Мишел Фейбър
Аленото цвете и бялото (6)

Пет

На следващата вечер Уилям слиза от един файтон на Силвър Стрийт, готов да прекрачи прага към своята съдба и да вземе това, което го очаква. Мъките му започват незабавно.

— Не гу знам туй мясту — заявява файтонджията, когато Уилям се обръща към него с молба да го упъти към заведението на госпожа Кастауей. — Някъде зад тез къщи там ще е.

И махва с камшика си, обхващайки в този жест цялата улица, която е доста оживена, но макар да е пълна с народ, никъде не се виждат табели, упътващи минувачите към заведението на госпожа Кастауей, никой от носачите на подвижни реклами не носи плакат със стрелка, на която да пише „Към Шугър“. Уилям се обръща към файтонджията с намерение да възрази, но мошеникът вече потегля, след като е прибрал далеч по-голяма сума, отколкото заслужава.

Да му се не види! Нима човек никога не може да получи нещо срещу парите си? Трябва ли задължително да плащаш като крал… но не, той се е отдавал на подобни размисли и преди. Няма никаква полза да предъвква едно и също. Шугър го очаква някъде наблизо: трябва просто да поразпита.

Силвър Стрийт е пълна с амбулантни търговци, сергиджии и любопитни минувачи, отклонили се малко от традиционните места за разходка на модния свят. Уилям засенчва очи с ръка, за да прецени накъде да тръгне, но още преди да е избрал посока, за него се лепва някакво хлапе, което продава пури.

— Най-хубавите пури, сър — два пенса парчето, истински кубински, за нищо пари.

Уилям хвърля поглед надолу — доста надолу — към няколкото жалки екземпляра, стиснати между мърлявите пръсти на детето. Възможността да са истински кубински, а не извадени от някоя открадната табакера, е доста малка.

— Не ми трябват пури. Но ще ти дам два пенса, ако ми кажеш как да намеря дома на госпожа Кастауей.

По старчески сбръчканото личице на хлапето се изкривява от разочарование — очевидно не разполага с тази ценна информация. А щеше да вземе два пенса за нищо и никакво — само да знаеше. И то отваря уста, за да излъже.

— Нищо, нищо — казва в този момент Уилям. Присъствието на малки деца винаги го е смущавало, особено ако искат нещо от него. — Ето ти един пенс.

И той му подава монетата.

— Бог да ви благослови, сър.

Смутен от тази среща, Уилям поглежда колебливо към един минувач с лула в устата, после губи кураж и се отказва. Не може да спира хората наред и да ги пита за местонахождението на някакъв публичен дом — за какъв ще го вземат? Ако можеше да се върне назад във времето, да е отново студент в Кеймбридж — или във Франция, безгрижен ерген, би могъл да изкрещи въпроса си така, че да го чуят всички, без дори да се изчерви. Безстрашен, ето какъв беше той тогава! И ето в какво го превърнаха брачните задължения и бедността! Той бърза по тротоара и оглежда осветените фасади на къщите, с надеждата, че ще открие някакъв белег. В „Повече забавления“ не беше поместен точен адрес на дома на госпожа Кастауей, а това можеше да означава две неща — или че адресът трябва да е добре известен на всеки истински светски мъж, или че Силвър Стрийт е невзрачна уличка, на която такова прочуто заведение би трябвало да се откроява като перла на верижка. Само че нищо подобно не се забелязва.

На входа на една къща той забелязва някакво момиче, което определя като проститутка, независимо от това, че то държи в ръцете си бебе.

Озърта се и я пита припряно:

— Знаеш ли къде е домът на госпожа Кастауей?

— Не съм и чувала за нея, сър.

Уилям веднага продължава напред, после спира под един уличен фенер, за да погледне часовника си. Станало е почти шест; да! Най-сетне се сети какво да направи! Ще отиде в „Камината“ с надеждата, че Шугър ще се появи там, какъвто й е обичаят, ако вярваме на справочника. Ако не я види, поне ще открие човек, който да го упъти към госпожа Кастауей. Спокойно, Ракъм — рационалният начин на разсъждение може да разреши всеки проблем.

Той продължава право към най-близката кръчма и поглежда нагоре към табелата, която виси над входа. Но няма късмет. Изминава още стотина крачки до следващата кръчма, но отново няма късмет. Прави грешката да спре за миг, за да се почеше по главата, и някакъв уличен продавач с претъпкана торба веднага връхлита отгоре му — ухилен старец, който стиска дузина моливи в облечената си с вълнена ръкавица ръка.

— Чудеесни моливи, сър — припява той. Зъбите му са дълги като на магаре и толкова черни, сякаш е драскал по тях с моливите в свободното си време. — Изхабяват се седем пъти по-бавно от обикновените.

— Не, благодаря — отвръща Уилям. — Но ще ти дам шест пенса, ако ми кажеш как да отида до „Камината“.

— „Камината“ ли? — повтаря уличният продавач, едновременно смръщен и ухилен. — Чувал съм, че как не. — Натъпква моливите в джоба на палтото си и измъква от раницата лъскав калаен поднос — блестящ овал, приличен на умален римски гладиаторски щит, и започва да го върти на всички посоки, за да отрази по-добре светлината. — Докато се мъча да си припомня, сър, бихте ли огледали това? Сребро чиста проба.

— Не ми трябва поднос — казва Ракъм. — Особено ако е от…

— На майка ви, сър. Я си помислете как ще й блеснат очите, като го види.

— Нямам майка — отвръща раздразнено Уилям.

— Всеки човек си има майка, сър — пояснява продавачът с поучителен тон, все едно че обяснява на невинно дете тайните на размножаването.

Уилям е толкова вбесен, че не можа да намери думи; достатъчно неприятно е дори това, че този грубиян и грозник си е въобразил, че разговаря с човек, който би могъл изобщо да се впечатли от боклуците в раницата му. Да не би да очаква да му разкаже и историята на семейство Ракъм?

— Предлагам ви го изгодно — хили се старецът. — Ще добавя и джобно гребенче. Най-качественият метал в Британия.

— Имам си гребенче — сопва се Уилям. За негов ужас продавачът повдига едната си вежда в израз на съмнение. — Това, което ми трябва — изръмжава той и усеща как скалпът под разбърканата му, непокорна коса започва да го сърби от нерви — е точно упътване как да стигна до „Камината“.

— За това мисля, сър, нали за това мисля — уверява го старият мошеник, тиква подноса обратно в торбата и продължава да рови из нея, докато ръката му потъва вътре чак до рамото.

Но какво е това? Небеса, сега пък започва да вали! Големи, тежки капки падат една след друга от небето, и плисват по палтото на Уилям с такава сила, че измокрят ушите и брадичката му. В този момент той осъзнава, че в стремежа си да постигне по-скоро желаната цел, е забравил във файтона един почти нов чадър, който файтонджията ще продаде при първа възможност. Само за миг настроението на Уилям се помрачава рязко и той изпада в най-черно отчаяние — това е пръстът на съдбата, това е Божията воля: дъждът, загубеният чадър, студеното безразличие, което среща на непознатата улица, присмехът на непознати, жестокото упорство на родния му баща, проклетата болка в рамото, която го измъчва, защото проспа половината нощ на стола…

(В качеството му на истински съвременен мъж, Уилям Ракъм може да бъде определен като „суеверен християнин-атеист“, което ще рече, че вярва в някакъв Бог, Който, макар и вече да не отговаря за изгряването на слънцето, опазването на кралицата и осигуряването на хляба насъщен, си остава основен заподозрян за провала на всяко начинание).

Още един уличен продавач спира до Уилям, сякаш привлечен от мириса на неосъществени желания.

— „Камината“, а? — пита той и избутва с лакът другия продавач встрани. Новодошлият е облечен в раздърпано сиво сако и кадифени панталони, с оръфано бомбе, нахлупено над печалната физиономия. — Позволете да ви помогна, сър!

Уилям хвърля поглед към стоката му — той продава свещенически якички, нахлузени една над друга на излинялия му сив ръкав. По дяволите, нима ще е необходимо да купи якичка, за да го упътят?

Но вторият продавач казва:

— Натам, сър. Продължавайте все по Силвър Стрийт. Като видите пивницата „Лайън“, това вече е Ню Стрийт. После завивате… — той свива ту единия, ту другия си юмрук, припомняйки си разликата между ляво и дясно, и якичките се хлъзват чак до сбръчканата му китка — надясно, и стигате до Хъзбънд Стрийт. Там е.

— Благодаря ти — казва Уилям и му връчва шест пенса.

Продавачът на якички докосва с пръст периферията на бомбето си и изчезва, но неуспелият му колега продължава да се навърта около Уилям. Сега е извадил някакъв малък черен предмет.

— Приличате ми на джентълмен, дето разбира от бизнес, сър — чурулика той. — Дали този бележник представлява интерес? За 1875-а е, сър, новата година, а тя се е задала вече, бърза като влак. Отзад има алманах, и златно ширитче да си отбелязвате докъде сте стигнали, и всичко, което човек може да иска от един бележник, сър.

Уилям му обръща гръб и тръгва забързано по Силвър Стрийт.

— Красиви ножички да си режете каквото си искате, сър! — подвиква продавачът подир него.

Нахалството му се стича по гърба на Уилям като дъждовните капки. Нищо вече не може да го засегне; настроението му се е подобрило рязко; най-сетне е открил вярната следа. Най-сетне светът реши да погледне дружелюбно към него. Светлините като че ли стават по-ярки, отнякъде се чува и музика, накъсана като камбанен звън от напорите на вятъра. От една страна се носят виковете на продавачите, от друга откъслечни, оживени разговори. Край него проблясват повдигнати фусти, докато жените притичват под блещукащите на газените фенери дъждовни струи; до носа му долита миризма на печено месо, вино и дори ухание на парфюм. Врати се отварят и затварят, отварят се и се затварят, и при всяко отваряне отнякъде излита откъс от някаква мелодия, Уилям мярва за миг, през облаци дим, хора, които се веселят, озарени от оранжева светлина. Сега вече е сигурен, че ще постигне целта си: Господ като че ли е размислил. Вчера две жалки уличници от Друри Лейн докараха Уилям Ракъм до унизително състояние; но тази вечер той ще изтръгне победа от самата паст на поражението.

Но какво би станало, ако Шугър му откаже?

„Ще я убия“ е първото, което му идва на ума.

В същия миг го обзема пристъп на изгарящ срам. Какъв низък, недостоен порив! Нима бремето на страданията го е докарало дотук? Да бъде в състояние да мисли за убийство? Та по природа той е кротък, добросърдечен човек — ако това момиче, тази Шугър, му откаже, ще откаже и толкоз.

Все пак, ако тя откаже, какво ще прави той по-нататък? Какво би могъл да направи? Къде би могъл да намери жена, която да изпълни желанието му? Изключено е да тръгне по улиците на Сейнт Джайлс — рискува някой бандит да му счупи главата. Безсмислено е също да опита да се разхожда из парковете след мръкване. Действително, там се срещат застаряващи дриади, специализирани в най-отчаяни перверзни — но пък те разнасят и най-ужасните болести. Не, той се нуждае от покорството на жена, която отговаря на общественото му положение, сред удобства, в изискана обстановка — от унизителното преживяване на Друри Лейн успя да научи поне това.

Той завива в Ню Стрийт и забелязва с радост пивницата „Лайън“ точно там, където трябваше да бъде. В мислите си той е започнал да създава преждевременно някаква своя представа за Шугър, още преди да се е запознал с истинската — представя си я с широко отворени очи, малко уплашена, но готова да се поддаде. Съзнанието прехвърля тази фантазия надолу, към пениса му, и той набъбва в очакване.

Когато се озовава на Хъзбънд Стрийт, той установява, че тя е доста мърлява и съмнителна, но поне на нея цари веселие — или поне така му се струва. Всички се усмихват, уличниците се кикотят, и дори беззъбата стара просякиня се хили, дъвчейки с голите си венци олигавено късче ябълка.

Ето най-сетне и „Камината“. Дали заведението не е прекалено долнопробно? Дали да не се обърне и да не си тръгне, докато все още може? Докато скъсява разстоянието между себе си — забързан и задъхан — и блестящата в оранжеви отблясъци табела над входа на кръчмата, провесена на железен прът, той си казва, че не може да прецени, докато не е видял заведението отвътре.

— Кооораб лети по сиииньо море! — пропява някакъв глас, изненадващо близо до ухото му. — Вълнаата гони вълна!

Той се обръща и установява, че е приклещен от някакъв продавач на нотни свитъци, който продължава войнствено:

— Ридае младият моряяяк, далеече от дома! Госпожата ви свири ли на пиано, сър?

Уилям се опитва да го пропъди, размахвайки ръка, но това не се оказва толкова лесно — музикалният продавач се лепва като пиявица, а таблата му, отрупана с ноти, сгърчи пред него, като пищен бюст в щедро деколте.

— Не свири ли госпожата, а, сър?

— От години не е свирила — изръмжава Ракъм, вбесен, че му припомнят за Агнес тъкмо в този момент.

— Таз песничка ще й върне настроението за веселби, сър — упорства продавачът и внезапно пак запява:

Ах, Бог дано да паази

мойта мааайка добра —

ще страааада, аз заспя ли

в дълбооооката вода!

— Бива си я, а, сър? Най-модната песен! Викат й „Морякът на разбития кораб“!

Уилям наближава все повече целта, но досадникът върви заднешком и не го оставя на мира. На самия праг на „Камината“ Уилям го изглежда зверски и заявява:

— Най-модната песен ли? Вятър — това е „Безценно майчино сърце“, само че с друг текст.

— Неее, сър — възразява продавачът и размахва лист бяла хартия, разкрасена с морски мотиви. — Съвсем е различна. Купете я и ще видите.

— Няма да я купя — казва Уилям. — Искам да вляза в това заведение, без да се мъкнете по петите ми, сър — и да слушам музика там — при това безплатно, ако смея да добавя.

Продавачът отстъпва с театрално преувеличен жест, покланя се и се хили — но това не означава, че се е признал за победен.

— Ако чуете вътре някоя песен, дето много да ви се хареса, сър — само кажете — сигурно я имам.

И той най-сетне се стапя в мрака, решен да пласира колкото е възможно повече от незаменимата си стока през следващия час, следващата година — или следващите десет столетия.

Уилям Ракъм поставя ръка върху пищната месингова дръжка на входната врата на „Камината“, бутва и тя се отваря. Той поема дълбоко дъх. Веднага го обгръща миризмата на добра бира и шум от множество дружелюбни и весели гласове. Още с влизането си Уилям усеща как премръзналото му лице пламва от топлина, излъчвана от безбройните свещи на полилеите — и от буйния огън в голямата камина. Каква изненада! Посетителите съвсем не са някаква долнопробна сбирщина. Някои от тях са дори елегантно облечени! Попаднал е в една от кръчмите, които хората от доброто общество откриват с удоволствие — тя прилича на строго пазена тайна насред цялата тази мизерия, място, на което се събират познавачи. Постоянните посетители, за повечето от които е ясно, че не живеят на „Хъзбънд Стрийт“ или в околностите й, се извръщат, поглеждат за миг Уилям и се връщат отново към разговорите си. Всички са развеселени, но не и пияни — това не е от онези заведения, в които посетителите пият мълчаливо в очакване алкохолът да си свърши работата. Уилям въздъхва облекчено и сваля шапка, озовал се сред равнопоставени личности.

— Във нишка тънка работници се влачат — разнася се приветствено нечий тенор, — увити в дрипи и парцали крачат…

Певецът стои на тясна сцена в дъното на помещението, почти скрит от цигарения дим, зад гъсто наредените маси, претъпкани с посетители. Строгото му вечерно облекло е допълнено от грубо завързан яркочервен шал — идеята е той да символизира кърпите, които работниците носят около вратовете си. Заел драматична поза, певецът продължава, под претенциозен съпровод на пиано:

Нещастниците лягат на земята —

че сламеник бодлив им е кревата;

един уж трябва там да се побира,

но четирима място си намират —

за тежък сън след тежкия си труд

в студен и мрачен лондонски приют.

Чува се приглушен трясък на счупено стъкло, но това предизвиква само смях и възбуденото джафкане на някакво куче. Облечена в униформа сервитьорка се появява, поклащайки глава, иззад тезгяха.

Приятна гледка представлява тезгяхът на „Камината“ — гърдести жени шетат припряно сред множество бутилки и кранчета за наливна бира — роклите им, отрупани с волани, се отразяват в големите огледала на стената зад тях. Над главите им, чак до тавана, са накачени стотици плакати, евтини отпечатъци на гравюри и хвърчащи листчета, рекламиращи всевъзможни бири — светли, червени и черни.

Не се налага Уилям да търси маса — появява се една усмихната келнерка, която го отвежда до маса, край която има място за поне още двама души — очевидно никой тук не пие сам. Уилям й дава усмихнато поръчката си, и тя изпърхва нанякъде, за да я изпълни.

Весело местенце е това, казва си Уилям, забравил за миг защо е дошъл тук. Може би малко са прекалили с отоплението! Певецът продължава да бълбука, а шумът от блъскането по клавишите на пианото е погълнат почти изцяло от смеха, който се носи на вълни. Уилям прави, каквото може — сваля си ръкавиците, разкопчава сакото, приглажда косата си. Масата му се намира точно до една колона от ковано желязо, на която има окачена табела със следния надпис:

„Умоляваме господата да не оставят пурите си направо на масите и да не ги палят от полилеите, а от газените лампи, предвидени за целта“.

Уилям не изпитва желание да пуши, но въпреки това над цялата му фигура се вие дим — това са изпаренията от мокрите му дрехи. Пот се стича по тялото и дразни кожата му, а внушителните му уши греят в аленочервени оттенъци. Каква благодарност го обзема, когато келнерката пристига забързано, вдигнала високо ръцете си, в които крепи халба бира! Сигурно съзнава колко е жаден, благословена да е!

— Страхотно! — възкликва той високо, за да надвика певеца и извръща глава, за да разбере защо песента се чува по-силно — да не би да са се присъединили нови изпълнители? Не, оказва се, че са се присъединили редовните посетители на „Камината“.

Ругаят и псуват, но хич не тъгуват —

с шеги грубовати и песни просташки

зората дочакват и пият юнашки

така не боят се от глад и от студ

дори във мрачен лондонски приют.

Вие, тъй като също като Уилям влизате в „Камината“ за първи път, може би се чудите — как е възможно развеселените посетители да пеят така жизнерадостно за такива ужаси? Вижте ги само, как потропват с крака и поклащат глави в такт с разказа за живота на бедняците — нима не изпитват вълнение в някоя друга част от тялото си? О, няма съмнение! Та те са същински поклонници пред олтара на съчувствието! Но какво биха могли да сторят? Тук, в „Камината“, не биха могли да винят никого (освен може би Бог в Неговата безкрайна мъдрост). Нагиздена в одеждите на една приятна мелодия, бедността заема почетно място сред другите катастрофи и нещастия, които те вдъхновяват да запееш — военни поражения, корабокрушения, разбити сърца, и разбира се, смърт.

Малко притеснен, Уилям се озърта, за да прецени какво е дамското присъствие сред посетителите на „Камината“.

Жени има колкото щеш, но всички като че ли вече са ангажирани. Може би Шугър е една от тях — рано пиле рано пее (макар в случая да не е ясно кой е пилето). Той отново оглежда асортимента, като се опитва да прецени по-точно фигурите им, доколкото го позволява стелещият се навсякъде дим от пури. Нито една от фигурите, които вижда, не отговаря на описанието, дадено на Шугър — дори ако предположим, че авторите на „Повече забавления“ не са се придържали съвсем точно към истината.

Уилям предпочита да предполага, че Шугър още не е пристигнала. Така е по-добре — ушите му вече не пламтят, и (дай Боже!) след още малко време ще са възвърнали естествения си цвят, така че той ще може да направи добро впечатление. Отпива малко от халбата. Бирата толкова му се услажда, че я изгълтва на един дъх и веднага си поръчва нова. Келнерката има хубава фигурка — той се надява тялото на Шугър, когато му свали опаковката, да изглежда поне наполовина толкова добре.

— Благодаря, благодаря — той й смига, но тя вече продължава забързано, да вземе друга поръчка. Е, cosifan tutti^[1], нали? Уилям се обляга назад и се заслушва в думите на следващата песен:

Ще дойде ден да хапвам пуйки и фазани

Шампанско ще се лее на фонтани

Прасенца малки с ябълка в устата

А в задника им — шишове с позлата…

Посетителите започват да се кискат — това се слуша най-много напоследък, всички продавачи на кръчмарски песни от Севън Дайълс могат да ви осигурят нотите.

Ще имам салам, хем много голям

Четирма лакеи ще го вдигат едвам —

Но корабът със стоката го няма

Затуй и гола бира пия само.

— Затуй и гола бира пия само! — запява и публиката.

Че корабът със стоката го няма

За мен това не е беда голяма —

Ще дойде той, със злато и коприна,

Веселие ще има до амина,

Но кой го знае де е в океана,

Затуй и гола бира пия само.

Уилям се киска тихичко. Не е зле, никак не е зле! Защо никога досега не е чувал за „Камината“? Дали Бодли и Ашуел са идвали тук? Ако не са, как ли би могъл да им го опише?

Е… разбира се, заведението не е от висока класа — дори е доста под това ниво. Но пък е значително по-приятно от немалко жалки пивници, в които са го мъкнали Бодли и Ашуел. („Това е кръчмата, Бил, почти напълно съм сигурен!“ „Почти напълно, а?“ „Е, за да бъда напълно сигурен, трябва да легна на пода и да огледам тавана“). В „Камината“ няма нищо, което може да се окачестви като „крайно долнопробно“ — няма и помен от калаени чаши, всички са от хубаво стъкло, бирата е качествена, прави хубава пяна. Подът е покрит с плочки, а не с дъски, никъде не се вижда имитация на мрамор. И най-показателното — за разлика от местата, където се събират разни отрепки, кръчмата не е отворена до зори, а се затваря като всяко почтено заведение в полунощ.

Това отговаря напълно на изискванията на Ракъм — така няма да му се наложи да чака дълго появата на своята сладка Пепеляшка.

Жената на лейди тогаз ще прилича —

Не Мили — Октавия ще се нарича;

Тя няма да бачка, аз нож няма да вадя

Във скъпата къща с висока ограда.

Ще плюскаме здраво и все до насита

Ще каним и всеки, за нас щом попита,

Но сигурно ще трябва да почакам —

Такава е съдбата на бедняка,

Че кораба със стоката го няма,

Затуй и гола бира пия само.

Време е за припева, и всички пеят с пълно гърло. Уилям само тананика под нос — не иска да привлича внимание. (Ах, а някога пееше къде-къде по-мръсни песни — с по-хубав и силен баритон от… Е, това вече го знаете.)

Когато песента свършва, Уилям се присъединява към аплодисментите. Настава малко объркване, някои от посетителите стават да си вървят, други се появяват на входа. Приведен напред, над чашата с бира, Уилям се старае да не изпуска от поглед всичко живо, що носи фуста, с надеждата да забележи най-сетне момичето с „изразителни лешникови очи“. Излиза обаче, че собственият му поглед е по-изразителен, отколкото е предполагал, защото, когато го спира за миг върху три млади жени, които явно нямат кавалери, те скачат незабавно от местата си.

Макар че той отклонява незабавно погледа си, вече е късно — те са се упътили право към него, същинска фаланга, потънала в дантели и тафта. И трите са широко усмихнати, показвайки прекалено голям брой зъби. Всъщност всичко при тях е прекалено — прекалено много кичури са се измъкнали изпод прекалено натруфените шапчици, прекалено много пудра имат по бузите, прекалено много панделки по роклите, прекалено отпуснати са пищните маншети, потрепващи около алчните им розови ръчички.

— Добър вечер, сър, може ли да седнем при вас?

Уилям не може да им откаже, както отказа да купи ноти от уличния продавач. Законите на етикецията — законите на анатомията дори — не го позволяват. Той се усмихва, кимва и поставя новата шапка на коленете си от страх някоя от тях да не седне отгоре й. Една от уличниците наглася фустите си на освободеното място, а другите две се натъпкват в останалото пространство.

— За нас е чест, сър.

Не са лоши на вид, но Уилям би предпочел да не се бяха натруфили, като че ли ще прекарат вечерта в някоя ложа в операта, и съчетанието от трите им парфюма да не беше толкова задушливо. Така, както са се наблъскали една до друга, излъчват миризма, която напомня на цяла каруца окосени цветя в горещ ден; Уилям се пита дали парфюмерийните фабрики „Ракъм“ не носят отговорност за този ефект. Ако е така, то баща му има и други грехове на съвестта си — освен скъперничеството.

Все пак, казва си той, момичетата изглеждат доста по-добре от повечето като тях, сочни като прасковки и без видими дефекти — може дори да са по-скъпи от Шугър. Работата е по-скоро там, че сякаш са донякъде в излишък, особено така натъпкани в такова малко пространство.

— Прекалено сте красив, за да седите сам, сър.

— Мъж като вас трябва да има хубава дама до себе си — а може и три да са.

Третото момиче само се изкисква, осъзнало, че не може да надмине колежките си по остроумие.

Уилям избягва да среща очите им — бои се, че ще забележи в тези грейнали погледи самомнителност, наглостта на човека от долно потекло, който се опитва да изтръгне контрола над положението от ръцете на по-високопоставения. Шугър сигурно няма да се държи така, нали? В неин интерес е да не го прави.

— Ласкаете ме, госпожици — казва Уилям и отвръща поглед, надявайки се, че отнякъде ще дойде спасение.

Проститутката, която седи най-близо до него, се навежда още по-близо — пълничките й, полуразтворени устни са съвсем близо до неговите, и прошепва доста високо:

— Да не чакате мъж, а?

— Не — казва Уилям и приглажда смутено косата си назад. Дали това изобилие от къдрици не го кара да прилича на содомит? Дали нямаше да е по-добре да я беше оставил по-дълга? А може би трябваше да поиска да я острижат по-късо? Господи, нима трябва да обръсне главата си, за да се спаси от такива унизителни положения?

— Чакам едно момиче, казва се Шугър.

Трите проститутки изиграват цяла пантомима — същински въплъщения на обида и разочарование.

— Аз не ставам ли, пиленце?

— Разбихте ми сърцето, сър! — и така нататък.

Ракъм не отговаря, а продължава да гледа неотклонно към вратата, с надеждата да поясни по този начин на клиентелата на „Камината“, че трите момичета не са с него. Колкото повече се отдръпва обаче, толкова повече трите момичета напират към него.

— Шугър, а?

— Познавач сте, няма спор.

Вулгарен смях избухва на една съседна маса и Уилям се сгърчва от притеснение. Тенорът явно си почива — нима нещастният Ракъм ще бъде подложен на ново унижение, този път да служи за забавление на посетителите в „Камината“? Уилям хвърля око над тълпата около себе си и вижда хората, които се смеят. Но те седят гърбом към него, значи някой друг е станал повод за присмех.

— И какви са предпочитанията ви, сър? — пита една от проститутките с любезна усмивка, като че ли го пита как предпочита да пие чая си.

— Хайде, на мен можете да кажете. Можете да ми го кажете като в гатанка, аз ще разбера.

— Няма нужда — заявява тази, която седи най-близо до него. — По очите му познавам какво му се иска. — Заинтригувани, приятелките й се обръщат към нея. Тя прави пауза, за да изостри повече интереса им, като че ли е на сцената в някой мюзикхол, и казва гордо: — Става дума за една моя… дарба. Която пазя в тайна.

И трите се разсмиват — смеят се с отворена уста, невъзпитано, и само за мигове веселието им заприличва на истерия.

— Е, какво е това, дето го иска? — успява да каже едната през смях, но гадателката, разтърсвана от конвулсии, няма сила да отговори.

— Ха-ха-ха — ох… ох! — изтрива сълзите от очите си! — Ооох! Лошо момиче такова! Защо питаш? Тайната затова е тайна, нали, сър?

Уилям се сгърчва, а ушите му пламват отново.

— Не, наистина — мънка той. — Не виждам повод за такова веселие.

— Точно така, точно така, сър — казва момичето и за радост на приятелките си разиграва нова сценка — преструва се, че наднича в сърцето на Уилям, и отскача назад с преувеличен ужас от видяното. — О, не, сър! — ахва тя и прикрива уста с пръсти. — Май ще е по-добре да си чакате Шугър!

— Не й обръщайте внимание, сър — намесва се една от другите. — Тя си е такава, по цял ден дрънка глупости. Хайде сега, бъдете добро момче, защо не опитате с мен? — тя плъзва пръсти по гърлото си. — Няма да получите второкачествено обслужване, можете да ми вярвате. Не съм по-лоша от момичетата на госпожа Кастауей.

Уилям отново поглежда с копнеж към входната врата. Ако сега скочи от мястото си и побегне навън, дали всичко живо в „Камината“ няма да го сподири с подвиквалия и присмех?

— Хайде — подема едно от момичетата и скръства ръце на масата пред себе си, като излъчва (доколкото й е възможно с тесния моден корсет) гърди напред. — Разкажете ни за себе си, сър. — Закачливото й настроение се е стопило, тя се държи едва ли не почтително.

— Ще се опитам да позная — казва онази, която изглеждаше по-плаха.

— Писател сте.

Произволно подбраното определение зашеметява Уилям като плесник — или като милувка. Какво друго да стори, освен да погледне видимо впечатлен момичето и да каже „Да“?

— Интересен живот водите, а? — намесва се гадателката.

Сега и трите проститутки са много сериозни, като че ли искат да го обезщетят, задето засегнаха достойнството му.

— Пиша за някои от по-добрите месечни издания — уточнява Уилям.

— Критик съм — но пиша и романи.

— Брей! Кажете ни името на някоя ваша книга!

Уилям избира заглавието на една от многото книги, които възнамерява да напише един ден.

— „Победеният Мамон“ — заявява той.

Две от момичетата просто се усмихват в отговор, но по-плахото отваря и затваря уста като риба — явно се опитва да повтори сложното заглавие. Нито една от тях няма намерение да изтъкне, че в „Камината“ не можеш да се обърнеш от литературни критици и кандидат-писатели.

— Името ми е Хънт — продължава да импровизира Уилям. — Джордж У. Хънт.

Той се гърчи вътрешно от срам — като насекомо в сянката на бащиния си присмех, самозванец, лъжец. „Върви си у дома и научи нещо за цената на конската тор!“ обажда се заядливо един вътрешен глас, но една глътка бира го принуждава да млъкне.

Най-самоуверената от проститутките присвива замислено очи, сякаш е затруднена от някаква загадка.

— И така, господин Хънт иска Шугър — казва тя. — Само и единствено Шугър. Но защо, защо? Какво ли точно му се е прищяло на господин Хънт… а? Какво ще кажете?

Една от приятелките й отговаря незабавно.

— Сигурно ще говорят за книги.

— Брей.

— Излиза, че Джорджи си няма приятели-критици.

— Тъжна работа.

Обсаденият отвсякъде Ракъм се усмихва скръбно. Струва му се, че никой не е влизал в „Камината“ от много време насам.

— Хубаво е времето тези дни — започва ни в клин, ни в ръкав най-притеснителната от уличниците. — Никак не е зле за ноември.

— Никак, ако си падаш по сняг и дъжд — мърмори една от другите, придърпва разсеяно гънките на полата си, така че тя щръква като планина от фин вълнен плат.

— Нашият господин Хънт има особени предпочитания, не забравяй.

— Готов ли сте за Коледа, сър?

— Защо не опитате да разопаковате някой подарък още сега, а?

Розовите пръсти си играят предизвикателно с края на някакъв шал, а Уилям отново е вперил поглед във вратата.

— Може пък да не дойде — казва най-смелата уличница. — Шугър, искам да кажа.

— Шшшт, не го дразни.

— С мен ще ти е по-добре, пиленце. И аз знам нещичко за литература. Всички големи писатели са минали през мен. Например Чарлз Дикенс.

— Че той не е ли мъртъв?

— Е, тази част от него, дето я смуках, хич не беше като на покойник.

— Дикенс умря преди пет години! Уф, че си проста!

— Той беше, казвам ви! При това не твърдя, че съм го правила миналата седмица, нали? — тя се усмихва трогателно. — Бях още почти дете.

Другите две се кискат. После, сякаш по някакво тайно взаимно разбирателство, стават съвсем сериозни и привеждат към него привлекателно наклонените си личица. Заприличват му на вчерашните фалшиви „близначки“ с още една добавка — като трето парче от сладкиша, което тъй или иначе не можеш да изядеш.

— Трите на обща цена — казва гадателката и облизва устни. — Какво ще кажеш?

— Ужас… — Ракъм започва да мънка, — ужасно изкусително, наистина. Но нали разбирате…

В същия миг вратата на „Камината“ се отваря и вътре влиза една жена. Заедно с нея в помещението нахлува глътка свеж въздух и звуци, които напомнят за лошото време отвън. Когато вратата се затваря, воят на вятърът секва като вик, задушен от притисната към устните ръка. Димната завеса се разделя за миг, след това се спуска отново, но вече има мирис на дъжд.

Жената е облечена изцяло в черно — не, в тъмнозелено. Или по-скоро в зелено, потъмняло от поройния дъжд. Раменете й са вир-вода, изхвръкналите ключици се очертават ясно под залепналия от влага корсаж, слабите й ръце са потънали в ръкави от зеленикав плат, наричан „хлорела“, целият напръскан с тъмни петна. Непопили дъждовни капки се виждат по семплата й шапка и по обикновената сива воалетка, спусната пред лицето й. Буйната й коса, която в момента не е огненочервена, а прелива от оранжево в черно, като гаснеща жарава, е доста разпиляна, от няколко измъкнали се къдрици кале вода.

За миг тя се отръсква раздразнено, като куче, после си възвръща невъзмутимостта. Обръща се към тезгяха и поздравява собственика на кръчмата. Думите й не се чуват от шума на разговорите. Тя повдига ръце, за да отметне назад воалетката. На гърба й острите лопатки се раздвижват под плата на роклята. Тя открива лицето си, все още непознато за Уилям. По целия й гръб има дълга мокра следа, заострена надолу — като език, или като връх на стрела, насочен към полите й.

— Коя е тази? — пита Уилям.

Трите уличници въздъхват почти едновременно.

— Това е тя, скъпи.

— На работа, господин Хънт. Приятно ви критикуване.

Шугър се е обърнала и се озърта из кръчмата, търсейки място, където да седне. Най-смелата от проститутките, гадателката, се изправя, маха с ръка и я кани да седне до Уилям.

— Шугър, мила! Насам! Запознайте се… господин Хънт.

Шугър се отправя без миг колебание към масата на Уилям, сякаш от самото начало е имала намерение да седне там. Въпреки че би трябвало да отговори на поздрава на другата уличница, тя не й обръща никакво внимание — погледът й е съсредоточен изцяло върху Ракъм. Седнала срещу него, на една ръка разстояние, тя оглежда спокойно Уилям с лешниковите си очи, които, както бе обещано в „Повече забавления“, наистина имат златисти отблясъци — поне на светлината в „Камината“.

— Добър вечер, господин Хънт — гласът й не е прекалено женствен, дори е малко хрипкав, но в него няма й следа от простонароден акцент. — Не бих искала да безпокоя нито вас, нито приятелките ви.

— Ние тъкмо си тръгвахме — отбелязва гадателката и става. Останалите също се изправят, сякаш окачени на невидими конци, които тя е дръпнала. — Ти му трябваш.

След това изказване трите събират изобилието от тафта и се оттеглят.

Не си правете труд дори да ги изпращате с поглед — те са личности без всякакво значение (няма ли отърваване от тях?), и вече не могат да ни бъдат от полза. Уилям се взира упорито в жената, заради която дойде тук, и не може да реши дали лицето й се отличава с дразнещо несъвършенство (прекалено широка уста, прекалено раздалечени очи, много суха кожа, лунички) или е най-хубавото женско лице, което е виждал. С всяка изминала секунда обаче се избистря окончателното му решение.

В отговор на поканата му Шугър се разполага до него. Мокрите й поли шумолят и проскърцват, юрната част на тялото й лъха свежо на дъжд и пот. Изглежда е тичала — нещо, което една почтена жена не би направила при никакви, при абсолютно никакви обстоятелства. Но от тичането по страните й е плъзнала руменина, която е божествена, наистина божествена — и тялото й ухае прекрасно. Няколко къдрици са се измъкнали от сложната й прическа и се полюляват пред очите й. С лениво движение на облечената си в ръкавица ръка тя ги отмята леко назад, към златистия мъх по крайчеца на веждите си. Тя се усмихва, сякаш споделя мнението на Уилям, че човек трябва да поставя някакви граници на желанията си, след като първоначалните му планове вече са се провалили.

В това си състояние тя наистина не може да мине за дама, но във всяко друго отношение има вид на жена със забележително добро потекло. Въпреки че… какво би могло да бъде това потекло? Би могла да бъде например дъщеря на някоя чуждестранна кралска фамилия, която неочаквана революция е свалила от престола; принудена е била да бяга в поройния дъжд, но с високо вдигната глава, царствена дори когато мокрите кичури коса падат по лицето й, с изправени рамене, върху които ранен прислужник намята мантия, подплатена с кожа… (Опитайте се, ако можете, да изтърпите Уилям, докато се поддава на слабостите си. Навремето четеше много увлекателни френски романчета — през шейсетте години, когато се предполагаше, че изучава пораженията на хетите).

Над Шугър също започва да се вие пара — едва забележим ореол от изпарения се издига над шапката и най-горните къдрици на прическата й. Тя накланя леко глава на една страна, сякаш пита: е, и сега какво? Уилям забелязва колко дълга е шията й — толкова, че излиза доста над високата якичка на корсажа. Шугър има адамова ябълка — като мъж. Да, той е готов с присъдата — тя е най-красивото нещо, което някога е виждал на този свят.

Той установява смутено, че нейното държание го обърква; тя дотолкова прилича на дама, че му е трудно да си представи как би могъл да я смъкне от пиедестала й. Високото й, стройно тяло, колкото и да е привлекателно, усложнява допълнително нещата, защото тя носи роклята си като втора кожа — никъде не се забелязват шевове, от което следва, че и не може да бъде свалена.

Начинът, по който Уилям облича в думи проблема си, е следният:

— Не знам дали съм достоен за честта…

Шугър се привежда леко напред и казва много тихо, сякаш коментира общ познат, който минава край тях:

— Не се притеснявайте, сър. Направили сте верния избор. Ще сторя за вас всичко, което пожелаете.

Обикновена размяна на реплики сред шумотевицата на една претъпкана кръчма — но нима някой някога е произнасял по-обвързващ брачен обет?

Келнерката пристига с напитката, която Шугър си е поръчала на бара. Безцветна, прозрачна течност, почти без мехурчета — явно не е бира. А ако беше джин, обичайното питие на проститутките, Уилям щеше да долови миризмата му. Възможно ли е да бъде… вода?

— Как да ви наричам? — Би трябвало да имате и друго име, освен…

Тя се усмихва. Устните й са извънредно сухи, бледи като брезова кора.

Защо това не му се струва грозно, а прекрасно? И сам не може да разбере.

— Казвам се просто Шугър, господин Хънт. Освен, разбира се, ако настоявате да се обръщате към мен с някое друго име?

— Не, не — уверява я Уилям. — Да бъде Шугър.

— Какво е едно име, в крайна сметка? — пита тя и повдига вежда. Нима е възможно да цитира Шекспир? Разбира се, сигурно е случайно съвпадение, но какво сладко ухание се излъчва от нея!

Певецът на „Камината“ отново е започнал да сипе трели. Уилям изпитва чувството, че заведението става все по-топло и уютно. Светлините са добили златист отблясък, сенките имат плътен, богат кафяв оттенък, и като че ли всеки в голямата зала се взира усмихнато в очите на своя събеседник. Вратата се отваря все по-често и вътре влизат все по-изискани люде. Шумът, който се вдига при пристигането им, разговорите, пеенето, което се извисява над тях — всичко се смесва в такава бъркотия от звуци, че Уилям и Шугър трябва да се навеждат много близо един към друг, за да могат да разговарят.

Вперил поглед в очите й — толкова големи и блестящи, че вижда в тях собственото си отражение — Уилям Ракъм преоткрива неуловимата наслада на това да бъдеш Уилям Ракъм. Съществува едно блуждаещо огънче от намерения и идеи, подклаждано от алкохола, с много несигурен пламък — и тъкмо него той определя като свое истинско „Аз“, много различно от пълнеещото, отпуснато тяло, което вижда всяка сутрин в огледалото. Казват, че огледалото не лъже, но това не е вярно — лъже, наистина лъже! То не е в състояние да отрази пламъка на възможните съдби, пленени вътре в окованата душа. Защото Уилям би трябвало да стане нов Кийтс, Бълуър-Литън или дори Чагъртън, а вместо това се превръща постепенно, поне външно, в затлъстяло копие на собствения си баща! Колко редки наистина са моментите, в които той може да озари запленената си публика със сиянието на надеждите, които е криел в себе си като млад!

Двамата с Шугър разговарят и Ракъм оживява. Та той е бил мъртъв през последните няколко години, мъртъв! Едва сега е в състояние да си признае, че се е укривал, избягвал е хората, които си струва да познаваш, умишлено се е лишавал от приятна и остроумна компания. Избягвал е, всъщност, среда, в която би могъл да бъде изкушен или призван да… нека го обясним по друг начин — това, което звучи като смело обещание от устата на младеж със златисти къдрици, може да бъде определено с присмех, ако бъде произнесено от мъж със сивеещи бакенбарди и оформена тройна брадичка като жалка фукня. От доста време Уилям е принуден да се задоволява с вътрешни монолози, с фантазиите, на които се отдава по пейките в парка или в банята — там, където не е изложен на опасността мечтите му да бъдат посрещнати с потиснат кикот или прозявки.

Но в компанията на Шугър всичко е различно; той се слуша как говори и установява с облекчение, че в гласа му продължава да се крие магия. Обвит в леката мъглица на изпаренията, които се вдигат от нея, Уилям не млъква — говори увлекателно, очарователно, интелигентно, остроумно и проницателно. В собствените му представи лицето му грее от младост, непокорните къдрици на косата му внезапно се отпускат и тя се вие на дълги вълни — също като косата на Суинбърн^[2].

От своя страна Шугър е безукорна — не пропуска възможност да изтъкне дълбокото си уважение, съобразителна е, весела, но нежна, и не пести ласкателства. Възможно е дори, или поне така си мисли Уилям, тя наистина да го харесва. Със сигурност смехът й не звучи фалшиво, със сигурност искриците в очите й — същите искрици, които думите му пораждаха навремето в очите на Агнес — не могат да бъдат престорени!

И за голяма изненада и дълбоко удовлетворение на Уилям, двамата с Шугър наистина започват да говорят за книги — точно както предсказаха лукаво онези проститутки. Та това момиче е истинско чудо! Има удивителни познания в областта на литературата — липсват й само латинският и гръцкият, както и инстинктивният мъжки усет за важно и маловажно. Ако направим сметка, може би ще излезе, че тя е изчела почти толкова книги, колкото той самия (макар че част от тях, разбира се, са от вида, който се пише от и за представителки на нейния пол — в които героините са разни плахи гувернантки и тем подобни). Въпреки това тя познава отлично много автори, които и той цени — и обожава Суифт! Суифт, неговия любимец! За повечето жени — Агнес влиза в това число, за нещастие — Суифт е името на хапчета против кашлица — или на препарираните птици, които се монтират на шапките им. Но Шугър… та Шугър дори е в състояние да произнесе „Хуайнхънми“ — и о, Божичко, каква прелестна форма добиват устните й, когато го прави! И Смолет! Не само че е чела „Перегрин Пикъл“, но е в състояние да коментира интелигентно текста — той със сигурност не би се справил по-добре на нейната възраст. (На колко ли години е? Не, той не смее да попита).

— Не е възможно! — тя изразява нежно недоверие, когато той й казва, че не е чел „Градът на страшната нощ“ на Джеймс Томсън — досега, цяла година след появата на поемата. — Сигурно сте ужасно зает, господин Хънт, за да отлагате толкова дълго такава наслада!

Ракъм мъчително се опитва да си припомни отзивите в литературните списания.

— Авторът не беше ли син на моряк? — опипва той почвата.

— Сирак, пълен сирак! — казва тя възторжено, като че ли не може да има нищо по-хубаво на този свят. — Станал учител във военен приют за душевноболни. А поемата е истинско чудо, господин Хънт, наистина чудо!

— Наистина трябва да се опитам да отделя време… не, със сигурност ще я прочета — казва той, но тя се навежда към ухото му и му спестява труда.

— В мен вперени са тез очи, изгарящи от алчен огън — започва да рецитира тя с хрипкав шепот, но достатъчно високо, за да може той да я чува въпреки пеенето и разговорите наоколо.

Скрипти и хърка зверска паст —

и аз не знам дали ще мога

От ноктите да се изтръгна.

Със зъби, нокти, хищни пръсти

смъртта преследва ме със страст —

И не ми дава да си тръгна.

Но аз ще й обърна гръб със смях —

Надежда нямаш ли, не те е страх.

Задъхана от вълнение, тя свежда очи.

— Прекалено мрачна поезия — отбелязва Уилям, — за да бъде предпочитана от такава красива млада жена.

Шугър се усмихва тъжно.

— Животът може да бъде много мрачен — отвръща тя. — Особено ако хората, с които наистина можеш да разговаряш — като вас, сър — се срещат толкова рядко.

Уилям се изкушава да сподели с нея твърдото си убеждение, че написаното в „Повече забавления в Лондон“ изобщо не отразява по достойнство многото й съвършенства, но някак не може да се принуди да насочи разговора натам. Вместо това те говорят неспирно — за Истината и Красотата, за произведенията на Шекспир, и дали в наши дни понятията „малка шапка“ и „боне“ вече не са се превърнали в синоними.

— Гледайте — казва Шугър и избутва с две ръце шапката доста напред над челото си — сега е шапка. Гледайте сега — тя я тиква доста назад на главата си — а сега е боне.

— Магия! — отбелязва ухилено Уилям. Но тук действително има някаква магия.

След малката демонстрация на абсурдите на модата, изпълнена от Шугър, прическата й е още по-разбъркана от преди. Плътният бретон, вече напълно изсъхнал, се е отпуснал надолу и й пречи да вижда. Уилям гледа, изпълнен с равни части възмущение и обожание, как тя издава долната си устна колкото може по-напред и духва силно нагоре. Златисточервените къдрици пърхат по челото й, завесата се разтваря и показва отново очите й — малко шокиращо раздалечени, — всъщност именно това разстояние между очите допринася за съвършенството й.

— Имам чувството, че сме влюбена двойка — казва той и мисли, че това ще я разсмее.

Вместо това тя отвръща съвсем сериозно:

— О, господин Хънт, толкова съм поласкана от отношението ви!

Последните думи увисват за миг в задимения въздух и припомнят на Уилям защо е дошъл тук тази вечер — и защо търсеше именно Шугър. Наново си припомня какво кроеше — и още крои, дявол да го вземе! — да стори с една жена. Дали въпреки всичко би могъл да поиска това от нея? Припомня си как тя каза, че ще направи всичко, каквото той поиска от нея, и отново се наслаждава на сериозния тон, с който тя даде обещанието си…

— Може би — осмелява се той да намекне, — вече е време да ме заведеш у дома и… да ме запознаеш с близките си.

Шугър кимва бавно, само веднъж, а клепачите й се спускат надолу. Тя знае отлично кога простото, мълчаливо съгласие е най-подходящо.

Тъй или иначе, скоро ще затворят заведението. Ракъм може да прецени това, без да си гледа часовника, защото вижда как на сцената певецът споделя преливащите от развълнуваната му гръд чувства с неколцина подпийнали клиенти. Редовните посетители реват като магарета в тон с неговото чуруликане, всички са побратимени под влияние на бирата, докато келнерките издърпват халбите от отпуснатите им пръсти.

Песента е стара — мелодична, наивна песенчица, която, както цял свят знае (ако приемем, че светът не се простира по-далеч от границите на Англия) се пее преди затварянето на кръчмите.

Корабите ни са с яки, дъбови сърца —

Ние сме моряци с усмихнати лица —

Смели и сурови, и винаги готови

Твърдо и достойно, смело и спокойно —

Да плаваме напред, към хоризонти нови —

И вечна си остава славата ни бойна!

— Приключваме, дами и господа! Приключваме, моля!

Уилям и Шугър се измъкват с усилие от местата си — схванали са се от прекалено дълго проточилия се разговор. Ракъм установява, че гениталиите му спят дълбок сън, но един лек, наелектризиращ трепет между краката го убеждава, че ще успее скоро да ги изтръгне от унеса. Тъй или иначе, той вече не е обзет от трескаво нетърпение да извършва еротични подвизи; все още не я е питал чела ли е Флобер…

Шугър тръгва към вратата. Влагата изцяло се е изпарила от дрехите й и сега тя цялата изглежда по-светла на цвят — потънала в зелени и светлосиви отсенки. Но дългото седене върху мокрите поли ги е омачкало непоправимо, така че отзад цялата е в заострени триъгълници, които сочат нагоре, към скритото в роклята тяло. Ракъм е обзет от странно покровителствено отношение към нея, задето тя не подозира колко омачкани са полите й. Ще му се да накара Лети да ги подреди и изглади — преди да ги е свалил веднъж завинаги. Смутен от този пристъп на нежност, той тръгва подир нея през залата, препъва се покрай празни маси и незаети столове. Колко ли е изпил всъщност? Шугър се движи изправена като копие — пристъпва право, напред към вратата, и мълчи. Той я настига припряно, и когато тя отваря вратата, вдъхва с пълни гърди нощния въздух.

Навън вече не вали. Газените фенери мъждукат, тротоарите са лъскави от влага, повечето от уличните търговци са се прибрали да спят. Тук-там се виждат жени, несравнимо по-непривлекателни от Шугър, които се навъртат под уличните фенери — с кисели, простовати физиономии, и освен това напълно излишни.

— Далече ли е? — пита Ракъм, когато двамата завиват по Силвър Стрийт.

— О, не — отвръща Шугър, която се плъзга две крачки пред него, протегнала назад ръка — почти като майка, а пръстите на ръката в ръкавица шават във въздуха, сякаш посяга да стисне ръката на изоставащо дете. — Наблизо е, съвсем наблизо.