Веско Лазаров
Люти лакърдии за благи врачани (8) (сборник)

ЗОГРАФИТЕ

„Митрополитът, Духовният клир и Църковното настоятелство на Врачанската митрпополия забраняват на мирянина Петър Зограф да зографисва в храмовете, манастирите и параклисите в споменатата епархия! Амин! Мирянинът ако желае може да каже нещо!“

Тези думи бяха произнесени в приемната зала на Врачанската митрополия от нейния говорител отец Георги.

Зографът, на когото забраняваха да зографисва, стоеше смирено, чинно скръстил ръце на гърдите си. Той беше висок, строен мъж на средна възраст с красиво лице, гарнирано с чуплива дълга черна коса и мустаци като лястовичи опашка. След обявяване решението на духовния съд, той трепна, изправи се почтително и каза:

— Ваше Високопреосвещенство, почитаеми духовен клир и господа църковни настоятели, аз съм съгрешил пред Бога, за което приемам наказанието наложено ми от Вас. Цял живот ще се моля Богу да ми прости за извършеното грехопадение. Моля Ви да ми разрешите да довърша изографисването на храма. Чрез довършване на храма искам да изкупя част от греховете си.

В залата настъпи леко раздвижване и лек говор. По лицата на хората в залата Петър разбра, че може би молбата му ще бъде приета. Тогава стана самият Митрополит, който каза: — Светотатството е извършено в Божия храм И САМО Господ може да ти прости. Всевишния е този, който всеопрощава. Моли се, Петре, Богу! Амин!

След тези думи Митрополитът напусна залата, а след него и всички останали. В залата остана прав вече бившия зограф и клисаря дядо Тоно. Нисък, главата му светеше като калайдисан тиган, той държеше в ръка клисарската си фуражка и стоеше като парализиран пред високата фигура на Зографа. За да компенсира малкия ръст и плешивостта си, дядо Тоно беше оставил мустаци, пред които Тарас Булба би свалил казашкия си калпак. Тези мустаци му придаваха свиреп вид, макар че всъщност имаше мек характер. Той беше връстник и приятел на бащата на Петър. Заедно отидоха на фронта, където бащата на Петър загина, а дядо Тоно се завърна жив и здрав. Като всеки добър християнин, той се чувстваше гузен пред баба Неда, майката на Петър и пред него самия.

— Петре, каква стана тя? Защо бе, сине, се остави на Сатаната да те прелъсти? Учен човек си! Златни ръце имаш. От библията знаеш, че Ева е прелъстила Адам, за което бог ги изгонил от Рая. Сърцето ми се къса като те гледам. С какви очи ще погледна майка ти? Непрекъснато ще ме гризе съвестта и все ще си задавам въпроса: Тоне, защо не помогна на Петра? Да знаеш, Петре, че още утре ще се срещна с Негово Високопреосвещенство и ще го моля да ти опрости греховете!

— Дадо Тоне, този грях го извърших в Божия храм, но той не беше осветен. Така кажи на дядо Владика! Дано ми прости греховете! — рече Петър и си тръгна с наведена глава.

Какво всъщност се бе случило? Каква бе причината за такава сурова присъда?

Петър бе най-добрия зограф във Врачанската митрополия. Нямаше новопостроена черква или параклис да не са зографисани от него. Завършил рисувалното училище като степендиант на св. Синод, той изцяло се отдаде на изографисването. Добър зограф, когото търсеха и от другите епархии. Отначало не пиеше и не пушеше. С течение на, дали от тържествата при освещаванията, дали от компанията на своите приятели, започна да си попийва и стана един добър пияч. За това му помогна дадения му за ученик Любен, когото всички наричаха Цифьо. Той беше бояджия по професия, не можеше да рисува и никога нямаше да се научи. Беше много мързелив и единственото му качество беше това, че неговите лъжи бяха цяло изкуство. Един артист по рождение. Благодарение на него, където и да отидеха Петър и той, никога не оставаха гладни и жадни. Цифьо си разбираше отлично работата. На вид не беше някакъв хубавец, по-скоро беше гроздоват, но много сладкодумен. Това го правеше симпатичен на събеседниците му, особено на селските моми.

По това време в село О, започна строежа на нова черква. Селото се намира в Искърското дефиле, там от където беше якият корен на Врачанския Митрополит. Миряните от това село разчитаха много на Митрополита и то с основание. Когато строежа бе завършен, той извика Петър и му възложи да зографиса черквата. За храна задължиха всяка къща от селото да ги храни по един ден. Храната, а и пиенето се носеше в черквата. Знайно е, че балканджиите са гостоприемни хора, така че храна и пиене имаше в изобилие.

Петър работеше от тъмно до тъмно и работата напредваше бързо. Цифьо му помагаше само при издигане на скелето. После беше свободен, пиеше и гонеше селските моми и невести.

Към края на третата седмица олтара беше изографисан и Петър премести скелето в черквата, а спеше в олтара. Един ден храна му донесе една засукана балканджийка — млада невеста, чийто мъж беше войник. Обади се тя на Петър и той от скелето й каза да остави яденето в олтара.

— Зографе, слез и си изяш яденето, защото трябва да прибера съдовете! Свекърва ми така заръча? — рече невестата.

— Повъртя се Петър, но като видя, че тя не си тръгва и стои в олтара, той слезе от скелето. Знаеше много добре, че в олтара е забранено влизането на външни хора. Невестата постла пещималчето, нареди му храната и седна на сламеника, който служеше за легло на Петър. Той се изми, седна до нея, отпи глътка ракия и започна да се храни. Хем яде, хем очите му в препълнената пазва на невестата.

— Какво гледаш? Харесва ли ти елечето? Сама съм го обшивала и бродирала — рече невестата.

— Елечето ти е много хубаво, ама още по-хубава е плънката му.

— Че е хубава, хубава е, ама няма кой да й се радва. Цяла година вече мъжът ми е войник.

Това беше явна покана. Изведнъж Петър като че го удари гръм. Причерня му пред очите, обърна се и я повали по гръб. Започна се една бурна любовна игра, която беше приятна и на двамата, но невестата беше срамежлива и не смееше да отвори очи. Тъкмо в сублимния момент, тя отвори очи и изведнъж изкрещя:

— Спри! Гледат ни!

Петър скочи от нея и се заозърта, но не видя никой.

— Кой ни гледа?

— Светиите от олтара.

Бързо Петър взе баданарката на Цифьо и за минути вароса всичките светии.

— Аз съм ги рисувал и пак ще ги изрисувам! Щом те е срам, че ни гледат, така им се пада! — рече Петър и започна отново любовната игра.

Бяха привършили и невестата събираше посудата да си върви, когато в черквата влезе Цифьо с група селяни, начело с кмета. Бяха се почерпили доволно и Цифьо ги беше поканил да видят зографисания олтар.

Останалото вече е известно.

* * *

Махалата, в която се роди и израсна Петър бе най-старата в града. В нея живееха хора с вековни традиции. Животът им бе поднасял всякакви изненади и благодарение на боголюбието и задружността си бяха надживели всичко хубаво и лошо. Почти всички къщи имаха дюкяни. На площада около Джамията имаше няколко кръчми, бакалници и занаятчийски работилници — обущари, шивачи, бакърджии, бръснари, столари и други. В махалата съществуваше традиция в съботен ден месаря да отреже безплатно едно пееле (гърдите и гердана на телето) и да го даде на хлебаря. При последния стоеше един огромен пръстен негледжосан гювеч. В него се правеше касапския гювеч, като останалите продукти донасяха мъжете от махалата. Слагаше фурнаджията Георги (когото всички наричаха Свети Георги по името на фурната му) готовия гювеч в пещта. Там заедно с хляба се печеше до обяд. Към 12,00 часа всички дюкяни са затваряха и мъжете отиваха в кръчмата „Куцио пес“. Свети Георги донасяше гювеча и няколко самуна топъл хляб. Евреина Нисо донасяше сирене от бакалницата, а останалите — каквото Бог дал, вино, ракия, пастърма, сланина. Така завършваше всяка Божа събота работната седмица на махалата.

Тази събота в кръчмата от рано бе по-оживено и напрегнато. Клисарят на черквата „Св. Възнесение“ Стефан, едно дребно, гърчаво и кьосаво човече, което бе и черковен певец-дискант, разпространи мълвата за Петър Зограф. Гювечът беше прекрасен, но на тях не им беше сладко. Кръчмарят Вачо бе поставил на пост едно махленско момче Ицо да наблюдава за Петър Зограф, срещу една лимонада.

Гювечът беше на привършване, когато Ицо извика:

— Чичо Вачо, Пету иде! Дай лимонадата!

Пътят на Петър минаваше през цялата чаршия. На него не му се прибираше. Какво ще каже на майка си? Как ще я погледне в очите? С тези мисли той вървеше към дома, когато от вратата на кръчмата се показа Вачо и каза:

— Петре, сине! Влез да пиеш едно вино и да си поприказваме!

— Петър нямаше голямо желание, но не можеше да чупи хатъра на Вачо, който бе връстник и приятел на баща му. Той наистина го обичаше като син, защото нямаше такъв. Жълтата гостенка го беше покосила като невръстен юноша.

Петър влезе в кръчмата, поздрави всички, огледа се и седна на една маса близо до тезгяха. Настана гробно мълчание. Кръчмарят наля един юз вино и му го подаде с думите:

— Пийни, пийни, дано ти се душа отпусне!

Пръв наруши мълчанието Вачо Италианецо, книжен човек, който бе работил като строителен кондуктор при строежа на жп линията от Черепиш до Роман. Викаха му Италианецо, защото знаеше италиански и бе работил с италианци при строежа на линията.

— Петре, чичов! Бог не ме дари със син и знаеш, че ти си ми като син! Не слагай нищо на сърце! Аз познавам това село и жените му. Вярно е, че си съгрешил, но вината не е твоя. Никой не може да устои на изкушението чортово. Тези жени са чортови създания. На времето една изкуши и така оплете майстора италианец Чезаре, че той се ожени за нея и не пожела да се върне в Италия. И сега живее в това село. Всички сме грешни!

— Бай Вачо, прав си! Всички сме грешни, ама Петър е съгрешил много. Неговото не грях, а светотатство. Да мърсуваш в олтара на Божия храм. Боже, сохрани! — изписка с тънкия си глас клисаря Стефан.

— Стефане, грехота е да съдиш Петра толкова жестоко! Ти не знаеш какво е женско изкушение и до къде може да доведе то! — рече дядо Липчо, заможен човек с осанката на Мойсей.

— Какво толкова е направил? Всички го правим! Мигар поповете не го правят? Правят го и то навсякъде, където им падне. Не помните ли Дели Папаз? — допълни хлебаря.

— Я, Петре, да се чукнем и наздраве! — продължи той. Петър вдигна юза и цялата кръчма се изреди да се чука с него.

За всички Петър беше не грешник, а герой, на който трябваше да му се помогне някак, защото оставаше без препитание.

Пръв даде пример фурнаджията.

— Петре, тук до някой ден ще искам да ми освежиш фирмата. Ето ти 200 лева капаро!

Веднага след това, като пролетен дъжд заваляха поръчките и капарото. Джобовете на Петър се напълниха с пари. Това беше израз на единството и топлите човешки отношения, царящи в махалата. Тя не остави своя любимец. Помогна му по-най човешки начин, без да накърни достойнството му.

Естествено е, че поръчките трябва да се полеят. Почерпката завърши в късна доба. Баба Неда караше вече втори сън, когато Петър се прибра. От продължителното пиене беше много огладнял. Реши да не буди майка си и се наяде с каквото Бог дал. Бог този път бе на негова страна. В котела над огнището застиваше едно грамадно телешко шкембе. Взе Петър ножа и така направо от котела режеше парчета от шкембето и лакомо ги гълташе без хляб. Беше много вкусно, въпреки че му се струваше неорулено и малко недоувряло.

На сутринта, когато баба Неда стана, се хвана за главата. Пуловера на Петър, който тя му бе оплела и боядисала в котела с осенови кори беше в окаяно състояние. Някой бе рязал безмилостно големи парчета от него. Бяха останали един ръкав и половина, целия гръб, а от предницата — колкото бебешки лигавник.

Петър стана около обяд, изми се, оправи се и каза на майка си:

— Ето ти тези пари, иди купи едно телешко шкембе от касапницата! От днеска нататък не съм Петър Зограф, а Петър Графо! Така да знаеш, мале! Пари имаме много и ще живеем по графски!

При тези думи той обърна джобовете си, от които изпаднаха Цял куп смачкани банкноти.

Сега да оставим Петър Графа с неговите мъки и неволи и да видим как се развиха по-нататьк събитията. След анатемата и забраната над Петър Зограф, Цифьо остана в селото да пази скелето и когато дойде нов Зограф да му помага. Той веднага си даде титлата Зограф и никой не можеше да го нарича по име.

Владиката беше затруднен в търсенето на Зограф от други епархии. Той знаеше, че за това е нужно време. Затова реши дапремести временно Цифьо в Черепишкия манастир, където да помага в подръжката на манастирските сгради. На Цифьо това не му харесваше, но нямаше как. Въртя, сука и накрая се премести в манастира, който не беше много далече от селото. Понеже беше изкусен комбинатор, успя да убеди кмета, че чака помощник и веднага ще започне изографисването. Кмета нареди да продължи изхранването му. Така се нижеха ден след ден. Цифьо ядеше и пиеше в село, а вечер за вечерня се прибираше и нощуваше в манастира.

При едно поредно разливане Цифьо разказваше за своите похождения и митарства из епархията, повечето от които бяха измислени. Един едър, як мъж на име Павел му рече:

— Зограф Любене, много си ходил по тая грешна земя. Много неща си видял и много си помагал.

— Павле, това което казваш е самата истина. Така е. И да знаеш, че много семе съм посял, та цял живот не ще мога да го събера — рече Цифьо.

— Ти си постъпил като Божи човек. Знаеш да правиш само добрини. За семето е казано: „Който не сее, не жъне!“ Бог ще ти помогне и ти ще го събереш двойно и тройно. Бъди сигурен! — рече Павел дяволито. Ха сега наздраве!

— Чул те Господ! От твоите уста в Божиите уши! — каза Цифьо.

* * *

Една вечер той не се прибра за вечерня. Призаран, преди утрината служба, на манастирските порти, които се заключваха след вечерня, се захлопа припряно. Калугерът Аверикий, който се готвеше да бие клепалото за утрината служба, отиде до портата и попита:

— Кой си ти, човече Божи? Какво те води толкова рано в божията обител?

— Брат Аверикий, аз съм Любен Зограф. Много те моля, отвори ми бързо портата!

Аверикий захвърли чукалата и разтревожено се втурна към манастирските порти. Когато ги отвори, в краката му падна немощното тяло на Любен Зограф. Аверикий отначало се уплаши, но бързо се съвзе, грабна го и бързо го занесе в килията му. Остави го на одъра, зави го с одеялото й бързо се затича към клепалото, защото закъсняваше с биенето му.

Игуменът отслужи утрината служба, разпредели работата на всички и се запъти към килията си за закуска. Тъкмо всичко беше готово и масата наредена, когато се почука на вратата.

— Влез! — каза Игумена.

На вратата се показа смутеното лице на Аверикий.

— Ваше Преосвещенство, преди малко се прибра Любен Зограф. Ама нещо не ми харесва. Сигурно е много болен.

— Къде е?

— В килията си. Лежи и не може да стане.

— Добре! Ще закуся и ще ида да го видя. Ти отивай да навадиш зеленчуковата градина!

След като закуси добре, той стана, оправи се и с горда осанка тръгна към килията на Любен Зограф. Почука на вратата и отвътре се чу немощен глас:

— Влез!

Когато влезе вътре, Игуменът се стъписа. Пред него на леглото лежеше Любен Зограф с прежълтяло лице и зачервени очи.

— Стани и ми кажи какво ти е!

— Ваше Преосвещенство, моля да ме извините! Бог да ми прости, ама немога нито да стана, нито да седна в леглото! Болен съм и Вие трябва да ми помогнете! Умирам!

Игуменът се прекръсти, обърна се насам, натам, погледна през прозореца за някой калугер. Видя, че всички са по работа, вдигна одеялото и смъкна панталоните на Любен Зограф. Като разбра каква е работата излезе. Отиде в магерницата от където взе топла вода и я наля в легена, който стоеше в ъгъла на килията. Зографа се подми, колкото можеше, сложи си една кърпа и си вдигна панталоните.

— Ще се оправиш! Довечера, като се върне послушника Пахомий ще му наредя да се грижи за теб. Сега отивам да направя мехлем, за да оздравееш по-бързо. А утре, след утринната служба ще дойда да се изповядаш! — рече Игумена и излезе.

Вечерта дойде послушника Пахомий, който се грижеше за манастирското стадо. Донесе една кутийка мехлем, почисти, намаза Зографа и си отиде. На другия ден след утринната служба Игумена дойде при Любен Зограф на изповед.

— Изповядай се пред Бога! Нека той ти прости греховете и ти помогне за бързо изцеление! — каза Игумена.

— Виновен съм, Отче, греховен съм! Сякаш дявола влезе в мен и ме тласна към този грях. Знаеш, че селото ми носи храна. Преди няколко дена беше ред на Мара. Тя е жена на Цено Спирача. Женени са от няколко години, ама нямат деца. Та, донесе ми тя храната, седнах да обядвам и тя седна заедно с мен. Пийнахме по няколко глътки ракия, ха по още малко и накрая довършихме павурчето. Хапнахме, каквото Бог дал, събрахме софрата, а тя не си тръгва.

— Отивай си, че ще ти се карат у вас? — рекох аз.

— Няма на къде да бързам. Мъжът ми е на работа и ще се върне след два, три дни. Деца нямам. Свекър и свекърва също, а стоката съм си наредила. А сега ми е мъчно, много мъчно, защото деца нямаме. Няколко години сме женени, а нищо не става. И как ще стане, като той все пътува, а когато се върне спи като пребит. Вярно, такава му е работата.

— Това е Божа работа! Не можем да насилваме Бога! — рекох аз.

— Че е Божа, Божа е! Ама човек може и сам да си помогне! — рече тя и ме погледна дяволито.

Разбрах какво трябва да й помогна аз. Договорихме се на другия ден, вечерта на здрач да отида у тях. Ама да не се качвам направо горе, а да влеза в мазата, където ще ме чака. Времето до другата вечер ми се видя цял век. С нетърпение дочаках леко да се здрачи и поех за тях. Стигнах по живо по здраво, предвкусвайки хубава вечеря и бурната любовна нощ, в която щях да помогна на Мара по повелята на Бога. Ама не ми е било писано. Рогатият ми е бил отредил друго. Та влизайки в мазата ми направи впечатление, че е тъмна. Помислих си, че гя още не е дошла и затова извиках тихо:

— Маро, Маро, къде си?

— Тук съм, тук съм, ела! — чух нейния тих глас от дъното на мазата, която тънеше в мрак.

Изправих ръцете си напред и пипнешком се запътих към Мара. Почти бях стигнал до нея, когато няколко чифта ръце хванаха яко моите. Извиха ги на гърба и ги завързаха.

— Дайте качето! — чух познат мъжки глас.

Тръпки ме побиха, защото си помислих, че ще ме убият, сложат в качето и хвърлят в Искъра. Само след секунда светна лампа. Един едър мъж донесе едно каче от тези дето слагат зеле за зимата. Грабна ме като Гергьовско агне и ми сложи краката в качето. То беше високо до коленете ми. От страх езика ми се беше сковал и не можех да извикам.

— Къде е Марко? Тук ли е? — чух класа на друг непознат мъж.

— След секунди Марко влезе. Мара я изгониха. После ми свалиха панталоните и… резултата е на лице. Цяла нощ се влачих от селото до манастира.

От време на време слизах до Искъра, където си потапях задника във водата, за да премине този огън, който ме гореше.

Любен Зограф завърши изповедта си, седна на крайчеца на стола и болезнено изпъшка.

— Господ чу изповедта ти! Моли се ден и нощ да ти прости прегрешенията! Много си решен, защото си нарушил седмата Божа заповед — „Не прелюбодействай!“ и десетата „Не пожелавай дома на ближния си, нито живота му, нито роба му, нито робинята му, нито вола му, ни осела му, нито някакъв негов добитък — нищо което е на ближния ти!“ Ако опрости греховете ти, той ще ти прати хабер, така да знаеш! — рече Игумена и си тръгна.

Една сутрин, след утринната служба Игумена се отби в килията на Любен Зограф. Когато Игумена влезе той се изправи и смирено застана пред него.

— Отче Игумене, искам да ти се изповядам. Нощес на сън ми се яви Рогатия. Седна до мен и ми каза, че иска да ми помогне и повече да не ми се случват такива неща. Надяна ми един пръстен на средния пръст и ми каза, че докато този пръстен е на пръста ми такива работи не могат да ми се случат. Каза това и изчезна.

— Къде Е този нечестив пръстен? — попита Игумена.

— Там е дяволската работа. Когато се събудих пръстена го нямаше, а средния ми пръст беше в болното място.

— Анатема! Трижди анатема!

След това с горда осанка напусна килията.

Благодарение на мехлема и грижите на прислужника Пахомий, Любен Зограф бързо се възстановяваше. След около седмица си стегна багажа и тръгна за Черепишката гара. Пахомий му носеше багажа и непрекъснато цъкаше с език. Това направи впечатление на Любен Зограф и той го запита:

— Пахомий, защо непрекъснато цъкаш с език? Какво толкова се чудиш?

— Чудя се Любене Зограф, защо трябваше да съдереш един чифт обувки от ходене по такава работа. Могло е да си запазиш обувките, да си си седял в манастира, а аз да съм свършил работата на Марко.

След тези думи двамата замълчаха и замислени, всеки по своему, продължиха пътя за гарата.