственото ви производство, би забелязал незабавно разликата между дъбовия модел “Obbligato" и „Ех Voto“, който се изработва от бряст…" Лешояди! И защо точно Уилям трябва да поема на гърба си цялата тази оргия на безполезно разсипничество? Защо Хенри Колдър Ракъм да не се заеме с организацията? Старецът и без това не прави почти нищо напоследък. Но не — „Хората гледат теб, Уилям. Аз се оттеглих. В очите на света ти вече си символът на фамилията Ракъм“. Хитър стар мошеник! Първо действаше деспотично и с принуда, сега пък с ласкателства! И защо? За да бъде именно Уилям нещастникът, който ще се рови из купчини каталози с модели на ковчези, дюшеци за ковчези, възглавнички за ковчези, венци, траурни ленти за цилиндри и кой знае още какво — трябва да уреди всички тези неща, освен текущите си задачи, и то докато се измъчва от скръб по загиналия си брат.

Що се отнася до погребението… Ако има нещо, за което той с удоволствие би платил и най-високата цена, то е някакво чудотворно лекарство, което би изтрило цялата ужасна церемония от паметта му. Беше потискащо и същевременно лишено от всякакво емоционално въздействие, кух ритуал без стойност за когото и да било, ръководен от нетърпимия доктор Крейн под проливен дъжд. Какво тътрещо се стадо от набожни лицемери бяха присъстващите — на челно място сред тях се пъчеше Маклийш, когото Хенри изобщо не можеше да понася! Честно казано, единственият човек извън семейството, който имаше основателни причини да присъства на погребението, беше госпожа Фокс — но тя беше в болница по това време. Въпреки това край гроба се наредиха две дузини опечалени. Две дузини никому ненужни дръвници, надути глупци, служещи само за баласт! Цялото представление, като броим и заплащането на каретите с четворни впрягове, лакеите, носачите на китките черни траурни пера, и тъй нататък, ще струва на Уилям не по-малко от сто лири стерлинги. И за какво е всичко това?

Не че му тежи да даде тези пари за брат си — би дал три пъти повече за Хенри, за да му купи прилична къща вместо онази съборетина, пламнала като куп подпалки, в която загина. Работата е по-скоро там, че… По дяволите, каква полза има Хенри от тези сложни демонстрации на скръб? Тази мания да се обвива всичко в черно — и хора, и предмети! Какъв смисъл има това? Сега домът на семейство Ракъм е мрачен като църква — дори още по-мрачен! Прислужниците пристъпват на пръсти като клисари… проклетият звънец е обвит в плат, за да звучи приглушено, така че най-често изобщо не го чуват… всички тези ритуали имат някакъв оттенък на католицизъм. Наистина, цялата тази мрачна театралност би трябвало да бъде запазена само за католическата църква — тъкмо глупост, типична за папистите; като че ли всичко това би върнало покойния!

„Тези, които имаха щастието да го познават, ще пазят образа му с обич в сърцата си. Това, което загуби светът, е дар за небесата“ — ето какво съчини Уилям за надгробната плоча на Хенри, с известна помощ от страна на каменоделеца. Опечалените накланяха глави, за да прочетат текста — дали не си мислеха, че би могъл да измисли нещо по-трогателно в памет на собствения си брат? Но изразът на чувства звучи по-различно, когато го видиш облечен в студени, безчувствени букви — най-студените и най-безчувствените, които човек може да си представи.

Уилям придърпва купчината сутрешна поща и започва да прехвърля пликовете, поглеждайки имената на подателите: Стъкларска работилница „Крайбърн“; Р.Т. Арбърик, произв. на сандъци, кутии и пр.; адвокатска кантора „Грийнъм & Бот“; Хенри Ракъм Старши; Дружество за поощряване на просвещението; Дж. Панкей; Тътъл и Син, специалисти по разчистване.

Уилям отваря първо последното писмо и изважда оттам осем сгънати фирмени бланки с надпис ТЪТЪЛ И СИН, СПЕЦИАЛИСТИ ПО РАЗЧИСТВАНЕ.

Приложеното писмо гласи:

„Уважаеми господин Ракъм,

Прилагаме списък на всичко, което бе спасено от частично изгорялата на 21 септември 1875 година къща на «Горъм Плейс» № 11, в Нотинг Хил. Всички вещи, които не присъстват в поместения по-долу списък, вероятно са изгорели или откраднати от безскрупулни лица, появили се на мястото на пожара преди представителите на нашата фирма.

Категория I: Напълно или изцяло невредими находки

1 котка (понастоящем подслонена от нас, моля уведомете ни какво да предприемем по-нататък с нея)

1 печка

1 кухненски шкаф с четири чекмеджета

различни кухненски принадлежности, тенджери, тигани и т.н.

различни храни, подправки и т.н.“

Уилям прелиства по-нататък, чете различни части от списъка:

„Различни гравюри в рамки, а именно:

«Летен ден» от Едмънд Коул

«Набожният бедняк» от Алфред Уин Форбз

«Без име» от госпожа Ф. Клайд

«Мъдрите девици и леко верните девици» от Джон Брамлет, Кралска Академия…

Книги, общо 371, предимно на религиозни теми (пълният списък на заглавията може да бъде представен при поискване)

Глобус на месингова стойка, леко обгорял…“

Уилям вече не може да се удържи и изсумтява, обзет от болка и раздразнение. Леко обгорял глобус! За какво му е леко обгорял глобус — и не само на него, а на когото и да било?! В бъркотията, настъпила след смъртта на Хенри, Уилям реши, че ще прояви здрав разум, ако прибегне до услугите на тази фирма, да не би разни непочтени бедняци да нахлуят и ограбят къщата, но как да постъпи сега, след като предотврати тази неприятност? Къде да дене останките от вещите, които Хенри е притежавал приживе? Ако не може да върне брат си в плът и кръв, каква полза да притежава печката или легена му?

Уилям хвърля списъка на бюрото си, става от стола и отива до прозореца на кабинета. Оглежда градината пред къщата си, а после и улицата, по която според Агнес се разхождат ангели. Но сега по нея се виждат само невзрачни минувачи — и всички те са ниски и изгърбени в сравнение с високата, смело изправена фигура на Хенри. Ах, къде е сега високият, смел Хенри! Уилям се пита дали не е лицемерно да скърби за брат си, който толкова го дразнеше приживе. Но явно кръвта си е кръв.

Те прекараха детството си заедно — нима не е така? Уилям се опитва да си припомни мигове от детските им години, от времето, когато Хенри е бил малък и стената на набожността още не ги бе разделила. Но не си спомня почти нищо. Вижда само смътни образи, като неумело направени снимки, на две момчета, които си играят по ливади, които отдавна са се превърнали в улици, и спомените за детството им са погребани в основите на новите къщи.

Що се отнася до по-късните години, то спомените му за Хенри не се отличават с братска привързаност. Уилям си спомня брат си като студент, вижда го как крачи целенасочено по обляната от слънце морава към библиотеката, притиснал куп книги към гърдите си, и се преструва, че не чува веселите подвиквания на Уилям, Бодли и Ашуел, които са се разположили на пикник наблизо. После мислите му забързват напред и той си припомня бедната къщурка на Хенри, натъпкана до тавана с книги и вещи, съпътствали един живот, посветен на вярата. В тази къща нямаше и помен от кутии за пури, възглавници, алкохолни напитки или каквото и да било друго, което би могло да привлече посетители. Той си спомня как Хенри се отбиваше в дома им почти всяка неделя, за да разтълкува по-интересните и предизвикващи размисъл части от проповедта, които брат му би могъл да пропусне.

Уилям си налага да се върне по-назад във времето, и вижда пред себе си дванайсетгодишния Хенри — след като семейството е прочело общата молитва, момчето чете свое собствено съчинение на тема „Отношението между физическия труд и работата за извисяване на духа“. Как се въртяха само прислужниците, насядали по-назад, по своя собствена йерархия, и как се чудеха дали трябва да ръкопляскат или да запазят почтително мълчание, когато прочитът свърши!

— Много добре, много добре — заяви тогава Хенри Ракъм Старши. — Какъв умен син имам, а?

Уилям чувства болка в дясната си ръка, поглежда надолу и забелязва, че е притиснал толкова силно юмрук към перваза на прозореца, че е ожулил кожата си в дървото. Очите му са плувнали в сълзи на детинска ревност. В ушите му отекват успокоителните думи на пожарникарите, които го уверяваха, че Хенри се е задушил от дима много преди пламъците да го погълнат.

Уилям бърше лицето си с ръкав, но чувства странни конвулсии в гърдите си, които застрашават да се превърнат в хлипове. Но едно почукване на вратата отклонява мислите му.

— Да, какво има? — пита той пресипнало.

— Извинете, сър — отвръща Лети, открехвайки вратата. — Пристигна лейди Бриджлоу и пита дали вие с госпожа Ракъм приемате.

Уилям изважда часовника от джоба на жилетката си. Лейди Бриджлоу никога не се е появявала тук извън общоприетите за посещения часове. Така е, и сега е спазила изискването — неговият вътрешен часовник не е наред. Господи, та той е пропилял часове в безплодни размисли и меланхолични възпоминания! Мислеше, че си е позволил да отдели само няколко минути на спомените, а ето, че е изминала цялата сутрин, и той седи тук с насълзени очи — заради някакво предпочитание, проявено от баща му към Хенри преди осемнайсет години! Сигурно с такива размисли лудите и хипохондриците запълват своите дълги, прекарани в безделие дни. Господи Боже! Има си време и място за прояви на скръб, но в крайна сметка има хора, които трябва да поемат и отговорности, хора, от които зависи движението на живота напред!

— Да, Лети — отвръща той, след като е прочистил с прокашляне гърлото си, — кажи на лейди Бриджлоу, че аз съм си у дома.

 

 

През следващата седмица Агнес Ракъм написва следното писмо:

„Скъпа госпожо Фокс,

Благодаря Ви за писмото, на което отговарям по молба на Уилям.

Много се радвам, че сте решили да приемете вещите на Хенри, тъй като се опасявам, че в противен случай те трябваше да бъдат продадени по най-долнопробен начин. Реших да поема грижата за котката на Хенри, докато Вие излезете от болницата. Уилям казва, че останалите вещи вече са пренесени в дома Ви, и че са поставени навсякъде, където носачите са могли да намерят свободно място. Уилям казва, че тъй като къщата е малка, носачите се оплаквали, че задачата им било много тежка, но аз Ви моля да не обръщате внимание на оплакванията на зле възпитани хора от простолюдието.

Много неприятно ли е в болницата? Аз самата бях на легло поради един крайно мъчителен проблем миналата седмица, но за щастие вече оздравях.

Радвам се да науча, че ненавиждате излишната суматоха във време на траур, тъй като споделям чувствата Ви. Трябва да нося черен воал в продължение на три месеца, да съм облечена изцяло в черно в продължение на два месеца, а после да нося още един месец частичен траур. А Вие? Признавам си, че не съм наясно какви правила се прилагат във Вашия случай.

Не ме разбирайте погрешно, госпожо Фокс; бях по-привързана към Хенри, отколкото към всеки друг мъж, и досега плача за него всеки ден, но този траур така ме измъчва! Щом позвъня на прислугата за най-обикновеното нещо — да отворят някой прозорец, или да сложат още дърва в огъня, и веднага пред мен се явява някаква мрачна фигура, облечена в черно от глава до пети. Когато се появявам на публични места, приличам на мастилено петно, и въпреки че в каталога на «Питър Робинсън» са се постарали да представят всичко във възможно най-добра светлина, въпреки че подчертават колко стилно е да се носи испанска дантела и как в черни ръкавици ръцете изглеждали удивително малки, това не ме успокоява. Бог и без това ме е благословил с малки ръце!

Черно, черно, винаги само черно. Трябва да пиша всички писма на тази ужасна, обрамчена с черно хартия. Имам чувството, че пиша на нея почти непрекъснато, тъй като сме затрупани със съболезнователни картички, а Уилям държи аз да отговарям на всички от негово име. Казва, че в сегашното си състояние не можел да се занимава с това и аз трябвало да проявя разбиране. Не съм много убедена какво има предвид под «сегашното си състояние» — може би просто иска да каже, че е прекалено зает. Не ми се вярва мисълта за жестокия край на Хенри да го измъчва тъй, както измъчва мен… Всеки път, когато помисля за това, ме побиват тръпки, понякога дори не мога да се удържа да не извикам. Такава ужасна смърт… Да заспиш пред камината си и огънят да те погълне! И на мен ми се е случвало да заспя, докато огънят в камината още гори, но в тези случаи Клара има задължението да го загася. Може би трябваше да подаря на Хенри една малка прислужничка, но кой би могъл да предвиди това нещастие?

Черно, черно, всичко около мен е черно, и дългите дни са изпълнени за мен с мъчителна самота. Дали е грях да копнееш за разговори и разнообразие в такива тъжни мигове? Могат да ни посещават само най-близки роднини и лични приятели — но каква утеха може да бъде това за мен, след като не разполагам нито с едното, нито с другото. Очарователните хора, с които се запознах по време на Сезона, не могат да ме посещават, нито пък аз мога да посещавам тях.

Те неминуемо ще ме забравят сега, когато съм Забулена в Мрак. На Уилям му е лесно — неговият триседмичен траур изтече и той вече може да прави, каквото си пожелае, но как аз ще понеса предстоящите месеци?

Сърдечни поздрави, Агнес Ракъм

П. П. Котката на Хенри се чувства добре — луда е за сметана, като че ли за първи път опитва такова нещо.“

Ето ни малко по на изток, на Чърч Лейн, в Сейнт Джайлс — по права линия разстоянието дотам не е голямо. Доволна, че около нея има някакъв източник на топлина, Шугър е обвила с длани димящата чаша какао и се усмихва смутено на домакинята. Обгърната от златистото сияние на бледожълтата си рокля, тя се откроява на мрачния, сив фон на стаята. Когато сяда отново на леглото, Каролайн почти се изгубва в сумрака. Шугър, на която е отредено почетното място, на единствения стол в помещението, има чувството, че в сравнение с Каролайн прилича на екзотична птица с пъстра перушина, която изтъква пищното си оперение пред някаква обикновена кокошка. Как съжалява, че избра тази рокля, която й се стори толкова скромна, когато я облече в собственото си жилище!

Каролайн, която е тактична душица, вече каза колко се радва да види Шугър в тези „модни красоти“, но как би могла да се радва, след като самата тя е осъдена да влачи тези ужасни, старомодни парцали? Ами мръсните боси крака на Кади, която тя е провесила от леглото? Да не би да не усещат студ? Да не би да са загрубели като животински лапи? Шугър вдига чашата към устните си, но не отпива; предпочита да чувства как парата се вие пред лицето й и да топли длани в глинената повърхност.

— Да не ти е студено на ръцете, а?

Шугър се засмива смутено и отпива против волята си глътка от долнокачествената напитка.

— Студени ръце, топло сърце — заявява тя и се изчервява, но червенината не личи под слоя „Подмладяваща пудра“ на „Ракъм“. Тя знае отлично защо й е толкова студено — защото вече е привикнала на равномерен приток на топлина, от сутрин до вечер. Вече нищо не й пречи да поддържа горящи камините във всички стаи, докато прозорците се запотят от топлина и ароматният мирис на горящи дърва проникне до последното ъгълче на къщата. Един път седмично — напоследък дори два пъти — пред вратата й се появява един човек с чувал сухи дърва; тя вече до такава степен е забравила недоимъка, че дори не помни с каква монета му плаща.

— Как е твоят господин Хънт? — пита Каролайн, докато рови наоколо, за да намери четката си за коса.

— Ммм? О, добре е, даже много добре.

— Полковникът беше в страхотно настроение дни наред след като се запозна с него.

— Да, и госпожа Лийк ми каза същото. Странно; аз бях останала с впечатлението, че се е чувствал отвратително през цялото време.

— Ами той така ще каже, има си хас — изсумтява презрително Каролайн. Тя е доволна, защото най-сетне е намерила грозната четка с дървена дръжка, цялата пълна с косми. — А като се върна, взе да пее.

Мисълта за пеещия полковник Лийк е прекалено гротескна, затова Шугър я пропъжда веднага; но това няма значение — важното е, че ще може да го ползва отново. Може би този път ще успее да го напие, преди да стигнат до полето — не е изключено това да подобри представянето му.

Каролайн продължава да се занимава с тоалета си и се взира в лицето си, отразено в огледалото на гардероба.

— Остарявам, Шуш — отбелязва тя небрежно, почти весело, и примижава, за да види по-ясно пътя на косата си.

— На всички ни се случва — отвръща Шугър. От нейната уста тези думи прозвучават като нагла лъжа.

— Да, ама аз старея по-отдавна.

Каролайн се навежда напред, започва да четка косата, която пада до коленете й, но не спира да говори тихичко иззад полюляващата се кестенява завеса.

— Нали знаеш, че Кейти Лестър умря?

— Не, не знаех — отвръща Шугър и отпива нова глътка какао. Стомахът й внезапно натежава като ледена буца от срам, въпреки че горещото какао се стича в гърлото й. Опитва се да си каже, че е мислила за Кейти всеки ден — или почти всеки — откакто напусна госпожа Кастауей. Но мислите не могат да заменят това, което тя умееше да прави толкова добре навремето: да седи по цели нощи край леглата на умиращите уличници и да държи ръцете им — толкова дълго, колкото се налагаше. Въпреки че през последните месеци интуицията й подсказваше, че на Кейти не й остава да живее много, тя не успя да се насили да отиде в дома на госпожа Кастауей — а сега вече е късно. Шугър се пита дали, ако има възможността да прекара една цяла нощ в леглото с Уилям, а през същата тази нощ Каролайн умира, тя би събрала сили да прекара нощта край леглото на Каролайн? Надали.

— Кога почина? — пита тя, а ледената буца на вината в стомаха й става все по-голяма.

— Знам ли — отвръща Каролайн, без да спира да реши. — Губя представа от броя на дните, когато са повечко. А тя умря отдавна.

— Кой ти каза?

— Госпожа Лийк.

Шугър чувства как я облива пот и се просмуква в тесните й ръкави и в корсажа, докато се чуди какъв друг въпрос да зададе — въпрос, който да докаже само с няколко добре подбрани думи дълбочината и искреността на нейната привързаност към Кейти. Но няма нищо, което тя би желала да научи. Освен може би едно:

— Какво стана с виолончелото й?

— С кое?

Каролайн вдига глава и разделя на път косата си, която се е омазнила от ресането и има видима нужда от миене.

— Един музикален инструмент, на който свиреше Кейти — пояснява Шугър.

— Ами сигурно са го изгорили — отвръща невъзмутимо Каролайн. — Изгорили всичко, до което се е докосвала, тъй рече госпожа Лийк, че да се почисти къщата от болестта.

„Цял един живот — изхвърлен като помия в канавката — проплаква един глас в главата на Шугър. — Змиорки ще ядат очите ми и никой няма да знае, че някога съм съществувала“ — Има ли други новини от… от предишното ми място? — пита тя.

Каролайн е започнала да прибира косата си в кок, но го прави на бърза ръка, без да се съветва с огледалото. Един мазен кичур се е изплъзнал и виси свободно, което дразни Шугър; тя си представя как разтърсва грубо приятелката си за раменете и я кара да започне отново.

— Дженифър Пиърс върши добра работа — отвръща Кади. — Била станала втора след шефката, тъй вика госпожа Лийк. А имало и още едно ново момиче — ама не му помня името. Ама заведението се е променило. Почти не предлагат вече обичайни услуги, нали разбираш. По-скоро камшици и разни такива.

Шугър се присвива. Странно защо новините я смущават толкова. Проституцията си е проституция — независимо от това какво точно си причиняват взаимно човешките тела, нали? Въпреки това мисълта, че познатите стени в дома на госпожа Кастауей отекват болезнени викове, а не стонове от удоволствие, по някакъв странен начин успява да обвие с носталгичен ореол платените плътски наслади, които Шугър толкова презираше в миналото. Внезапно идеята, че един мъж може да плати няколко шилинга на една жена, за да се облекчи между краката й, придобива относителна невинност и извиква у Шугър единствено меланхолия.

— Не ми се вярва мама да може да надмине госпожа Санфорд от Съркъс Роуд — казва тя.

— Ама ти и това ли не знаеш? Госпожа Санфорд се оттегля. Намерила си някакъв стар обожател и ще заживее с него в някакво имение в провинцията. Ще има прислуга, и коне, и всичко това само за да го бие с копринен шнур, когато подаграта не го мъчи прекалено много.

Шугър се усмихва, но усмивката не стига до очите й — тя сякаш вижда пред себе си малкия Кристофър, застанал пред нейната спалня, тънките му ръчички са зачервени и измокрени от сапунената вода, която носи във ведрото — а вътре в стаята някаква непозната жена плющи с камшик по разкървавения гръб на дебел мъж, който пълзи по пода на четири крака.

— Ами… ами при теб няма ли нещо ново? — пита Шугър.

Каролайн вдига поглед към покрития с петна таван, сякаш се надява да получи оттам вдъхновение, и започва да се поклаща напред-назад, както е седнала на леглото.

— Амиии — казва тя замислено и бледа усмивка плъзва по устните й, докато прехвърля на ум мъжете, които са били наскоро в тази стая. — Ами… отдавна не е идвал моят красив свещеник — дано не е решил, че съм непоправима и да се е отказал да ме спасява.

Шугър свежда очи към жълтите си поли, докато обмисля дали да каже истината или да премълчи. Мисълта за смъртта на Хенри прогаря рана в сърцето й; ако прехвърли тази мисъл на Каролайн, изгарящата болка може да утихне.

— Съжалявам, Кади — казва тя решително. — Няма да видиш вече твоя „свещеник“.

— И защо? — пита усмихнато Каролайн. — Да не си ми го отмъкнала, а?

Но тя е достатъчно проницателна, за да надуши откъде духа вятърът, и свива тревожно юмруци.

— Той е мъртъв, Кади.

— О, не, мамка му, проклета да съм! — провиква се Каролайн и започва да удря с юмруци коленете си. — Мамка му, мамка му, мамка му!

От нейната уста тези думи звучат като горчив вопъл, изпълнен с болка и съжаление, като напев на отчаянието. Тя се отпуска задъхано в леглото, свитите й в юмруци ръце треперят.

Но само след няколко секунди въздъхва, отпуска ръце и ги скръства полека върху корема си. Бързото възстановяване след тежки удари е способност, придобита през годините, които за нея са били изпълнени с трагедии.

— Откъде знаеш, че е мъртъв? — пита тя с безцветен глас.

— Аз… просто разбрах кой е той, това е всичко — отвръща Шугър.

Стресната е от бурната реакция, която новината за смъртта на Хенри предизвика у Каролайн. Очакваше обикновено любопитство, нищо повече.

— И кой е бил?

— Какво значение има това, Кади? Ти го познаваш много по-добре от мен — не знаеш само името му. Аз така и не се запознах с него.

Каролайн се надига и сяда отново. Лицето й е зачервено, бузите й са малко подпухнали, но очите й са сухи.

— Той беше свестен човек — казва тя.

— Съжалявам, че ти казах за смъртта му — казва Шугър. — Не знаех, че означава толкова много за теб.

Каролайн свива рамене, смутена, задето се е издала, че изпитва някакви чувства към клиент.

— Ех — казва тя, — че на този свят има само мъже и жени, нищо друго, нали? Не мож’ хич да не ги мислиш — ако е тъй, за какво друго да те е грижа? — Тя става от леглото и отива към прозореца. Застава до него, там, където заставаше обикновено Хенри, и вперва поглед над покривите на Чърч Лейн. — Да, свестен човек беше той. Сигурно и свещеникът е казал тъй на погребението. Ама да не са го погребали на кръстопът с кол, забит в сърцето? Така направиха с брата на баба ми, като се самоуби.

— Не ми се вярва да се е самоубил, Кади. Заспал в дневната си, а до камината имало много хартия, тя пламнала и запалила къщата. Освен ако е подредил нещата така, че да изглежда случайно, за да спести неприятности на семейството си.

— Значи не ще да е бил толкова глупав, колкото изглеждаше — Каролайн се привежда през прозореца и се вглежда в тъмнеещото небе. — Горкичкият ми хубав свещеник. Не правеше зло никому. Защо не се самоубиват тези, които вършат зло, а кротките да живеят вечно, а? Знаеш ли, аз така си представям Рая.

— Време е да си вървя — казва Шугър.

— О, не, остани още малко — възразява Кади. — Сега ще запаля свещи. — Тя забелязва как Шугър се е свила на стола, вижда, че още стиска чашата с две ръце и прибира крака под жълтите поли, които светлеят в мрака. — Може и огън да запаля.

— Моля те, не го прави заради мен — Шугър хвърля поглед към миниатюрната купчина съчки в коша. — Само ще похабиш дървата, ако… ако ще излизаш скоро.

Но Каролайн вече е клекнала пред огнището и подрежда бързо и умело съчките.

— Ами нали трябва да мисля и за клиентите — казва тя. — Че някой ще вземе да ми избяга, ако в стаята е много студено, нали така? Тогава само полковникът ще си прибере паричките, а аз — не.

— Щом не се пише на моя сметка — отбелязва шеговито Шугър и веднага съжалява, защото шегата прозвучава много меркантилно. Дано Каролайн не е чак толкова чувствителна към отсенките. Раздразнена, обзета от желание да си беше тръгнала по-рано, тя скрива недопитата чаша под стола. (Какаото тъй или иначе е изстинало; защо да се насилва да пие студено какао — студено и гадно какао при това? Честно казано, на вкус е като отрова за мишки!).

Но униженията й не приключват с това. Докато наблюдава уверените движения на Каролайн, която пали огъня, тя се упреква вътрешно, защото знае какъв е собственият й метод — да жертва огромни количества подпалки, стиска след стиска фино, сухо дърво, докато самото им натрупване става причина за подпалването на големите пънове. А само от шепа трески от сандъци и стари мебели Каролайн успява да изгради крехка конструкция, която лумва веднага, щом я близва първото пламъче. Все още обърнала гръб на Шугър, тя подхваща отново разговора.

— Е, как се чувстваш като държанка на стария Ракъм?

Шугър пламва цялата, изчервява се чак до корените на косата си. Предадена е! Но от кого? Сигурно от полковника… мръсната му свиня, толкова държи на думата си значи!

— Откъде разбра?

— Не съм толкова тъпа, Шуш — отвръща сухо Каролайн, като продължава да разбутва съчките, за да пламне огънят по-силно. — Ти сама ми каза, че те издържа някакъв богаташ; после горкият ми свещеник рече, че можел да ми намери работа в „Ракъм“; пък днес ми казваш, че си разбрала кой е бил той… И аз знам, че единият от братята Ракъм изгоря в къщата си неотдавна.

— Но откъде научи пък това? — упорства Шугър. Каролайн не чете нищо, а над Чърч Лейн винаги се стели такава мръсотия, че целият Нотинг Хил може да изгори и тук пак да не усетят дима от пожара.

— Има нещастия — въздъхва Каролайн, — за които човек научава, ще не ще. — И тя посочва драматично надолу, през разядените от дървояд дъски към приемната на госпожа Лийк, където седи полковникът със своите вестници.

— Но защо наричаш… приятеля ми… „стария Ракъм“?

— Ами той трябва да е направо древен. Родната ми майка имаше веднъж парфюм на „Ракъм“ и го вадеше, доколкото си спомням, при специални случаи — тя присвива очи, за да призове спомен, далечен като луната. — „Едно шишенце е достатъчно за година“.

— Не, не — казва Шугър, като си отбелязва наум, че трябва да каже на Уилям да премахне това вулгарно мото от продукцията си. — Този, с когото… живея, не е бащата, а синът. Този, който не загина. Той пое фирмата на баща си тази година.

— А как се държи с теб?

— Ами… — Шугър посочва стелещите се наоколо поли на скъпия си тоалет. — Както виждаш…

— Дрехите нищо не означават — свива рамене Каролайн. — Може да ти купува дрехи и да те бие с ръжена, или да те кара да му ближеш подметките.

— Не, не — казва припряно Шугър. — Аз… няма от какво да се оплача.

Обзета от внезапна нужда да облекчи пикочния си мехур, тя копнее да си тръгне — ще пикае навън, но не и тук! Но Каролайн, Бог да я благослови, още не е приключила.

— О, Шуш, какъв страхотен късмет!

Шугър се върти смутено на стола си.

— Иска ми се всяка жена да имаше такъв късмет.

— И на мен, няма дума! — изсмива се Каролайн. — Но една жена трябва да е понаучила разни неща, да знае това-онова, че да привлече късмета. Мърли като мен… че откъде ще знаем ние как да омагьосаме един джентълмен — освен ей тук — тя потупва леглото, — и то за малко. — Тя направо кръстосва очи от удоволствие, защото се е сетила да каже нещо умно. — Точно това е то, Шуш, нали — магия! Ако успея да го хвана, като е надървен, тогава е в моя власт. Гласът ми му звучи като музика, струва му се, че ходя като ангел по облаци, като види гърдите ми, се сеща за милата си дойка, погледне ли ме в очите, все едно вижда Рая. Ама щом омекне… — тя изпръхтява, имитирайки увяхването на страстта с отпусната китка. — Леле, колко се възмущават тогава от грубия ми език! Пък как съм вървяла като слугиня! Циците ми били провиснали! А рекат ли случайно да ме погледнат още веднъж в лицето, заявяват, че съм най-мърлявата уличница, която някога са пипали с голи ръце!

Веселата усмивка на Каролайн крие предизвикателство; тя се обръща към приятелката си в очакване да чуе нещо подобно и от нея, но вижда с изненада как Шугър скрива лице в дланите си и избухва в плач.

— Шуш! — възкликва тя объркано, дотичва до Шугър и обгръща с ръка конвулсивно разтърсващия се гръб на другата жена. — Какво има, какво толкова казах?

— Аз вече не съм ти приятелка! — хлипа Шугър, а думите излизат приглушено иззад дланите й. — Аз съм чужда на това място, то ме изпълва с ужас, мразя го. О, Кади, как все още ме търпиш? Ти си бедна, а аз живея в лукс. Ти си пленница тук; аз съм свободна. Ти си открита и честна, аз имам тайни. Дотолкова съм обсебена от своите планове и кроежи, че не се интересувам от нищо, което няма връзка със семейство Ракъм. Обмислям по два пъти всяка дума, преди тя да излезе от устата ми. Нито една от думите ми не идва право от сърцето… — дланите й се свиват в юмруци, тя забива яростно кокалчетата на пръстите в мокрите си бузи. — Дори тези сълзи са неискрени. Решила съм да се разплача, за да се представя за по-добра, отколкото съм. Аз съм лъжлива измамница! Лъжлива до мозъка на костите!

— Стига, момиче — казва успокояващо Каролайн и притиска главата и раменете на Шугър към гърдите си. — Хайде, стига. Всеки от нас е това, което е. Ако вече не можеш да изпитваш някое чувство… ами това е, то е загубено, няма го вече и толкова. С рев няма да станеш пак девица.

Но Шугър не спира да плаче. За първи път плаче така на женска гръд, откакто беше дете — съвсем малко дете, преди майка й да започне да се облича в алени дрехи и да се нарече „госпожа Кастауей“.

— О, Кади — хленчи тя, — ти си по-добра приятелка, отколкото заслужавам.

— И все пак не достатъчно добра, а? — пита шеговито другата жена и я сръгва в ребрата. — Видя ли сега? Мога да чета мисли, момиче, ей така, направо през черепа. И ще ти кажа едно, без да те лъжа — тя помълчава за ефект, — да знаеш, чела съм и по-лоши мисли.

Топлината на огъня започва да обхваща тъмнеещата стая, а двете жени продължават да седят прегърнати, докато Шугър успява да си възвърне спокойствието — и докато превитият гръб на Каролайн започва да я боли.

— Уф! — казва шеговито по-възрастната жена и сваля ръка от раменете на другата. — Изкриви ми гърба, да знаеш. По-зле от някой клиент, дето иска да виря задник и крака във въздуха.

— Аз… наистина трябва да си вървя — казва Шугър. Болката в пикочния й мехур вече е нетърпима. — Става късно.

— Така е, така е. Къде ли си тикнах обувките? — Каролайн измъква обувките си изпод леглото, показвайки неволно на Шугър изкусителното нощно гърне. Тя отупва прахта от краката си и нахлузва обувките. — Само едно ще те питам — казва тя, докато ги закопчава. — Все се сещам за това, след като си тръгнеш. Оня път, като те срещнах на Грийк Стрийт — помниш ли? Ти купуваше хартия за писма. Стотици, стотици листове. За какво ти беше тя?

Шугър попива сълзите от очите си, които я болят от плач. Малко й трябва, за да ревне отново.

— Не съм ли ти казвала? Аз… ами пишех книга.

— Книга ли? — повтаря невярващо Каролайн. — Честна дума? Истинска книга, като… като… — тя се озърта из стаята, но не вижда никаква книга, като изключим Новия Завет — малка книжка с размерите на кутия за тютюн, която й даде нейният свещеник — сега тя запушва с нея една миша дупка. — … като ония в книжарниците?

— Да — отвръща Шугър с въздишка. — Като онези от книжарниците.

— И какво стана, написа ли я?

— Не.

Шугър няма сили да говори повече, но по изражението на Каролайн личи, че това не й е достатъчно.

— Но… — тя се чуди какво да измисли, — скоро ще започна да пиша нова. Надявам се тя да стане по-хубава.

— А за мен ще пишеш ли?

— Още не знам — казва Шугър с измъчен тон. — Все още я обмислям. Кади, трябва… да използвам гърнето ти.

— Под леглото е, мила.

— Но недей да ме гледаш.

Шугър отново се изчервява — този път изпитва срам, задето се срамува. В онези ранни години двете с Каролайн бяха като животни в някаква запустяла райска градина; ако се наложеше, те не биха се притеснили да лежат една до друга на леглото, разтваряйки бедра за мъже като Бодли и Ашуел. Но сега нейното тяло си е само нейно — и на Уилям, разбира се.

Каролайн й хвърля особен поглед, но премълчава. Става рязко от леглото, сяда на стола и продължава да закопчава високите обувки, а Шугър кляка така, че да е скрита от погледа й.

Настава мълчание — поне вътре в стаята; навън, на Чърч Лейн, крясъците, подсвиркванията и разправиите не спират; някакви мъже се карат на непознат език, носи се груб женски смях. Шугър полага отчаяни усилия да се облекчи, коленете и юмруците й треперят, но не успява.

— Говори ми нещо — казва тя умолително.

— За какво?

— За каквото и да е.

Каролайн се замисля за миг. Отвън някой се провиква: „Мръсница!“, избухва смях и гласовете потъват някъде в приземните етажи.

— Този път полковникът не иска само уиски — започва тя. — Иска и енфие.

Шугър се разсмива и за щастие една тъничка струйка протича най-сетне под прикритието на жълтия балдахин от поли.

— Ама трябвало да бъде индийско енфие, така рече. Тъмно и лепкаво, такова, каквото имало в Делхи точно преди въстанието.

— Ако може да се купи с пари, ще го има.

Шугър се изправя. По страните й се стичат сълзи на облекчение. Скрива веществените доказателства за стореното, заобикаля леглото и застава от другата му страна.

— Знаеш ли — продължава да дърдори Каролайн, — много ми се ще да ме има в някоя книга. Ако книгата е писана от приятел, разбира се.

— Защо, Кади?

— Ами че то е ясно, дявол да го вземе; ако не е приятел, ще те опише като някоя тъпа крава…

— Не, исках да знам защо искаш да бъдеш описана в книга?

— Ами… — погледът на Каролайн става унесен. — Нали знаеш, все си мечтаех някой да нарисува портрета ми. А щом това не може да стане… — тя свива рамене и допълва с внезапно смущение: — Един вид опит за безсмъртие, така де. — Забелязала изражението на Шугър, тя избухва в бурен смях. — Ха! Не можеше да си представиш, че знам такива думи, а? — тя продължава да се смее, но смехът й постепенно утихва и на лицето й остава само една тъжна, много тъжна усмивка, докато и последните следи от духа на Хенри Ракъм изчезват като димна спирала нагоре, през комина. — Научих ги от един приятел.

За да наруши възцарилото се меланхолично настроение, тя смигва на Шугър и казва:

— Е, скъпа, трябва да поработя, че иначе хората от квартала няма да има кого да чукат освен жените си.

Двете се целуват на раздяла и Шугър тръгва сама надолу по разнебитените стълби, оставяйки Каролайн да подбира сама последните акценти на вечерния си тоалет.

— Внимавай къде стъпваш! — подвиква по-възрастната жена. — Някои от стъпалата са изгнили!

— Знам! — вика в отговор Шугър. Наистина, тя знаеше отлично на кои стъпала можеше да стъпи спокойно и кои са започнали да поддават поради тежките стъпки на безброй мъж, качвали се по тях. Но сега слиза, вкопчена в перилата, готова да се задържи, ако някоя дъска пропадне под крака й.

— Надвиснала е буря от нещастия! — разнася се хрипливият глас на полковник Лийк, който се появява от сенките, бутайки колелата на инвалидната си количка.

Стъпила на твърда земя — или поне на това, което може да бъде наречено така в гниещата къща на семейство Лийк, Шугър не изпитва никакво желание да слуша налудничавите пророчества на стареца, нито пък да си припомня характерната му миризма по-рано, отколкото е абсолютно необходимо.

— Наистина, ако имаш намерение да се държиш така и следващия път, когато те взема със себе си във фермата… — казва тя заканително, докато се промъква край него, придърпвайки полите си, за да не докосват мръсната инвалидна количка. Полковникът не си взема бележка от заплахата; засегнат, той започва да бута количката си след нея, пъшкайки от усилие. Тя забързва с надеждата да го остави далеч зад себе си, но той я следва по петите през целия коридор, който е толкова тесен, че лактите му се трият в стените, а металната конструкция на стола трака и скърца, докато той се движи упорито напред.

— Есен! — излайва той подир нея. — Есента носи нова епидемия от злополучия! Госпожица Делвиния Клъф е била пронизана с нож в сърцето на гарата в Пензанс! Убиецът успял да избяга! В Дери трима души били затрупани от рухнала новострояща се сграда! Хенри Ракъм, братът на парфюмериста, изгоря в собствения си дом! Да не би да се надяваш, че ще избягаш от надвисналото нещастие?

— Да, стари негоднико — изсъсква Шугър, вбесена задето, съзнателно или не, е станал причина да се разбере кой се крие зад загадъчния Джордж Хънт. — Смятам да избягам, и то още сега!

Тя отваря рязко вратата и побягва навън, без да поглежда назад.

 

 

— Този път няма нужда да водиш със себе си онзи… онзи старец — казва Уилям при следващата им среща.

— О, но това не е никакъв проблем — отвръща Шугър. — Всичко е уредено. Той ще кротува, не се притеснявай.

Двамата седят един до друг на дивана в приемната на Прайъри Клоуз, напълно облечени, във възможно най-почтена поза. Уилям няма време за плътски наслади. На пода, пред краката му, се търкалят два малки, изпомачкани листа опаковъчна хартия и половин дузина хартиени панделки, украсени с декоративни мотиви. Окончателното решение трябва да се вземе, преди да стане време за следващото събиране на пощата. Според Шугър панделките в маслиненозелено и златисто изглеждат най-добре, и той е склонен да се съгласи с нея, но пък синьо-зелените придават нещо свежо и чисто на опаковката — освен това цената за сто бройки е доста по-ниска. Що се отнася до самата хартия, двамата са единодушни, че по-тънката обвива калъпа сапун по много елегантен начин; опитаха се да я дърпат и късат и установиха, че хартията се къса само при условия, на които не би я подложил никой нормален собственик на магазин. Така че това поне е решено, остава само той да избере панделката — затова е отклонил за миг очи от вариантите, с надеждата, че когато ги погледне отново, инстинктът ще му подскаже верния отговор.

— Не — настоява той, — старецът да си стои у дома.

Шугър забелязва проблясъка на стомана в погледа му и изтръпва от страх при мисълта какво може да означава за нея този проблясък. Дали това не е начало на охлаждането на отношенията им? Не, не е възможно — нали само преди минута й призна с крива усмивка, че тя се е превърнала в негов „първи помощник“? Но ако просто полковникът е изпаднал в немилост, съществуват ли сред познатите й други мъж, които биха дошли с нея в Мичъм, за да й придадат известна почтеност в очите на работниците по полето?

Шугър прехвърля светкавично на ум мъжете, които е познавала през живота си; една мрачна празнина на мястото на непознатия й баща; двете огромни фигури на наемодатели с разкривени от гняв лица, които редовно разплакваха майка й (това беше много отдавна, преди майка й да задраска сълзите от репертоара си); „любезният джентълмен“, който дойде да я топли в леглото през нощта, когато тя загуби девствеността си; и после всички останали — смътно очертана верига от полуголи фигури, като изродите, които показват по панаирите — само че срасналите тела не са само две, а безчет. Спомня си един от клиентите си, който беше еднокрак, защото отрязаният крак се блъскаше постоянно в коляното й; припомня си тънките устни на онзи, който щеше да я удуши, ако Ейми не я бе спасила; спомня си идиота; със сплескана глава и гърди, по-големи от нейните; спомня си рамене, обрасли с косми и помътнели от глаукома очи; членове с размера на бобено зърно и на краставица, морави, препънати, с брадавици, родилни белези и татуировки, дори с белези от опити за самокастриране. Това са части на мъже, които е познавала, които е описала във „Възходът и падението на Шугър“ — в романа, в който всички те биват безмилостно изклани. Господи, няма ли на този свят поне един мъж, когото да не ненавижда?

— Аз… признавам си — казва тя, откъсвайки се от картината, която вижда в мислите си — как върви подръка с малкия Кристофър, — че надали ще открия друг подходящ придружител.

— Не е необходимо да водиш когото и да било, мила — казва разсеяно Уилям и насочва вниманието си отново към опаковките.

— О, Уилям — възразява тя, без да вярва на ушите си. — Но нали може да стане скандал?

Той изръмжава раздразнено — мислите му са заети с избора между синьо–зелено и маслиненозелено и златно.

— Няма да робувам на дребнавости, дявол да го вземе. Нека работниците във фермата дрънкат, ако щат! Чуя ли нещо, всеки, който си е отворил устата, ще изхвърчи… Боже мили, аз съм собственик на голям концерн, на всичкото отгоре наскоро погребах брат си; занимават ме много по-сериозни неща от клюките, разнасяни от някакви си работници. — Уилям се привежда решително напред и вдига маслинено-зелената панделка. — Не ме е грижа за парите! — заявява той. — Това ми харесва, а това, което се харесва на мен, се харесва и на клиентите.

Зашеметена от радост, Шугър го прегръща, а той я целува добродушно по челото.

— Писмото, трябва да напишем писмото — напомня й Уилям, преди да се е отдала на по-несериозни занимания.

Тя му донася хартия и писалка и той написва със замах писмото до печатаря. После, тъй като остават само десет минути до последното събиране на пощата, той се упътва към антрето, където й позволява да му помогне да навлече палтото си.

— Ти си истинско съкровище — казва той съвсем отчетливо, въпреки че стиска със зъби плика. — Незаменима — това е точното определение за теб.

И след като се закопчава припряно, докато тя четка палтото му, той излиза.

Веднага щом вратата хлопва зад гърба му, Шугър скача, разкъсала веригите на благоприличното поведение. Квичейки тържествуващо, тя танцува от стая в стая, върти се така, че полите й се вдигат, а кичурите коса се развяват около главата й. Да! Най-сетне, най-сетне тя ще може да се показва редом с него, без да обръщат внимание на мнението на обществото! Той каза така, нали? Връзката им не бива да зависи от дребнави клюкари — той не може да се примири с това! Какъв прекрасен, прекрасен ден!

Възторгът й е смутен единствено от мисълта, че се налага да отиде още веднъж до Чърч Лейн, за да уведоми семейство Лийк за промяната в плановете си. Но налага ли се наистина? Обзета от вдъхновение, тя измъква чист лист хартия от купчината, сяда зад писалището, трепереща от възбуда, и натапя перодръжката в мастилницата.

„Уважаема госпожо Лийк,

Моят излет в петък се отлага, така че няма да дойда, за да взема полковника със себе си.

(Дълго време тя не може да се сети какво друго да напише, но най-сетне допълва:)

Не е необходимо да връщате парите, които Ви дадох.

Искрено Ваша, Шугър“.

В продължение на още десет или петнайсет минути Шугър обмисля възможен послепис, така че пропуска последната поща. Би могла да напише нещо от рода на „Предайте на Каролайн, че мисля за нея с любов“ — но пък не бива да е толкова излиятелно. В английския език има ограничен брой синоними на думата „любов“ и Шугър ги прехвърля наум, но накрая вероятността госпожа Лийк да предаде някому нечии нежни чувства (особено пък на своя наемателка) й се струва толкова нереална, че тя се отказва. И тъй, слънцето залязва, над Прайъри Клоуз излиза вятър, и Шугър решава да си спести нежните чувства по адрес на Каролайн за следващия път, когато я види лично. Тя запечатва плика, за да изпрати писмото, когато небето се проясни.

 

 

— Готови! — вика Уилям Ракъм към факлоносците, които очакват напрегнато командата му. — Палете кладата!

От всички страни към огромната клада се навеждат факли — пръчки, натопени в лой и после запалени. Само половин минута след като пламъците са плъзнали по възлестите сухи клонки и посивелите листа, се разнася силен аромат на лавандула, който се смесва с мириса на горящо дърво. Мъжете се усмихват и размахват длани пред очите си, за да пропъдят дима; привилегията да започнат това масово унищожение ласкае незначителната им гордост и, макар и само за един следобед, придава блясък на мизерното им съществувание на наемни работници по тези полета — срещу девет пенса дневно плюс безплатна лимонада.

— Тоз път май няма да се размине с едно палене — казва единият и размахва горящата пръчка като шпага. Действително, по всичко личи, че вместо да обхване целия куп изкоренени растения, огънят ще загасне, ако не го подклаждат. Към облаците в небесата започват да се присъединяват димни облаци, от което става още по-мрачно.

— Това е доказателство за високите стандарти, които си поставя концернът „Ракъм“ — пояснява Уилям на Шугър. — Растенията пламват бавно, защото жизнените им сокове не са напълно изчерпани. Но ние не се опитваме да изсмучем и шеста реколта от вече изтощени насаждения.

Шугър го поглежда, но не знае как да реагира. Той говори с нея, сякаш тя е дъщеря или внучка на някой потенциален инвеститор, сякаш продължава да тика невидимата количка с полковник Лийк пред себе си. Между двамата съществува някакво отчуждение, не вървят подръка, липсва интимността, която бе виждала в представите си за този ден.

— Гледах веднъж — Уилям повишава глас, за да надвика гласовете на множеството и пукането на горящо дърво, — гледах как гори клада от шестгодишни растения. Пламна незабавно — пффт! — като куп сухи листа. Екстрактът от такава реколта би бил третокачествен, можеш да ми вярваш.

Шугър кимва и продължава да мълчи, вперила поглед в издигащите се все по-нагоре пламъци. Потръпвайки от студения вятър, който я блъска в гърба, присвила очи, защото горещината връхлита лицето й на пълни, тя се пита дали наистина е родена да живее в провинцията, както си беше въобразила. Мъжете отново и отново привеждат факли към кладата и обсъждат силата на пламъка. Тя едва разбира диалекта им; пита се дали слухът й е станал по-префинен напоследък, или те наистина деформират ужасно думите.

Те са й чужди, всички тези работници; облечени в традиционните грубо подковани обувки, кафяви панталони от дебел вълнен плат и памучни ризи без яки, те й напомнят някаква по-издръжлива порода двуноги, които не издържат и на ледения вятър, и на горещината на огъня.

Шугър е доволна, че те са толкова погълнати от интереса си към кладата, та почти не й обръщат внимание. Тъкмо днес тя няма никакво желание да привлича погледите. Сама е подбрала строгия си тоалет в тъмни тонове, много различен от елегантната рокля, лилава като лавандулов цвят, с която дойде първия път, та хората не можеха да откъснат поглед от нея. Щом не може да върви подръка с Уилям, анонимността е за предпочитане.

Към смрачаващото се небе се издигат валма дим, в които гъмжат искри и сажди като огнени попови лъжички. Мъжете се смеят и подвикват възторжено, гледайки блестящия резултат на усилията си. Но изпаренията от лавандуловото масло стават все по-силни, а с това нарастват и опасенията на Шугър, че може да й стане зле — и нищо чудно; тя е недоспала, яде много малко, а я измъчва и настинка, която според нея се дължи на посещението й в неотоплената стая на Каролайн. Какво е за предпочитане — да диша дълбоко и да поема и повече изпарения заедно с въздуха в дробовете си, или да вдишва съвсем повърхностно? Тя опитва и двата начина, докато накрая решава да се опита да диша нормално. Поне да беше хапнала нещо, преди да тръгне на път! Но още тогава й се виеше свят — вероятно от вълнение.

— Вероятно — подема Уилям, наклонил глава съвсем близо до пламналото й лице — вероятно няма да идвам при теб известно време.

Това вече не е гласът на главния церемониалмайстор, а гласът на мъжа, който лежи притиснат към голото й тяло, докато двамата се къпят в последните отблясъци на изпитаната наслада.

Шугър е прекалено замаяна, за да разбере истинското значение на тези думи.

— Предполагам — казва тя, — че по това време на годината си много зает.

Уилям махва с ръка, давайки знак на мъжете да отстъпят встрани от огъня — той вече няма нужда от подклаждане. Очевидно изпаренията не му действат така, както действат на нея.

— Така е, но не това е причината — казва той с ъгълчето на устата си, докато следи с поглед оттеглящите се мъже. — У дома възникват проблеми… Нищо никога не може да се уреди както трябва… същинско гнездо на оси, казвам ти! Господи, какво домакинство!

Шугър се опитва да се съсредоточи, главата й се мае от тежката миризма на парфюм.

— Да не е заради бавачката на Софи? — пита тя. Опитва се да говори съчувствено, но гласът й звучи тъй, сякаш всеки момент може да повърне (което си е самата истина).

— Предположението ти е вярно както винаги — казва той и се осмелява да застане малко по-близо до нея. — Да, оная дебелана Биатрис Клийв напуска. Продължава да твърди, че Софи има нужда от гувернантка, страх я е да не изпусне мястото при госпожа Барет, а освен това подозирам, че не й е приятно да живее в къща, където всички спазват изискванията на траура.

— Толкова ли е трудно да се намери гувернантка? — пита Шугър, а сърцето започва да се блъска тежко в гърдите й.

— Практически невъзможно — отвръща Уилям намръщено. — Можеш да бъдеш сигурна, че ще се занимавам само с това в обозримото бъдеще. Некадърните гувернантки с лопата да ги ринеш, а няма как да отсееш житото от плявата. Предложиш ли ниска заплата, се появяват само най-ужасните екземпляри; споменеш ли щедро възнаграждение, и сякаш всички представителки на женски пол те обсаждат, наелектризирани от алчност. Пуснах обява в „Таймс“, която излезе във вторник, и вече съм получил четиридесет писма.

— Но не може ли Агнес да се заеме с избора на гувернантка? — осмелява се да попита Шугър.

— Не.

— Не?

— Не.

Шугър залита леко, сърцето й се блъска така силно, като че ли всеки момент ще разбие на трески гръдния й кош. Тя чува сякаш отстрани отпадналия си глас:

— Уилям?

— Да?

— Наистина ли съжаляваш, че не можем да живеем под един покрив?

— От сърце и душа — отвръща той незабавно. Тонът му е по-скоро уморен и раздразнен, отколкото нежен — като че ли пречките пред съвместното им съжителство са нещо като глупавите ограничения, наложени от търговския закон. — Ако можех да променя нещо с магическа пръчка…

Дъхът й хрипти, езикът й е подут от лавандуловите пари, земята под краката й започва бавно да се върти, като отломка от кораб сред океана, който е прекалено огромен и тъмен, за да може да бъде видян.

— Аз… струва ми се, че мога да ти предложа решение, което решава… решава и нашия проблем. Нека аз стана гувернантка на дъщеря ти. Имам всички необходими познания, струва ми се — освен по музика, а теорията мога да науча от книгите, убедена съм в това. Софи може да има далеч по-лош късмет от това да учи четене, писане, аритметика и… добро поведение от мен, нали?

Тя вижда на светлината как лицето на Уилям се разкривява, очите му са зачервени; оголил е зъби, жълти на светлината на огъня — той е удивен; възмутен е. Шугър продължава да настоява отчаяно:

— Аз… мога да живея там, където е живяла бавачката на Софи… Дори стаичката да е съвсем… обикновена, пак ще съм щастлива, стига… да съм близо до теб.

Последната дума прозвучава като слаб хленч; тя стои, залитайки, дъхът й спира от вълнение. Бавно — Божичко, колко бавно! — той се обръща към нея. Господи, как презрително е свил устни!

— Не е възможно ти… — започва той, но го прекъсва груб селски глас.

— Господин Ракъм! Може ли да поговоря с вас?

Уилям се обръща, за да говори с натрапника, но Шугър вече не издържа. Пареща вълна се надига в тялото й, мрак нахлува в главата й и тя се отпуска в безсъзнание на земята. Не чувства удар, а само — колкото й да е странно — как студените стръкчета трева бодат кожата на лицето й.

После, след неизмеримо дълго време, тя чувства как я вдигат и я понасят, но кой я носи и накъде — това не може да разбере.